Автор Евстатиос Кесареас

Ритъмът на съвременния свят е неистов. Ескалаторът, някога символ на прогреса, вече не може да обслужва нуждите на съвременните хора, които винаги са забързани. Не само работата, но също и личният живот е структуриран според новия принцип: „скоростта е всичко“. „В един свят, в който всичко се движи толкова скоростно, просто да си бърз не е достатъчно; трябва да си по-бърз от всеки и от всички. Ускори, докато си отпред и се движи бързо, за да останеш там“ – по думите на един предприемач в дигиталния маркетинг. Високата скорост обаче не е просто средство за постигане на целите на производителността и личното щастие, и двете оценени от гледна точка на успеха и иновативността; тя се е превърнала в последна „обективна“ реалност: вие съществувате „наистина“ само дотолкова, доколкото напълно изживявате светската култура на ускорение (виж Социално ускорение: Нова теория на модерността от Хартмут Роза[1]).

Този напрегнат ритъм продължава въпреки пандемията от COVID-19, оказвайки силно влияние дори върху екзистенциални състояния като любовта и смъртта. Самата криза престава да бъде внезапно разкъсване на определен начин на живот; по-скоро тя се появява като „новото нормално“, докато хората се приспособяват към разнообразие от постоянни кризи, които настъпват много бързо.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Основната тема, на която ще бъде посветена нашата дискусия през следващите дни, са резултатите от развитията, настъпили в икуменическото движение въобще и по-специално в Световния съвет на църквите [нататък – ССЦ], и още по-специално – в комисията „Вяра и ред“, през последното десетилетие.

Определението за „единството, което търсим“ като „църковно“, за еклисиологията в „становището за единство“ от асамблеята в Ню Делхи, както и тринитарната „основа“, възприета в Ню Делхи като условие за членство в ССЦ, бяха приветствани от някои хора като големи победи на „католичната“ традиция в икуменическото движение. Несъмнено, те допринесоха за по-широко въвличане на православните църкви в работата на ССЦ, като създадоха на тези църкви впечатлението, или по-скоро наивната илюзия, за завръщане към „изворите“ на библейското и светоотеческо християнство. Други хора обаче усетиха, че възприемането на формални богословски становища или описването на единството на един библейски или богословски език, несвързан с настоящия исторически момент, не е нищо повече от безплодно академично упражнение, водещо икуменическото движение към трагическа безизходица. Усещанията на тези хора бяха подсилени, когато четвъртата конференция „Вяра и ред“ от Монреал (1963 г.) се провали в опита си да дефинира еклисиологическата природа на самия ССЦ, мълчаливо доказвайки с това, че библейските и традиционните определения за църковно единство продължават да са неприложими към християните в състоянието на разделение, в което те понастоящем се намират, както и че ССЦ, когато нещата опрат до педантични становища и определения, все още остава прекалено много обвързан със становището от Торонто от 1950 г. – нито едно разбиране за единството не може понастоящем да бъде възприето от всички, и ако някои формули могат все пак да бъдат широко приети, можем да сме сигурни, че те се схващат различно от различните фракции в ССЦ. Тази именно безизходица е и причината мнозина напълно да се отдалечават от „Вяра и ред“. По този начин комисията „Вяра и ред“, чиято работа е до голяма степен отговорна за изработването на горните описателни формули, затвърди и без това създадената вече представа за ССЦ като за затворен клуб на дребнави професори, откъснати от реалните нужди на хората.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Кирил (Говорун)

Сред главните еклисиологически проблеми на съвременния църковен дневен ред бих подчертал критерия за единството на Църквата. Ние вярваме, че Църквата е една тук и сега. Какво обаче прави Църквата една? Какво е онова, което държи заедно различните църковни общини с разнообразните им културни, географски и етнически специфики? Налице са някои самоочевидни отговори на този въпрос, които обаче не устояват лесно при едно по-внимателно изследване. Когато започваме едно историческо разследване по този проблем, ние можем да забележим, че критерият на единството на Църквата се е променял в зависимост от историческите обстоятелства.

Поглеждайки назад в историята, ние можем да видим отсъствието на какъвто и да било единствен стандартизиран, неизменим и възприет от всички критерий за единство. Там по-скоро е налице едно колебаещо се разнообразие от критерии, които не са били непременно взаимно противоположни – от време на време някои от тях са придобивали по-голяма важност, а други по-малка.

Отваряне на целия текст

Автор Джордж Демакопулос

Макар да е обичайно за православните християни да се обръщат към каноничното право, когато се опитват да оценят предизвикателствата на съвременния свят – рядко се случва търсещите да си дадат сметка за целия контекст или Sitz im Leben на каноните. И макар да приемаме като аргумент извънвремевия характер на каноническите предписания, когато става въпрос за догматическото учение или за моралните възбрани, това съвсем не е така безпроблемно, когато се опитваме да приложим каноните към въпроси на църковната юрисдикция, като например въпроса за автокефалията. Причината за това е, че църковните граници в Православната църква винаги са отразявали по-широките геополитически реалности, макар и някак със закъснение. И именно това е контекстът, в който няколкото канона, засягащи споменатите въпроси, възникват. С други думи, каноните по въпросите за юрисдикцията не предлагат богословски решения, а просто потвърждават, че църковната карта на византийската църква трябва да оглежда юрисдикционната рамка на имперската провинциална мрежа. Вероятно още по-проблематичен за съвременното възприятие е фактът, че те предполагат една имперска свръхструктура, която вече не съществува.

Отваряне на целия текст