Автор Прот. Александър Шмеман

В началото нека подчертая предварителния характер на този очерк. Настоящата тема едва сега започва да се изучава, и аз не съм в състояние да изложа каквато и да било окончателна теза. По-скоро виждам себе си като участник в наше общо търсене на светлината – търсене, което вероятно някой ден ще ни доведе до конкретни и последователни заключения, ала това няма да е сега. Омръзнало ми е от речи и статии, поставящи си за цел да разрешават всички проблеми веднъж завинаги, със сръчни, взети наготово отговори: такива откриваме дори във връзка с литургическото движение, дори когато тема като настоящата се поставя за дискусия: „Светът като тайнство“ е тема, която със сигурност трябва да ни накара да напредваме изключително внимателно и наистина с нерешителност. Моите собствени мисли не са достигнали нито до увереност, нито до окончателност. Единственото, по отношение на което се чувствам сигурен, е, че такъв вид тема има огромна важност за християнското богословие.

Макар да употребявам думата „богословие“, този очерк няма да бъде богословски – поне ако под богословие ние подразбираме „определения“. Виждам огромна трагедия в това, че в миналото светотайнствената реалност е трябвало толкова често да бъде обект на изчистени дефиниции, съставяни според юридическия модел: дефиниции така тънки и прозрачни, че клонят към засенчване и дори умаляване на онова, което се дефинира. Това, от което ние се интересуваме, е самата тази реалност – наново преоткривана. Моят подход към нея е в следване на пътя на моята собствена традиция – литургическият опит, живото Предание на Източноправославната църква, и едва на второ място в следване на формалното богословие, извличано от тази традиция. И това, което правя, е да повдигам въпроси, а не да давам отговори.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Източнохристиянското богословие има категорично становище по въпроса за греха на Адам и Ева. По разбираеми причини стриктното формулиране на тази позиция се осъществява след средата на двадесетото столетие. Първоначално ще обобщя само три представителни концепции: прот. Йоан Романидис (1957 г.), прот. Йоан Майендорф (1974 г.) и проф. Калин Янакиев (2020 г.).

1. Три меродавни източноправославни позиции

В своята иначе твърде острастено полемична, особено спрямо августинизма,[1] книга прот. Йоан Романидис формулира основната теза още чрез заглавието: става дума не за наследствен първороден грях, а за едно προπατορικὸν ἁμάρτημα, за прародителски грях. Адам и Ева са създадени с потенциала да се утвърдят в богоподобието чрез духовен труд и по силата на свободната си воля. С това биха постигнали безсмъртието и обòжението. Не Бог е сътворил смъртта, а Адам и Ева, чрез отделянето си от Бога, и първородният Каин, посредством когото смъртта е встъпила в света. Дори Адам и Ева да не бяха съгрешили, техните наследници не биха били нито безсмъртни, нито смъртни. Безсмъртието на отделния човек би зависило не от неговата природа, а от неговото усърдие по постигането на съвършенството (ἐκ τῆς πρὸς τὴν τελείωσιν ἀσκήσεως αὐτοῦ), от неговата воля и от Божията благодат. Грехът на прародителите е направил човешката природа не греховна, а болна. Сред болестите, наследени по сила на раждането, тлението (φθορά) и смъртта са основата на всички останали болести.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Пьотр (Мешчеринов)

Новото в Новия Завет е също и в това, че хората получават ново разбиране за Бога: това не е храмовото ритуално божество. Той е редом с нас във всекидневието, например на сватбата в Кана Галилейска.

Тази мисъл е тежка. Много по-просто е да отдадеш на Бога дължимото като отидеш в храма, а след това да живееш, както дойде, макар че Св. Писание ни най-малко не дава основание за това. Все по-често православните възприемат Бога като храмово божество, а богообщението като храмово благочестие.

Богообщението е „скромна“, ненатрапчива, всекидневна „двустранност“ в отношенията между човека и Бога, подобна на тази, която всеки човек познава в общението с любимите си хора. Главното е взаимната устременост един към другиго. Човек се обръща към Бога в своята душа: „Господи, аз съм тук“. И веднага в отговор чувства, усеща, че Господ говори: „И аз съм тук“…

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

Днес неоспорим факт е, че множество православни енории в Западна Европа, Северна и Южна Америка, Австралия и Азия функционират в географски район, в който никога не са съществували православни епископии.

Нещо повече – тези епископии са съставени от енории, възглавявани от презвитери, които функционират под омофора на епископ, чиято катедра е в различна държава, а дори и в друг континент. Всичко това създава различни канонични въпроси относно юрисдикцията и служението на клира, тъй като в тази ситуация на едно определено място могат да съществуват няколко православни епископи в един мегаполис.

Архим. Григорий (Папатомас) отбелязва, че днес в Париж съществуват едновременно шестима православни епископи, носещи подобен, дори понякога един и същи титул, като така покриват една и съща църковна юрисдикция,[1] въпреки писмено изразеното категорично мнение на Църквата.

Отваряне на целия текст