Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Йоанис Фундулис

I FoundulisЧрез този доклад ще се опитаме да дадем една обобщена картина на зараждането, развитието и промените в християнския празничен календар. Разбира се, акцентът е поставен върху действащия днес календар на Православната църква. Все пак историческите ретроспекции са неизбежни и целят да осветлят съвременната богослужебна практика. Връщането в историята не е нищо повече от връщане към традицията. Познаването на историята е познаване на традицията и следователно дава предпоставки за разбирането и правилното позициониране спрямо съвременния богослужебен и, съответно, празничен календарен ред на Църквата ни, която с право се възхвалява като исконната традиционна Църква.

Темата е изключително широка и сложна. Ще се опитаме да я опростим, доколкото е възможно, пропускайки подробностите, а при нужда – очертавайки само контурите. Ще се опитаме да останем в рамките на най-основното, което понякога не е привидно най-полезното. Вярваме, че човешкото знание е нещо божествено, белег на „образа Божи“, нещо, което отличава човека и го разграничава от останалото безсловесно творение. Върху това се изграждат теорията и практиката. Така ни се иска да вярваме, че този доклад ще придаде на конгреса нужния познавателно-исторически фундамент, върху който да се крепят теоретичните и практичните проблеми, които се отнасят до календара на Църквата и които, от своя страна, са обект на разискване в докладите на другите участници.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Beograd House of PatriarchateУвод

Днешната Белградско-Карловацка архиепископия е църковно-административна единица на Сръбската православна църква (СПЦ), която обхваща първопрестолния Белград, със Земун, и непосредствената област (Кърняча, Земун поле, Гроцка, Мали Пожаревац, Барич, Умка, Ритопек). Това е една от най-старите епископии на СПЦ, която съществува без прекъсване от времената на древната Църква до днес. Най-напред Белград е бил епископия, а днес е Белградско-Карловацка митрополия. На географски малката територия на тази митрополия днес живеят около два милиона души или 27% от населението на Република Сърбия.

Обширната и детайлна история на Белградско-Карловацката архиепископия не е представена тук. За съжаление тя все още не е написана. Тук представяме само кратък исторически преглед на основните сведения, които ни показват единствено голямото значение на християнско-православното минало на Белград. Най-напред, в гръцко-римско време Белград е седалище на епископ и важно християнско и духовно средище в тази област на Югоизточна Европа, за да стане в ново време патриаршеско седалище на Сръбската православна църква.

Настоящият кратък духовен пътеводител през Белград и неговите светини[1] ще представи основни сведения за историческите храмове, манастири и параклиси, както и за тези, които са изградени в ново време. Пътеводителят е замислен като основно и практично информационно пособие, стимул за по-широко и всеобхватно проучване на богатото и разнообразно духовно минало на Белград и духовен указател за неговите набожни жители.

Отваряне на целия текст

Автор Олга Седакова

Olga SedakovaВероятно следва да започна с обяснение на заглавието – какво означава „след“? Възнамерявам ли да съобщя, че безрадостната (във всеки случай за хуманитарните хора[1]) епоха „след-всичко“, „post-al“, епохата „след края“, която по силата на самата своя пост-финалност се смята за безкрайна, е приближила към своя край? И че ние с облекчение отваряме нова страница – най-сетне нова, след като всички окончателно са се уверили в невъзможността на всяка новост?

… и всичко отново отначало…[2]

Възможна ли е обаче тъкмо тази пастернакова строфа след постмодернизма? Причува ми се: „не“. Не че постмодернисткият студ е убил тази или множество други прекрасни строфи, не. По-скоро сам той замлъква и се разпилява пред сериозните неща, подобно на, по думите на Бах, „дяволски вопли и монотонно хленчене“.[3] Това обаче, което той е направил, и то трябва да му се признае, е, че е прикрепил, пригвоздил е тези сериозни неща към „тяхното време“, към някакво радикално друго време, към до-пост-модернисткото състояние на света и на човека. Боя се, че да се каже нещо ново, така или в този дух, след постмодернизма би било неубедително. На този призив отговарят някак по друг начин. Ако разполагахме с много примери за удачни отговори, тогава би могло и да се говори за „след“ в оптимистичен смисъл. Нищо подобно обаче, струва ми се, не се забелязва – във всеки случай поне не и на повърхността на публичната култура.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

David B Hart1. Какво е капитализмът?

Търговията по същество е сатанистка.
Търговията е заплащане за нещо,
дадено назаем с условието:
плати ми повече, отколкото ти давам

Шарл Бодлер,

Mon cœur mis à nu

Нямам напълно задоволителен отговор на въпроса, поставен в заглавието на тези размисли, но смятам, че верният подход към отговора може да бъде очертан, ако в началото се постараем да изясним понятията. В днешно време, особено в САЩ, думата капитализъм се е превърнала в нелепо всеобхватно понятие за всяка форма на икономически обмен, без значение колко примитивен и базов е той. Приемам обаче, че тук ще я използваме в по-конкретен смисъл, като термин, който описва една епоха от историята на пазарната икономика, започнала същински едва преди няколко века. Капитализмът, както го дефинират много историци, е сбор от финансови конвенции, придобили форма по време на индустриализацията и постепенно изместили меркантилизма от предходната епоха. Следвайки дефиницията на Прудон от 1861 г., това е система, в която като общо правило тези, чийто труд създава печалбата, нито притежават средствата за производство, нито се радват на плодовете на своя труд.

Отваряне на целия текст

Автор Мариян Стоядинов

Nativity Theophanes 1456Всяка религия (както подсказва и самото понятие religio[1]) предполага съединение на божественото и човешкото. Във всяка религия, дори и в най-примитивните по форма, човекът допуска съществуването на реалност извън него и неговия свят. Свещеното, казва Мирча Елиаде, винаги се проявява като реалност от съвсем различен порядък в сравнение с „природните“ реалности.[2] Тази различна реалност едновременно плаши и очарова. Тя плаши със своята недостъпност, но именно поради това очарова. В тази своя трагична обреченост да се очарова от недостъпното човекът, този homo adorans, става homo religiosus.

Ако потърсим изворите на този трагизъм в старозаветното откровение, ние ще видим човека след грехопадението изправен пред невъзможността на общението с Бога. След прогонването на прародителите от Едем тяхно обиталище става външният свят. Това е свят, в който Бог е недостъпен. На мястото на непосредствения опит от богообщението, присъщо на райския живот, идва опитът на търсенето. Бог търси човека, който се скрива от Него в своята грехопадналост. От своя страна човекът също търси Бога, но Бог вече е скрит за него в Своята непричастност на греха. За да достигне до Бога, човекът трябва да възпълни липсата, предизвикана от загубата на общение с Бога. Така това, което психолозите наричат „религиозно чувство“, започва да се проявява от момента, в който се появява пропастта между изгубения свят на богообщението и света без Бога – между сакралното и профанното. Религиозният човек принася жертви, издига олтари, отбелязва всички следи на божественото в света извън рая.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме