Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Златина Иванова
nПрез последните няколко години в богословския диалог в Гръцката църква трайно присъства нов фактор – т. нар. Академия за богословски изследвания. Всъщност Академията представлява модерен конферентен център в гр. Волос, където редовно се провеждат богословски срещи, организират се дискусии и международни конференции, които през последните години придобиват все по-голям отзвук в Гърция и по света. В сътрудничество с различни чуждестранни висши учебни заведения Академията ежегодно организира една или две големи конференции по актуални за православието въпроси. Някои от темите на предходните години бяха „Църква и есхатология”, „Ислям и фундаментализъм – православие и глобализъм”, „Полът и религията – мястото на жената в Църквата”, „Богословие и съвременното храмостроене”, „Православие и образование: Часовете по религия като урок за идентичност и култура”, „Участието на миряните в живота на Църквата”, „Богословието на 60-те” и мн. др. Международната конференция през 2010 г. „Неопатристичен синтез или постпатристично богословие: проблемът за контекстуалното богословие в православието” предизвика толкова силен резонанс в гръцкото църковно общество, че и досега различни тези, изказани на тази конференция, продължават да бъдат обсъждани в Гърция на висок тон, включително и на най-високо – синодално ниво.1 Ако има някакъв отличителен белег за работата на Академията, то това е без съмнение желанието да се говори открито по теми, смятани поради различни причини за табу в църковните среди, и всичко това в условията на добронамерен, макар и не винаги спокоен диалог.
 
Желанието да подходиш диалогично към въпроси, смятани за „вовеки решени”, или пък да навлезеш в територия на крехко статукво, където всяка погрешна стъпка може да предизвика взрив, без съмнение е демонстрация на богословска смелост. Такава смелост е и организирането на тазгодишната международна конференция на тема „Църква и национализъм” в страна като Гърция, където децата още с майчиното си мляко се захранват с убеждението, че да си грък, означава да си православен, а да си православен значи да си... гръкоправославен. Срещата се проведе от 24 до 27 май с тема „Еклезиология и национализъм в постмодерната епоха” и събра православни богослови и историци от много страни на Европа, Америка, Австралия и Африка. Сред участниците бяха Диоклийският митр. Калист (Уеър) и Пергамският митр. Йоан (Зизюлас) от Константинополска патриаршия, прот. Николай Лудовикос и архим. Григорий (Папатомас) от Атинска архиепископия, архим. Кирил (Говорун) от Московска патриаршия, Пол Майендорф от Православната църква в Америка, православни клирици от различни континенти, представители на висши учебни заведения в Западна Европа и Русия. С доклад в конференцията участваше и д-р Даниела Калканджиева от България. Въпреки „световната представителност” на участниците видима беше липсата на цяло крило в съвременното православно богословие – и това бяха не само „църковните националисти”, представители на масовото течение (най-вече в балканския контекст), което слива църковната и националната принадлежност в обща идентичност, но и фронтмените на руското богословие, формиращи официалната позиция на Московска патриаршия в днешната църковна геополитика. Този отсъстващ „опонент” заемаше обаче централно място в повечето доклади, особено в тяхната полемична част, засягаща „горещите теми” на днешното православие – историческия спор между Константинопол и Москва за главенство в православието с всички произтичащи от тук различия в разбирането за това що е Църква и как се конституира тя в света.
Автор Архим. Кирил (Говорун)

Отец Кирил ГоворунРазпознаване на постсекуларизма

През последните години социолози, политолози и философи започнаха да обсъждат феномена, наречен постсекуларизъм. Първоначално той бе идентифициран като социален феномен. Скоро след това мислители като Юрген Хабермас се опитаха да опишат явлението в термините на философията. По-късно богословите се включиха в дискусията в опит да разберат, какво отражение може да има постсекуларизмът върху вярващите. За светските интелектуалци тази концепция се превръща във все по-интригуваща, макар да продължава да бъде и малко плашеща. Богословите също бяха провокирани от това явление. В продължение на няколко века те бяха свикнали да живеят в условията на антагонистичния дуализъм на светското и сакралното. В днешно време разделителната линия между черно и бяло в секуларизма и религията е станала много размита, което направи възможна появата на трета опция – на постсекуларизма. Така постсекуларизмът изглежда идва на мода – дори сред тези, които го намират за противоречив. Следвайки модерното, днес в своя доклад бих искал да спра вниманието Ви върху това явление.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Григорий (Папатомас)

Picture5 001В хода на подготовката на бъдещия Свят и велик всеправославен събор беше окончателно определен списъкът с дискусионни теми: от 105-те теми, предложени първоначално от учредителното общоправославно съвещание на Родос (1961 г.) в крайна сметка Първото предсъборно всеправославно съвещание (1976 г., Шамбези, Женева) прие за обсъждане само десет теми, които сметна за най-важни и приоритетни. Между тези десет теми въпросът за диаспората заемаше и все още заема първо място. Следователно темата на този доклад е от изключително значение. Обсъждана  е многократно в миналото и днес именно защото е многопластова и сложна. Ще се ограничим само до един неин аспект, който обаче смятаме за основен, свързан, според нас, със зараждането на и постоянно подхранващ този голям проблем в междуправославните отношения. Този източник за развитие на църковната диаспора е съборно отхвърленият точно преди столетие и половина етнофилетизъм.[1] Проблемът, следователно, не е нов, той предшества социално-политическия феномен на диаспората и надхвърля неговите рамки. Затова е интересно, от гледна точка на методологията, да започнем с етнофилетизма, носещ отговорността за създаването не само на църковната диаспора, но и на националната автокефалия и съвременните национални автокефални църкви.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Пьотр (Мешчеринов)

В глобализиращия се свят, който става все по-малко човечен, в условията на разпадане на империите, размиване и упадък на националните култури, унищожаването на традиционните връзки между хората и народите, за човека става все по-необходимо да намери нещо здраво, на което да може да се опре, за да съхрани хранещите го корени на народния живот. Хората, които обичат своята история, гордеят се с нея, които болезнено преживяват днешния период на разбиване на националните устои, които желаят доброто и разцвета на своята родина, се обръщат към Православната църква с нейните вековни традиции, здрав консерватизъм, с нейната огромна историческа роля в изграждането на държавата, консолидацията на нацията и, водени от горните подбуди, влизат в Църквата. Как да въцърковим тези хора? Това не е никак лесна задача. Ако във вече разглеждания случай, когато хората влизат в Църквата, ръководени от „битови съображения”, все пак е налице някакво макар и замъглено, но очевидно религиозно чувство, във втория случай може въобще да липсва религиозен импулс. Ако в търсенето на „решение на проблемите” човек все пак изхожда от макар и житейски, но все пак видими и реални неща, то тук мотивацията на хората се основава в голямата си част на митове, идеологеми и подмени. Преходът от битовите проблеми към жаждата за Божието царство при правилно обяснение от страна на Църквата може и да не бъде твърде труден. Но в този случай на въцърковяване имаме по-тежка задача – за болезнената преориентация на човек от земното към небесното, от политическото към нравственото, от плътското и падналото към духовното. Почти всяка истина от която и да е област в църковния живот удря на камъка на националната, патриотарската (или някоя друга) идеология.

Отваряне на целия текст

Автор Йордан Божилов

Процесите на социална промяна в България днес са в пряка зависимост от дейността на различните институции и умението им да осъществяват своите функции и задачи самостоятелно и преди всичко във взаимодействие и координиране с останалите. Сред многобройните институции в държавата Българската армия и Българската православна църква заемат особено място.

Българската армия в мирно време има като главна задача да възпира авантюристичните и агресивни намерения, а във военно време – да отбранява териториалната цялост на страната. В създалите се нови политически реалности на членство на България в Северноатлантическия алианс и при нарастващия световен тероризъм пред Българската армия стоят и редица мироопазващи задачи в съответствие с интеграционните ангажименти, които е поела държавата.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме