Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevПрез 19 в. – след липсата до 16 в. на всякаква богословска рефлексия и закъснелия провинциален вариант на западната схоластика от 17-18 в. – руската религиозна мисъл придобива свое оригинално лице под знака на славянофилството, с което към края на века всички нови опити на това поприще неизбежно е трябвало вече да се съобразяват. Като славянофил започва и Владимир Соловьов, който, макар и скоро да става един от най-изявените критици на руския православен национализъм, строго казано, никога не се отрича от най-общите основания на славянофилството. Руски „европеец” като поета символист Вячеслав Иванов, който под влиянието на Соловьов в 1926 г. преминава към Римокатолическата църква, изповядва себе си като славянофил – не само през време на приятелството си с В. Ф. Ерн, когато са написани текстовете, влезли в сборника Родно и вселенско, но и към края на живота си, повече от две десетилетия подир споменатото присъединяване (писмо до С. Л. Франк от 18.5.1947 г.; извън контекста на славянофилството не може да бъде разбрана и творба като Повест за царевича Светомир, работата над която започва в 1928 г. и продължава до края на живота му).

Независимо от това, че в руската култура, както и извън нейните предели, често славянофилството е било предмет на сериозна рефлексия, така или иначе потвърждаваща непреходната актуалност на този феномен, неговото реално или мнимо отношение към съвременните спорове, когато дори и историците, да не говорим за есеистите, пишат не толкова за самото него, колкото за или против него, поражда множество по-големи и по-малки недоразумения, част от които твърде тънки и трудно доловими. Освен всичко това славянофилството почти не е било разглеждано систематично в контекста на онази европейска християнска мисъл от средата на 19 в., към която то собствено и принадлежи (говорим именно за систематична работа от типологическа гледна точка, а не за чисто генетичните връзки с, да речем, Шелинг или немските римокатолически мислители като ментори на славянофилството; че подобен генетичен подход е особено отдалечен от това, за което говорим, става ясно в оценъчно-полемичната интенция, когато идентификацията на немските източници се превръща в corpus delicti на обвиненията към славянофилите в „несамобитност”).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffПри обсъждане на еклисиологични въпроси винаги го има силното изкушение да се манипулират понятията и догматичните определения без никакъв критичен подход към тяхната практическа употреба. Православният богослов, например, може с лекота да представи еклисиологията на св. Игнатий Антиохийски и върху нея да построи цяла апология на съвременната православна позиция спрямо римското първенство. Много по-трудно е обаче да се анализират църковните институции на Изток и на Запад от гледна точка на тяхната жизненоважна роля за запазването на вярата, в пастирското дело и за изпълнението на църковната мисия в света. Винаги институциите са били предназначени да изразяват същността и мисията на Църквата, склонни са били да се развиват независимо от еклисиологията и по своя вътрешна логика. В своето развитие те са били обусловени не само от това, което днес наричаме евхаристийна еклисиология от ранния период, но и от практическите нужди на своето време, така че днес техният първоначален замисъл е станал почти неузнаваем. Някои от аспектите на това развитие могат да изглеждат както неизбежни, така и желателни, доколкото са отговаряли на конкретни нужди на християнската мисия в историята. В такъв случай обаче самият диалог за християнско единство трябва да отчита историята – той трябва да се интересува не само от съдържанието на християнската вяра и от обосноваността на християнските институции, но и от тяхната действеност днес и в бъдеще.

В диалога в посока единство неизбежно участват всички аспекти на християнската вяра: не е ли събитието на Иисус онзи ἅπαξ [нещо, единствено по рода си], който съди историята? Не е ли опитът на апостолите, – който е опитът на първото свидетелство за Иисус, постоянен и неизменим образец на църковните институции? Или някои от тези институции са само продукт на по-късната история и затова съвсем законно подлежат на промяна? Или, другояче казано – те стражи ли са на реалността, която превъзхожда историята, или са отражение на самата история?

Отваряне на целия текст

Автор Едвин Христиан ван Дрил

Edwin Chr Van DrielВ своето Послание до галатяни ап. Павел се връща на един по-ранен конфликт сред паството в Антиохия. Нови за общността членове не се съгласявали с практиката юдеи и езичници да се хранят заедно, тъй като това влизало в противоречие с постановленията, които те били практикували в своята младост. Несъгласието прераснало в конфликт и с времето конфликтът бързо се разраснал. Останалите пастири в общността започнали да заемат различни страни. Замесен бил по-висок арбитраж. Накрая, противопоставящите се на практиките на хранене в общността убедили Петър, един от водачите на Църквата въобще, да премести службите другаде.[1]

Ако Антиохия се намираше в Америка през 21 в., ние бихме могли да предскажем как биха се развили нещата. Деноминационните конфликти могат да бъдат обуздавани дълго, но деноминационното единство е вкоренено върху някакво съгласие върху общи богословски и литургични виждания. Следователно, ако нещата не бъдат разрешени, в определен момент Антиохия ще роди още една, нова деноминация. Отначало разривът ще бъде, разбира се, болезнен. С годините обаче всички ще се съгласят, че това е било за добро. Хората са в разцвета си при институционална яснота. И дори ако се разделят, те все пак продължават за могат се оценяват взаимно като братя и сестри в Христос. В края на краищата това е свързано с духовното единство, а не с общия институционален живот.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Теодорос Стилианопулос

Fr Theodore StylianapolousСкоро наближава Рождество. Благата вест за Христовото раждане, провъзгласена на пастирите, отново ще отекне в нашите домове и в нашите църкви. Заедно с ангелите ще пеем: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!”. Денят на Рождеството ознаменува за нас най-висшия дар на Божията любов, въплътен в личността на Иисус. За тези, които избират да вярват в Христос и да следват Христос, Рождество осъществява нашите човешки копнежи за любов и за радост, за добра воля и опрощение, за справедливост, мир и хармония. Христос – „Слънцето на правдата” – изгрява като нова зора за човечеството, разпръсвайки навред светлината на живота.

Уви, има и такива, които гледат на всичко това по много различен начин. Когато отварят Библията – и особено Стария Завет – те сочат там исторически, научни и дори морални недостатъци, като практиката на човешкото робство. В своя собствен прочит на християнската история те са отвратени от горчивите и страстни вътрешни спорове сред християните. Наблюдавайки живота на съвременните християни, те са обидени от онова, което възприемат у тях като двуличие, предразсъдъци и мания за политически и обществен контрол, както и, вместо любовта – враждебност към несъгласните с тях.

Отваряне на целия текст

Автор Милтиадис Константину

M ConstantinouГърция е страна, в която 90 процента от населението се отъждествяват като гръко-православни и официално принадлежащи към Гръцката православна църква. Гърците, следователно, говорят от името на една монокултурна страна, с висока степен на хомогенност. Малцинството на останалите изповедания или религии (протестанти, римокатолици или мюсюлмани) са се появили през столетията в резултат от различни исторически влияния, като окупацията от кръстоносците във времената на Византийската империя, турската окупация или активността на протестантски мисионери. Тази ситуация, заедно с факта, че историческата памет играе съществена роля сред гърците, по критичен начин се отразява върху мястото и ролята на Църквата в Гърция.

От друга страна, мястото и авторитетът на Св. Писание в цялата система на православното богословие, заедно с неговата роля във всекидневието на православните християни, е станало особено спорен проблем в съвременната православна богословска мисъл. По-сложен обаче е проблемът с неговия превод: в допълнение към въвлечените тук общи богословски параметри има и други намеси, които възникват от историческите и културните условия, при които самосъзнанието на православието се е формирало в Гърция. Този проблем беше поставен още по-остро след формирането на съвременната Гръцка държава – време, когато Гръцката църква, откъсната от Вселенска патриаршия, беше използвана от кралския двор за постигане на неговите политически цели. Оттогава въпросът за библейския превод възприе и политически аспекти, чиято най-болезнена кулминация беше метежът „Евангелика” в Атина през ноември 1901 г., след който, даже и до днес, църквата все още не е напълно успокоена.[1]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме