Автор Сергей Верховской

Православието е християнство в неговата най-чиста форма. Римокатолицизмът прибавя към първоначалното християнско учение много, което по същество е чуждо за него, а протестантизмът, от своя страна, отхвърля много от драгоценните истини на християнството. Само православието пази и развива апостолското християнство, без да добавя нищо изкуствено и да изважда нещо съществено от него. Неповредената истина се съхранява само в Православната църква и това не е голословно твърдение, а може да бъде показано и доказано.

Същевременно обаче състоянието на самата Православна църква е печално. Още в древността тържеството на християнството над езичеството почти съвпада с началото на гибелта на Римската империя; варварството надделява над западната култура, руши много църкви, откъсва Запада от Изтока. От 7 до 15 в. – под ударите на мюсюлмани и кръстоносци – Византия бавно загива. След което – през 19 век – и гръцките, и всички Балкански църкви, едва освободили се от османското иго, отново трябва да преживеят големи бедствия. Руската православна църква, след близо две столетия на относително спокойствие, в продължение на пет столетия търпи татарско иго и води жестока борба с войнстващия полски римокатолицизъм. И, макар в историята ѝ да е имало винаги и славни страници, нейният всестранен разцвет започва едва от края на 18 в. 20 век пък трябваше да стане епоха на величието и на Русия, и на руското православие, но нещата се случиха по друг начин.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Худиев

Днешната криза показва, колко остро хората преживяват своята идентичност – колко яростно се препират не за някакви осезаеми неща като своята безопасност или пък доходи, а за оскърбената си национална гордост, за чувството си за принадлежност към своята нация, за възможността да се обединят със своите „свои” поне в нещо – пък ако ще и да е в поредния пристъп на колективна обида и гняв.

Вчерашни благочестиви християни откриват за себе си далеч по-привлекателна религия, даваща им далеч по-голям тласък – религията на разпаления патриотизъм. И то патриотизъм, който е твърде далеч от любовта към Родината, в смисъл на желаенето на нейното благо – на нея и на нейните жители. Искат да скъсат всички икономически връзки, да въведат визи, мечтаят да видят у съседите си сгромолясване и катастрофа, която, разбира се, най-вероятно ще ги удари и тях самите, подкокоросват готовите да се сбият и наблюдават сбиванията с възторга на запалянковци.

А някои свещеници, че дори и йерарси, бидейки увлечени от същия този вятър, горещо уверяват, че Господ Бог безрезервно поддържа борците за правото национално дело и вече дори подготвя небесните наказания за враговете на това дело. Като голямо утешение пък в тази напрегната атмосфера дойде Изявлението на Свещения Синод на Руската православна църква, в което Църквата още веднъж подчерта, че е Майка на всички свои чада – независимо от техните политически възгледи.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

Бих искал да изразя искрена благодарност към митрополита на Димитриада Игнатий и към Академията за богословски проучвания във Волос, включили в богатата си програма и темата на настоящия семинар „Еклисиология и национализъм”. Няма да е преувеличено, ако кажем, че тази конференция има историческо значение не само защото за първи път ще се занимаем с този толкова важен проблем, но и защото моментът, в който се случва това, е критичен и наистина исторически. Ако ние – като Православна църква – не се занимаем с този въпрос именно сега, съвсем скоро ще се сблъскаме с огромни проблеми.

В моя доклад, който е посветен на въпросите за първенството в Църквата и за национализма, ще се опитам, както обикновено, да свържа разглежданите проблеми с най-дълбоката основа на еклисиологията, а именно – с разкриването и с проявата на Църквата в тайнството на Евхаристията.

Ще говоря за първенството в Църквата в рамките на по-широкия проблем за еклисиологията и национализма. Основният въпрос е: необходим ли е и как може да функционира в Църквата принципът за първенството в условията на национализъм? Как се отразява на приложението на този принцип проблемната еклисиология, която е повлияна от национализма? За да отговорим на този въпрос трябва на първо място да очертаем основните богословски принципи, върху които бе развито първенството в Православната църква през вековете.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Зоран Кръстич

Религиозен фундаментализъм е понятие, с което обозначаваме актуално отрицателно обществено явление. Това е „тъмната страна на религията”[1] и трудно някой би се съгласил сам да се нарече религиозен фундаменталист. В нашите условия религиозният фундаментализъм се свързва главно с исляма, който се преживява като войнстваща религия, а самите мюсюлмани – като такива, които непрестанно се намират в „свещена война” против християните. От друга страна, това понятие рядко се свързва с християнството и почти никога с православието. Но все пак… Отделни събития, от време на време, а напоследък и не толкова рядко, които попадат във фокуса на публичността, водят до повече или по-малко крайни десничарски движения и сдружения, които с екстремизма си изглеждат за мнозина застрашителни. Освен това може да се забележи, че членовете на тези групи и сдружения са предимно млади хора. В техните програми по-нататък четем и разпознаваме следите от различни идеологии на 20 век, за които смятахме, че са далечно минало – от прикрит до напълно ясно изразен расизъм, фашизъм, краен национализъм, като всички те до една имат за основна идеология православието, което са готови да защитават на всяка цена (тъй като е аксиома, че православието е винаги застрашено) и което им служи като оръжие в борбата против всички „злини” на днешния ден: демокрацията, човешките права, глобализацията, плурализма и т. н. Тъй като рядко някои от християните публично се разграничават от такива употреби или злоупотреби с вярата, може да се създаде впечатлението, че ние, православните, преживяваме вярата си именно по този начин, а и точно така тя стереотипно се представя в публичността – като консервативна, анти-модерна и преди всичко антизападна, поради което връзката ѝ с крайната десница е напълно разбираема. В програмата на едно от тези движения четем следните принципи: „Вярваме в биологичното неравенство както между индивидите, така и между расите”. След това малко по-нататък четем: „Националната държава стои до националната църква”. Как е възможно да се примирят расизмът и православието – това вероятно знаят само тези, които принадлежат към това движение.

Отваряне на целия текст