Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Дейвид Б. Харт

David B HartСлед като завърших, макар и донякъде елиптично, своя „пътеводител“ по темата на Всичко това ще бъде спасено, запазих последната част от доклада си за едно последно, кратко, огорчено, дори донякъде сприхаво и самосъжалително оплакване от някои по-войнствени прочити, които тази книга предизвика. Вероятно не би следвало да правя това, тъй като целият смисъл на предоставянето на едно сбито изложение на текста на книгата беше в помощ основно на нейните хулители – с надеждата против нея да бъдат вдъхновени някакви по-добре осведомени нападки. След като обаче в продължение на шест месеца слушам врявата на объркани читатели, не мога да се въздържа. Чувствам се дори свободен да назовавам имена.

Обичайно, не бих се безпокоил. Когато пише книга на спорна тема, човек очаква враждебни отзиви, и в случая с тази книга, в частност, аз знаех, че тя ще провокира и че ще дразни. До голяма степен това беше и нейната цел: да отправи предизвикателство към християнското самодоволство от идеята за ада на вечното мъчение. Уникалното в този случай обаче беше, че тук ясно изплува странна тенденция: никой от нейните истински енергични критици в печата досега така и не я заклейми за което и да било твърдение, действително съдържащо се на нейните страници. Това, което искам да кажа, не е, че те не са успели да се справят адекватно с предложените там доводи. Имам предвид, че до момента никой дори не се е доближил до това да разпознае тези доводи, камо ли да ги опровергае. Някои от отзивите демонстрираха почти тотална неспособност да се улови дори и една единствена нишка от нейната аргументация, пък била тя и елементарна. Може би най-екзотичният пример за това беше донякъде психеделичното „разгръщане на тревата“,[1] написано от [архим.] Йоан Пантелеймон (Манусакис), който в нещо подобно на делириум или дисоциативна фуга[2] очевидно е поскитал из пейзажа, който предлага текста на книгата, наслуки грабвайки случайни изречения или фрази оттук и оттам, но без всякаква връзка с контекста или значението (дори по отношение на такива с много дълга философска етимология, като „рационална свобода“[3]), в резултат от което, в края на краищата, резюмира книгата изцяло съгласно начина, по който сам си я въобразява: един tour de force[4] на случайна креативност и несъмнено знаменито изнамиране на пътя на постоянното недоразумение. За жалост обаче това е едно доста sui generis[5] изпълнение. Независимо от това, че и другите противници на книгата също показват склонност към отбягване от нейните същински философски, богословски и библейски идеи, вместо за които се улавят за изобретени собствено от тях аргументи, никой друг не е създал нищо толкова вдъхновено (или толкова възхитително халюциногенно), колкото Манусакис. В по-голямата си част те просто са се опитвали да отвличат вниманието си от текста, шумно оплаквайки се, че тонът му е „лош“ или „дразнещ“.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr Alexander Schmemann„И страда, и бе погребан, и възкръсна…“. След Кръста, след слизането в смъртта, възкръсването от мъртвите е основното, главното, решаващото твърдение от Символа на вярата: твърдение, което идва от самата сърцевина на християнството. И действително, „ако… Христос не е възкръснал, … празна е и вашата вяра“ (1 Кор. 15:14). Тези думи на св. ап. Павел остават основополагащи за християнството и до днес. Християнството, това е вяра, преди всичко, най-много от всичко в това, че Христос не е останал в гроба, че от смъртта е възсиял животът и че във възкръсването на Христос от мъртвите абсолютният, всеобемащият и не търпящ изключения закон на умирането и смъртта е бил по някакъв начин изотвътре подкопан и преодолян.

Христовото възкресение представлява, повтарям, самото сърце на християнската вяра, на християнското благовестие. Колкото обаче и да звучи странно, в реалния живот на християнството и на християните в наши дни тази вяра заема неголямо място. Била е някак замъглена и съвременният християнин, без сам да знае това, не че не я приема, а по някакъв начин я заобикаля, не живее чрез нея, както са правили първите християни. В случай че посещава храма, той, разбира се, слуша всякога звучащите в християнското богослужение ликуващи утвърждавания, че „със смърт смъртта победи“, „смъртта биде погълната с победа“, „животът тържествува“ и „вече няма нито един мъртъв в гроба“. Попитайте го обаче какво той действително мисли за смъртта, и често (уви, твърде често) ще чуете едно неясно, съществувало и преди християнството настояване за безсмъртието на душата и нейния живот в някакъв задгробен свят. И това в най-добрия случай. В най-лошия случай пък ще чуете просто объркване, незнание: „Аз, знаете ли, всъщност никога не съм се замислял за това“.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Теодор Стойчев

Lord Jesus Christ St SofiaВ самото начало е коректно да бъде казано, че читателят не трябва да пристъпва към текста с надежда да открие реален христологичен диалог между двамата апостоли. По-скоро трябва да се опита да надникне зад някои от богословските идеи, които тези мъже на Духа поставят. Интерес представлява начинът, по който те говорят за Христос. Може да се каже, че той е близък и в същото време различен от този на по-късните отци на Църквата. Във връзка с това по-конкретно въпросът би трябвало да звучи така: По какъв начин св. ап. Павел и св. ап. Йоан говорят за отношението между Отца и Сина? Как, ако въобще е възможно, можем да определим единството между тях? Днес ние признаваме Тяхното единосъщие и по различен начин определяме ипостасния Им живот. Затова пък на страниците на Новия Завет ние като че ли откриваме друг начин на предаване на връзката помежду Им. За да бъде осветлен поне отчасти поставеният проблем, ще бъдат взети под внимание текстове, които, от една страна, са изключително полемични, а от друга, са запазили своята значимост за християнското богословие до днес.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

David B HartПреди да възобновя моя „маршрут“ по темата на Всичко това ще бъде спасено, един допълнителен момент си заслужава, изглежда, да се подчертае. Макар в предната част да беше повдигнат въпросът „Бог планира ли или допуска злото“, темата на тази книга няма нищо общо с традиционните проблеми на рационалната теодицея. Въпросът не е „Защо Бог позволява зло, след като е всезнаещ и всемогъщ?“, или „Защо възможността за извършване на зло е необходима за творението?“, или дори „Това ли е най-добрият от всичките възможни светове?“. Зададени на точното място, тези въпроси са съвършено интересни питания (така поне ги чувам аз), само че това място не е тази моя книга.

Добро мереологично[1] правило е, че да се опитаме да разберем цялото, от гледната точка на неговите части, и да се опитаме да разберем частите в светлината на цялото, са две много различни операции на разума (за да сме точни – индукция и дедукция). Едно е да се опитаме да отсъдим относно релативната доброта или лошота на отделното зло в отношение към някакви крайни цели, които ние не можем да видим, и съвсем друго е да отсъдим относно добротата или лошотата на един предполагаемо цялостен разказ, имащ претенцията да описва цялостната свързаност на всички свои отделни събития. Първото отсъждане никога не може да бъде повече от нещо предполагаемо – второто е въпрос на логика. Логически погледнато, възможно е и да съществува такова нещо като зло, което е изкупено в онова по-голямо добро, към което то води; не съществува обаче такова нещо като неизкупено зло, което да не принизява всяка добра цел, към която то би могло да води, до нещо, чиято стойност остава чисто относителна. В първия случай логически възможно е злото да не е необходимост от гледна точка на крайния резултат, а реална възможност в смисъл на нещо временно, макар дори, в такъв случай само като лишение, което, в края на краищата, ще бъде изтрито от „цялостната картина“.

Отваряне на целия текст

Автор Св. преп. Софроний (Сахаров)

St Sophrony SacharovТрагизмът на сътворяването на разумните същества е в това, че човекът е паднал в греха. И по силата на това падение той пребивава в мъчително състояние на непрестанни колебания: склонен към злото, той го ненавижда и се бори с него; в жаждата си за абсолютното благо на божественото битие, при срещата лице в Лице той се оттласква от него и се опитва да се скрие в тъмната яма на самоопределянето вън от Бога.

Христос, Който неразлъчно е съединил в Себе си и Бога, и човека, е единственото разрешение на този – изглеждащ неразрешим – конфликт. Той наистина е единственият Спасител на света.

Какво Бог е замислил за нас, хората, и какво Той твори в света, за да спаси света – сега ние не можем да обхванем това. Ние обаче вярваме, уверени сме, че ще дойде този момент, който наричаме „изпълване на времената“, изпълване на всичко, замислено от Бога за нас. Тогава, в този непротяжен „вечен миг“, ние, с един непротяжен акт на цялото наше същество, ще обхванем всичко съществувало отвека.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме