БОГОСЛОВИЕ - Двери БГ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Архим. Захариас (Захару)

Изключително се радвам, че съм отново в България. Благодаря на Негово Светейшество патриарх Максим, който ми даде благословение да посетя София и да се срещна с православните хора в България. Много съм благодарен и на Знеполския епископ Йоан, който ме прие като свой брат.

Вярвам, че започва нещо голямо, нещо ново се отключва в тази страна. Тук съм по повод излизането на български език на книгата Свети Силуан Атонски. Убеден съм, че това ще бъде голямо събитие за всички хора в България така, както тази книга бе голямо събитие за православните в други страни, а и не само за православните. В нея се съдържа синтез на цялото православно предание, и аз вярвам, че това предание е живо и в България; то е като един „спящ великан”, който трябва да бъде събуден. Сигурен съм, че книгата за св. Силуан ще допринесе много за това пробуждане – за обновлението и възраждането на Божия народ в България.

Темата на първата беседа, която предстои да изнеса, е за раждането на човека за вечното Царство. В нея ще говоря за следното: ако проследим събитията от живота на св. Силуан, ще разберем, че можем да познаем Бога, само ако сме „видели вида Му”, т. е. видели сме Неговия Образ в слава, и сме „чули гласа Му”,[1] т. е. чули сме Неговия глас чрез силата на Светия Дух, която поставя печат за истинност на Божието откровение вътре в нас. В тази беседа се спирам подробно върху виждането на Христос, дадено на св. Силуан, а също и върху откровението, което той получава, когато чува Неговия глас след петнадесет години на усилена борба с духовете на злото; тогава, когато Христовият глас му казва: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”. И така, първото велико събитие в живота на св. Силуан е когато той, изправен пред Христовата икона в една от църквите в манастира „Св. Пантелеймон” на Света гора, вижда живия Господ.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Стамболов

Продължение от Манастирът „Есфигмен”

7. Руският скит „Св. пророк Илия”

Една особена група зилоти, наред с матеевците и флоринците, доскоро бяха монасите от руския „Св. пророк Илия”. Този скит, обновен и въздигнат през 1756 г. от големия руски исихаст и повижник преп. Паисий Величковски († 1794 г.), се намира на територията на монастира „Пантократор”. Преди Октомврийската революция там се подвизават близо 300 монаси и послушници. След това, постепенно броят на монасите рязко спада, а сами поддържат връзки с руското емигрантско духовенство, формирало т. нар. Руска православна задгранична църква[1] (РПЗЦ). В тези години скитът всъщност се намира под нейна юрисдикция, в разрез със светогорския устав. На богослуженията, вместо Вселенския патриарх поменават предстоятеля на РПЗЦ – по същите причини, както и останалите зилоти. Следва да се отбележи, че официалната позиция на РПЗЦ, както и на монасите от скита „Св. пророк Илия” винаги е била умерена. Въпросът с признаването на тайнствата на „официалните” православни църкви никога не е стоял на дневен ред. Напротив, известни са случаи на съслужения между отделни нейни клирици и епископи (Берлински еп. Марк[2]) с представители на други православни църкви (диоцез на Сръбската православна църква в Америка, Хилендарски монастир и др.). Дълго време дори се говореше за канонично общение на РПЗЦ с Йерусалимската патриаршия. По свидетелствата на очевидци, клирици на РПЗЦ са посещавали Света Гора с препоръка на Вселенския патриарх[3] и са вземали участие в празничното богослужение на 20 юли (2 август).[4] Самите скитски отци разказват, че години наред са нямали проблеми с монастира, към който е принадлежал скитът – „Пантократор”. На зилотизма им не гледали с добро око, но никога не го поставяли като условие за тяхното оставане в обителта. На монастирските празници братята от скита помагали в кухнята, а от „Пантократор” им давали одежди, когато на Илинден идвал владика (от Задграничната църква) да служи. Ще цитирам откъс от „Отвореното писмо” на архим. Серафим и братята, за да хвърля светлина върху причините за техния зилотизъм.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Стамболов

Продължение от Зилотите на Света Гора (исторически обзор)

3. Монастирът „Есфигмен”

„Есфигмен” е една от двадесетте „първенствуващи, царски, патриаршески и ставропигиални” атонски обители с дълга и славна история. Преди да изложа историята за неговото попадане в ръцете на зилотите, ще дам някои пояснения относно статута на Света Гора като монашеска общност.

3.1. „Основен принцип в съществуването на Света Гора е този за църковното и административно единство на всички първенствуващи[1] свещени обители, благодарение на което говорим за Света Гора, а не за сбор от монастири. Нарушаването на този принцип води до накърняване съществуването на Света Гора и на хилядагодишното ѝ устройство. Целият въпрос има и сериозни национални измерения”.[2]

3.2. Църковното единство и общение се проявяват чрез общата принадлежност към непосредствената юрисдикция на Вселенска патриаршия, под височайшия надзор на която се извършва точното съблюдаване на светогорските уставни положения от духовната им страна, като на богослуженията не се позволява поменаването на друго име, освен това на Вселенския патриарх. Първенствуващите монастири са задължени да имат пълно църковно общение помежду си и да участват в общите тържества и богослужебни събрания.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Стамболов

1. История и съдържание на термина

Терминът „зилот” (гр. ζηλωτής – ревнител) е познат още от Стария Завет (напр. Изх. 20:5; 1 Ездр. 8:72; 2 Мак. 4:2). В Новия Завет също се среща няколко пъти (Лука 6:15; Деян. 21:20; 1 Кор. 14:12; Гал. 1:14; Тит 2:14). В различните исторически периоди той се използва за обозначаване на различни религиозно-политически движения (партии).

В древноеврейската история е познато движението на зилотите (наричани още сикарии), което се заражда през 1 век и се обявява срещу езическата култура и против самата юдейска върхушка. Те участват активно в Първата Юдейска война, антиримско въстание от 66-70 г. По социален състав принадлежат към низши и маргинализирани обществени слоеве. С падането на Йерусалим (70 г.) и Масада (73 г.) зилотите повече или по-малко изчезват от изворите, за да се появят отново сред месианските следовници на Бар Кохба по време на Втората Юдейска война (132-135 г.).[1]

Във византийския гръцки терминът се среща с религиозното си значение, като още в Новия Завет (Рим. 10:2 – „ревност имат, ала не по разум”) възприема и своята отрицателна окраска, валидна и днес. В историята на Византия още от 9 век е позната т. нар. партия на зилотите. Те са поборници за независима от държавната власт Църква, подценяват образованието, фанатично са привързани към църковните традиции. Като имат на своя страна по-голямата част от монашеството, оказват чувствително влияние над народа. По отношение на Запада са противници на унията. Изказано е мнение (А. Василиев), че в 14 век тази религиозна партия е реорганизирана и започва да се меси и в политическия живот, показвайки реформаторски уклони и ползвайки се с народната подкрепа, поради тогавашните обществени безредици.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

„Бог не допуска злото, Той изправя злото“

Св. Исаак Сирийски

„Любовта не може да понесе това“

Св. Силуан Атонски

Има въпроси, на които с нашето ниво на познание не сме в състояние да отговорим, но независимо от това колко невъзможни за отговор са те, ние сме длъжни да ги задаваме. Поглеждайки отвъд прага на смъртта, ние питаме: Как душата може да съществува без тялото? Каква е природата на нашето безтелесно съзнание между смъртта и окончателното възкресение? Какво точно е взаимоотношението между тялото ни сега и „духовното тяло“ (1 Кор. 15:44), което праведниците ще получат в идващия век? И накрая, но не на последно място, ние питаме: Смеем ли да се надяваме за спасението на всички? Върху този последен въпрос желая да фокусирам вниманието си. Възможен или не за отговор, това е въпрос, който критично засяга нашето цялостно разбиране за Божието отношение към света. Във финалния завършек на историята на спасението ще има ли всеобхватно помирение? Ще намери ли накрая всяко сътворено същество място в Тринитарния перихорисис (взаимопроникване), в движението на взаимната любов, протичаща вечно между Отца, и Сина, и Светия Дух?

Отваряне на целия текст