Автор Прот. Добромир Димитров

Днес неоспорим факт е, че множество православни енории в Западна Европа, Северна и Южна Америка, Австралия и Азия функционират в географски район, в който никога не са съществували православни епископии.

Нещо повече – тези епископии са съставени от енории, възглавявани от презвитери, които функционират под омофора на епископ, чиято катедра е в различна държава, а дори и в друг континент. Всичко това създава различни канонични въпроси относно юрисдикцията и служението на клира, тъй като в тази ситуация на едно определено място могат да съществуват няколко православни епископи в един мегаполис.

Архим. Григорий (Папатомас) отбелязва, че днес в Париж съществуват едновременно шестима православни епископи, носещи подобен, дори понякога един и същи титул, като така покриват една и съща църковна юрисдикция,[1] въпреки писмено изразеното категорично мнение на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Джордж С. Гейбриъл

Продължение от „Не само с възвестявани слова“

Всичките тайнства на Църквата и всички догмати на вярата, сред които и свещената иконография, произлизат от Боговъплъщението – причината за всички сътворени неща. Св. Богородица заема централно място в иконографията и в откровението на Пресветата Троица, защото заема централно място в тайнството на Боговъплъщението. Без св. Дева Въплъщението е немислимо, иконографията е невъзможна, а богопознанието не е нищо повече от гатанки и загадки.

Когато иконоборците произнасят своето обвинение, че иконите на Иисус Христос ограничават неограничимия Бог, защитата, която св. отци привеждат в полза на иконите на Бога в плът винаги се основават върху майката на Иисус. В нейната утроба – казват те – неограничимият Син Божи възприема автентичната човешка природа и става истинна плът – осезаема, описуема, дефинируема, притежаваща всички свойства на плътта, взета от действителна майка, съставена от същата пръст, от която и цялото човечество. Бог Отец и Светият Дух обаче не възприемат нито едно от свойствата на човешката природа. Що се отнася до иконите на Бога, Църквата защитава и постановява икони само на Сина. В крайна сметка Въплъщението представлява въплъщение на една единствена Личност от Троицата. Единствено Синът Божи може да бъде и Син Човешки и да бъде виждан като човек. Бог Отец не може да стане Син, нито да присвои отличителния и особен модус на съществуване на Сина. „Отец е Отец, а не Син; Синът е Син, а не Отец; Духът е Дух Свети, а не Отец, нито Син; защото [ипостасното] свойство е неизменно. Иначе как то би било [ипостасно] свойство, изменяйки се и превръщайки се в друго? Затова Синът Божи става Син Човешки, за да остане това свойство неизменно. Защото, бидейки Син Божи, Той стана Син Човешки, като се въплъти от светата Дева и не изгуби свойството синовство“.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Доколкото възходът на съвременния Западен свят е обвързан с християнството, то няма как и духовните традиции на Християнския запад – неговият гений в изграждането на институции, във възползването от положителните достижения на творението, но още и тенденцията му да категоризира, да установява граници между знание и духовен опит, между доктрината и мистическото виждане – да не бъдат много често отъждествявани с християнството като такова. През първото хилядолетие от християнската история обаче интелектуалното и духовно първенство принадлежат на източната част от християнския свят: на Антиохия, дето „първом… учениците бидоха наречени християни“ (Деян. 11:26), и на използващия гръцкия език свят, в който св. ап. Павел е проповядвал, и който свят е бил общ за сирийци, египтяни и евреи, както и за самите гърци – за всички тези, за които новозаветните писания са били първоначално и написани. Този свят е бил и мястото на големите спорове и конфликти, имащи отношение към християнското учение на вярата. На тези събори западните делегати са присъствали обичайно като почитани, и почетни, наблюдатели. Източният християнски свят се е справял със своите собствени изкушения: с гръцкия интелектуализъм, с културния си фракционизъм, с корупционната политика на своите императори. По-късно това е до известна степен маргинализирано вследствие от поредицата инвазии и катастрофи. И все пак духовното послание на този свят не само е надживяло тези исторически изпитания, но дори може би днес, когато традиционните ценности, формирали Запада, са поставени пред тежки предизвикателства, се сдобива с една нова и неочаквана значимост.

Бог стана човек, за да може човекът да стане бог

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

На твоето славно Успение Небесата се радват, възрадва се и ангелското войнство, цялата земя се весели
(хвалитна стихира)

По човешки Успението на Богородица е нейната кончина, която за всеки умиращ представлява скръбно разделяне на душата от тялото. В часа на своята кончина обаче тя не е познала скръбта. Тази смъртна скръб тя е приела още отпреди, заедно със своя Син, съ-умирайки с Него на Кръста. Скръбта е била изживяна и победена от нея в светлината на Неговото Възкресение – когато тя е видяла Възкръсналия в Неговата слава. А затова и когато Той е оставял този свят, възнасяйки се от земята на небето, тя също не е изпитала скръб, тъй като е била наясно, че това е Неговата небесна прослава. Земната скръб е била изживяна от нея преди смъртта ѝ заедно със собствения ѝ живот. На земята тя е оставала не заради себе си, а за Църквата, за която тя е била светла радост и духовно средоточие. Когато пък е настъпил часът на раздялата ѝ със света, над нея е трябвало да се изпълни всеобщото Божие определение: „… пръст си и в пръст ще се върнеш“.[1] И тя предала своя дух в лоното на своя Син: „Преставила си се пред Живота, майко на истинския Живот“.[2] А нейното Успение е било за Духоносната същинско тържество на живота в Светия Дух. Не е познало тлението и пречистото ѝ тяло, носило в себе си Спасителя на света. Преди него тя възкръснала от мъртвите, със силата на Христовото Възкресение, и се възнесла на Небето със силата на Неговото Възнесение.

Отваряне на целия текст