Автор Прот. Георги Флоровски

На Стефан Савич Бобчев

по случай 50 годишнината от неговата

научно-литературна и обществена дейност

1

За руското славянофилство отдавна се е наложило общоприето мнение. Хиляди спомени и впечатления са се насложили около всяко име, всеки образ е замъглен от неизброими асоциации и живите лица на живите хора окончателно са затъмнени от абстрактните маски на иконографска имитация. Вече самото название – славянофили – едновременно изразява и подсказва една съвършено ясна представа за вътрешната перспектива на славянофилското учение; то внушава да виждаме в него преди всичко разновидност на националистическата идеология, издига на преден план култа към самобитността, тежнението към старината и почвеността,[1] славянските симпатии… Възникнало за първи път в разгара на полемичната битка като укорително прозвище на една затворена група от малобройни лица, това название отдавна се е превърнало в отвлечено общо име за цял тип обществено-исторически светоглед. Стана общоприето, славянофилството да се представя като едно от звената в дългата редица на прояви на старообрядчеството, започваща с прословутата теория за Третия Рим и завършваща в наши дни с квасния патриотизъм.[2] 

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Пьотр (Мешчеринов)

За начало ще изсипя пред читателя куп въпроси. Не съм ги измислил. Бидейки сътрудник на Патриаршеския център за духовно развитие на децата и младежите при Данииловия манастир, работя, като правило, със съвременни млади хора – студенти от московските (и не само московските) висши учебни заведения, които ме питат почти на всяка среща: отец, а как да… и нататък следват въпроси. Ето ги и тях:

Сега много говорят за патриотизма и възраждане на патриотичното възпитание. Какво обаче представлява патриотизмът? Любов към отечеството, разбира се, но какво точно да обичаме? Мама и татко? Мястото, където съм се родил? Града, в който живея, където са моите родственици и са живели предците ми? Родния език? Отечествената култура? Горите, реките и полетата? Правителството, което не се грижи за своя народ? Милицията, която не ни защитава? Скинхедите? Армията, в която е страшно да дадеш детето си? Коя Русия да обичаме: тази на преп. Сергий Радонежки и патриарх Тихон, на Пушкин, Менделеев и Шостакович или другата – на Малюта Скуратов, на Ленин, на Демян Бедни? Родината изисква от нас да обичаме себе си… Самата тя обаче, на всяка крачка проявява нелюбов към нас. И какво да правим? Как, накрая, към всичко това се отнася Църквата, какво, от нейна гледна точка, представлява патриотизмът? И т. нат., и т. нат.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

През последните няколко години в богословския диалог в Гръцката църква трайно присъства нов фактор – т. нар. Академия за богословски изследвания. Всъщност Академията представлява модерен конферентен център в гр. Волос, където редовно се провеждат богословски срещи, организират се дискусии и международни конференции, които през последните години придобиват все по-голям отзвук в Гърция и по света. В сътрудничество с различни чуждестранни висши учебни заведения Академията ежегодно организира една или две големи конференции по актуални за православието въпроси. Някои от темите на предходните години бяха „Църква и есхатология”, „Ислям и фундаментализъм – православие и глобализъм”, „Полът и религията – мястото на жената в Църквата”, „Богословие и съвременното храмостроене”, „Православие и образование: Часовете по религия като урок за идентичност и култура”, „Участието на миряните в живота на Църквата”, „Богословието на 60-те” и мн. др. Международната конференция през 2010 г. „Неопатристичен синтез или постпатристично богословие: проблемът за контекстуалното богословие в православието” предизвика толкова силен резонанс в гръцкото църковно общество, че и досега различни тези, изказани на тази конференция, продължават да бъдат обсъждани в Гърция на висок тон, включително и на най-високо – синодално ниво.¹ Ако има някакъв отличителен белег за работата на Академията, то това е без съмнение желанието да се говори открито по теми, смятани поради различни причини за табу в църковните среди, и всичко това в условията на добронамерен, макар и не винаги спокоен диалог.