Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Йерод. Сергий (Соколов)

Apocalypse Chora monastery„… не ще вече да има време“

(Откр. 10:6)

1. Пророци и пророчества

1.1. Апокалиптичният паралелизъм и пророчествата

Действията на Моисей са дълбоко символични. Той става предобраз на Кормчията, възглавил преминаването на богоизбрания народ през морската бездна на изкушенията. Египетските наказания – с някои изменения – предизобразяват снемането на печатите в Откровението на Йоан Богослов.

Още по-голямо сходство с виденията на ап. Йоан имат пророчествата на Йезекиил. Неговата книга може да бъде наречена ветхозаветният Апокалипсис, една част от който е необикновено сходна с откровенията на апостола-пророк. Богослов-самовидец, който пътешества със Спасителя, той е удостоен със странствания в провиденциалната сфера, където е срещнал своя Учител в преддверията на страшни събития, чийто контури са ни явени във виденията на прор. Даниил.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Методий (Зинковски)

Jerom Mefodii ZinkovskiiДогматът

Подобно на много от християнските термини, като правило в разговор, в средствата за масова информация, думата „догмат” също се употребява в изопачен вид, при което ѝ се придава отрицателният оттенък на нещо умъртвяващо, застиващо в стагнация. В действителност обаче думата το δόγμα произхожда от гръцкия глагол δοκεῖν, означаващ „мисля, предполагам, вярвам”. Δόγμα, на свой ред, означава вече не мнение, а крайният резултат от него: твърдото убеждение, положение, превърнало се в предмет на съгласие, или религиозна истина, станала предмет на несъмнена вяра.[1]

Затова още в дълбоката гръкоримска древност термина догмат започват да прилагат към такъв род философски учения, които са общоизвестни и безспорни. В Държавата на Платон догмати се наричат постановленията и решенията на правителствата, отнасящи се до понятията за справедливото и прекрасното. Св. Исидор Пелусиот е наричал Сократ „Законоположник на атическите догмати”, а ученията на Платон и на стоиците – догмати. В същия този смисъл древните църковни писатели са могли да наричат „догмати” още и религиозните вярвания на езичниците (Созомен) и еретическите лъжеучения (Евсевий Кесарийски), като имащи претенции да са усвоили в себе си на неоспоримата истина.[2]

В Св. Писание, в кн. Деяния на светите апостоли, догмати са наречени апостолските определения, имащи непосредствено отношение към живота на Християнската църква: „… като ходеха по градовете [апостолите Павел и Сила], поръчваха на верните да пазят заповедите (τα δόγματα), отредени от апостолите и презвитерите в Иерусалим” (Деян. 16:4). Това са били вероучителните и дисциплинарните решения на Апостолския събор, които са имали силата на задължителен закон за всички членове на Църквата Христова.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ какво се заключава покаянието? Човек, който се е отвърнал от Бога или е живял сам със себе си, изведнъж или постепенно разбира, че в този вид, в който преживява живота си, този живот не може да бъде пълен. Покаянието се състои в това, да се обърнеш с лицето си към Бога. Този момент е изначален и е решителен. Когато ние изведнъж сменяме курса и, вместо да стоим с гръб или обърнати настрана по отношение на Бога, по отношение на правдата, по отношение на собственото си призвание, вече сме извършили първото наше движение, ние вече сме се обърнали към Бога. Все още не сме се покаяли – в смисъл, че все още нищо не сме променили, само че, за да се случи това, трябва нещо да преживеем, защото ние не се отвръщаме от себе си и не се обръщаме към Бога просто когато ни хрумне. Случва се човек да живее спокойно, случва се с човека да не става нищо особено. Той като че ли „се храни” на житейското поле, пасе си тревата, не мисли, че над него е бездънното небе, не мисли за никаква опасност, добре си живее. И изведнъж нещо се случва и обръща вниманието му за това, че не всичко е толкова просто. При всеки човек това става по различен начин.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

G Th KaprievВъв византийската култура не текат напрежения между самите τέχνη и ἐπιστήμη, между профилирано умение и научно знание. Няма конкуренция между тях, няма тяхно субординиране, а няма и преходи от едното към другото: нe се търсят пътища за преминаване от ars към scientia.

Те се мислят колкото през очевидната разлика между тях като две човешки дейности, толкова повече през очевидното им единство в хоризонта на общото им антропологично ниво. Ключът е в това, че византийската култура различава между сетивно и рационално познание, но заедно с това ги гледа като две неделими измерения на едно и също познавателно равнище, характерно за психосоматичното същество. Сетивно-рационалното познание е единен механизъм, от който произтичат както „изкуствата”, така и „науките”.

Напрежения текат между схващанията за тяхната позиционираност в антропологическото: за тяхното място в начините на съществуване, присъщи на човешката природа.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Христов

Ivan Christov Традиционно приписвани на св. Максим Изповедник,[1] гръцките схолии към Ареопагитския корпус се отнасят към текстовете с най-дълбоко и трайно влияние върху православното богословие. Това се дължи не само на факта, че те отстояват православния смисъл на корпуса и ни дават безценни тълкувания на съдържащите се в него дълбоки, но не винаги ясни и нуждаещи се от разяснение учения, а и защото са авторитетен източник за учението за Божествените енергии. Независимо от непреставащите усилия в рамките на псевдо-икуменическия „диалог”[2] това учение да бъде маргинализирано, то неизменно остава в сърцевината на православната идентичност, не само защото е основа за мистическото богословие, но и защото прониква всички клонове на богословието и отразява спецификата на сакраменталния живот на Източната църква. Макар неговите изразни средства да се коренят във философията, те са били трансформирани, за да се хармонизират с богооткровената истина за непостижимостта на божествената същност и постижимост на нейната битийна проява като ἐνέργεια („енергия” – [вътрешна] активност / [външно] действие[3]). Православната традиция установява парадоксална връзка между същността и нейните екзистенциални прояви, която не е позната на философите, като същевременно различни и неотделими, и асимилира в този контекст понятието за енергия в неговите два аспекта, като протичаща вътрешно и външно на същността. Това му дава концептуални средства да изрази истината на откровението за проявата на Бога чрез Божествената Премъдрост и Промисъл, както в Неговото предвечно състояние, така и в Неговата икономѝя спрямо творението.

Има обаче още един аспект, който трябва да бъде взет под внимание. Православното богословие заимства понятието за енергия от късния платонизъм, където то е интегрирано в диалектиката на Платоновия „Парменид”. Там то е подложено на триадична реинтерпретация, довела до формирането на триадата „пребиваване” (μονή) – „прошествие” (πρόοδος) – „обръщане” (ἐπιστροφή). Това развитие заляга в основата на синергетичната диалектика и предоставя на християнското богословие концептуални средства да изрази синергията на Бога и творението. Именно синергетичната диалектика е този „метод” или по-скоро ментална структура, която е използвал авторът на Ареопагитиките, за да изрази богоотковената истина за Божествената Премъдрост и Промисъл, за сътворението и божествената икономѝя като „прошествие”, както и за мисията на човека да поведе цялото творение към „обръщане” към Бога. Авторът на гръцките схолии Йоан Скитополски е положил много усилия да обясни синергетичния език, използван от Псевдо-Дионисий. В тази статия ще проследя основните моменти в неговия коментар, отнасящи се към енергийния дискурс и използващи синергийни термини.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме