Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Денис Таргонски

Denis TargonskyСветът е пълен със зли борци със злото

Прот. Александър Шмеман

1. „… а бойното поле е сърцето на човека”

Когато наплашени православни с ужас разказват как сега в Украйна всички сили на ада воюват срещу Христовата Църква, когато хора, изглеждащи нормални и жизнерадостни, внезапно помръкват и започват да търсят „врагове на православието”, човек неволно си спомня Евангелието: „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха” (Иоан 1:11). Кои всъщност са тези свои? Те, според св. Йоан Златоуст, са народът Божи, т. е. Старозаветната еврейска Църква, но той продължава аналогията и с Новозаветната…

Христос бе разпнат от най-благочестивия народ, който притежаваше истинската монотеистична религия. Най-безпрецедентните в историята на света гонения срещу Новозаветната Христова Църква, почти до пълното ѝ физическо унищожение, станаха в най-набожната от всички страни на земята: Руската империя. Руският народ, пазител на православието, се оказа пръв враг на Христовата Църква.

„Религиозността на руския народ, развивала се у него с векове, в началото на 20 в. се разколеба. Народ-богоносец – народ с вселенско душевно устройство, велик в своята простота, правда, смирение, всепрощение, който бе наистина християнски, постепенно изгуби своя облик, попадайки под властта на низки материални интереси, в които сам ли се учеше или пък го учеха да вижда единствена цел и смисъл на живота…” писа А. Деникин в своята книга Очерки Русской смуты.

Отваряне на целия текст

Автор Смилен Марков

Holy Great Council„Те наистина са възхитителен народ, който е съумял в продължение на 40 века да запази, въпреки превратностите, своя нрав и своя език… Плодородна земя, която винаги е давала най-достойните мъже на Църквата и на държавата, на науката и на изкуствата, на икономиката и на военното дело”

Луис Петит, римокатолически епископ на Атина (1912-1926 г.), Описание на Крит

Светият и велик събор на Православната църква, замислян повече от един век, най-после е факт. Той беше проведен в седмицата след Петдесетница, 20-25 юни 2016 г., на остров Крит. Освен всички критики и съмнения, които бяха изказани предварително около него, имаше два скептични обертона, които се долавяха на острова почти до самия край на събора. Първият е свързан с мястото. Изказа го най-ясно един от няколкото руски журналисти по време на съборната литургия за Петдесетница в митрополитската катедрала „Св. Мина” в Ираклио: Нима е мислимо Всеправославен събор да се организира на място, което не може да впечатли с мащаб? Убеден съм, че подобно съмнение е звучало в мислите и на други. Причината е, че всички носим идеала за вселенските събори от миналото, провеждани в Града, в бляскавата столица на Римската империя. Всъщност тук става дума за оптическа измама – както по отношение на ролята на остров Крит в историята на Православната църква, така и по отношение на метафизичната мощ, която често се проявява в ненатрапващи се форми. Другото съмнение беше свързано с недоверие в организацията.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георгиос Металинос

Fr G_Metallinos-21. Империята: обща историческа рамка

През 4 в. на историческата сцена се появява съвсем ново държавно образувание, а с него се ражда и нов свят – империята на Новия Рим или Романия (Ρωμανία).[1] На 11 май 330 г. новата столица е осветена от своя основател имп. Константин Велики (280-337) и почетно ще получи името му – „град на Константин” (Константинопол), без обаче да загуби и първото си и основно име „Нов Рим”. Новият Рим – Константинопол е исторически правилното и пълно наименование на града, съхранено и днес в титула на Вселенския патриарх. По-късното развитие на националистическото (в същността си филетистко съзнание) води до поставянето на акцента върху „Константинопол” или се ограничава само до това име, както е и днес, докато Градът (Urbs, Градът по право) от самото си начало се свърза с translatio Urbis, т. е. с пренасянето на старата столица (Стария Рим) на Изток и със завършването на обновяването на империята, започнато от Диоклетиан (285-305) и завършено от Константин (renovatio Imperii). Константин – последният император на Стария Рим – превърна Римската империя в отличително име на Христовата държава, т. е. на християнската държава на Новия Рим.

На пръв поглед империята изглежда като продължение на вселенската държава на Стария Рим със същите граници. Св. Йоан Златоуст, говорейки за нейните граници, уточнява: „Сега тези безкрайни пространства, където свети слънцето – от р. Тигър до британските острови, заедно с цяла Африка, с Египет и Палестина, и всичко останало, принадлежащо на Римската империя – живеят в мир”.[2] Много скоро обаче става ясно, че с новото съзнание, което се развива от християнското мислене, същността на тези граници става духовна, а не географска. Така продължава обединението на древния свят, започнато от Александър Велики и завършено със Стария Рим. Всичко обаче е преобразено в нетварната Светотроична благодат. Александър Велики обедини света в културата, Старият Рим чрез завоевателната сила на оръжието, а християнската Римска империя – с вярата в Христос, като православие, продължавайки на друго ниво и с друга стойност делото на Александър Велики.[3] Всички големи византолози приемат единодушно, че три са основите, върху които се гради новото държавно образувание: 1) Римската икумена, обновена от Константин; 2) християнството, с духовната си чистота, като апостолско и светоотеческо православие и 3) елинизмът – като култура и език и като средство за общуване и образование.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

S ChapninВлязох в Църквата в края на 1989 г. и активно се включих в църковния живот в началото на 1990 г. До разпадането на Съветския съюз оставаха още две години и беше трудно време – инфлация, дълбока икономическа криза, празни рафтове в магазините. Нашата енория получи развалините на храм в центъра на гр. Клин, на 85 км от Москва. Изоставеният и обезглавен храм при градското сметище, на което предстоеше да бъде разчистено, се превърна за нас в символ на новата епоха. Това беше първият храм в Подмосковието, който беше върнат на Църквата и осветен, в името на изповедника на вярата във времената на антицърковните гонения – Всеруският патриарх св. Тихон.

Около предстоятеля на храма – млад, енергичен свещеник – се събра младежка общност, която живееше с надеждата за възраждането на Русия. Свещеникът бе успял да изпита натиска на съветските спецслужби – беше държан „под контрол” задето две години по-рано посмял да създаде детски църковен хор към храма, в който служел.

По онова време – в началото на 90-те – за всички беше очевидно, че движението напред, развитието на страната и успехите на „църковното възраждане” са нещо пряко свързано с освобождаването от съветското минало. Ние не знаехме, нито разбирахме много неща, но чувствахме ясно, че за да променим страната, трябва да се променим самите ние и най-вече трябва да престанем да бъдем „съветски”. Задачата да постигнем „промяна на ума” (μετάνοια) беше ключова и в същото време неизразимо трудна. Ние обаче – по онова време студенти и гимназисти – живеехме с надежда.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G Fedotov„И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1). Тези Господни думи към Авраам са си повтаряли и много от християнските подвижници, когато оставяйки родината си, заедно с бащиния си дом, са бягали, за да се спасяват в далечните страни – Палестина, Египет… Раздялата с родината се е разглеждала като аскетичен подвиг. А в египетските манастири внимателно обсъждали въпроса, възможен ли е иноческият живот в родната страна, насред съблазните на плътската любов? (Св. Иоан Касиан Римлянин).

Това монашеско отричане от родината, подобно на отричането и от семейството и културата, е, очевидно, израз на една аскетична идея – идея, която в християнството е съществена, но все пак е частна и е подчинена; идея-метод, идея-път – при това в своите радикални форми, изключителен път, който далеч не е за мнозина. В християнството обаче живее и друго велико начало, можещо да отрича националното начало, което и действително нерядко се случва в историческия му път. Още от първите дни на своето земно битие Християнската църква се разкрива като вселенска. Преди още да е скъсала връзките си с еврейския свят, в който се е родила, тя провъзгласява: „Няма вече иудеин, ни елин”.[1] На природното разделяне на човечеството на племена и на народи в нея се противопоставя единството в Христос. Както за Израил, така и за Отците на Църквата от древност, народността (ние бихме казали националността) е символ на езичеството. Самото наименование езичници („езици”) се дава не поради многобожието, а поради национално-народния живот. Езиците – това са народите (ἔθναι; gentes).

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме