Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Стефан Цанков

scankov_small.jpg

Изминаха две десетилетия от 10 ноември 1989 г. – дата, която, с всички възможни уговорки, донесе коренна промяна в живота на българите: на държавата ни, на обществото ни и, разбира се, на Православната ни църква. Макар и не малко време, две десетилетия все пак не са достатъчно дълъг период, от чиято перспектива да се дават валидни обобщения върху смисъла и съдържанието на т. нар. „преход”. Ето защо в навечерието на този ден на читателите на „Двери на православието” предлагаме наблюдения и изводи, направени от един от най-ерудираните учени и църковници, с които родното ни богословие може да се похвали, и изказани относно един друг преходен период от най-новата ни история – тежки и лично ангажирани думи на свидетел и активен участник в църковния живот на младата Българска православна църква от края на ХІХ и началото на ХХ век; думи, от които става безпощадно ясно, колко много проблемите, пред които сме изправени днес като Църква, са сходни в същността си с онези, които са съществували и през първите десетилетия от живота на нова България…
 

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Софроний (Сахаров)
1_99.jpgАзиатските народи, особено народите на Средна и Далекоизточна Азия, не са приели откровението за Личността нито по отношение на Първобитието, нито по отношение на Неговия образ – човека. Три хиляди и половина години се оказват недостатъчни за това цялото човечество да усвои пълнотата на благословението, изляло се върху света: отначало на Синай, а после и чрез явяването на Логоса на Отца и слизането на Светия Дух. Нещо повече, в наше време се наблюдава отстъпление, при това масово, дори сред онези народи, които векове наред са смятали себе си за „християнски”. Без съмнение, християнският персонализъм сам по себе си е изключително съвършенство и като такова е трудно постижимо.

Съвременният комунизъм също е отрицание на персонализма. Марксистите, които са взели някои елементи от учението на Христос, а са отхвърлили други, по-съществените, неимоверно са принизили разбирането за човека. Тяхната антропология е твърде близка до зоологията. Като образ на Абсолютния, човекът е ценност, по-висша от целия останал свят, а една отделна човешка личност, постигнала пределно възможното познание на Вечния Бог, променя достойнството на цялата земя.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георгиос Металинос
metalinos.jpgВ Евангелията  се говори за „царство” и за „вечен огън”. В текста, който се чете на Месопустна неделя (Мат. 25 гл.), „царството” означава божественото назначение на човека. „Огънят” е „приготвен” за дявола и неговите ангели (демоните) не защото Бог иска това, а защото те не се покайват. „Царството” е „приготвено” за тези, които са верни на Божията воля. „Царството”, т. е. нетварната слава, означава рая, а вечният „огън” е вечната мъка. В началото на човешката история Бог приканва човека към рая, към общение с нетварната Му благодат. В края на историята човек се изправя пред рая и ада. По-нататък ще видим какво означава това. Но трябва да уточним, че това е централният въпрос на нашата вяра, крайъгълният камък на православието.

В Новия Завет често се говори за рая и ада. В Лука 23:43 Христос казва на разбойника: „Днес ще бъдеш с Мене в рая”. Но и разбойникът споменава рая с думите: „Спомни си за мене, Господи... в царството Си” (ст. 42). Според бл. Теофилакт Български „разбойникът е в рая, т. е. в царството”. Св. ап. Павел изповядва, че още в този свят той „беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:3-4). В Откровението се казва: „На оногова, който побеждава, ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай” (2:7). Арета Кесарийски дава следното тълкувание: „Раят трябва да се възприема като блажения и вечен живот”. Раят, вечният живот и Божието царство са една и съща реалност.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)
o_zaharia_cora_site.jpg
Изключително се радвам, че съм отново в България. Благодаря на Негово Светейшество патриарх Максим, който ми даде благословение да посетя София и да се срещна с православните хора в България. Много съм благодарен и на Знеполския епископ Йоан, който ме прие като свой брат.

Вярвам, че започва нещо голямо, нещо ново се отключва в тази страна. Тук съм по повод излизането на български език на книгата Свети Силуан Атонски. Убеден съм, че това ще бъде голямо събитие за всички хора в България така, както тази книга бе голямо събитие за православните в други страни, а и не само за православните. В нея се съдържа синтез на цялото православно предание, и аз вярвам, че това предание е живо и в България; то е като един „спящ великан”, който трябва да бъде събуден. Сигурен съм, че книгата за св. Силуан ще допринесе много за това пробуждане – за обновлението и възраждането на Божия народ в България.

Темата на първата беседа, която предстои да изнеса, е за раждането на човека за вечното Царство. В нея ще говоря за следното: ако проследим събитията от живота на св. Силуан, ще разберем, че можем да познаем Бога, само ако сме „видели вида Му”, т. е. видели сме Неговия Образ в слава, и сме „чули гласа Му”,[1] т. е. чули сме Неговия глас чрез силата на Светия Дух, която поставя печат за истинност на Божието откровение вътре в нас. В тази беседа се спирам подробно върху виждането на Христос, дадено на св. Силуан, а също и върху откровението, което той получава, когато чува Неговия глас след петнадесет години на усилена борба с духовете на злото; тогава, когато Христовият глас му казва: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”. И така, първото велико събитие в живота на св. Силуан е когато той, изправен пред Христовата икона в една от църквите в манастира „Св. Пантелеймон” на Света гора, вижда живия Господ.
Автор Свещ. Михаил Кардамакис
1_17.jpgПроблемът за диалектическото противопоставяне между „частната” и „кинонийната” – или между „индивидуалната” и „съборната” (църковна) духовност – не е познат в православието.[1] Съществува една и единствена духовност, която е личният живот и съборното съзнание на вярващите, които се формират в харизматичната реалност и във вътрешната съборност на Църквата.

Православната духовност не е индивидуален или частен, субективен или психологически, автономен или антропоцентричен въпрос. Тя е преодоляване на всички тези затворени нива и на безизходните ограничения. Тя е свободата на вярващия в откриването на съборната мярка и критерий за реалността; да бъде истински свободен с участието си във всеобхватната истина, в пълнотата на неизчерпаемия опит, в пълнотата на истинския духовен поглед на Църквата. Духовността е свързана с решението на вярващия да бъде смирен пред Бога и да приеме Божието Откровение, като със смиреномъдрие и доверие се включи в пътуването на Църквата и в нея намери себе си и живота.[2]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме