Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Антон Карташов

A KartashevСъпоставяйки тези две понятия, ние съзнателно ще нарушим добрия схоластичен обичай и няма да им дадем определения, а ще ги използваме в техния общоприет и ортодоксален смисъл. Много по-важно е да изясним на каква основа ще бъдат съпоставяни тези идеи. В този случай основите са две – едната е догматико-мистическа, а другата е практична, тактическа.

1

От догматично-мистична гледна точка поставеният въпрос е само частен момент от общия голям въпрос за отношението на Църквата към човешката история и културно творчество. Колкото и странно да е, след 2000 години християнска история, този въпрос въпреки своята житейска важност и досега не е намерил своето съборно разрешение в Църквата. А не е намерил, защото не е бил църковно поставен. А не е бил поставен, защото не е бил осъзнат. И досега е много трудно той да бъде разяснен именно като църковен въпрос. На повечето хора им се струва несъществуващ поради своята уж догматична елементарност. Обикновено се смята, че той е ясно предрешен от цялата християнска догматика и отговорът е обикновен извод от общоизвестното църковно учение. Така подхождат към този въпрос повечето богословски автори от всички изповедания. Макар и да го признават за труден и служен, те все пак смятат, че той все пак не е трагичен, не е такъв, заради който е необходимо да се свика вселенски събор. За православното съзнание обаче той е именно такъв. Междувременно вече липсват предишните съборни средства и начини той да бъде поставен за разрешаване. Времето на всенародните вселенски преживявания на църковните проблеми е отминало. Не само християнските маси, но и знаещите всички тайни на догматиката йерарси и богослови са свикнали да мислят, че в областта на вероучението е напълно възможно да се справиш с натрупаното наследство от догматични определения от древното християнство и да решаваш всичко по пътя на богословските изводи и практическо приложение на завещаното от отците. И наистина, не бива изкуствено да възкресяваме психологията на отминалите вселенски епохи. Би било фалшиво механично да имитираме това, което го няма. А в ново време действително в умовете и сърцата на християнското човечество я няма връзката между догматите на Църквата и най-важните и централни проблеми на общата култура.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffБитката при Манцикерт в 1071 г. и падането на Бари бележат края на византийската имперска мощ, изградена от имп. Василий ІІ (976-1025) и неговите предшественици. Предстоят нови политически катастрофи: пристигането на кръстоносците и установяването на Латинската империя на Босфора през 1204 г. Въпреки това Византия не престава да играе дългогодишната си роля на интелектуален и идеологически водач. Тъкмо обратното – слабите държави на Комнини, Ангели и Ласкариди, а по-късно и на Палеолозите, упражняват както върху цяла Източна Европа, така и върху Латинския запад интелектуално влияние, което понякога е по-силно от това на силната империя от времето на Македонската династия. Разбира се, отслабнала и много по-малко самостоятелна отпреди, по това време Византия не само запазва своето собствено наследство, но приема и западно влияние. Този процес на взаимно въздействие е особено характерен за разглеждания период.

Особено важни за нашето разбиране на византийското общество по това време и на неговото влияние отвъд географските и хронологичните граници, които са схващани като чисто византийски в тесен смисъл на думата, се явяват идеологическите тенденции в две направления: теорията за Империята и отношенията с Латинския запад.

Отваряне на целия текст

Автор Арголидски митр. Нектарий (Андонопулос)

Metropolitan Nektarios of ArgolidaСлед моята публична кореспонденция с уважаемия Пирейски митрополит мнозина ме обвиниха, че не следвам стъпките на св. Лука Лекаря. Вместо да им отговоря с мои разсъждения, ще направя това чрез постъпките и действията на самия св. Лука, отнасящи се до отношенията с инославни, както и до сродни теми като расизма, фанатизма, зилотизма, антисемитизма, фундаментализма и др.

Един руски митрополит пишел статии срещу римокатолиците, говорейки само лоши неща за тях. Светителят му отговорил остро, но и с душевна болка: „По този повод бих искал да изразя пред Вас, като редактор на списанието, голямото си огорчение от вашите речи и статии, които прозвучаха на летния семинар на архиепископ Хермоген. Коя бе причината, която наложи да се говори за най-мръсните и отрицателни страни на Римската църква? Нима е възможно там да няма нищо светло и положително? Да няма светци и чудеса? Нима е възможно Римокатолическата църква да е само папата и кардиналите, и Ватиканът, чиято политика отричаме? Нима Римокатолическата църква не се състои от милиони „прости хора” с чисти души? Защо е нужно да ги тровим със статиите на Хермоген, които имат за цел да прокарат лоши и греховни разделения между християните? Каква е причината да се върши толкова тежък грях за радост на враговете на Църквата?”.

Отваряне на целия текст

Автор Димитриос Стаматопулос

D StamatopoulosКакто е известно, в голямата криза за езиковия спор в началото на 20 век – т. нар. „Спор за Евангелията”[1] – се включва и Вселенската патриаршия. Почти паралелният опит на царица Олга да възложи превода на Евангелието на говорим гръцки език на своята секретарка Юлия Сомаки, с мълчаливото съгласие на Атинския митрополит Прокопий (начинанието започва още през 1898 г.), съвпада с публикуването във в-к Акрополис на превод на Св. Писание, дело на Александрос Палис, от септември 1901 г., и тези две събития предизвикват реакцията на Великата църква.[2]

Няма съмнение, че решението на царица Олга трябва да се разглежда в контекста на опитите да се възстанови авторитетът на династията след неуспешната война от 1897 г.[3] Освен това руският ѝ произход (дъщеря е на великия княз Константин Николаевич – един от най-изтъкнатите дейци на панславянското движение в Русия в 19 век) придава още едно измерение на конфликта за езиковото издание на Евангелието – свързването на въпроса за превеждането на свещените текстове на говорим език с подобни искания най-вече на българския национализъм, който от средата на 19 век настоява за замяна на древния гръцки в богослужебните текстове със стария църковно-славянски.[4] Трябва да помним при разглеждането на този проблем, че за Вселенска патриаршия преводът на Св. Писание на говорим език се свързва не само с исканията на славяноговорещите на Балканите, но и със случая на туркоезичното православно население в Мала Азия[5] (Понт и Кападокия).

Отваряне на целия текст

Автор Пантелеймон Калайдзидис

Pandelis KalaidzidisБих искал първо да изразя дълбоката си благодарност към гръцката богословска православна школа „Светият Кръст” за организирането на тази международна конференция за библейски изследвания и за поканата да участвам в това събиране в чест на проф. Сава Агуридис. Нека заявя предварително, че не съм библейски изследовател. Моята работа и публикациите ми принадлежат към областта на систематическото богословие. Затова смятам, че е голяма привилегия да участвам в този симпозиум в чест на професора, чието богословие значително повлия върху мен и върху моето мислене. Всъщност, както проф. Агуридис е свързал библейските изследвания с други области на богословието, по същия начин и аз се опитвам да усвоя библейските прозрения в моята богословска работа. Вероятно поради тази причина съм тук днес, сред бележити учени библеисти, да говоря върху темата: „Изкушението на Юда”, която обаче е свързана със съвременния живот и мисията на Еладската църква.

В християнското богословие и богослужение, както и в народното благочестие и в литературата, личността и дейността на Юда се смятат за архетип на вина и на предателство.[1] Юда – „погибелният син”,[2] е архетип на отричане и отстъпление. Всичко, което е свързано с този архетип, трябва да се избягва като противоположно на верния християнин, който е решил според кръщелната формулировка „да се съедини с Христос”. В много случаи колективната воля или илюзията, че можем да избягаме и да се оразличим от архетипа на Юда, е била изразявана чрез нормативни актове и яростни прояви, като например изгарянето на образа на Юда.[3] Такива действия освен факта, че несъмнено съдържат характеристиките на популярния антисемитизъм, ни интересуват от една друга гледна точка. Въпреки крясъците и фантазията, че се различаваме от прототипа на Юда, всъщност това, което в крайна сметка се показва в нашия духовен живот или в липсата на такъв, е, че всички сме потенциални Юди до степента, в която приемаме неговите критерии и приоритети. Трагично е да осъзнаваме това, докато страстно осъждаме и се отвращаваме от Юда при положение, че начинът, по който възприемаме християнството, както и ролята и призванието на Църквата днес, разкрива, че mutatis mutandis неволно сме възприели неговите месиански религио-националистически възгледи. Това, което предполагаме, е че внасяме през задната врата осъдената ерес на етнофилетизма в живота на Еладската църква.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме