Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Йерод. Сергий (Соколов)

Apocalypse Chora monastery„… не ще вече да има време“

(Откр. 10:6)

1. Пророци и пророчества

1.1. Апокалиптичният паралелизъм и пророчествата

Действията на Моисей са дълбоко символични. Той става предобраз на Кормчията, възглавил преминаването на богоизбрания народ през морската бездна на изкушенията. Египетските наказания – с някои изменения – предизобразяват снемането на печатите в Откровението на Йоан Богослов.

Още по-голямо сходство с виденията на ап. Йоан имат пророчествата на Йезекиил. Неговата книга може да бъде наречена ветхозаветният Апокалипсис, една част от който е необикновено сходна с откровенията на апостола-пророк. Богослов-самовидец, който пътешества със Спасителя, той е удостоен със странствания в провиденциалната сфера, където е срещнал своя Учител в преддверията на страшни събития, чийто контури са ни явени във виденията на прор. Даниил.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Studenitsa MonasteryПразнуването на 800-годишнината на манастира „Студеница“ – задужбина[1] на св. Симеон и св. Сава е добър повод да се каже нещо за задужбинарските мотиви в средновековната сръбска държава. Кои са всички поводи или по-добре казано причини за огромната ктиторска дейност в Сърбия по онова време? От какво е вдъхновено най-много ктиторството? Отговаряйки на тези и подобните им въпроси, ще се придържаме на първо място към грамотите за основаване на манастири, като към извори от първи ред. Известно е, че владетелите-задужбинари са строили манастири или епископски църкви, за което са издавали дипломи или грамоти. В грамотите за основаване – като правни документи, в аренгата[2] ктиторът между другото съобщава какво го е подтикнало или подбудило да се реши на ктиторска дейност.[3] Макар че в повечето случаи аренгата е писана в поетична форма, тя съдържа дълбоките духовни мотиви, подбудили дарителя да направи нещо за спасението на своята душа (от тук и самата дума задужбина – нещо да се даде или да се направи за душата).

От задоволителния обем дипломатически материал,[4] който отнася до нашите средни векове, на първо място трябва да имаме предвид запазените грамоти на нашите най-значими манастири. В този смисъл особено значение има т. нар. Тетовски бревиар или опис на цялото имущество на манастира „Тетово“, който започва от 1343 г., т. е. от времето на крал Душан. Описвайки манастирското движимо и недвижимо имущество, този документ ни говори и кой е дарил всичко на манастира и по какъв повод. Недвижимото имущество, нивите, ливадите, лозята са дарявани главно поединично. Мотивите за даренията са много различни. Най-често те са от духовно-религиозно естество и са правени заради душата и нейното вечно спасение след физическата смърт на дарителя. Така, тук присъства казаното в Евангелието, че земните и преходни придобивки в духовно отношение винаги са гибелни.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Методий (Зинковски)

Jerom Mefodii ZinkovskiiДогматът

Подобно на много от християнските термини, като правило в разговор, в средствата за масова информация, думата „догмат” също се употребява в изопачен вид, при което ѝ се придава отрицателният оттенък на нещо умъртвяващо, застиващо в стагнация. В действителност обаче думата το δόγμα произхожда от гръцкия глагол δοκεῖν, означаващ „мисля, предполагам, вярвам”. Δόγμα, на свой ред, означава вече не мнение, а крайният резултат от него: твърдото убеждение, положение, превърнало се в предмет на съгласие, или религиозна истина, станала предмет на несъмнена вяра.[1]

Затова още в дълбоката гръкоримска древност термина догмат започват да прилагат към такъв род философски учения, които са общоизвестни и безспорни. В Държавата на Платон догмати се наричат постановленията и решенията на правителствата, отнасящи се до понятията за справедливото и прекрасното. Св. Исидор Пелусиот е наричал Сократ „Законоположник на атическите догмати”, а ученията на Платон и на стоиците – догмати. В същия този смисъл древните църковни писатели са могли да наричат „догмати” още и религиозните вярвания на езичниците (Созомен) и еретическите лъжеучения (Евсевий Кесарийски), като имащи претенции да са усвоили в себе си на неоспоримата истина.[2]

В Св. Писание, в кн. Деяния на светите апостоли, догмати са наречени апостолските определения, имащи непосредствено отношение към живота на Християнската църква: „… като ходеха по градовете [апостолите Павел и Сила], поръчваха на верните да пазят заповедите (τα δόγματα), отредени от апостолите и презвитерите в Иерусалим” (Деян. 16:4). Това са били вероучителните и дисциплинарните решения на Апостолския събор, които са имали силата на задължителен закон за всички членове на Църквата Христова.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ какво се заключава покаянието? Човек, който се е отвърнал от Бога или е живял сам със себе си, изведнъж или постепенно разбира, че в този вид, в който преживява живота си, този живот не може да бъде пълен. Покаянието се състои в това, да се обърнеш с лицето си към Бога. Този момент е изначален и е решителен. Когато ние изведнъж сменяме курса и, вместо да стоим с гръб или обърнати настрана по отношение на Бога, по отношение на правдата, по отношение на собственото си призвание, вече сме извършили първото наше движение, ние вече сме се обърнали към Бога. Все още не сме се покаяли – в смисъл, че все още нищо не сме променили, само че, за да се случи това, трябва нещо да преживеем, защото ние не се отвръщаме от себе си и не се обръщаме към Бога просто когато ни хрумне. Случва се човек да живее спокойно, случва се с човека да не става нищо особено. Той като че ли „се храни” на житейското поле, пасе си тревата, не мисли, че над него е бездънното небе, не мисли за никаква опасност, добре си живее. И изведнъж нещо се случва и обръща вниманието му за това, че не всичко е толкова просто. При всеки човек това става по различен начин.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

G Th KaprievВъв византийската култура не текат напрежения между самите τέχνη и ἐπιστήμη, между профилирано умение и научно знание. Няма конкуренция между тях, няма тяхно субординиране, а няма и преходи от едното към другото: нe се търсят пътища за преминаване от ars към scientia.

Те се мислят колкото през очевидната разлика между тях като две човешки дейности, толкова повече през очевидното им единство в хоризонта на общото им антропологично ниво. Ключът е в това, че византийската култура различава между сетивно и рационално познание, но заедно с това ги гледа като две неделими измерения на едно и също познавателно равнище, характерно за психосоматичното същество. Сетивно-рационалното познание е единен механизъм, от който произтичат както „изкуствата”, така и „науките”.

Напрежения текат между схващанията за тяхната позиционираност в антропологическото: за тяхното място в начините на съществуване, присъщи на човешката природа.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме