Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Василиос К. Кацарос

St Cyril the PhilosopherВ основните текстове на житията на св. Кирил и Методий[1] все още има определени места, които, според проф. Емилиос Тахиаос, „може да предоставят възможности за допълнително изследване и задълбочаване в тази огромна тема”[2] и затова „можем да очакваме значими изследователски хипотези”.[3] Наистина, въпросите, които повдигат основните извори – които са текстовете на житията – са многобройни, а предложените решения зависят от възгледите на учените, които, откривайки противоречия в тях, се опитват да запълнят празнотите с измислени конструкции. Примерите са много, а времето и мястото не ни позволяват да се спрем върху тях. Всеки път, когато възникне въпрос и неговите отговори са различни, се създава широка дискусия.

Например: Бил ли е Константин монах, както твърдят някои учени,[4] използвайки сведенията в житието, които говорят за отшелничество, молитва и занимание само с книгите[5] (за много изследователи той е бил монах в манастира Стенос[6] или в манастира Полихрониу[7] или, неопределено – някъде другаде) въпреки изричното свидетелство на текста, че е приел „ангелската схима” на монаха 50 дни преди да почине?[8]

Открил ли е Константин славянската азбука или е намерил някаква рудиментарна азбука, т. нар. „руски писмена”,[9] в Крим? Ако е вярно второто, то трябва да се търси друго тълкувание на феномена на прословутото „просвещение на славяните” и т. н.

В миналото учените се стремяха да възхвалят определени събития, стъпвайки на една основа, за която няма голямо историческо основание,[10] макар че отправната точка на мисълта им следва историческите следи. Друг голям въпрос, който според нас не е изяснен задоволително, поставяме за разглеждане и в това наше изложение.

Става дума за общия въпрос за превода на текстовете от гръцки на славянски език – времето, мястото и условията, когато това важно дело е било решено и осъществено. Този въпрос не може да бъде разрешен с удобни решения от типа на манастирски „скриптории”, отдалечени от центъра на Византия, тъй като „преводът”, бидейки голям план, не може да се смята за обикновена дейност, осъществяваща се в изолирано място, а за организирана система за образование, която действа при правила, различни от тези, които до наши дни се смятаха за възможни.

Отваряне на целия текст

Автор Милтиадис Константину

M ConstantinouГърция е страна, в която 90 процента от населението се отъждествяват като гръко-православни и официално принадлежащи към Гръцката православна църква. Гърците, следователно, говорят от името на една монокултурна страна, с висока степен на хомогенност. Малцинството на останалите изповедания или религии (протестанти, римокатолици или мюсюлмани) са се появили през столетията в резултат от различни исторически влияния, като окупацията от кръстоносците във времената на Византийската империя, турската окупация или активността на протестантски мисионери. Тази ситуация, заедно с факта, че историческата памет играе съществена роля сред гърците, по критичен начин се отразява върху мястото и ролята на Църквата в Гърция.

От друга страна, мястото и авторитетът на Св. Писание в цялата система на православното богословие, заедно с неговата роля във всекидневието на православните християни, е станало особено спорен проблем в съвременната православна богословска мисъл. По-сложен обаче е проблемът с неговия превод: в допълнение към въвлечените тук общи богословски параметри има и други намеси, които възникват от историческите и културните условия, при които самосъзнанието на православието се е формирало в Гърция. Този проблем беше поставен още по-остро след формирането на съвременната Гръцка държава – време, когато Гръцката църква, откъсната от Вселенска патриаршия, беше използвана от кралския двор за постигане на неговите политически цели. Оттогава въпросът за библейския превод възприе и политически аспекти, чиято най-болезнена кулминация беше метежът „Евангелика” в Атина през ноември 1901 г., след който, даже и до днес, църквата все още не е напълно успокоена.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Десницки

Andrey DesnitskyНа портала Богослов.ру вече публикувахме няколко статии за съотношението на вярата и науката по отношение на библеистиката.[1] В настоящата работа бих желал да направя равносметката от моите размишления на тази тема и да предложа на читателя ред тезиси за размишление и обсъждане, а заедно с това и ред конкретни проблеми, от примера на които става ясна разликата в съществуващите подходи.

Какво ни възпрепятства?

Руската наука и руското богословие са принесли богати плодове в много области на знанието – например в литургиката и във византинистиката. Обаче по отношение на библеистиката това не може да се каже – като цяло тя заема много скромно място и в нашето богословско образование, и въобще в живота ни. Достатъчно е да се каже, че на Рождественските четения – най-представителния православен форум в Русия – едва два или три пъти за цялото време на тяхното провеждане е действала секция, посветена на Писанието.

И това не е повод за роптаене – струва си да си зададем въпроса, какво именно не позволява на библеистиката ни да се развива, или защо, сред всички църковно-научни дисциплини, тя се оказва тази, която е едва ли не най-слабо търсената? Когато, по-скоро, всичко би трябвало да бъде точно обратно: именно Библията – като Св. Писание – стои в центъра на християнския живот, и всеки християнин би трябвало да се ориентира според нея. Именно тук обаче лежи, според мен, и главното препятствие пред библейските изследвания.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил Селезньов

M Seleznev1. На предната лекция говорихме за историята на появата на гръцката Библия, за преданието на Седемдесетте тълкуватели. Тема на днешната лекция са причините за разночетенията между гръцката Библия и еврейската Библия. Тази тема е много важна за нас, защото нашият основен литургичен текст (славянският) следва текстологичното русло на гръцката Библия, а основният ни четивен текст (синодният превод) се движи основно в руслото на еврейската. Така че текстологичните проблеми се забелязват не само от професора, знаещ еврейски и гръцки, но и от обикновения енориаш, пожелал да сравни текста на славянския Псалтир със синодния превод.

Има и още една причина, поради която тази тематика ми се струва много важна – именно за нас и именно сега. Когато се вгледаме в историята на различията между библейските текстове, в историята на интерпретацията и на преинтерпретацията на Библията, ние разбираме нещо изключително важно: колко невъзможно е да сведеш Библията – и текст, и като тълкувние – до нещо еднообразно, неподвижно, затворено в униформа. Колко пъстра мозайка се разкрива пред очите ни! Мозайка, която има и културно, и времево измерение.

Отваряне на целия текст

Автор Николай В. Епле

N EppleОбсъждането на проблемите при превода на богослужебни текстове често бива ограничаван до рамките на ожесточена критика на самата идея за превод. Очевидна е необходимостта от разговор по същество, от сериозен анализ на осъществените вече опити за такъв превод. Такъв разговор е и интересен, и плодотворен. Като се отчита, че езикът е тясно свързан със съзнанието, тук е необходим сериозен анализ, осмисляне на концепциите, лежащи в основата на съзнанието на вярващия човек и намиращи израз в езика на молитвата. „Раб Божи” е една от този тип концепции, осмислянето на която позволява да се докосне такава дълбока и важна област от съзнанието на вярващия като диалектиката на свободата и служението, при това на ниво не винаги формулирано до край и поради това още по-показателно за вътрешните задръжки. Опитът от превода на богослужебни текстове[1] ни предоставя отлична възможност и да се замислим какво изразява и какво трябва да изразява църковната молитва.

Въобще, при превода на богослужебни текстове са възможни два подхода, които не са взаимноизключващи се, но предполагат различни акценти. Първият предпочита реставрацията на стария текст – по-скоро като паметник, текст, за учения с „възпитана” душа и чувства. Това е почтена работа, но тя се превръща в изкуство заради изкуството. Другият възприема текста на молитвата като инструментална форма за възпитание и въ-църковяване. Този труд не е толкова почтен, защото застиналите и красиви форми на славянския тук трябва да отстъпят място на напълно живото слово на говоримия език. Това дело обаче често е много повече плодотворно и необходимо за практиката.[2] Осмислянето на богослужението като елемент на мисията разрешава и прословутия въпрос за затвореността на православието към онези, които искат отново да се върнат в него. В хода на работата става ясно, че въ-църковяването съвсем няма да бъде излишно и за по-старите енориаши. Много често непривично звучащи изрази на мястото на тези, с които сме свикнали („станем добре, „станем со страхом, вонмем…”) пробуждат молещия се от „благочестива дрямка”.

Отваряне на целия текст

Автор Генадий Самуйлов

Evangelier ReimsФеникс някога (възродил се) от собствената си пепел[1]

Тази строфа – взета като епиграф от статията на полския учен Лудвиг Корвин Ястржембски – може да се допълни със забележката, че с обекта на нашата кратка статия това вероятно се е случвало неведнъж за времето на неговото съществуване.

Става дума за знаменитото Реймско евангелие. То ту се е появявало в различни места в Бохемия, в Константинопол, в Реймс, ту изчезвало, а след Френската революция дори се смятало, че завинаги е загинало в кладите на революционния ентусиазъм. Но неочаквано то отново се появява в началото на 19 в. Намират го в Реймската общинска библиотека, където се съхранява до днес. В преносен смисъл можем да кажем, че днес то отново се появява и за славянския свят. През 2010 г. с помощта на канадския фонд „Украинска енциклопедия” е отпечатано украинско издание на ръкописа. В интерес на истината е необходимо да отбележим, че коментарите в Интернет на някои украински специалисти и прекаленото им желание да представят желаното за действително могат да извикат при най-доброжелателно отношение само скептична усмивка.

За Реймското евангелие говорят, спорят и го използват в политическата борба и до днес.[2] Свидетелства за това има много. Достатъчно е да погледнем в Интернет, за да открием, че даже там има форуми, в които спорят за Реймското евангелие.[3] Провеждат се конференции, а последната от известните ни се състоя през февруари м. г. в Реймс. За тази конференция разказа сътрудникът в департамента по съхранение на ръкописи в обществената библиотека в Реймс Сабина Мафр. Тя е участвала на тази конференция с доклад, посветен на глаголическата част на Евангелието. Трябва още и да споменем за изложбата в двореца То (или „двореца на тау”; името идва от Т-образната форма на двореца, съответно от гръцкото название на буквата – бел. ред.) в Реймс, завършила своята работа на 24 февруари 2014 г. Сред експонатите на тази изложба се намирало и факсимиле на ръкописа.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S-AverintsevМножеството преводи на Св. Писание са реалност, с която трябва да живеем и с която вече живеем. В отказа да я приемем няма смисъл. Приемайки я обаче, се налага да се съгласим и че не е толкова лесно също и да се живее с нея. Тя, както и останалите съставки на все по-усложняващия се наш живот, се превръща за нас и съвременниците ни в изпитание и изкушение. Известният английски религиозен писател К. С. Луис – далеч не фундаменталист, нито пък обскурантист – отбелязва: „Колкото повече превеждат Библията, толкова по-малко я познават”. За да бъде разбрана неговата позиция обаче трябва да се отчете, че той, както знае всеки читател на Света на Библията, 2, защитава идеята за съвременния библейски превод и в края на живота си участва в комисията, занимавала се точно с подготовката на такъв, така че отношението му никак не бива да се свежда до негативизма. Все пак, струва си да се замислим над тази му песимистична забележка. Когато преводът е един, обикновеният вярващ, който не е професионален филолог, нито професионален богослов, просто чете Библията и изобщо не се замисля за нейния превод; когато преводите са много, това, волю-неволю, престава да бъде така. Когато защитаваме новите преводи, ние се позоваваме – и правилно – на нуждите на бездуховните ни съвременници,[1] които имат същата нужда от спасение на душите си, както и предишните носители на религиозната култура. Мисълта за тези нужди обаче ни задължава да отчетем и проблемите на тези съвременници, които се затрудняват да разберат, камо ли да цитират Св. Писание (било в разговор с други или със себе си).

Отваряне на целия текст

Автор Михаил Селезньов

M SeleznevСъвременната библейска наука представлява изучаване на Библията с помощта на този апарат, който е бил изработен от дисциплините от историко-филологическия цикъл. В обикновената реч това историко-филологическо изучаване на Библията бива наричано библейска критика.

Привържениците на използването на историко-филологическия (или историко-критическия) метод в църковната наука обикновено казват, че макар този метод и да е чужд на традицията, резултатите, достигнати с негова помощ, могат да бъдат полезни за богословието. Археологията, да кажем, ни предоставя възможността нагледно да си представим как са изглеждали градовете, домовете и хората в онези времена и в онези краища, където се развива действието в библейските повествования. Съпоставянето на проповедта на Иисус с кумранските документи и равинистични текстове ни позволява да видим какво именно в тази проповед е било в някаква степен вече познато на онези слушатели и кое е било за тях абсолютно ново. Асирийските пък документи уточняват хронологията на израилските и юдейските царе.

Всичко това е така, ала работата не е само там. Крайно важни за съвременното християнско съзнание са както резултатите от историко-филологическото изследване на Библията, така и самата методология на това изследване. Тази методология може да влее в християнското богословие нов живот и да го избави от безсмислените задънени улици. Бих искал да се спра по-подробно на три момента.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме