Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Джордж С. Гейбриъл

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Не само с възвестявани слова“

Всичките тайнства на Църквата и всички догмати на вярата, сред които и свещената иконография, произлизат от Боговъплъщението – причината за всички сътворени неща. Св. Богородица заема централно място в иконографията и в откровението на Пресветата Троица, защото заема централно място в тайнството на Боговъплъщението. Без св. Дева Въплъщението е немислимо, иконографията е невъзможна, а богопознанието не е нищо повече от гатанки и загадки.

Когато иконоборците произнасят своето обвинение, че иконите на Иисус Христос ограничават неограничимия Бог, защитата, която св. отци привеждат в полза на иконите на Бога в плът винаги се основават върху майката на Иисус. В нейната утроба – казват те – неограничимият Син Божи възприема автентичната човешка природа и става истинна плът – осезаема, описуема, дефинируема, притежаваща всички свойства на плътта, взета от действителна майка, съставена от същата пръст, от която и цялото човечество. Бог Отец и Светият Дух обаче не възприемат нито едно от свойствата на човешката природа. Що се отнася до иконите на Бога, Църквата защитава и постановява икони само на Сина. В крайна сметка Въплъщението представлява въплъщение на една единствена Личност от Троицата. Единствено Синът Божи може да бъде и Син Човешки и да бъде виждан като човек. Бог Отец не може да стане Син, нито да присвои отличителния и особен модус на съществуване на Сина. „Отец е Отец, а не Син; Синът е Син, а не Отец; Духът е Дух Свети, а не Отец, нито Син; защото [ипостасното] свойство е неизменно. Иначе как то би било [ипостасно] свойство, изменяйки се и превръщайки се в друго? Затова Синът Божи става Син Човешки, за да остане това свойство неизменно. Защото, бидейки Син Божи, Той стана Син Човешки, като се въплъти от светата Дева и не изгуби свойството синовство“.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Кръстю Банев

PanagiaЗа всеки интересуващ се от историята и културата на християнството темата за високата почит към Богородица в православието и във Византия е интересна и важна. За молещия се православен християнин обръщението „Пресвета Богородице, спаси ни!“ е част от ежедневното богослужение. В наши дни коронавирус-пандемията и дискусиите около мерките за безопасност в църквите поставиха и пред цялата общественост въпроса за почитанието на Богородица и нейните икони.

Ще започнем с кратка хроника на по-важните моменти на изразената към Богородица почит по време на пандемията.

В православния свят: Вселенският патриарх Вартоломей на 19 март 2020 г. призова Богородица за молитвена помощ в борбата с вируса. Гърция: Кинотисът на Света гора реши във всички атонски манастири да се отслужи на 27 март всенощно бдение с усърдна молитва към св. Богородица и св. Харалампий. Светогорските монаси призоваха към молитвено съучастие в бдението и всички православни християни. Грузия: само няколко дни по-рано свещеници обиколиха столицата Тбилиси с иконата на Иверската Богородица, смятана за покровителка на страната. Епископ направи въздушен кръстен ход над града с икона-копие от „Йерусалимската Богородица“ в самолета. Русия: кръстните ходове започнаха още през март, а на 3 април патриарх Кирил обиколи Москва и стените на Кремъл с иконата на Богородица „Умиление“, пред която се е молил и св. Серафим Саровски. България: По решение на Св. Синод от 30 март всички храмове в страната останаха отворени, с редовни богослужения, при строго спазване на мерките за безопасност. На 20 април, Светли понеделник, в Бачковския манастир игуменът епископ Сионий поведе установеното Великденско шествие до местността Клувията. За първи път чудотворната икона на св. Богородица бе пренесена не на рамо, както е по традиция, а с автомобил.

Отваряне на целия текст

Автор Катански еп. Касиан (Безобразов)

Bishop Kassian BezobrazovПрез изминалата година на конференцията в Сейнт Олбънс[1] осъзнахме различието си в подхода към тълкуването на Св. Писание. Спорът възникна относно Петокнижието и в частност кн. Битие, но не може да има съмнение, че не само Петокнижието е, което ние разбираме различно. И в Новия Завет даже с консервативните английски богослови няма да имаме съгласие относно Второто послание на ап. Петър и Послание до евреите. И това – в най-добрия случай. Едва с малцина ще постигнем единодушие по отношение на останалите съборни послания, на някои от малките послания на ап. Павел и неговите послания до Тимотей и до Тит. Различно ще схващаме и автентичността на евангелията. Нашите различия имат отношение както към въпроса за произхода на една или на друга книга, така и към въпроса за нейното съдържание. Кой е написал съответната книга: този ли писател, чието име стои в заглавието, или не той? Достоверно ли е съдържанието на тази книга? Всички тези въпроси придобиват особена острота по отношение на Стария Завет: псалмите, книгите Паралипоменон (Хрониките), пророческите книги и особено – Петокнижието, а в Петокнижието – най-вече кн. Битие. Тук разногласието е дълбинно и затова ни изглежда целесъобразно да съсредоточим преимуществено нашето внимание на този именно въпрос.

Става дума за произхода на Стария Завет и неговата достоверност. Не е ли тя нещо, което веднъж и завинаги е било опровергано от съвременните научни изследвания? Не е ли дала съвременната наука безспорен отговор на въпроса за неговия произход? Това убеждение, което ни се налагаше да слушаме на миналогодишната конференция. Това убеждение обаче не може да се смята за точно научно знание.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumТази поредица от беседи ние ще посветим на теми от Стария Завет, а именно – на отделни личности, на отделни проблеми и на онези житейски ситуации, в които те са се намирали, а също така и на проблемите, които понякога самите те представляват.

Мнозина от вас са чували името на Адам. Адам, това е човекът – такъв, какъвто Бог го е сътворил изначално. Разказът от първите глави на Стария Завет е в определена мяра символичен – в този смисъл, че говори за събития, случили се в един свят, който ние вече не познаваме, света преди грехопадението, свят, който е живял, съществувал е, действал е, расъл е до момента, когато Бог и човекът са се отдалечили, сякаш са се изгубили един другиго. И затова, говорейки за Адам, говорейки за някои други личности след него, се налага да вземем под внимание, че езикът на тези повествования, това е езикът на нашето време, докато самите събития за нас са непостижими. Ние не знаем какво е изведнъж да бъдеш извикан от небитие към битие, при това не чрез акт на насилие, не просто по Божия воля, а поради Божията любов, говореща ни: Ела, изправи се от небитието! Ела – Аз ти се отдавам с цялата Си любов, с цялата си ласка, грижа, но заедно с това те оставям и свободен. Можеш да избереш Мене, можеш и да Ме отхвърлиш. Давам ти възможността да бъдеш и възможността да живееш, но как ще живееш, какъв ще бъдеш – това зависи само от твоето решение. От твоето безумие или от твоята мъдрост…

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Арсений (Соколов)

Ig Arsenij SokolovНа 22 октомври Руската православна църква празнува паметта на праведния Авраам – човек, живял на нашата земя преди четири хиляди години. Неговата памет се почита, разбира се, не само от Руската църква, и не само от всички други православни църкви, а и от целия християнски свят. Всички християни, в различни впрочем дни, имат в календарите си споменаване за този човек. Нещо повече, всички монотеисти на планетата, християни, юдеи и мюсюлмани (а това е повече от половината от нейното население), почитат именно Авраам като родоначалник и основоположник на своята вяра, на вярата като такава.

В своето Послание до галатяни (3:7) св. ап. Павел пише: „ония, които се облягат на вярата, са синове Авраамови“. Какво означава това новозаветно твърдение? Справедливо ли е такова отношение на християнина към един човек, който е живял две хиляди години по-рано от Спасителя на света Иисус Христос? Справедливо е, и ето защо.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Дору Костаке

doru.costacheВ ранните ми години в Букурещкия университет се сблъсках с мнението на много мои колеги и студенти, че православният човек трябва да е на страната на креационизма – против еволюцията. Това означаваше представянето на първите две глави на кн. Битие по буквален начин: като някакъв научно прецизен доклад за сътворяването на вселената. Опитвах се да не се съгласявам с това и по този начин завърших в пълна изолация. След преместването си в Сидни открих, че много православни християни от развитите страни разсъждават по същия този начин, както и че в много от случаите моето отхвърляне на креационизма изглежда подозрително. Опитите ми, без да вдигам много шум, да успея да демонстрирам, че православният креационист щедро черпи от основните положения на деноминации, които иначе традиционно презира, оставаха пренебрегнати. Което ме подтикна да продължа с работата си върху изследването на светоотеческото творчество, детайлно издирвайки как кн. Битие е била четена през ранните християнски столетия. В онова, което следва по-долу, се позовавам на някои от местата, които съм намерил, и които – независимо че авторите, които ще спомена, постоянно разгласяват величието на разказа за сътворението в кн. Битие – противоречат на креационисткия възглед върху тази книга, която креационистите възприемат като научно съобщение. За писателите, които ще бъдат споменати, не съществуват никаква библейска „наука“ за сътворението, никакъв креационизъм. Вместо това, кн. Битие е за тях богословски разказ за тайнството на вселената като Божие творение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

Fr Al KniazeffБожествената Премъдрост (евр. – חכמה; гр. – σοφία) е основна тема на дидактичната библейска писменост, получила поради тази причина в съвременната библейска наука названието хохмическа. Разсъждавайки за Премъдростта, авторите на книга Премъдрост говорят за последната в двояк смисъл: богословски и морално-практически, означавайки ту божествено свойство, ту човешко качество, в известен смисъл дарувано свише – иначе казано, ту самата Премъдрост, ту причастността към нея или към нейните дела. В някои места обаче неочаквано Премъдростта възприема чертите на определена умна същност и даже ипостас, което е особено характерно в глави 8-9 на кн. Притчи, Глава 24 на кн. Премъдрост Сирахова, глави 7-8 на кн. Премъдрост Соломонова и, отчасти, Глава 28 на Книга на Йов. Именно този образ на ветхозаветната ипостасна Премъдрост не веднъж е привличал вниманието на екзегетите и богословите. Известни са споровете, които още в арианската епоха са се водили около тълкуването на тези места.[1] Известно е също и онова значение, което тези места са получили, от една страна, в руската иконопис,[2] а от друга – при група руски религиозни мислители от края на 19 и първата половина на 20 век, в частност при Владимир Соловьов, о. Павел Флоренски и о. Сергей Булгаков. Затова въпросът какво представлява Божествената Премъдрост и какво именно е подразбирало под този образ Ветхозаветното Писание, е от особен интерес и за руския богослов, и за просветения руски църковен читател.

И досега обаче въпросът за Божествената Премъдрост не е получил екзегетическото си разрешение. Отците на Църквата, които достатъчно често са се позовавали на местата, говорещи за ипостасната Премъдрост, сравнително малко са се занимавали обаче със систематично тълкуване на кн. Премъдрост.[3] Школското пък богословие, а също така и гореспоменатите основоположници на софиологичното течение в руското богословие, са изхождали в своето тълкувание на тези места от съвършено неправилна предпоставка: те са смятали, че древните ветхозаветни автори фактически са имали онова съвършено новозаветно знание, което е станало възможно едва след съшествието в света на Духа на Истината, в тайнството на Петдесетница.[4] Не трябва да се забравя, че дори във висшите си пророчески озарения Ветхият Завет е оставал само сянка и гадание,[5] и затова даже в тях за него е оставало недостъпно онова знание за тайните на вътретроичния живот, което са се стараели и все още се стараят да намерят в гореприведените текстове за ипостасната Премъдрост. Затова в настоящия момент, когато библейската наука е направила толкова много за разкриване на истинския буквален смисъл на Ветхозаветните Писания, изцяло трябва да се преразгледа въпросът за Божествената Премъдрост във Ветхия Завет и той да бъде разрешен преди всичко тъкмо на почвата на самите текстове: да се установи как самите боговдъхновени автори на кн. Премъдрост са схващали Премъдростта и какво значение самите те са придавали на нейния ипостасен образ. Настоящият очерк, който по своите размери няма претенциите за цялостна трактовка на проблема за Божествената Премъдрост в цялата му пълнота и обем, има за цел да покаже онези основни жалони, които съвременната библейска наука и богословието позволяват да бъдат набелязани в разрешаването на въпросите за произхода и за значението на ветхозаветната Божествена Премъдрост – Хохмà – Софѝя.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Archim John ManousakisВинаги, когато се озова в страна или в среда, чийто език не разбирам, установявам колко много говори езикът на тялото. От руското въведение към моята лекция чух о. Владимир Шмайле да споменава, че имам две имена: Джон и Пантелеймон. А това е необичайно, тъй като обикновено при монашеското пострижение името се променя. Запазих обаче и двете. Йоан е светското ми име, макар и то да не е съвсем светско, тъй като е прието по време на Кръщение. Кръстен съм на един руски светец – Йоан Руски, който е много почитан в Гърция. За мен беше важно да запазя и двете си имена – както Йоан (Джон), така и Пантелеймон, което получих при монашеското си пострижение. Парадоксално се оказа, че двете означават едно и също – защото Йоан е еврейско име, означаващо Бог е милостив, а Пантелеймон е гръцко, означаващо всемилостив – отново отнесено към Бога. Затова реших да запазя и еврейското име, и гръцкото име, които на библейските езици говорят за милосърдието на Бога.

В началото искам да ви благодаря, че отделихте време да дойдете на тази лекция. Както е известно, времето не е нещо, което притежаваме. Не може да се причисли към категорията на предметите, – подобно на парите и дрехите – които можем да дадем без да се замисляме. Времето е това, че сме, то е част от нашето битие и затова да отдадеш някому време, да отделиш време тази вечер, означава да му дадеш нещо, което е много ценно, скъпо, частица от твоето съществуване. И затова съм изключително благодарен че сте тук, както, разбира се, и на всички, които направиха възможно моето идване.

Сега да пристъпим към самия доклад, който е твърде дълъг. Изложението, което ще чуете тази вечер, е първа част от замислена от мен руска трилогия, което напълно съответства на общата представа за Русия: че тук всички обичат нещата да са изложени пространно, дълго, изтощително и никога не се задоволяват с нещо малко, кратко. Взех това предвид, когато подготвях своя цикъл от три лекции, които са посветени на нещо много важно и същностно. Всяка лекция ще бъде посветена на един аспект – днешната е посветена на началото, на сътворението. Утрешната ще е посветена на историята, а последната ще бъде посветена на края на света, тя ще е заключителна и есхатологична.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме