Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Георгиос Металинос

Fr G_Metallinos-21. Империята: обща историческа рамка

През 4 в. на историческата сцена се появява съвсем ново държавно образувание, а с него се ражда и нов свят – империята на Новия Рим или Романия (Ρωμανία).[1] На 11 май 330 г. новата столица е осветена от своя основател имп. Константин Велики (280-337) и почетно ще получи името му – „град на Константин” (Константинопол), без обаче да загуби и първото си и основно име „Нов Рим”. Новият Рим – Константинопол е исторически правилното и пълно наименование на града, съхранено и днес в титула на Вселенския патриарх. По-късното развитие на националистическото (в същността си филетистко съзнание) води до поставянето на акцента върху „Константинопол” или се ограничава само до това име, както е и днес, докато Градът (Urbs, Градът по право) от самото си начало се свърза с translatio Urbis, т. е. с пренасянето на старата столица (Стария Рим) на Изток и със завършването на обновяването на империята, започнато от Диоклетиан (285-305) и завършено от Константин (renovatio Imperii). Константин – последният император на Стария Рим – превърна Римската империя в отличително име на Христовата държава, т. е. на християнската държава на Новия Рим.

На пръв поглед империята изглежда като продължение на вселенската държава на Стария Рим със същите граници. Св. Йоан Златоуст, говорейки за нейните граници, уточнява: „Сега тези безкрайни пространства, където свети слънцето – от р. Тигър до британските острови, заедно с цяла Африка, с Египет и Палестина, и всичко останало, принадлежащо на Римската империя – живеят в мир”.[2] Много скоро обаче става ясно, че с новото съзнание, което се развива от християнското мислене, същността на тези граници става духовна, а не географска. Така продължава обединението на древния свят, започнато от Александър Велики и завършено със Стария Рим. Всичко обаче е преобразено в нетварната Светотроична благодат. Александър Велики обедини света в културата, Старият Рим чрез завоевателната сила на оръжието, а християнската Римска империя – с вярата в Христос, като православие, продължавайки на друго ниво и с друга стойност делото на Александър Велики.[3] Всички големи византолози приемат единодушно, че три са основите, върху които се гради новото държавно образувание: 1) Римската икумена, обновена от Константин; 2) християнството, с духовната си чистота, като апостолско и светоотеческо православие и 3) елинизмът – като култура и език и като средство за общуване и образование.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

S ChapninВлязох в Църквата в края на 1989 г. и активно се включих в църковния живот в началото на 1990 г. До разпадането на Съветския съюз оставаха още две години и беше трудно време – инфлация, дълбока икономическа криза, празни рафтове в магазините. Нашата енория получи развалините на храм в центъра на гр. Клин, на 85 км от Москва. Изоставеният и обезглавен храм при градското сметище, на което предстоеше да бъде разчистено, се превърна за нас в символ на новата епоха. Това беше първият храм в Подмосковието, който беше върнат на Църквата и осветен, в името на изповедника на вярата във времената на антицърковните гонения – Всеруският патриарх св. Тихон.

Около предстоятеля на храма – млад, енергичен свещеник – се събра младежка общност, която живееше с надеждата за възраждането на Русия. Свещеникът бе успял да изпита натиска на съветските спецслужби – беше държан „под контрол” задето две години по-рано посмял да създаде детски църковен хор към храма, в който служел.

По онова време – в началото на 90-те – за всички беше очевидно, че движението напред, развитието на страната и успехите на „църковното възраждане” са нещо пряко свързано с освобождаването от съветското минало. Ние не знаехме, нито разбирахме много неща, но чувствахме ясно, че за да променим страната, трябва да се променим самите ние и най-вече трябва да престанем да бъдем „съветски”. Задачата да постигнем „промяна на ума” (μετάνοια) беше ключова и в същото време неизразимо трудна. Ние обаче – по онова време студенти и гимназисти – живеехме с надежда.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G Fedotov„И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1). Тези Господни думи към Авраам са си повтаряли и много от християнските подвижници, когато оставяйки родината си, заедно с бащиния си дом, са бягали, за да се спасяват в далечните страни – Палестина, Египет… Раздялата с родината се е разглеждала като аскетичен подвиг. А в египетските манастири внимателно обсъждали въпроса, възможен ли е иноческият живот в родната страна, насред съблазните на плътската любов? (Св. Иоан Касиан Римлянин).

Това монашеско отричане от родината, подобно на отричането и от семейството и културата, е, очевидно, израз на една аскетична идея – идея, която в християнството е съществена, но все пак е частна и е подчинена; идея-метод, идея-път – при това в своите радикални форми, изключителен път, който далеч не е за мнозина. В християнството обаче живее и друго велико начало, можещо да отрича националното начало, което и действително нерядко се случва в историческия му път. Още от първите дни на своето земно битие Християнската църква се разкрива като вселенска. Преди още да е скъсала връзките си с еврейския свят, в който се е родила, тя провъзгласява: „Няма вече иудеин, ни елин”.[1] На природното разделяне на човечеството на племена и на народи в нея се противопоставя единството в Христос. Както за Израил, така и за Отците на Църквата от древност, народността (ние бихме казали националността) е символ на езичеството. Самото наименование езичници („езици”) се дава не поради многобожието, а поради национално-народния живот. Езиците – това са народите (ἔθναι; gentes).

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Кирил (Говорун)

Archim Cyril_GovorunПонятието гражданска религия (civil religion) е полезен херменевтичен ключ към разбирането на социалните и политическите процеси в съвременните страни, които свързват себе си с източно-християнската традиция. И прословутият „руски свят”, и национализмът в балкански стил могат да бъдат тълкувани като граждански религии. Те бяха конструирани благодарение на съществения принос на православните църкви и се състоят от елементи на религиозния култ и на политическата идеология. Гражданската религия в православен контекст може да бъде конструктивна, и деструктивна – както, впрочем, и във всеки друг контекст. Конструктивната ѝ страна се състои в способността да мобилизира хората за цели, излизащи извън пределите на тяхното благосъстояние. В същото време такава мобилизация на масите може да се осъществи заради подкрепа и участие в конфликти, включително военни, с цел изолация или пък узаконяване на диктатура – тя е способна да „сакрализира” корупцията и да възбужда ненавист към другия. Гражданската религия е заплаха за Църквата, тъй като може да я подмени със себе си, да стане своеобразна квази-църква.

Преди да пристъпим към анализ на различните аспекти на гражданската религия в православна социалнополитическа среда, трябва да направим обзор на концепцията в съвременната социологическа наука. Голямото количество литература по гражданска религия е направило тази концепция крайно популярна и, в същото време, лишена от ясни определения. Възможно е именно тази неопределеност да е обезпечила успеха на концепцията.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Верховской

S S_VerhovskoyПравославието е християнство в неговата най-чиста форма. Римокатолицизмът прибавя към първоначалното християнско учение много, което по същество е чуждо за него, а протестантизмът, от своя страна, отхвърля много от драгоценните истини на християнството. Само православието пази и развива апостолското християнство, без да добавя нищо изкуствено и да изважда нещо съществено от него. Неповредената истина се съхранява само в Православната църква и това не е голословно твърдение, а може да бъде показано и доказано.

Същевременно обаче състоянието на самата Православна църква е печално. Още в древността тържеството на християнството над езичеството почти съвпада с началото на гибелта на Римската империя; варварството надделява над западната култура, руши много църкви, откъсва Запада от Изтока. От 7 до 15 в. – под ударите на мюсюлмани и кръстоносци – Византия бавно загива. След което – през 19 век – и гръцките, и всички Балкански църкви, едва освободили се от османското иго, отново трябва да преживеят големи бедствия. Руската православна църква, след близо две столетия на относително спокойствие, в продължение на пет столетия търпи татарско иго и води жестока борба с войнстващия полски римокатолицизъм. И, макар в историята ѝ да е имало винаги и славни страници, нейният всестранен разцвет започва едва от края на 18 в. 20 век пък трябваше да стане епоха на величието и на Русия, и на руското православие, но нещата се случиха по друг начин.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме