Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouЕвангелието на Христос започва с думите „покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Тези думи обобщават диалога между Бога и човека, прекъснат в рая заради непослушанието на нашите праотци. Сега обаче думите на Христос оповестяват ново Божие творение, новия народ, глава на който е Той, Самият Творец. Затова покаянието е начало на отхвърлянето на греха, така че най-накрая да се изпълни божественият изначален замисъл за създаването на човека по Негов образ и подобие.

В живота на всекиго настъпва момент, когато усещаме, че всички наши трудове са белязани от несъвършенство и нямаме с какво да се явим пред вечния Съдия. В такъв момент чувстваме действително своето нищожество и се отчайваме, но отец Софроний нарича подобно отчаяние благословено. То ражда онази печал по Бога, която по думите на апостола ражда покаяние за спасение (2 Кор. 7:10).

Когато малко преди неговата смърт попитали стареца Амвросий Оптински какво е неговото молитвено правило, той отговорил, че няма по-добро правило от покайната молитва на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:13). Често велики светци, като преподобния Сисой, преди смъртта си са се молили Бог да удължи техния живот, за да могат да принесат покаяние. От което става ясно, че покаянието е необходимо не само в началото на духовния живот, но и в неговата среда и край.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Сава Кокудев

Liturgy eternalКак и в какви категории да мислим литургическото време? Можем ли да използваме тези три категории за време – αἰών, καιρός и χρόνος, – имайки пред очи проблема за претворяването на евхаристийните дарове, който в перспективата на православното богословие[1] предполага синтез и взаимно проникване на две непричастими и несходими реалности, на два еона?[2]

Тук ще твърдим, че съществува такова време, такава категория, в която тези несходими еони могат да бъдат причастни един на друг и това е καιρός-ът на божествената Литургия, като място или време на лична среща с възкръсналия Христос.

Първо следва да определим обемите на трите понятия, с които ще работим.

Нека да мислим χρόνος-а преди всичко във връзка с време-пространствения континуум – като физическо време, като поток, който притежава протяжност, т. е. като време, което се отнася към природата – време, в което всички твари са потопени и причастни, за да бъдат отмити, и чийто предел е нищото.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouЗа култивирането на сърцето и упражняването в молитва най-много помага бдителността, която насочва вниманието на ума към сърцето, а след това и към Бога. По думите на Евагрий Понтийски, този, който търси молитвата с помощта на бдителността, ще я намери. Човекът, който се стреми да пребивава в Бога и да живее по Неговите заповеди, чрез бдителността се събира в едно цяло.

Според аскетичната традиция бдителността или другояче казано трезвението на ума е най-същественият момент в изпълнението на първата и най-голяма заповед – възлюби Господа Твоя Бог. Целта на това е всяко движение на ума и сърцето да се приведе в съгласие с Духа Божи, да направи обръщането на човека към Бога съвършено, защото нашият Бог е ревнив: Той не се задоволява с нищо друго, освен с изцяло устременото към Него сърце. Ето защо още със започването на деня християнинът застава пред Бога в молитва: свеждайки своя ум в сърцето, той променя цялостното си настроение и така продължава да пази мислите и чувствата си в непрестанно присъствие на Господа.

Един от начините за поддържане на това настроение в целия ден е доброволното самоукоряване. Когато човек е строг към себе си и духът му е съкрушен пред Господа, и умът му е съсредоточен в сърцето. Навикът да се самоукоряваме води до трезвост на ума. И тогава за врага е трудно да проникне с измама в сърцето.

По време на молитва вярващият трябва търпеливо да удържа вниманието си: това се нарича молитвено бдение – то прекратява разсеяността на помислите и задържа ума концентриран в молитвата. Да, и самата молитва, според православната традиция, е вид бдителност, която се осъществява с повтарящо се призоваване на името Господне и молбата за милост: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Томас Фицджералд

Fr Th FitzgeraldПравославната църква разгласява Благовестието на Иисус Христос. В гръцкия език думата за благовестие е εὐαγγέλιον, което буквално означава „блага вест”. Благата вест на православното християнство се състои в оповестяването на Божията безкрайна, жертвена любов към човечеството, както и в откриването на истинното предназначение на човешката личност. Размишлявайки върху радостното послание на Благовестието, в 4 век св. Григорий Нисийски пише: „Благата вест е, че човекът вече не е изгнаник, нито е прогонен от Царството Божие, а че отново е Божи син и поданик [на Царството]”.

Православието вярва в това, че най-скъпоценното съкровище, което Бог желае да сподели с нас, е Своя собствен живот. Нашата вяра започва с утвърждаването, че Бог е действал в историята с целта да ни позволи да участваме в Неговата любов и в Неговата благост, да бъдем граждани на Неговото Царство. Това убеждение е изразено особено красиво в молитвата от Литургията, която казва: „и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и ни дари Твоето бъдещо царство”.[1]

Посвещаването в любовта на Бога Отца е било съвършено изразено и въплътено в Личността и служението на Иисус Христос. Цялото намерение при Въплъщението на Божия Син е било да възстанови приятелството на човечеството с Бога. Големите отци и учители на Православната църква постоянно препотвърждават това убеждение, като възвестяват, че Бог е станал това, което сме ние с цел ние да станем това, което е Той.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Fr John Romanides1. Гностиците

Както вече споменахме, според учението на Църквата Творец на света е Бог и то Бог в Троица. Нетварното действие (енергия), което твори света, се съобщава чрез Сина в Светия Дух; казано с други думи, Отец твори света от нищо чрез Сина в Светия Дух. Това учение е отречено от гностиците, които разделят Бога Оформител (Димиург) и Всевишния Бог. За тях Димиургът Бог е зъл, лош Бог, а Логосът и Премъдростта от Новия Завет са по-долни същества, които са свързани с Всевишния Бог и не са тъждествени със старозаветния Бог. За да докажат другостта на Словото и Премъдростта от Всевишния Бог, те прокарват разлика между техните действия. В тези положения от учението на гностиците виждаме първоначални форми на по-сетнешните ариански аргументи против православното учение. Разликата, разделянето на действията на Всевишния Бог, от една страна, и Словото и Премъдростта, от друга, показват различието между ипостасите или същностите. Ето защо, за да докажат божеството на Бога, открит в Стария Завет, православните е трябвало да докажат на първо място, че този Бог, и по-точно Ангелът-Творец, не е лишен от нито едно от действията (енергиите) на Бога от Новия Завет, т. е., че всичко онова, което Отец от Новия Завет притежава, притежава и Синът (= Ангелът Господен от Стария Завет) и че Словото не е лишено от нищо, което Отец притежава. Прекаленото наблягане обаче върху това, което е „общо” за трите Лица на Светата Троица създава монархианството.

2. Монархианството

Като се основават на горното, монархианите обясняват, че не съществува никаква разлика между Отец и Син и че това се отнася не само до Техните действия, но още и до Тяхната същност и ипостас. Иначе казано, от тъждеството на действията монархианите заключават, че има тъждество между същност и ипостас. И че единствената разлика между тях двете е разлика между лицата, но тя – според монархианите – е повече повърхностна, тъй като за тях Отец и Син са взаимно заменяеми, Те са една и съща действителност. Ето защо една и съща ипостас понякога бива наричана Отец, а понякога – Син, в зависимост от събитията, с които Бог се явява в света. Монархианите не се колебаят да твърдят, че Отец е разпнат или че страда на Кръста (оттук и името патропасхити или патрипасиани), тъй като Той бива наричан Син в контекста на Въплъщението и на Неговите явявания в света. Следователно за тях Отец и Син не са две действителности, а едно и също, което се определя от изразите една същност и една ипостас. От тъждествеността на действията (енергиите) на Отца и Сина те стигат до извода, че техните същности и ипостаси са също тъждествени.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме