Автор Георги Федотов

Нашата епоха отново поставя въпроса за мястото на Русия – като събирателна „християнска нация“ – в Европа. Старият спор между славянофилите и западниците за това с Европа ли върви Русия, или върви по пътища, различни от пътищата на Европа, и дори против Европа, продължава. И западничеството, и славянофилството, които като че ли бяха изчерпали аргументите си, се възраждат с нова аргументация, на основата на преживения исторически опит. Това възраждане на историко-философската рефлексия свидетелства за това, че революцията е затворила цял един период от руската история – петербургския, и го е затворила така, че, в общото съзнание, „завръщане към миналото няма“: пред Русия е открит нов път, който все още не е известно накъде води. Естествено, от тук се ражда размисъл, расте тревога, трагически недоумения за съдбините на Русия, за сфинкса на руската история. Питаме се съхранява ли се единството на руската душа – при тази рязкост и радикализъм на историческите превратности?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Думитру Стънилоае

Смъртта хвърля трагичен воал върху човешкото битие и тъмнина върху живота на цялото Творение. Но човешката личност чрез разума, който търси смисъл в съществуването, не може да приеме липсата на смисъл в окончателната смърт. Възприета като окончателно събитие, тя лишава от смисъл не само човешките същества и тяхното битие (защото, ако едно същество или неговото поколение едно по едно умират завинаги, какъв би бил смисълът?), но и целия свят. Защото значенията на нещата, усещани от хора, лишени от смисъл, също нямат никакъв смисъл. Но смислите в света не могат да бъдат отречени, както не може да се приема за лишена от смисъл и способността на човешките същества да мислят, а ако в хората нямаше никакъв смисъл, то това би означавало, че те напразно биха търсили и намирали някакви смисли.

Да не говорим и за това, че окончателната смърт би направила излишна или необяснима не само човешката способност за мислене, а и всички духовни ценности, които крепят човека: взаимната любов, радостта, която извира от тази любов, болките, които си причиняват хората поради невнимание, раздялата, голямата отговорност, която някой има за другиго, непосилието да не поменаваме близките си след смъртта им; значимостта, която придаваме на делата, извършени за доброто и за запазване в паметта на потомството; надеждата, че онези, които извършват всички тези добри дела, ще имат от тях полза за вечността…

Ако пък смъртта не е окончателно събитие за човешките същества, какъв положителен смисъл може да се съдържа в нея, който все пак те трябва да понесат? Ще се опитаме да очертаем този смисъл – така, както го вижда християнската вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Ренета Трифонова

Има едно хубаво произведение на Бердяев: „За достойнството на християнството и недостойнството на християните“. В цялото заглавие е изказана не само неговата мисъл и позиция, то събира в няколко думи историята на християнството и обяснява накратко това, което много хора днес – вярващи и невярващи – установяват: че Христос и християнството са две различни неща, а заради недостойнството на християните страда не само цялата Църква, но и спасението на много хора, които са насочили взора си към Бога и го търсят.

Предполагам, че такива мисли за не едно събитие могат да изникват във всеки християнин, когато наближи Рождество Христово. Един месец преди празника започват приготовления, които радват всички – елхи, подаръци, коледни намаления на стоките, коледни надбавки, промоции на билети за пътувания по цял свят и каквото още се сетите. Пазарът до такава степен е залят с всичко „коледно“, че когато самият празник наближи и трябва да посрещнем Богомладенеца, вече сме преситени от цялата „коледна радост“ и шумотевица.

Отваряне на целия текст

Автор Протопр. Николаос Лудовикос

Критика на богословието на митр. Йоан (Зизиулас)

Въведение

Ако това, което пише на корицата на книгата на Дъглас Найд (ред.) Богословието на Йоан Зизиулас. Лице и Църква,[1] че „Йоан Зизиулас е всеобщо признат като най-значимия православен богослов през последния половин век“, е вярно, то тогава най-същностен дълг на православните богослови от най-новото поколение е да изследват отново и отново в дълбочина богословието му. И това е един още по-настоятелен дълг за онези православни богослови, които – както е в случая с автора на настоящия текст – са били дълбоко и за дълъг период от време свързани с него на почти всички равнища на академичния живот. Този вид изследване се ражда от чувството за отговорност пред православното богословие и пред вселенското свидетелство, което то носи, както и спрямо възможната духовна обвързаност със съвременното богословско-философско изследване. Пергамският митрополит е богослов с голямо вдъхновение и човек на Църквата. Еклисиологията като онтология, есхатологията като истинен смисъл на историята, диалектиката лице-природа, църковният мистицизъм, пневматологичната христология са само някои от неоценимите приноси на митр. Йоан (Зизиулас) към съвременното богословие. Но преди всичко е неговата дълбока отдаденост към уникалната ценност на християнското богословие, както то извира от евхаристийния опит – нещо, което позволява не само едно съгласие, но – както смятам – и един диалог с него, ако нашите предпоставки не са различни от неговите: да свържем православното богословие с най-интересните аспекти на съвременните духовни търсения.

Отваряне на целия текст