Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Русенски митр. Наум (Димитров)

Metrpolitan Naum of RusseВ настоящето изложение ще се опитаме да представим в най-общи щрихи, въз основа на опита на Българската православна църква – Българска патриаршия, основите и историческото развитие на църковно-държавните отношения в България. Една държава с богата и превратна история, която вече дванадесето столетие е белязана от принадлежността на българския народ към християнския свят и култура. Преднамерено наблягаме върху елемента на културата, тъй като големият български избор от втората половина на 9 в. е избор не просто на политическа или вероизповедна, но и на културна принадлежност. Нещо, което е блестящо и немногословно изразено в често цитираното определение на видния руски учен акад. Дмитрий Лихачов за България като „Държава на Духа“.

Ако обаче на Църквата в България от самото начало и в историческа перспектива е била подсигурявана възможността да бъде носителка на новата християнска духовност и култура, то това е така благодарение на инициативата и на щедрата подкрепа, идваща от страна на българската държавност – в лицето на светите и благоверни средновековни български владетели, които, без преувеличение, могат да бъдат наречени „архитекти“ на българския християнски модел. На първо място тук говорим, разбира се, за светия княз-покръстител български Борис I Михаил (852-889; † 907 г.), за българските царе Симеон Велики (893-927) и св. Петър I (927-969) от Първата българска държава, Йоан Асен II (1218-1241) и Йоан Александър (1331-1371) – от Търновска България, и др. Те именно са хората, които могат и е справедливо да бъдат определени като „строителите“ на средновековна България като Държава на Духа – разбира се, в тясно единомислие и съработничество със свещеноначалието, духовенството и книжовниците на Българската православна църква през вековете. За тях и други български владетели борбата за Българска църква е точно толкова тежка и сложна, колкото и политическата борба, а съдбата на двете институции остава тясно преплетена от самото начало и през целия средновековен период.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Десницки

A Desnitsky- При нас, протестантите, в центъра стои сотириологията, а при православните – еклисиологията. Цялото ви богословие произтича от учението за това, какво е Църквата.

Така ми каза един познат протестант. Първата ми реакция беше възражението, че в православието всичко е взаимно свързано и че еклисиологията е само една от възможните отправни точки. Подразбира се, че по същия начин може да се започне и с другите елементи на нашата традиция: догматиката, богослужението, даже иконописта – и от тях да се стигне до всички останали.

След известно размишление обаче разбрах, че в действителност протестантът е дал една макар и опростена, но вярна картина. Действително, за страничния наблюдател, а понякога и за самия православен, твърде много от онова, което е в православието, остава загадъчно и неясно, ако той не е осъзнал докрай, че самото православие гледа на себе си не като на система от догмати, като набор от обреди или партия от единомишленици, а именно като Църква, и ако не се запознае изцяло с онова, което именно се влага в това понятие.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

St Constantine the GreatМонашеството прониква в новата столица на Римската империя, Константинопол, през Мала Азия. Въпреки някои податки, че манастири в Константинопол се появяват още по времето на имп. Константин Велики, смята се, че разцветът на градската монашеска култура във византийската столица е свързан с управлението на Теодосий Велики (379-395).[1] Факт е, че манастирските общности в Новия Рим обаче отстъпват по авторитет не само на монашеските центрове в Мала Азия, Палестина, Сирия и Египет, но и на манастирските общности в мегаполиси като Антиохия, Александрия и Йерусалим, където вече има формирана християнска култура.[2] Именно там се стичат и най-много поклонници, за да се срещнат с изтъкнати аскети. Там се проявяват и всички нови тенденции в развитието на монашеското движение и култура по принцип. Като новия мегаполис на Източната Римска империя Константинопол бързо фокусира вниманието на всички и заема централно място в пъстрата монашеска география на Византия. „Не минава нито ден в Града без нова проява на монашеския опит, пренасян чрез хора и идеи, идващи от всички краища на източното християнско монашество“, пише Питър Хетли в своето проучване за монашеското движение и манастирите в Константинопол от 350 до 850 г.[3] Наистина, столицата на империята бързо се превръща в пресечна точка на най-разнообразни тенденции в монашеското движение: градско или провинциално, киновийно, идиоритмично или отшелническо, социално ориентирано или с екзотични форми на аскеза, подобно на сирийското.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Danilo IIАрхиепископ Данило ІІ (1324-1337) е единадесетият по ред глава на автокефалната Сръбска църква след св. Сава. В това звание той наследява архиеп. Никодим (1317-1324). Ръководи Църквата в Сърбия по време на двама сръбски владетели: крал Стефан Урош ІІІ Дечански и крал Душан. Между това, говорейки за Данило ІІ като за архиепископ и църковен глава, трябва да се има предвид фактът, че преди да оглави Сръбската църква той е заемал много изтъкнати постове в административно-управленската ѝ структура. Тук преди всичко се има предвид времето на неговото игуменство в „Хилендар“ на Света гора, сетне времето, когато е епископ Бански, след това Хумски и, накрая, архиепископ. Своята, така да кажем, духовна кариера Данило започва като обикновен монах в манастира „Св. Никола“ в Кончул на р. Ибър. През живота си преминава през всички йерархически степени, които може да премине един изряден църковен йерарх.

Заради прегледното изобразяване на Данило като църковен ръководител, ще го разгледаме тук, доколкото изворите ни позволяват, именно във функциите на онези длъжности, които като йерарх е заемал: игумен, епископ и архиепископ.

*   *   *

Даниловият активен живот в Църквата започва в онзи момент, когато, подобно на сина на Неман, Растко,[1] той избягва в манастир. Напуска светската кариера при двора на крал Милутин, а игуменът на Кончулския манастир „Св. Никола“ го замонашва и му дава името „Данииль мнихь“. Не е известно колко дълго остава Данило в манастира на своя постриг, но неговият биограф казва, че самият архиеп. Евстатий ІІ (1292-1309) го извиква в двора и го ръкополага в свещенически сан, т. е. за презвитер.[2] Не остава дълго като презвитер в Архиепископията в Печ при Евстатий – всичко година и половина.[3] Следва изборът му за игумен на манастира „Хилендар“.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareКраят е там, откъдето започваме

Т. С. Елиът

„Знаех, че ще дойдеш…“

През време на подготвителните молитви преди началото на Евхаристийния канон в богослужението на Руската православна църква царските двери на иконостаса остават затворени. Сетне настъпва времето за самата божествена Литургия: вратите се отварят, олтарът се открива и свещенослужителят изпява началното благословение. Тъкмо това е моментът, който религиозният философ княз Евгений Трубецкой си е припомнил на смъртния одър. Ето и неговите последни думи: „Царските двери се отварят! Ще започне великата Литургия“.[1] За него смъртта е била не затваряне на врата, а нейното отваряне – не край, а начало. Подобно на ранните християни, и той е виждал деня на своята смърт като свой рожден ден.

Нека помислим за нашия човешки опит като за книга. Мнозина смятат настоящия живот за действителния текст на тази книга, за главния ѝ разказ, и разглеждат бъдещия живот – в случай, че вярват, че такъв изобщо съществува – като не повече от добавка към него. Само че истински християнското отношение е точно обратното на това. Нашият настоящ живот в действителност не е нищо повече от предисловие, от въведение, докато главният разказ се състои от бъдещия живот. Моментът на смъртта не означава финала на книгата, а началото на нейната Първа глава.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме