Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Херсонски и Таврически архиеп. св. Инокентий (Борисов)

Nativity Theophanes 1456„Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тим. 3:16). Може ли след това да не се преизпълваме с радост, виждайки, че нашето бедно естество се е удостоило с честта да бъде съединено в лицето на Изкупителя със самата божествена природа, така че в него сега „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9)? Как да не се радваме, виждайки, че на славния и превъзвѝшен престол на Божеството, към който ние, грешните, не сме смеели и очи да повдигнем без страх, сега седи Този, Който е във всичко подобен на нас, освен в греха? Бедна плът, жилище на греха и смъртта, при цялата твоя слабост и склонност към греха, сега вече аз не мога да те гледам с това отвращение, което ти по принцип заслужаваш. Не, ти си била осветена, когато Най-светият от Светите се е съединил с тебе. В Адам моето естество е паднало – в Изкупителя то е било превъзнесено. В прославената човешка природа на моя Господ имам несъмнен залог, че и моята бедна човешка природа някога ще се прослави, че и моята смъртна човешка природа ще бъде облечена в безсмъртие. Където е Главата, там ще бъдат и членовете; където е Първенецът – там ще се явят и по-малките братя; където е Предвестникът – Иисус, там ще се съберат и Неговите последователи. „Нашето живелище – написал е някога св. ап. Павел до филипяните – е на небесата, отдето очакваме и Спасителя…“ (3:20). Защо тези, които все още живеят на земята, получават жителство и на небесата? Затова – както разсъждава на друго място същият този апостол, защото там, на небето, живее Господ Иисус, а в Него живеем вече и всички ние. И какво, божествени апостоле, какво ли ще бъде следствието от това чудно наше съжителство с Христа? Такова – отговаря той, че Господ не само „… ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло“ (Фил. 3:21), но и ще посади всички нас на този Престол, на който Сам Той сега седи (Откр. 3:21).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

St Ignatius„… Затова е полезно да сте в неукоримо единство,

за да сте винаги причастни на Бога“

(Св. Игнатий Богоносец, Послание до ефесяни 4, 2)[1]

При римския император Траян (98-117 г.) „… преуспял Игнатий, … който втори получил епископството в Антиохия, като приемник на [апостол] Петър. Разказват, че от Сирия го изпратили в града на римляните [Рим], за да бъде разкъсан от зверовете заради неговото свидетелство за Христа. И когато под строга стража той преминавал през Асия, укрепвал верните с беседи и увещания във всички градове, през които преминавал, като на първо място ги предпазвал от ересите, които вече били започнали да се размножават; призовавал ги твърдо да се придържат към апостолското предание, което той за повече сигурност сметнал за нужно да утвърди писмено, т. е. той вече свидетелствал“.[2]

В тази кратка бележка на църковния историк Евсевий (4 в.) образът на св. Игнагий е ясно очертан главно като свидетел (гр. μάρτυς) за Христа. А огромният авторитет, който неговото словесно свидетелство е получило в древната Църква, се дължи на това, че то е било завършено с друго, по-висше свидетелство – на неговата мъченическа смърт заради Христос. Целият живот и всичко написано от св. Игнатий поразяват със своята цялост и неговата мисъл е особено ценна за нас затова, защото в нея е изразено с рядка яснота това основно ядро на евангелската истина, което така често бива раздробявано и обезсилвано от християните.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Джордж С. Гейбриъл

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Не само с възвестявани слова“

Всичките тайнства на Църквата и всички догмати на вярата, сред които и свещената иконография, произлизат от Боговъплъщението – причината за всички сътворени неща. Св. Богородица заема централно място в иконографията и в откровението на Пресветата Троица, защото заема централно място в тайнството на Боговъплъщението. Без св. Дева Въплъщението е немислимо, иконографията е невъзможна, а богопознанието не е нищо повече от гатанки и загадки.

Когато иконоборците произнасят своето обвинение, че иконите на Иисус Христос ограничават неограничимия Бог, защитата, която св. отци привеждат в полза на иконите на Бога в плът винаги се основават върху майката на Иисус. В нейната утроба – казват те – неограничимият Син Божи възприема автентичната човешка природа и става истинна плът – осезаема, описуема, дефинируема, притежаваща всички свойства на плътта, взета от действителна майка, съставена от същата пръст, от която и цялото човечество. Бог Отец и Светият Дух обаче не възприемат нито едно от свойствата на човешката природа. Що се отнася до иконите на Бога, Църквата защитава и постановява икони само на Сина. В крайна сметка Въплъщението представлява въплъщение на една единствена Личност от Троицата. Единствено Синът Божи може да бъде и Син Човешки и да бъде виждан като човек. Бог Отец не може да стане Син, нито да присвои отличителния и особен модус на съществуване на Сина. „Отец е Отец, а не Син; Синът е Син, а не Отец; Духът е Дух Свети, а не Отец, нито Син; защото [ипостасното] свойство е неизменно. Иначе как то би било [ипостасно] свойство, изменяйки се и превръщайки се в друго? Затова Синът Божи става Син Човешки, за да остане това свойство неизменно. Защото, бидейки Син Божи, Той стана Син Човешки, като се въплъти от светата Дева и не изгуби свойството синовство“.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Киприан (Керн)

Holy TransfigurationОт една страна, човекът изначално е предназначен за обòжение. От друга страна, със своите подвижнически усилия той изправя в себе си онова греховно, което извършва като внук на Адам. Очиства се, побеждава в себе си своите страсти, изкоренява лошите помисли, просветлява ума си, става „зрител на надсветовни видения“.[1]

Движейки се по този път човек става съсъд, способен да възприема божествената благодат, която – трябва постоянно да помним това – не се дава поради нещо[2] или в мяра, пропорционална на нашите подвизи, а заради нещо,[3] просто от безмерната Божия любов към нас. Корелация между подвизите ни и Божията благодат няма.

Природата на човека е способна на обòжение, човекът от вечност е предопределен за съединяване с Бога. Още до създаването на света Непорочният Агнец е предназначен за заколение. А затова може да се говори и за вечно богочовечество.

Боговъплъщението е не само факт, случил се веднъж в историята, а и надсветовна реалност, от вечност присъстваща в Божествения Съвет. Със Своята божествена благодат Бог е вложил Самия Себе си в това същество, сътворявайки го по Свой образ и подобие, и е въздигнал на земята съзнаващия себе си човек.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

G Th KaprievОт 30-те години на 20 в. се разпространява твърдението, че учението за същностните енергии е изобретено ad hoc от св. Григорий Паламà и неговите съмишленици. Това мнение беше частично реанимирано в наши дни. Междувременно се появиха поне три книги, в които се доказа, че учението е конституирано и експлицирано във времето между св. Атанасий Александрийски и преп. Йоан Дамаскин.[1] Отворени остават обаче други въпроси. Дали учението присъства в цялата византийска култура и е валидно за цялата философска култура във Византия? Ако да, в какъв облик? Тези и подобните на тях теми са замъглени от фиксирането върху паламитските спорове, поради което погледът е пред заплаха повече или по-малко да загуби или изкриви жизнения образ на философията във Византия.

1. Никита от Марония и баналността на учението за енергиите

В няколко предишни свои публикации[2] насочих в детайли вниманието към шестте фиктивни диалога за изхождането на Светия Дух (Περὶ τῆς ἐκπορεύσεως τοῦ ἁγίου πνεύματος), единственото сигурно засвидетелствано съчинение на Никита от Марония, починал около 1145 г. като митрополит на Солун.[3] В текста си Никита кара своите Γραϊκός и Λατῖνος да представят и обсъдят позициите си „без обиди и подигравки“ в дирене на „най-благородната и необходима истина“.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Nativity of ChristСъгласно трите синоптически евангелия на път за Кесария Филипова, няколко дена преди края на Своето месианско служение в Йерусалим, Иисус запитва Своите ученици какво те смятат по отношение на Неговата личностна идентичност: За кого ме мислите? Отговорът идва от св. ап. Петър, който заявява, че Иисус е „Месия“, ὁ Χριστός (Марк 8:29; Лука 8:20) или „Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16). В различните богословски школи този отговор е получавал различни интерпретации, но всички са съгласни, че от този отговор зависи и целият смисъл на християнския опит. И наистина, каквото и да е казал Иисус, каквото и да е направил Иисус, всичко това е по силата на Неговото месианско служение; каквото и да е преживял Той на Кръста, каквато и да е била конкретната действителност на Неговото възкресение – всичко това в своето последно значение зависи от личностната Му идентичност. Това значение щеше да бъде радикално различно, в случай че Той беше Илия, Йеремия или някой друг от пророците (Мат. 16:14), или ангел (както е в юдейската есхатологическа мисъл), или безстрастна теофанѝя (както е при гностиците), твар, която е осиновена от Бога (както е за Павел Самосатски), или един от многото тварни „умове“, който не е претърпял падение (Ориген), или в случай че срещайки Го човек среща Самия Яхве, така че ортодоксалният юдеин да падне по очи, чувайки името Му да се произнася (Иоан 18:6).

В известен смисъл, в християнската история всички спорове над учението на вярата могат да бъдат сведени до спора върху идентичността на Христос. В периода от времето на св. апостоли и до Развитото средновековие са били брилянтно изразявани и страстно защитавани различни христологически становища. Ако обаче отчитаме историческите съдбини на римокатолическата или на православната християнска традиция, нито едно от тези христологически становища не е било дотолкова решаващо от гледната точка на природата на духовността, колкото това на двама бележити епископи на Александрия в Египет – св. Атанасий и св. Кирил.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Павел Събев

Christ PantocratorА когато дойде в страната на Кесария Филипова,
Иисус питаше учениците Си и казваше:
за кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески?

(Мат. 16:13)

Образите на човека Иисус – тогава и сега – са толкова различни, колкото са различни търсещите Сина Человечески. Божият Син, Божието Слово, чрез което е създаден светът, Пасхалната жертва за хората, страдащият Раб Господен, Който взема върху Себе си греховете на света, или – през последните два века – Иисус, социалният реформатор и бунтар, освободителят на потиснатите… Всеки човек и поколение вижда в Иисус отражение на себе си.

Кой е историческият Иисус, човекът, Който е вървял по прашните пътища на древен Израил, събирал е ученици и последователи и е бил екзекутиран от римляните? Същият ли е като „Христос на вярата“[1] – отвъдисторическа фигура, чието присъствие в света оживява чрез Новия Завет и теологиите на църквите, като подхранва надеждата на християните за вечен живот. Последният винаги е бил много по-важен за повечето християни, а първият все по-силно привлича онези, които се нуждаят от вяра без догми.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Archim John ManousakisПреди години о. Александър Шмеман написа текст върху богословието на времето, който озаглави „Чаша (Потир) на вечността“.[1] Заглавието на настоящото есе има за цел да съживи размишленията на о. Шмеман върху времето, на които тук предлагам моя отговор.

  1. 1. Богословие и хомогенност

Нито една точка в пространството не е изключителна. Няма никаква разлика във величината на физическото свойство – да речем, фут или метър – тук и в която и да било друга точка от пространството, или, за да сме по-точни, няма разлика между това, което една единица за измерване отмерва тук, и онова, което същата или която и да било друга единица за пространство ще отмерва където и да било по Земята или пък във Вселената. Пространството е едно и също както тук, така и там, навсякъде и където и да е. Казано с прости думи, пространството е хомогенно. Не е изненадващо следователно, че в основата на всичките наши недоразумения относно времето лежи именно грешката да мислим за него от гледна точка на пространството – ще рече, да мислим за времето като за някакво хомогенно измерение, по подобие на пространството, и по този начин да се опитваме да извличаме нашето разбиране за нещо, което е хетерогенно, от друго, което в качествено отношение е неговата противоположност. Така ние приемаме, че единиците за време – да речем, един час или един ден – са като всичко останало: мислим, че този час е същият като всички останали часове от деня, но, разсъждавайки по този начин, какво сравняваме в действителност? Защото всички ние добре знаем, че има часове, които са дълги, както и други – които отминават бързо; че някои часове са безгрижни и не изискват никакви усилия, докато други изглежда, че се проточват сякаш очакването прибавя тежест. А след като дори времето може да бъде сбъркано с пространството, то тогава всичко, наистина всяко едно нещо, е разбирано по същия начин – от гледната точка на пространството. Нашето научно разбиране за света е изключително пространствено точно затова, защото пространствеността възприема нещата в света като хомогенни и позволява сходно с това „хомогенизирано“ познание – познание, което може да претендира за валидност, която е едновременно универсална и обективна. Ние познаваме нещата така, както ги срещаме в пространството, като притежаващи свой размер, който може да бъде определен, както и тежест, но не знаем какво означава да разбереш едно нещо от гледна точка на времето. Това върховенство на хомогенността в нашето мислене има някои особено вредни последици, когато бъде приложено в богословието. Фактът, че ние винаги трябва да започваме от опита да докажем съществуването на Бога (ако Бог не е пространство, подобно всичко останало, дали Той съществува, и как нещо, което не е нещо, може да съществува?), вече свидетелства за това, че богословието остава подчинено на изискванията на едно мислене, което е детерминирано от пространството. Фактът, следователно, че богословието не е намирало време за времето, не би следвало да ни изненадва.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме