Автор Виенски и Австрийски архиеп. Натанаил (Лвов)

Някога, не толкова отдавна, беше онова спокойно време, което някои от нас, по-възрастните, още помнят, когато родителите планираха бъдещите съдби на своите деца – че те ще завършат това или онова определено училище, ще постъпят на една или друга служба и т. н., почти с пълната увереност, че така и ще бъде.

От ранни детски години помня един характерен случай за пълната безопасност на тогавашния живот, а затова и за безпомощността пред лицето и на най-малката опасност. Приготвяхме се да ходим за лятото в Самарска губерния. По това време в Астрахан (т. е. на хиляда километра от Самарска губерния) се бяха появили няколко случая на холера. И ето че при майка ми идваха нейни познати, и я разубеждаваха от „безумието“ да ходи там с децата си.

Смъртта изглеждаше тогава сравнително далечна, някъде в края на съзнанието, и с нея се налагаше да се срещаме сравнително рядко, при това в най-смекчената възможна форма (ако въобще може да съществува смекчена форма на смъртта) – „при свещеника, при нотариуса и при лекаря“. Мнозина преживяваха десетилетия без нито веднъж да не виждат покойник.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Продължение от „Понятията индивидуалност и индивидуализъм в християнска перспектива“ – тук

Спокойно може да се твърди, че развитието на фундаменталните науки води, по думите на Стивън Хокинг,[1] до определено религиозни импликации, съответно пряко към сферата на метафизиката и съответните ѝ онтологични въпроси. Това е, което пък постмодерната философия отхвърли в голяма степен поради един исторически вкоренен предразсъдък да се аргументира „както науката“. Този предразсъдък, разбира се, в много голяма степен е преодолян, но така или иначе антиметафизичната настройка остана, а видяхме вече и защо метафизиката няма как да продължи да бъде рационално използваема като значещ културен дискурс. Това би означавало самата култура да бъде поставена и оставена в оптиката на актуалната безкрайност, а това е невъзможно, доколкото културата е исторически процес. Така се стигна до своеобразна гранична зона между познанието и езика. „Границите на света“, „границите на познанието“, както постанови Витгенщайн, са същевременно „границите на езика“.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Десницки

- При нас, протестантите, в центъра стои сотириологията, а при православните – еклисиологията. Цялото ви богословие произтича от учението за това, какво е Църквата.

Така ми каза един познат протестант. Първата ми реакция беше възражението, че в православието всичко е взаимно свързано и че еклисиологията е само една от възможните отправни точки. Подразбира се, че по същия начин може да се започне и с другите елементи на нашата традиция: догматиката, богослужението, даже иконописта – и от тях да се стигне до всички останали.

След известно размишление обаче разбрах, че в действителност протестантът е дал една макар и опростена, но вярна картина. Действително, за страничния наблюдател, а понякога и за самия православен, твърде много от онова, което е в православието, остава загадъчно и неясно, ако той не е осъзнал докрай, че самото православие гледа на себе си не като на система от догмати, като набор от обреди или партия от единомишленици, а именно като Църква, и ако не се запознае изцяло с онова, което именно се влага в това понятие.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Ангел Величков

На Всеправославния събор в Крит през 2016 г. бяха приети документи, опитващи се да урегулират проблемите на „православната диаспора“, и да я приведат в съответствие с православната еклисиология. Документите бяха съставени на четвъртото подготвително предсъборно заседание в Шамбези още в 2009 г. Но „решението“, което прие Съборът всъщност беше потвърждение на вече съществуващата повсеместно неканонична практика: православните, живеещи извън своите канонични територии, да се управляват от местни епископски „синоди“ с многонационален състав. Така Съборът временно прие каноническия компромис, понеже не се намери никакъв друг изход.

Две години по-късно Московската патриаршия прекъсна евхаристийното общение с Константинопол, и с това замрази за неопределено време всички шансове съборността да продължи да бъде главен ръководен принцип сред православните. Тази частична схизма нанесе още по-тежък удар на т. нар. православна диаспора, която се превърна в бойно поле на конфликта между двете „велики сили“. Защото именно в условията на емиграция става срещата (или сблъсъкът) на мултинационалното православие.

Отваряне на целия текст