Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Кирил (Говорун)

Archim Cyril GovorunСред главните еклисиологически проблеми на съвременния църковен дневен ред бих подчертал критерия за единството на Църквата. Ние вярваме, че Църквата е една тук и сега. Какво обаче прави Църквата една? Какво е онова, което държи заедно различните църковни общини с разнообразните им културни, географски и етнически специфики? Налице са някои самоочевидни отговори на този въпрос, които обаче не устояват лесно при едно по-внимателно изследване. Когато започваме едно историческо разследване по този проблем, ние можем да забележим, че критерият на единството на Църквата се е променял в зависимост от историческите обстоятелства.

Поглеждайки назад в историята, ние можем да видим отсъствието на какъвто и да било единствен стандартизиран, неизменим и възприет от всички критерий за единство. Там по-скоро е налице едно колебаещо се разнообразие от критерии, които не са били непременно взаимно противоположни – от време на време някои от тях са придобивали по-голяма важност, а други по-малка.

Отваряне на целия текст

Автор Джордж Демакопулос

G E DemacopoulosМакар да е обичайно за православните християни да се обръщат към каноничното право, когато се опитват да оценят предизвикателствата на съвременния свят – рядко се случва търсещите да си дадат сметка за целия контекст или Sitz im Leben на каноните. И макар да приемаме като аргумент извънвремевия характер на каноническите предписания, когато става въпрос за догматическото учение или за моралните възбрани, това съвсем не е така безпроблемно, когато се опитваме да приложим каноните към въпроси на църковната юрисдикция, като например въпроса за автокефалията. Причината за това е, че църковните граници в Православната църква винаги са отразявали по-широките геополитически реалности, макар и някак със закъснение. И именно това е контекстът, в който няколкото канона, засягащи споменатите въпроси, възникват. С други думи, каноните по въпросите за юрисдикцията не предлагат богословски решения, а просто потвърждават, че църковната карта на византийската църква трябва да оглежда юрисдикционната рамка на имперската провинциална мрежа. Вероятно още по-проблематичен за съвременното възприятие е фактът, че те предполагат една имперска свръхструктура, която вече не съществува.

Отваряне на целия текст

Автор Джордж Демакопулос

G E DemacopoulosПрез цялата ни история границите на епископиите и на автокефалните църкви са били диктувани от светската география. Решенията на вселенските събори, които при случай са утвърждавали тези юрисдикции, са били прагматични усилия за подреждане – а често и за преподреждане – на църковната карта съгласно променливите политически реалности. Накратко, границите на църквите нямат никакво богословско значение.

В късноримския и във византийския период границите на епископския диоцез са точно тези, които са и на имперската карта. Ако границите на някоя римска провинция се променят, променят се и диоцезните граници. Когато имп. Юстиниан I утвърждава идеята за автокефалните църкви и основава Пентархията, църковната карта отразява с точност организационната структура на империята – автономията на Йерусалим е била, разбира се, изключение, което само потвърждава правилото. И трябва да се отбележи, че Юстиниан и неговите приемници правят и нещо повече от това просто да променят границите: те също така увеличават или намаляват броя на автокефалните области. Така например, точно преди смъртта на императора, църквата дарява автокефалия, наравно с Пентархията, и на балканската епархия на юстиниановия роден град – един град, който не само че вече не съществува, но и ние не сме сигурни дори къде точно се е намирал.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Metr Hierotheos BlahosВ предходна моя статия обещах, че ще разгледам понятието автокефална църква, което днес се тълкува превратно. Именно това ще направя в настоящия текст, където ще обобщя моите мисли, които съм споделял и преди.

Когато говорим за поместните църкви, ние ги наричаме автокефални – така те се наричат и в томосите, издадени от Вселенската патриаршия, която дава самоуправление на митрополии на патриаршията.

Смятам, че понятието автокефална църква трябва да бъде уточнено и разгледано в еклисиологичен план. Това е много важно, защото проблемът, възникнал с украинския въпрос, е симптом, но причината за болестта е в начина, по който днес някои поместни църкви разбират църковната автокефалия. Ще изясня това в следващите редове.

1. Христос е главата (κεφαλή) на Църквата

Първо трябва да подчертаем, че глава на Църквата, имам предвид Православната църква, е Христос. Това пише по категоричен начин св. ап. Павел: „и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Този, Който изпълва всичко във всичко“ (Еф. 1:22-23). А след това пише: „… а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Еф. 4:15-16). Тези апостолски цитати са пределно ясни. Глава на Църквата е Христос. Той събира и свързва цялото тяло на Църквата, и всеки член на Църквата, според дадената му харизма, допринася с любов за растежа на тялото и за неговото изграждане. На друго място в същото послание апостолът пише: „Христос е глава на църквата и Той е спасител на тялото“ (5:23). Това означава, че Спасител на Църквата е Христос, а всеки от членовете на тялото не спасява Църквата, а пребивава в нея, за да се спаси.

Отваряне на целия текст

Автор Виенски и Австрийски архиеп. Натанаил (Лвов)

Archbishop Natanail LvovНякога, не толкова отдавна, беше онова спокойно време, което някои от нас, по-възрастните, още помнят, когато родителите планираха бъдещите съдби на своите деца – че те ще завършат това или онова определено училище, ще постъпят на една или друга служба и т. н., почти с пълната увереност, че така и ще бъде.

От ранни детски години помня един характерен случай за пълната безопасност на тогавашния живот, а затова и за безпомощността пред лицето и на най-малката опасност. Приготвяхме се да ходим за лятото в Самарска губерния. По това време в Астрахан (т. е. на хиляда километра от Самарска губерния) се бяха появили няколко случая на холера. И ето че при майка ми идваха нейни познати, и я разубеждаваха от „безумието“ да ходи там с децата си.

Смъртта изглеждаше тогава сравнително далечна, някъде в края на съзнанието, и с нея се налагаше да се срещаме сравнително рядко, при това в най-смекчената възможна форма (ако въобще може да съществува смекчена форма на смъртта) – „при свещеника, при нотариуса и при лекаря“. Мнозина преживяваха десетилетия без нито веднъж да не виждат покойник.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме