Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Иван Ж. Димитров

I Zh DПравославната ни вяра и нейното богословие, т. е. науката за нея, се основава на Свещеното Писание и на Свещеното Предание с безспорно предимство на Писанието и преди всичко на онази неговата част, която е определяна като Нов Завет. Затова е важно за всяко нещо, което се твърди в богословието, да се знае неговата изрична или частично изразена основаност в текста на Новия Завет. Това начало е в сила и за понятието предание. Думата[1] е славянска калка от старогръцката παράδοσις, преди това преминала и в латинския език като traditio. Съответно παράδοσις е отглаголно съществително, което произлиза от глагола παραδίδωμι (предавам).

Чрез понятието „предание” в областта на християнската вяра и в частност на богословието на Новия Завет разбираме онези ценности, знания и практики, които отразяват същностните характеристики на християнството и които то съхранява във времето, предавайки ги от поколение на поколение вече две хилядолетия. В тази насока безспорно е интересна и словоупотребата на понятието „предание” в свещените книги на Новия Завет.

Най-напред трябва да отбележим, че под предание в текста на Новия Завет се разбира онова, което се предава (в случая: идеи, учение, вярвания, обичаи) от едни хора (съответно: поколения и пр.) на други, а не самото действие, не процесът на предаването,[2] както обикновено би могло да се схване едно отглаголно съществително. При това тук няма да се занимаваме с историко-критичното разглеждане на съдържанието на християнското предание, а ще се ограничим само със словоупотребата на понятието и на глагола, от който то произлиза (като отглаголното съществително).

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

I Zh DСред евангелските повествования за явяванията на възкръсналия Господ Иисус Христос на учениците Му в четирийсетдневния период от Възкресение до Възнесение има един разказ за чудесен улов на риба в Тивериадското езеро[1] (Иоан 21:1-14). Ето го:

1След това пак се яви Иисус на учениците Си при Тивериадско море. А се яви тъй: 2бяха заедно Симон Петър и Тома, наричан Близнак, и Натанаил от Кана Галилейска, и Зеведеевите синове, и други двама от учениците Му. 3Симон Петър им казва: отивам да ловя риба. Казват му: ще дойдем и ние с тебе. Излязоха и веднага се качиха на кораба, ала нищо не уловиха през нея нощ. 4А когато се вече разсъмна, Иисус застана на брега; но учениците не познаха, че е Иисус. 5Иисус им казва: деца, имате ли нещо за ядене? Те Му отговориха: не. 6А Той им рече: хвърлете мрежата отдясно на кораба, и ще намерите. Хвърлиха, и не можаха вече да я измъкнат поради многото риба. 7Тогава ученикът, когото Иисус обичаше, каза на Петра: Господ е. А Симон Петър, като чу, че е Господ, препаса дрехата си (защото беше гол) и се хвърли в морето. 8А другите ученици преплуваха с кораб (защото не бяха далеч от земята, на около двеста лакти), като влечаха мрежата с рибата. 9А когато излязоха на земята, виждат накладен огън, и на него турена риба и хляб. 10Иисус им казва: донесете от рибата, що сега уловихте. 11Симон Петър отиде, та извлече на земята мрежата, пълна с едри риби, на брой сто петдесет и три; и макар да бяха толкова, мрежата се не съдра. 12Иисус им казва: дойдете, обядвайте. И никой от учениците не смееше да Го попита: кой си Ти? понеже знаеха, че е Господ. 13Дохожда Иисус, взима хляба и им дава, също и рибата. 14Това беше вече трети път, как Иисус се яви на Своите ученици, след като възкръсна от мъртвите.

Рибите, които уловили седемте апостола на указаното от Спасителя място, били едри и много на брой. При такъв голям улов едва ли някой рибар ще вземе да брои уловената риба.[2] Но в този случай е ясно, че не е просто богат, изобилен улов, а чудесен улов на риба, станал по указание на Онзи, Който преди броени дни е извършил най-голямото чудо, ставало дотогава, като Сам възкръснал от мъртвите и победил смъртта. Затова е твърде вероятно, че в изумлението си някой от апостолите е решил да преброи едрите риби, които се оказали сто петдесет и три. Едно число, което иначе няма как да го запомним: нито е кръгло, нито е кратно на някое от известните като „свещени” числа, нито има някаква друга забележителност. И ако апостолите са го запомнили, причината явно се крие в неочаквания и необикновено богат улов. Такова нещо не се случва всекиму. Затова Христовите ученици – и по-специално св. евангелист Йоан, който го е записал – са запазили траен спомен за това чудо, извършено от техния Учител.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергий Булгаков

Fr Sergij BulgakovБогословието на Йоан Богослов”, Глава 7

Особено ярко основните черти на изложението на четвъртото Евангелие се разкриват във връзка с Божията Майка – без повторения на онова, което е казано при другите евангелисти, подчертаване тъкмо на това, което е казано в самото него. То носи характер на интимност, произтичаща от особената връзка между възлюбения ученик и Божията Майка, и от символичната му многозначност – при съвършено изключителна краткост, а затова и още по-голяма тежест на повествованието. Целият мариологичен материал на четвъртото Евангелие, в собствен смисъл, се изчерпва от две повествования – за чудото в Кана Галилейска и за стоенето на Божията Майки при Кръста. (Към това се добавя още и споменаването, – което само по себе си е също единствено – за нейното присъствие сред учениците при съпровождането на Христос в Капернаум: 11:12). Този кратък материал обаче има съвършено изключителна мариологична и еклисиологична значимост.

Чудото в Кана е първото от чудесните знамения на Христос – това е „началото на знаменията” (ἀρχὴν τῶν σημείων) и ние трябва да го разбираме именно в това качество – не само като първо, но и като начало, притежаващо, заедно с това, още и чертите на общозначимост за всички. В него Христос явява Себе си на света (2:11): „… яви славата Си” (… ἐφανέρωσεν τὴν δόξαν αὐτοῦ), което не е казано за нито едно от останалите Му знамения, освен за последното – възкресяването на Лазар: „Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий” (11:4). Ала и тук се говори не за явяване на славата, а само да прославяне, което, разбира се, не е едно и също.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Арсений (Соколов)

Ig Arsenij_Sokolov„Искам милост, а не жертва”

(Ос. 6:6)

Може би най-вълнуващото и въздействащото в третото Евангелие са притчите, при това онези, които се срещат само при Лука. Тези притчи, които няма да открием в другите Евангелия, са обединени от една обща тема – темата за Божието милосърдие. С удивителна пластичност в тях е изобразено Божието състрадание към човека в неговото паднало, бедствено състояние.

Данте нарича евангелист Лука scribа mansuеtudinis Сhristi – писател на Христовата кротост. Проф. Н. Н. Глубоковски отбелязва в своя очерк за евангелист Лука, че в неговото Евангелие „откриваме безгранична, дори парадоксална любов към грешниците и най-непоклатима увереност в това, че те ще бъдат опростени и ще се променят”.[1]

Човекът е създаден по Божи образ. Но образът на Създателя в нас е затлачен и изкривен от греха. Ние не сме способни на чисто богосъзерцание, не можем, по думите на архим. Софроний (Сахаров), да видим Бога както Си е. Бидейки зли и жестоки, ние сме склонни и Бога да си представяме по този начин, склонни сме да Го „създаваме” по нашия паднал образ и подобие. Христос дойде в света и стана човек, стана един от нас, за да може, както се пее на Рождество, „прежде падши обновити образ”. Съзерцавайки Христос такъв, какъвто Той е изобразен в Евангелията, виждаме чистия и неповреден образ Божи; вслушвайки се в евангелското учение, разбираме отношението на Бога към нас – такова отношение, което е способно да ни върне към Него. И ние се завръщаме към Него чрез Христос, Който затова и дойде, за да може, както казва евангелист Йоан, „да ни разкаже” Бога – да ни го обясни (ἐξηγήσατο, Иоан 1:18). Христос, според Йоан, е „екзегеза” на Бога.

Отваряне на целия текст

Автор Веселин Кесич

Veselin-KesichКак може Църквата да бъде вярна на своя Учител, ако остава безидейна, равнодушна и самодостатъчна зад своите четири стени? Ако прочетем написаното в Евангелията за живота на нашия Господ, ще разберем че Той е бил и съвършеният мисионер. „И ходеше Иисус по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите им, проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа”.[1]

Митрополит Филип (Салиба)

Особено място сред най-ранните документи на християнството принадлежи на посланието от пет кратки глави, известно в канона на Новия Завет като Първо Петрово. Както неговите теми, така и творческият подход, с който те са представени, правят това послание един от най-привлекателните, а и най-съдържателните християнски текстове. Пренебрегвано за известен период от съвременните екзегети, днес посланието отново е възстановено на съответстващото му място, като документ от изключителна важност за доброто разбиране на ранните християнски вярвания и практики. Ако дори само този кратък трактат беше достигнал до нас, ние пак щяхме да разполагаме със свидетелство за съществените елементи на ранните христологични и етични учения на Църквата.

Първото послание на ап. Петър е комплексен текст. Той съчетава христологични, етични и пастирски учения, представени като едно неделимо цяло. Христологията му изглежда универсална в своите изводи, а етичното му учение е повече от изключително – любовта, която е представена тук, не познава граници и е разпростряна към всички, включително и езическите управници; християните са призовани да правят „добро” на всички, без изключение, а пастирския дълг, който посланието препоръчва, подобно на неговите морални призиви, също идва от доктриналните поучения в него.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Деревенски

B DerevenskyВ Църквата е общоприето мнението, че Христос е проповядвал на възраст 30-33 години. Това мнение се основава на съобщеното от евангелист Лука (3:23). По-ранните евангелия според Матей и Марк не споменават нищо за Христовата възраст. Древните историци Евсевий Кесарийски и Йероним Стридонски датират раждането на Христос в третата година на 194-та олимпиада, а разпятието Му – в третата или в четвъртата година от 202-та олимпиада. Разликата е 32-33 години. Съвременните пък историци (и новозаветни изследователи – бел. ред.) са направили следните изчисления: Ако Христос се е родил не много преди смъртта на цар Ирод Велики (4 г. пр. н. е. – както може да се види от Мат. 2:1-19), то 30-годишната възраст на излизането на проповед на Христос съответства на 26 или 27 г. от н. е., което приблизително съвпада с казаното от евангелист Лука за началото на проповедта на св. Йоан Кръстител (3:1). Представата за трите години обществено служение на Христос се е наложила въз основа на Евангелието според Йоан, което споменава три празнувания на Пасха (2:13; 6:4; 11:55). Оттук следва и изводът, че Христос излиза на проповед на 30-годишна възраст, а е заловен и разпънат на 33-годишна възраст. А така се изчислява и приблизителната дата на разпятието – 30 г. от н. е. (понякога се посочва 33 г. от н. е.).

Отваряне на целия текст

Автор Анна Маринова

last judgmentА за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец

(Мат. 24:36)

Вече „преживяхме” на няколко пъти края на света според „пророчества” било на отделни личности, било на цели общности. Сега (на 21.12.2012 г.) се задава поредният край на света и то според… маите. А знаем, че маите безспорно са имали високоразвита цивилизация, запозната с тънкостите на астрономията. Интересно, обаче, защо маите, които, според мнозина, са предсказали края на света (и то по Григорианския календар, с който календар онзи на маите няма нищо общо), не са съумели да предскажат края на своята собствена цивилизация и то по своя собствен календар? 

Но все пак вещанието за поредния край на света породи в мене желанието да представя Христовото учение за края на света.

Отваряне на целия текст

Автор Николай Глубоковски

N-N-Glubokovsky 2Библейско-екзегетически анализ на Филипяни 2:5-11

„Защото вие знаете милостта на Господа нашего Иисуса Христа, че Той, бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия” (2 Кор. 8:9)

Христологичният цитат от Филип. 2:5-11 е може би най-трудният за изясняване в целия Нов Завет. Истински crux interpretum, труден за тълкувателите и сякаш малко изкупителен за читателите… Научната литература по въпроса е толкова многобройна, че е почти невъзможно да се обхване. По съдържание пък е дотолкова разнообразна, че противоречията и взаимните отрицания са много повече, отколкото сближаващото. Изтънчеността на изказа е развита до степен, често самата същност на мисълта да е неуловима; а пасажът засяга самите основи на християнската вяра, като се опитва принципно да ги рационализира. В крайна сметка догматиката изцяло поглъща екзегетиката, останала извън своите библейски основания, и се превръща в субективно богословстване – опасно свойство, когато в мерило за божествените неща се превръща човекът. И тогава непримиримият спор между криптици и кенотици сякаш вече засяга същностното достойнство на Христос Спасителя по божество, опразва от съдържание истината за троичността и подрива силата на благодатното ни изкупление.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме