Автор Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Има много моменти, които би трябвало да бъдат предмет на сериозно изследване в православното мисионерско усилие. Ще разгледаме няколко основни черти, които трябва да отличават това мисионерско активизиране.

Израз на покаяние и грижа на цялата Църква

а) Често се изказва мнението, че след като имаме толкова проблеми в нашата страна, мисионерският труд е „лукс“. Напротив, ние вярваме, че този труд е въпрос на покаяние и засяга всяка една православна общност, както и всеки един вярващ. Откриването и разширяването на нашия хоризонт не са по-маловажни за духовното ни развитие от всичко, което се върши в полза на хората, към които е насочена мисията. Съгласно основната заповед на Господа и съгласно автентичното православно предание промяната в мисленето и делата е въпрос на покаяние.¹

Никога не сме успявали да се избавим от вътрешни проблеми, нито някога ще стане нещо подобно. Когато апостолите са се отправили „към езичниците“ (т. е. към нашите предци), проблемите на Църквата в Палестина далеч не са били решени. Св. Атанасий Велики, св. Йоан Златоуст и св. Фотий, примерно, е трябвало да се борят с много проблеми в Църквата, но това не им е попречило да покажат изключителен личен интерес към християнизацията на други области. Най-сериозният вътрешен проблем е дали сме готови да пазим всичко, което Господ ни е заповядал (Мат. 28:20), или ще създадем собствено тълкувание на Евангелието, добавяйки и отнемайки заповеди съгласно нашето възприятие и съответните съвременни потребности.

Отваряне на целия текст

Автор Арголидски митр. Нектарий (Андонопулос)

След моята публична кореспонденция с уважаемия Пирейски митрополит мнозина ме обвиниха, че не следвам стъпките на св. Лука Лекаря. Вместо да им отговоря с мои разсъждения, ще направя това чрез постъпките и действията на самия св. Лука, отнасящи се до отношенията с инославни, както и до сродни теми като расизма, фанатизма, зилотизма, антисемитизма, фундаментализма и др.

Един руски митрополит пишел статии срещу римокатолиците, говорейки само лоши неща за тях. Светителят му отговорил остро, но и с душевна болка: „По този повод бих искал да изразя пред Вас, като редактор на списанието, голямото си огорчение от вашите речи и статии, които прозвучаха на летния семинар на архиепископ Хермоген. Коя бе причината, която наложи да се говори за най-мръсните и отрицателни страни на Римската църква? Нима е възможно там да няма нищо светло и положително? Да няма светци и чудеса? Нима е възможно Римокатолическата църква да е само папата и кардиналите, и Ватиканът, чиято политика отричаме? Нима Римокатолическата църква не се състои от милиони „прости хора” с чисти души? Защо е нужно да ги тровим със статиите на Хермоген, които имат за цел да прокарат лоши и греховни разделения между християните? Каква е причината да се върши толкова тежък грях за радост на враговете на Църквата?”.

Отваряне на целия текст

Автор Пантелеймон Калайдзидис

Бих искал първо да изразя дълбоката си благодарност към гръцката богословска православна школа „Светият Кръст” за организирането на тази международна конференция за библейски изследвания и за поканата да участвам в това събиране в чест на проф. Сава Агуридис. Нека заявя предварително, че не съм библейски изследовател. Моята работа и публикациите ми принадлежат към областта на систематическото богословие. Затова смятам, че е голяма привилегия да участвам в този симпозиум в чест на професора, чието богословие значително повлия върху мен и върху моето мислене. Всъщност, както проф. Агуридис е свързал библейските изследвания с други области на богословието, по същия начин и аз се опитвам да усвоя библейските прозрения в моята богословска работа. Вероятно поради тази причина съм тук днес, сред бележити учени библеисти, да говоря върху темата: „Изкушението на Юда”, която обаче е свързана със съвременния живот и мисията на Еладската църква.

В християнското богословие и богослужение, както и в народното благочестие и в литературата, личността и дейността на Юда се смятат за архетип на вина и на предателство.[1] Юда – „погибелният син”,[2] е архетип на отричане и отстъпление. Всичко, което е свързано с този архетип, трябва да се избягва като противоположно на верния християнин, който е решил според кръщелната формулировка „да се съедини с Христос”. В много случаи колективната воля или илюзията, че можем да избягаме и да се оразличим от архетипа на Юда, е била изразявана чрез нормативни актове и яростни прояви, като например изгарянето на образа на Юда.[3] Такива действия освен факта, че несъмнено съдържат характеристиките на популярния антисемитизъм, ни интересуват от една друга гледна точка. Въпреки крясъците и фантазията, че се различаваме от прототипа на Юда, всъщност това, което в крайна сметка се показва в нашия духовен живот или в липсата на такъв, е, че всички сме потенциални Юди до степента, в която приемаме неговите критерии и приоритети. Трагично е да осъзнаваме това, докато страстно осъждаме и се отвращаваме от Юда при положение, че начинът, по който възприемаме християнството, както и ролята и призванието на Църквата днес, разкрива, че mutatis mutandis неволно сме възприели неговите месиански религио-националистически възгледи. Това, което предполагаме, е че внасяме през задната врата осъдената ерес на етнофилетизма в живота на Еладската църква.

Отваряне на целия текст

Автор Атанасиос Папатанасиу

Гръцкото общество се изправи пред специфична ситуация от момента, когато бе приет първият меморандум между правителството на страната, Европейската централна банка, Европейския съюз и Международния валутен фонд през пролетта на 2010 г. Тази обстановка придобива свои характеристики, които се оформят с шокиращо бърза скорост. Това е така особено от началото на 2011 г., когато станаха по-забележими последиците от икономическата криза. Паралелно започнаха да се разкриват измеренията на политическото разложение и се появиха групировки като например „Аганактисмени”.[1] По същото време се засилиха и опитите за църковна намеса в политиката, носещи парадоксални комбинации. Определени хора, свързани с йерархията, се впуснаха в остра критика против политическата система, комбинирана с прояви на непоносимост към различния. Започнаха например оплаквания за упадъка на демокрацията, а в същото време изневиделица се появиха възхвали за „героите” от бившата гръцка военна хунта. Наблюдението на такива неща създаде чувството, че дълговременната религиозна склонност към авторитаризъм и тоталитаризъм започна да придобива черти, които се доближават до идеологията на националсоциализма.[2]

От лятото на 2012 г. нещата започнаха да загрубяват. Влизането на партията „Златна зора”, организация с неонацистко минало,[3] в парламента след общите избори от 6 май и 17 юни 2012 г. отвори бързо нова глава. Наистина ли беше изненадващо, че някои църковни представители изразиха своето задоволство от присъствието на тази партия и нейните действия? Или просто някои църковни кръгове са имали латентна склонност към националсоциализма, която започна да излиза на повърхността през 2011 г.? Лично аз мисля, че става дума за второто.

Отваряне на целия текст