Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouНа Петдесетница, десет дни след Възнесението на Господа, даровете на Светия Дух се излели като знак за извършеното примирение между Бога и човека. Един от тези дарове, дарът на говоренето на езици, заслужава особено внимание. За нас е трудно да го разберем по няколко причини – отчасти поради факта, че той почти изчезва в края на живота на св. апостол Павел. Нещо повече, в своите по-късни послания св. Павел го споменава като такъв, който не е измежду най-главните, което говори за намалената му значимост по онова време. С какво се обяснява това?

Знаем, че дарът на говоренето на езици (глосолалия) е даден на ранната Църква с определена цел. Това е било свързано с практиката в древен Израил богослужението и молитвата да се извършват преди всичко с външни прояви и начини, докато целта на слизането на Светия Дух е да научи хората да се молят с дух, в дълбочината на сърцето си (срв. 1 Петр. 3:4). В деня на Петдесетница обаче, както виждаме, хората започнали да проповядват на много и различни езици за великите дела на Господа. Този дар е бил разпространен, защото Бог е пожелал Неговото слово да достигне краищата на земята (Рим. 10:18), новата вяра да донесе спасение на всички народи. Мнозина с вдъхновение са говорили на различни езици и Духът Божи е благоволил това да се случи. Молещите се на различни езици са изпитвали радост, защото за тях е било очевидно, че Бог се е вселил в тях и е извършил нещо велико.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

Fr Al KniazeffБожествената Премъдрост (евр. – חכמה; гр. – σοφία) е основна тема на дидактичната библейска писменост, получила поради тази причина в съвременната библейска наука названието хохмическа. Разсъждавайки за Премъдростта, авторите на книга Премъдрост говорят за последната в двояк смисъл: богословски и морално-практически, означавайки ту божествено свойство, ту човешко качество, в известен смисъл дарувано свише – иначе казано, ту самата Премъдрост, ту причастността към нея или към нейните дела. В някои места обаче неочаквано Премъдростта възприема чертите на определена умна същност и даже ипостас, което е особено характерно в глави 8-9 на кн. Притчи, Глава 24 на кн. Премъдрост Сирахова, глави 7-8 на кн. Премъдрост Соломонова и, отчасти, Глава 28 на Книга на Йов. Именно този образ на ветхозаветната ипостасна Премъдрост не веднъж е привличал вниманието на екзегетите и богословите. Известни са споровете, които още в арианската епоха са се водили около тълкуването на тези места.[1] Известно е също и онова значение, което тези места са получили, от една страна, в руската иконопис,[2] а от друга – при група руски религиозни мислители от края на 19 и първата половина на 20 век, в частност при Владимир Соловьов, о. Павел Флоренски и о. Сергей Булгаков. Затова въпросът какво представлява Божествената Премъдрост и какво именно е подразбирало под този образ Ветхозаветното Писание, е от особен интерес и за руския богослов, и за просветения руски църковен читател.

И досега обаче въпросът за Божествената Премъдрост не е получил екзегетическото си разрешение. Отците на Църквата, които достатъчно често са се позовавали на местата, говорещи за ипостасната Премъдрост, сравнително малко са се занимавали обаче със систематично тълкуване на кн. Премъдрост.[3] Школското пък богословие, а също така и гореспоменатите основоположници на софиологичното течение в руското богословие, са изхождали в своето тълкувание на тези места от съвършено неправилна предпоставка: те са смятали, че древните ветхозаветни автори фактически са имали онова съвършено новозаветно знание, което е станало възможно едва след съшествието в света на Духа на Истината, в тайнството на Петдесетница.[4] Не трябва да се забравя, че дори във висшите си пророчески озарения Ветхият Завет е оставал само сянка и гадание,[5] и затова даже в тях за него е оставало недостъпно онова знание за тайните на вътретроичния живот, което са се стараели и все още се стараят да намерят в гореприведените текстове за ипостасната Премъдрост. Затова в настоящия момент, когато библейската наука е направила толкова много за разкриване на истинския буквален смисъл на Ветхозаветните Писания, изцяло трябва да се преразгледа въпросът за Божествената Премъдрост във Ветхия Завет и той да бъде разрешен преди всичко тъкмо на почвата на самите текстове: да се установи как самите боговдъхновени автори на кн. Премъдрост са схващали Премъдростта и какво значение самите те са придавали на нейния ипостасен образ. Настоящият очерк, който по своите размери няма претенциите за цялостна трактовка на проблема за Божествената Премъдрост в цялата му пълнота и обем, има за цел да покаже онези основни жалони, които съвременната библейска наука и богословието позволяват да бъдат набелязани в разрешаването на въпросите за произхода и за значението на ветхозаветната Божествена Премъдрост – Хохмà – Софѝя.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Силуан (Никитин)

Archbishop Paul of FinlandПроблемът за възпитаването на учени от средите на монашестващите за заемане на административни и ръководни постове в Църквата винаги е стоял остро за Финландската архиепископия. Църковното управление на Финландската православна църква през 20-те и 30-те години на 20 век си поставя задачата да откърми ново поколение свещенослужители, които изцяло да биха съответствали на изискванията на времето по въпросите на формирането на национална поместна православна църква. Един от най-ярките представители на това поколение от духовенството става бъдещият Карелски и на цяла Финландия архиепископ Павел (Олмари).

Личността на владика Павел (финският вариант на името е Паавали) е известна на мнозина. За Финландия той се явява един от най-авторитетните и любими православни йерарси – „символ на православието, икона на своето време”.[1] За първи път в историята на финския език терминът еsipaimen, т. е. „владика”, е бил употребен именно за владика Павел. Струва си също да се посочи, че в наши дни се разглежда въпросът за възможната негова канонизация от Финландската православна църква.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

1935 yannarasЩе се опитам да покажа, че иконоборците винаги са били консерваторите в православието. Препъват се в скандала на лицето. Иконата е потвърждение на лицето, потвърждение на свободата. Не е случаен фактът, че историческият произход на иконоборчеството е монотелитството и неговият поборник имп. Филипик-Варда (711-713).[1] Монотелитите отказвали да различат лицето от природата. Човешката природа е една и обща, човешките лица са „безбройни” и неподобни. Волята е акт на природата, свободата е акт на лицето, тя е утвърждаване на лицето. Волята е свързана с природния индивид, свободата – с човешкото лице. Това разграничение е много важно. Човекът осъществява своята лична ипостас, когато отхвърли природното самосъзнание, което противопоставя индивидуалната природа като аз на природите на другите. Индивидуалността е смесване на природата и на лицето, фрагментиране на природата, което се дължи на цялостното разложение на греха. Определяме човешкото лице с индивидуалните черти на природата, докато то остава незасегнато от всяко природно определяне. Уникално, несравнимо и различно, то съдържа цялата природа и е различна и неповторима възможност за изобразяване на Бога.[2]

Иконоборците са питали привържениците на иконите, коя от двете природи на Христос изобразяват – божествената или човешката? И св. Теодор Студит отговаря, че винаги изобразяваме не природата, а ипостаста.[3] Това означава, че православната иконография няма за цел да представи отделните природи, но да изобрази факта на лицето. Не си поставя за цел да изобрази символично лицето на Богородица с образа на едно днешно момиче, а да потвърди присъствието сред нас на една Девица и майка на Бога. Следователно иконописта не носи символичен и относителен характер, а е изповед и потвърждение на нещата. Именно това разграничаване на иконата, образа на нещата, от сянката на нещата се описва в Посланието до евреите. „Законът… има сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата” (Евр. 10:1). Само с това онтологично съдържание можем да разберем човека като образ на Бога (Бит. 1:26). Човекът изобразява Бога не като природа, т. е. аналогично и символично, а като разграничаване между природа и лица, т. е. изобразява Го реално и онтологично.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЧинът на духовниците в Гръцката църква и в южнославянските църкви. Имало ли е в Русия отделен чин на духовниците? Мнението на Голубински и анализ на неговото мнение. Духовничество в древния руски манастир. Духовничество в древната руска енория. Изборът на духовен отец от вярващите. Покайното семейство.

В периода след Вселенските събори във Византийската църква тайната изповед е изключително в монашески ръце, а бялото енорийско духовенство не изповядва своите пасоми, нито извършва тайнството Покаяние. В по-голямата си част монасите, които са духовници,[1] са лица с презвитерски сан или – както днес биват наричани – йеромонаси. Случвало се е обаче изповед да приемат и епископи, както и обикновени монаси без свещен сан.[2] Това явление в гръцкия църковен живот се обяснява естествено с това, че дисциплината на тайната изповед се оформя в манастирите, а духовничеството като служение произлиза от манастирското старчество. Затова в Гръцката църква монасите са единствените изповядващи. Приемането на изповед от обикновен старец без свещен сан едва ли може да се нарече злоупотреба; по-скоро става дума за особено характерно наследство от миналото, още повече, че понякога самите епископи дават поръчение на обикновени старци да изповядват. Канонистите през 12 век категорично осъждат този обичай. Нещо повече: Валсамон не съчувства на монашеския монопол върху изповедта и обяснява явлението с лицемерната скромност или срамежливост на миряните, които са предпочитали да откриват греховете си на монаси, а не на свещениците в света, и се опитва да предостави духовнически права за изповед и на белите свещеници в своята патриаршия в Антиохия.[3] Реформата на знаменития канонист обаче няма успех – на Изток изповедта остава монашеско дело. И след 12 век духовниците в Гръцката църква са почти изключително хора с монашеско пострижение – по-рядко с епископски сан и по-често, разбира се, с презвитерски.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме