Автор Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Винаги, когато се озова в страна или в среда, чийто език не разбирам, установявам колко много говори езикът на тялото. От руското въведение към моята лекция чух о. Владимир Шмайле да споменава, че имам две имена: Джон и Пантелеймон. А това е необичайно, тъй като обикновено при монашеското пострижение името се променя. Запазих обаче и двете. Йоан е светското ми име, макар и то да не е съвсем светско, тъй като е прието по време на Кръщение. Кръстен съм на един руски светец – Йоан Руски, който е много почитан в Гърция. За мен беше важно да запазя и двете си имена – както Йоан (Джон), така и Пантелеймон, което получих при монашеското си пострижение. Парадоксално се оказа, че двете означават едно и също – защото Йоан е еврейско име, означаващо Бог е милостив, а Пантелеймон е гръцко, означаващо всемилостив – отново отнесено към Бога. Затова реших да запазя и еврейското име, и гръцкото име, които на библейските езици говорят за милосърдието на Бога.

В началото искам да ви благодаря, че отделихте време да дойдете на тази лекция. Както е известно, времето не е нещо, което притежаваме. Не може да се причисли към категорията на предметите, – подобно на парите и дрехите – които можем да дадем без да се замисляме. Времето е това, че сме, то е част от нашето битие и затова да отдадеш някому време, да отделиш време тази вечер, означава да му дадеш нещо, което е много ценно, скъпо, частица от твоето съществуване. И затова съм изключително благодарен че сте тук, както, разбира се, и на всички, които направиха възможно моето идване.

Сега да пристъпим към самия доклад, който е твърде дълъг. Изложението, което ще чуете тази вечер, е първа част от замислена от мен руска трилогия, което напълно съответства на общата представа за Русия: че тук всички обичат нещата да са изложени пространно, дълго, изтощително и никога не се задоволяват с нещо малко, кратко. Взех това предвид, когато подготвях своя цикъл от три лекции, които са посветени на нещо много важно и същностно. Всяка лекция ще бъде посветена на един аспект – днешната е посветена на началото, на сътворението. Утрешната ще е посветена на историята, а последната ще бъде посветена на края на света, тя ще е заключителна и есхатологична.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Арсений (Соколов)

Изказвам моята благодарност на Михаил Георгиевич и на всички организатори на тази конференция за поканата да взема участие в нея. Доколкото ми е известно, това е първата в историята на Русия и в историята на Руската църква конференция, която е посветена на тази тема – на темата за псалмите.

Псалтирът е главният молитвеник на Църквата – както на Старозаветната, така и на Новозаветната църква. Псалмите са молитва, превърнала се в слово Божие, както и слово Божие – превърнало се в молитва. Псалмите обединяват словото на човека, което е обърнато към Бога, със словото на Бога, обърнато към човека. Те са молитва, с думите Божии. Та къде другаде, отвъд пределите на Псалтира, Бог и човекът общуват с такава интензивност и на един език, с думите на един единствен текст?

И кое може да бъде по-драгоценно от това? Нали само едно – това, че Псалтирът е молитвеникът на самия Христос. Гласът на Месия звучи от много от строфите там, а затова и бл. Августин е казал: „Истински молещият се в псалмите – това е Христос”.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Десницки

Традиционно Библията се смята не просто за основен християнски текст, но и за самия център на християнския духовен живот. За човека, стремящ се да пази вярност в тази традиция, е немислимо да вижда в нея, макар и важен, но въпреки това изгубил всяка актуалност документ от миналите векове. Немислимо, но… на практика нерядко това се случва днес, а, съдейки по всичко, се е случвало и преди. А дали това не е така, защото Библията изглежда прекалено неразбираема и далечна?

Казаното е вярно особено що се отнася до описващия живота на древния Израил като избран народ Стар Завет. Християните обикновено наричат своята Църква „Новия Израил” и се смятат за духовни чада на Авраам, но при това е разбираемо, че те стоят достатъчно далеч що се отнася до отношенията вътре в онова родово общество, което е бил старозаветният Израил. При това те не смятат за нещо задължително, нито дори желателно, изпълнението на Старозаветния закон и затова всичко, което се отнася до този Закон, включително и историята на неговото даруване, възприемат по-скоро като източник на образци и асоциации, отколкото като ценно само по себе си историческо повествование.

Как тогава да направим този документ актуален за съвършено различните епохи и ситуации? Този въпрос са си задавали и християнските богослови, и пастирите от отминалите столетия. Решенията, които преди хилядолетие и половина са предлагали на своите читатели и единоверци, могат да не изглеждат съвсем съвременни днес, но те подсказват как именно древното повествование може да бъде актуализирано за такава аудитория, която силно се отличава от изначалните читатели на библейския текст.

Иска ми се тук да поговорим върху един такъв пример: историята на Моисей – такава, каквато ни я представят четирите библейски книги от Изход до Второзаконие и за това, какъв прочит е получила тази история в трактата на св. Григорий Нисийски За живота на законодателя Моисей.

Отваряне на целия текст

Автор Лимасолски митр. Атанасий (Николау)

Размисли върху Псалом 118

Псалом 118 е псалом, в който се говори за Божиите заповеди, за отношенията между хората, основани на тези заповеди. Хубаво е да го знаем, тъй като той се използва всеки ден в православното богослужение.

Скрил съм в сърцето си Твоето слово, за да не греша пред Тебе

„В дълбините на сърцето си скрих Твоите думи, за да не падна в грях“… Прор. Давид казва, че с цялото си сърце е потърсил Бога и Го моли да не го оставя да се отклони от Неговите заповеди. Скрил е Божието слово в сърцето си като скъпоценно завещание, както неоценимо съкровище, което човек взема, скрива го и само той го употребява, не иска да го открие на другите, за да не го загуби. Същото става и тук с Божиите слова и заповеди.

Трябва да знаем, че само тогава ще имаме правилно отношение към Бога, когато разберем колко драгоценно нещо са Божиите слова и заповеди и се отнесем много сериозно и последователно към Божието слово, а не прибързано и повърхностно. То трябва да бъде не нещо случайно и ежедневно, а нещо много сериозно и важно за нас, за да си заслужава трудът да бъде скрито в дълбините на сърцето ни.

Отваряне на целия текст