Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosДанни за живота на св. Марк Ефески след Флорентийския събор. Неговата по-нататъшна борба за православието. Послания на св. Марк Ефески

Заедно с императора и други представители на Православната църква на събора в Италия, на 1.2.1440 г. св. Марк Ефески се връща в Константинопол. Не с тържество и не с радост се връщат от Флоренция в родния Константинопол тези гръцки представители. Те са разбирали, че volens-nolens[1] не са опазили Истината и са предали православната вяра за „паницата леща” на папските обещания за изпращане на помощ към Византия. Съвременникът на унията, гръцкия историк Дука, рисува картината на посрещането им от населението в Константинопол: „Едва-що бяха слезли от корабите и започнаха да ги разпитват: „Какво стана на събора? Ние ли победихме?”. А те отговаряха: „Продадохме нашата вяра, нашето благочестие изменихме в нечестие; изменихме светите Дарове и станахме азимати-опресноковци”. Така говориха Антоний Ираклийски и останалите. А народът ги питаше: „Защо подписахте?” – „От страх пред франките” – „Нима франките ви бичуваха, нима ви затваряха в тъмници?” – „Не, но нашата дясна ръка подписа – отсечена да бъде. И езикът ни изповяда – изтръгнат да бъде”. Настана мълчание голямо, и независимо че беше Великият пост нямаше служба. Никой не искаше да служи с тях, отстъпниците”.[2]

Няма как да е било леко и на душата на императора. Син на Православната църква, живо интересуващ се от всички богословски въпроси (тук можем да си припомним, че някога, по негова молба, св. Марк Ефески бе написал редица трактати върху поставени му от него богословски въпроси), той не е могъл да не чувства угризения на съвестта и дълбока печал задето е поставил Православната църква, а с това и самия себе си, в такова унизено положение пред Рим. Църковната опозиция против унията, изразяваща се в това, че цяла редица йерарси, включително и св. Марк Ефески, отказват да приемат патриаршеското достойнство, знаейки, че с това е свързано и служение на унията, дълбоко угнетение и недоволство сред народа от всичко случило се, можещо да доведе дори до гражданска война (Сиропул пише, че братът на императора Димитри до такава степен рязко е отстоявал православието и в това отношение се е противил на политиката на императора, че в страната е съществувала опасност от гражданска война[3]) – всичко това не е могло да не опечалява и угнетява императора, макар и да се е оправдавал с политически съображения. Към това се е добавяла и дълбоката лична мъка – той още не бил успял да слезе на брега, когато го известяват за смъртта на неговата любима жена; за последното Сиропул съобщава, че мъката на императора продължавала дълго, че за дълго той стоял заключен в своите покои и в продължение на три месеца – от февруари до април – бил изоставил всички църковни дела.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Крушевацки еп. Давид (Перович)

Episkop David PerovichДнес есхатологичният характер на раннохристиянското съзнание е приет от страна на всички изследователи на ранното християнство. В историята на възникването на Църквата съществуват три тясно свързани помежду си момента: Христовото обещание за съзиждането на Църквата (срв. Мат. 16:18), установяването на Църквата на Тайната вечеря и нейното актуализиране в деня Петдесетница. Всички тези три момента съвпадат с началото на съществуването на Църквата в Христос. В момента на слизането на Светия Дух по време на първото евхаристийно събрание дванадесетте стават Църква Божия в Христос. По време на земния живот на Христос общността на дванадесетте не е била Църква. Апостолите постоянно са били с Христос, но не са били в Христос, което става едва в деня на слизането на Светия Дух. Църквата е актуализирана, когато идва Той, Духът на Истината, Който ги въвежда в цялата истина (срв. Иоан 16:13). Той действа в Христос, тъй като взема от Него (срв. Иоан 16:14). Светият Дух слиза върху Христос при Кръщението и остава да пребивава върху Него; и отново Той слиза върху учениците в деня Петдесетница. Едва в Духа и чрез Духа те стават Църква в Христос. Началото на съществуването на Църквата обозначава началото на новия еон, т. е. самият Христос открива в Себе си месианската ера в историята на божествената икономѝя. Новият еон влиза в света, в личността на Христос и се актуализира в общността на християните. В първата проповед на апостол Петър след Петдесетница се изразява ясно християнското съзнание, че Църквата принадлежи на последните дни (срв. Деян. 2:17). Докато Христос още не е бил прославен, Светият Дух още не е бил изпратен на онези, които вярват в Него. Чрез Духа и в Духа вярващите стават Църква или място на действието на Светия Дух; Църквата живее в Него и чрез Него. Светият Дух пребивава върху онези, които принадлежат на новия еон, защото да бъдеш в Христос означава да принадлежиш на този еон, както му принадлежи и Христос. Затова самият Дух Свети е залог (ἀρραβών) на новия еон. Този залог се дава в Църквата, а чрез Църквата – на всеки, който пребивава в нея. Това означава, че Той (Светият Дух) не се дава само в Църквата, но и на самата Църква.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouПробуждането на сърцето чрез страха Божи

Паметта за смъртта е преживяване на срещата с вечността на Бога. Тя съкрушава човека изцяло, като го потапя в мъчителен ад – сега той вижда и знае, че Бог Го няма в неговото сърце, че е напълно сляп и е беден. Болезненото осъзнаване на своята голота ражда страха Божи, вселяващ се в сърцето и започващ да променя начина на мислене. По своята същност както паметта за смъртта, така и произтичащият от нея страх Божи не са психологически емоции, а духовни състояния и благодатни дарове.

Човек се нуждае от вечността и поради това всяко съприкосновение с нея поражда в душата някакъв страх, особено в началото. Вече споменахме, че паметта за смъртта ни води към благословено отчаяние, което пресича действията на страстите и освобождава от привързаността към света. По подобен начин и страхът Господен, който идва след божественото озаряване, пробужда от греховния сън и помага на човека да се завърне към въздържанието. От този момент сърцето не гледа видимото, а невидимото (2 Кор. 4:18) и винаги избира вечното, а не временното, като все повече възмъжава. Начало на мъдростта е страхът Господен (Прит. Сол. 1:7), защото именно страхът Божи помага да направим мъдър избор.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Fr John Romanides1. Отношението между Бога и света

За да можем да разберем светоотеческия подход към триадологическото и христологическото учение,[1] трябва да изследваме връзката (σχέσις), която съществува между Бога и света според пророците, апостолите и светците. Съгласно платоническото схващане, светът е копие на неизменяеми, архетипни идеи. Този възглед е възприет от бл. Августин и всички основаващи се върху него франкско-латински богослови, а това има сериозни последствия за цялостното формиране на римокатолическото богословие, което с времето все повече се отдалечава от библейската и светоотеческа насока и мисъл. Днес, благодарение на новите философски представи, тези теории са разклатени в самите им основи, докато появата на Дарвиновата еволюционна теория, от една страна, и на екзистенциалната и позитивистичната философия, от друга, доведоха Запада до големи катаклизми.

Когато богословстват или се основават изключително на Св. Писание като Предание, отците на Църквата изразяват изцяло различно учение относно връзката между Бога и света, което може да бъде разбрано, ако познаваме: а) разликата между сътворено и несътворено, б) между същност (οὐσία) и действие (ἐνέργεια) в Бога и в) учението на св. отци за света.[2]

2. Различието между „сътворено” и „несътворено” – как и откъде знаем за него

Съществува разлика между сътворено и несътворено. Изразът сътворено се отнася към творенията, а несътворено – към Бога. Това разграничение се прокарва не само от отците на Църквата, но още и от еретици като Арий и др. Различието е фундаментално, тъй като човекът, като творение, не може да познае Твореца, т. е. Бога, Който е несътворен. И всеки опит на човека да познае Бога със средствата на своя сътворен разум завършва като идолопоклонство. Тази разлика обаче повдига въпроса: как тогава човекът въобще може да познава Бога? Отговорът на този въпрос дава разграничението в Бога между същност и енергия.

Отваряне на целия текст

Автор Свилен Тутеков

St Nicholas CabasilasВ Църквата животът в Христос се преживява като екзистенциална и опитно-еклисиална реалност, в която се пресичат историческата и есхатологичната перспектива на човешкото съществуване. В светоотеческото богословие този факт се отнася към самия логос на антропологичното мислене и придобива екзистенциално-сотириологично значение. Библейският принцип: на човека му е даруван живот и той е призван да придобие изобилен живот (срв. Иоан 10:10) открива истината, че човешкото битие е онтологически отворено да се включи в новия начин на съществуване в Христос и динамично да напредва в него като органичен член на църковното тяло. Тази истина позволява да осмислим тъкмо в пространството на антропологията харизматичния опит от срещата и перихоресиса на настоящия и бъдещия живот и да видим човека като неин екзистенциален топос. Поставянето на тази тема в теоретичен богословски дискурс отваря хоризонта за осмислянето на светоотеческата антропологична мисъл в една подчертано есхатоцентрична перспектива. Едновременно с това обаче тя открива и възможност за изследване на антропологичния опит от изливането на изобилния живот като опитна светотайнствена реалност.

Класически патристичен пример за такъв тип светотайнствено богословстване за човека откриваме в богословието на св. Николай Кавàсила. Неговият опус предлага един мистагогийно-богословски синтез, в който историческата и есхатологичната перспектива на живота в Христос са преживени и промислени в тяхното органично взаимопроникване (= перихоресис). Този перихоресис дори може да бъде видян като своеобразен жизнен нерв на христоцентричната антропология и на опитната еклисиология на свещения автор. Нещо повече, в неговата мисъл срещата и перихоресиса на настоящия и бъдещия живот е промислена като изцяло светотайнствена, евхаристийна и литургична опитна реалност, която става всеобхватен хоризонт, опосредстващ богословската рецепция на всеки един аспект от антропологията. Цялата негова антропологична мисъл извира от евхаристийното богословие, което определя вътрешната ѝ структура и екзистенциална динамика, нейния теоретичен и практически логос.[1]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме