Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareКраят е там, откъдето започваме

Т. С. Елиът

„Знаех, че ще дойдеш…“

През време на подготвителните молитви преди началото на Евхаристийния канон в богослужението на Руската православна църква царските двери на иконостаса остават затворени. Сетне настъпва времето за самата божествена Литургия: вратите се отварят, олтарът се открива и свещенослужителят изпява началното благословение. Тъкмо това е моментът, който религиозният философ княз Евгений Трубецкой си е припомнил на смъртния одър. Ето и неговите последни думи: „Царските двери се отварят! Ще започне великата Литургия“.[1] За него смъртта е била не затваряне на врата, а нейното отваряне – не край, а начало. Подобно на ранните християни, и той е виждал деня на своята смърт като свой рожден ден.

Нека помислим за нашия човешки опит като за книга. Мнозина смятат настоящия живот за действителния текст на тази книга, за главния ѝ разказ, и разглеждат бъдещия живот – в случай, че вярват, че такъв изобщо съществува – като не повече от добавка към него. Само че истински християнското отношение е точно обратното на това. Нашият настоящ живот в действителност не е нищо повече от предисловие, от въведение, докато главният разказ се състои от бъдещия живот. Моментът на смъртта не означава финала на книгата, а началото на нейната Първа глава.

Отваряне на целия текст

Автор Анестис Кеселопулос

elder sophrony saharovЖивотът на християнина е „скрит с Христа в Бога“.[1] Това достойнство на духовния живот, което подчертава св. ап. Павел, отличава може би в най-висока степен и живота на стареца Софроний. Той никога не говореше за духовните си борби със себеизтъкване или самореклама, нито позволяваше на хората, които бяха близо до него и го следваха, да говорят за неговите добродетели и харизми. Вярваше, че „не само словото на Бога ни повелява да крием нашия вътрешен живот от външни очи, но и здравият духовен инстинкт, подобно на „категоричен императив“ ни забранява да нарушаваме тайната на душата, която стои пред Бога“.[2]

Опитът беше научил стареца Софроний, че „молитвата на покаянието пред Всевишния е най-съкровеното място на нашия дух“, като той подчертаваше, че „е необходимо да избягваме и насочеността към самите нас, защото така ставаме жертви да духа на тщеславието или самодоволството“.[3] Едва към края на живота си, когато почувства, че става „все по-малко уязвим от човешките преценки за него“, той се реши на „по-голямо разкриване“[4] и излагане на своя опит от живота в тялото на Църквата. И така, в малкото минути на нашето изложение ще представим синтезирано основните етапи и стълбове на духовната борба, както се разкрива тя в текстовете на стареца, тъй като той вече не е между нас и „говори от книгите“.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevПродължение от „Аналогичният изоморфизъм. Слоеве на реалността“

Областите на науките лежат далеч една от друга. Начинът на разглеждане на предметите им е коренно различен. Значението на тази разпаднала се множественост от дисциплини днес се поддържа както от техническата организация на университетите и факултетите, така и от практическото целеполагане на специалностите. По този начин се е загубило вкореняването на науките в тяхното същностно основание.[1]

Какво обаче е това същностно основание на науките? Има ли такова изобщо? Изглежда и това в частност има предвид Гадамер, когато говори за феномена на разбирането, който не само пронизва всички човешки връзки със света, но има самостоятелна валидност и в науката, като се противопоставя на опита да се превърне в научен метод.[2] Нужно ни е да удържим едно разбиране за единството, положено в самата тъкан или произход на различните научни дирения и дисциплини и което ни позволява да подвеждаме отделните науки под общо понятие извън границата на чисто методологическите принципи. Какво би било това единство и можем ли да го артикулираме в степен, която да ни даде някакво право да го ползваме като аргумент?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Завершински

Fr G ZavershinskyВъв философията и богословието личностният подход към обкръжаващия ни свят и към неговия Творец е преориентирал сериозно интереса на човека в посока на диалога и на междуличностните отношения. В постигането на феномена на човека научно-обективният метод като такъв не дава цялостна картина, а по-скоро работи с различните аспекти на битието на човека като отделни части от природния свят. Методът на диалога представлява опит да се погледне към света и към човека в тяхната пълнота и цялостност. Под научен метод обикновено разбират точния, в подробности разработен и обоснован субектно-обектен способ на познание, на който съответстват отношенията от вида Аз-То. Този способ се характеризира с абстрахиране от конкретната действителност, в нейните частни проявления, и със стремежа да се преодолеят неизбежно съществуващите между наблюдателите различия. Колкото повече един или друг модел бива независим от обекта на наблюдение и от наблюдаващия обекта субект, и, следователно, колкото повече той е универсален, толкова повече научност се признава на съответния модел, т. е. подразбира се умаляване на ролята на „Аз“ доколкото е възможно до абстрактно познаващ субект и на ролята на „То“ – до пасивен и абстрактен обект на познанието. Както обаче вече беше отбелязано, дори и работейки с безличностния свят, не е възможно той да се наблюдава без по никакъв начин да му се въздейства. А дори и само поради тази причина научният метод няма да успее изцяло да съответства на картината на битието на света и на човека в нейната цялостност. Възможно е, например, да бъдат сравнявани хората един с другиго или да се провеждат сравнения между човека и животните; възможно е още и да се строят съответстващи модели или да се проверяват хипотези. Повече или по-малко широкият спектър на сходствата и различията във връзката между тях и извън тази връзка ще бъде това, което ще получим от подобно съпоставяне. Това ще ни помогне да класифицираме хората и животните като различни обекти в света на обектите, но няма да ни даде нищо от гледна точка на разбирането и разпознаването на уникалността на човека като човек или на природата в нейното отношение към човека. Методът на диалога не противоречи на обективния метод на познанието, а по-скоро допълва този метод, насочвайки ни към необходимостта от отчитане на личностните и на безличностните отношения, така щото още по-ясно и още по-дълбоко да си представяме битието на света и на човека – в тяхната взаимовръзка.

Отваряне на целия текст

Автор Йерод. Сергий (Соколов)

Apocalypse Chora monastery„… не ще вече да има време“

(Откр. 10:6)

1. Пророци и пророчества

1.1. Апокалиптичният паралелизъм и пророчествата

Действията на Моисей са дълбоко символични. Той става предобраз на Кормчията, възглавил преминаването на богоизбрания народ през морската бездна на изкушенията. Египетските наказания – с някои изменения – предизобразяват снемането на печатите в Откровението на Йоан Богослов.

Още по-голямо сходство с виденията на ап. Йоан имат пророчествата на Йезекиил. Неговата книга може да бъде наречена ветхозаветният Апокалипсис, една част от който е необикновено сходна с откровенията на апостола-пророк. Богослов-самовидец, който пътешества със Спасителя, той е удостоен със странствания в провиденциалната сфера, където е срещнал своя Учител в преддверията на страшни събития, чийто контури са ни явени във виденията на прор. Даниил.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме