Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Златина Иванова
nПрез последните няколко години в богословския диалог в Гръцката църква трайно присъства нов фактор – т. нар. Академия за богословски изследвания. Всъщност Академията представлява модерен конферентен център в гр. Волос, където редовно се провеждат богословски срещи, организират се дискусии и международни конференции, които през последните години придобиват все по-голям отзвук в Гърция и по света. В сътрудничество с различни чуждестранни висши учебни заведения Академията ежегодно организира една или две големи конференции по актуални за православието въпроси. Някои от темите на предходните години бяха „Църква и есхатология”, „Ислям и фундаментализъм – православие и глобализъм”, „Полът и религията – мястото на жената в Църквата”, „Богословие и съвременното храмостроене”, „Православие и образование: Часовете по религия като урок за идентичност и култура”, „Участието на миряните в живота на Църквата”, „Богословието на 60-те” и мн. др. Международната конференция през 2010 г. „Неопатристичен синтез или постпатристично богословие: проблемът за контекстуалното богословие в православието” предизвика толкова силен резонанс в гръцкото църковно общество, че и досега различни тези, изказани на тази конференция, продължават да бъдат обсъждани в Гърция на висок тон, включително и на най-високо – синодално ниво.1 Ако има някакъв отличителен белег за работата на Академията, то това е без съмнение желанието да се говори открито по теми, смятани поради различни причини за табу в църковните среди, и всичко това в условията на добронамерен, макар и не винаги спокоен диалог.
 
Желанието да подходиш диалогично към въпроси, смятани за „вовеки решени”, или пък да навлезеш в територия на крехко статукво, където всяка погрешна стъпка може да предизвика взрив, без съмнение е демонстрация на богословска смелост. Такава смелост е и организирането на тазгодишната международна конференция на тема „Църква и национализъм” в страна като Гърция, където децата още с майчиното си мляко се захранват с убеждението, че да си грък, означава да си православен, а да си православен значи да си... гръкоправославен. Срещата се проведе от 24 до 27 май с тема „Еклезиология и национализъм в постмодерната епоха” и събра православни богослови и историци от много страни на Европа, Америка, Австралия и Африка. Сред участниците бяха Диоклийският митр. Калист (Уеър) и Пергамският митр. Йоан (Зизюлас) от Константинополска патриаршия, прот. Николай Лудовикос и архим. Григорий (Папатомас) от Атинска архиепископия, архим. Кирил (Говорун) от Московска патриаршия, Пол Майендорф от Православната църква в Америка, православни клирици от различни континенти, представители на висши учебни заведения в Западна Европа и Русия. С доклад в конференцията участваше и д-р Даниела Калканджиева от България. Въпреки „световната представителност” на участниците видима беше липсата на цяло крило в съвременното православно богословие – и това бяха не само „църковните националисти”, представители на масовото течение (най-вече в балканския контекст), което слива църковната и националната принадлежност в обща идентичност, но и фронтмените на руското богословие, формиращи официалната позиция на Московска патриаршия в днешната църковна геополитика. Този отсъстващ „опонент” заемаше обаче централно място в повечето доклади, особено в тяхната полемична част, засягаща „горещите теми” на днешното православие – историческия спор между Константинопол и Москва за главенство в православието с всички произтичащи от тук различия в разбирането за това що е Църква и как се конституира тя в света.
Автор Архим. Кирил (Говорун)

Отец Кирил ГоворунРазпознаване на постсекуларизма

През последните години социолози, политолози и философи започнаха да обсъждат феномена, наречен постсекуларизъм. Първоначално той бе идентифициран като социален феномен. Скоро след това мислители като Юрген Хабермас се опитаха да опишат явлението в термините на философията. По-късно богословите се включиха в дискусията в опит да разберат, какво отражение може да има постсекуларизмът върху вярващите. За светските интелектуалци тази концепция се превръща във все по-интригуваща, макар да продължава да бъде и малко плашеща. Богословите също бяха провокирани от това явление. В продължение на няколко века те бяха свикнали да живеят в условията на антагонистичния дуализъм на светското и сакралното. В днешно време разделителната линия между черно и бяло в секуларизма и религията е станала много размита, което направи възможна появата на трета опция – на постсекуларизма. Така постсекуларизмът изглежда идва на мода – дори сред тези, които го намират за противоречив. Следвайки модерното, днес в своя доклад бих искал да спра вниманието Ви върху това явление.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Григорий (Папатомас)

Picture5 001В хода на подготовката на бъдещия Свят и велик всеправославен събор беше окончателно определен списъкът с дискусионни теми: от 105-те теми, предложени първоначално от учредителното общоправославно съвещание на Родос (1961 г.) в крайна сметка Първото предсъборно всеправославно съвещание (1976 г., Шамбези, Женева) прие за обсъждане само десет теми, които сметна за най-важни и приоритетни. Между тези десет теми въпросът за диаспората заемаше и все още заема първо място. Следователно темата на този доклад е от изключително значение. Обсъждана  е многократно в миналото и днес именно защото е многопластова и сложна. Ще се ограничим само до един неин аспект, който обаче смятаме за основен, свързан, според нас, със зараждането на и постоянно подхранващ този голям проблем в междуправославните отношения. Този източник за развитие на църковната диаспора е съборно отхвърленият точно преди столетие и половина етнофилетизъм.[1] Проблемът, следователно, не е нов, той предшества социално-политическия феномен на диаспората и надхвърля неговите рамки. Затова е интересно, от гледна точка на методологията, да започнем с етнофилетизма, носещ отговорността за създаването не само на църковната диаспора, но и на националната автокефалия и съвременните национални автокефални църкви.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Пьотр (Мешчеринов)

В глобализиращия се свят, който става все по-малко човечен, в условията на разпадане на империите, размиване и упадък на националните култури, унищожаването на традиционните връзки между хората и народите, за човека става все по-необходимо да намери нещо здраво, на което да може да се опре, за да съхрани хранещите го корени на народния живот. Хората, които обичат своята история, гордеят се с нея, които болезнено преживяват днешния период на разбиване на националните устои, които желаят доброто и разцвета на своята родина, се обръщат към Православната църква с нейните вековни традиции, здрав консерватизъм, с нейната огромна историческа роля в изграждането на държавата, консолидацията на нацията и, водени от горните подбуди, влизат в Църквата. Как да въцърковим тези хора? Това не е никак лесна задача. Ако във вече разглеждания случай, когато хората влизат в Църквата, ръководени от „битови съображения”, все пак е налице някакво макар и замъглено, но очевидно религиозно чувство, във втория случай може въобще да липсва религиозен импулс. Ако в търсенето на „решение на проблемите” човек все пак изхожда от макар и житейски, но все пак видими и реални неща, то тук мотивацията на хората се основава в голямата си част на митове, идеологеми и подмени. Преходът от битовите проблеми към жаждата за Божието царство при правилно обяснение от страна на Църквата може и да не бъде твърде труден. Но в този случай на въцърковяване имаме по-тежка задача – за болезнената преориентация на човек от земното към небесното, от политическото към нравственото, от плътското и падналото към духовното. Почти всяка истина от която и да е област в църковния живот удря на камъка на националната, патриотарската (или някоя друга) идеология.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов
Bulgarian_Archbishopric_of_Ohrid.jpgОтдавна брадясалият анекдот за територията на Луната като исконна „земя македонска” напоследък придоби нова актуализация – църковна или, както би било по-правилно да се изразим, еклисиологична, ще рече имаща отношение към Църквата. Стана ясно, че Македонската православна църква (държавно признатата) ще присвоява в официалното си название титула „Охридска архиепископия”. Така вече ще има „Македонска православна църква – Охридска архиепископия”.
 
Добре де, ще кажат запознатите с темата, ама нали днес на Балканите вече съществува една такава? През 2005 г. старославната Охридска архиепископия беше възродена за нов живот по силата на специално решение на Св. Синод на Сръбската православна църква и в този смисъл може дори да претендира за канонично признание на ниво Вселенско православие, доколкото самата Сръбска православна църква има такова!

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме