Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Атанасиос Папатанасиу

A PapathanasiouГръцкото общество се изправи пред специфична ситуация от момента, когато бе приет първият меморандум между правителството на страната, Европейската централна банка, Европейския съюз и Международния валутен фонд през пролетта на 2010 г. Тази обстановка придобива свои характеристики, които се оформят с шокиращо бърза скорост. Това е така особено от началото на 2011 г., когато станаха по-забележими последиците от икономическата криза. Паралелно започнаха да се разкриват измеренията на политическото разложение и се появиха групировки като например „Аганактисмени”.[1] По същото време се засилиха и опитите за църковна намеса в политиката, носещи парадоксални комбинации. Определени хора, свързани с йерархията, се впуснаха в остра критика против политическата система, комбинирана с прояви на непоносимост към различния. Започнаха например оплаквания за упадъка на демокрацията, а в същото време изневиделица се появиха възхвали за „героите” от бившата гръцка военна хунта. Наблюдението на такива неща създаде чувството, че дълговременната религиозна склонност към авторитаризъм и тоталитаризъм започна да придобива черти, които се доближават до идеологията на националсоциализма.[2]

От лятото на 2012 г. нещата започнаха да загрубяват. Влизането на партията „Златна зора”, организация с неонацистко минало,[3] в парламента след общите избори от 6 май и 17 юни 2012 г. отвори бързо нова глава. Наистина ли беше изненадващо, че някои църковни представители изразиха своето задоволство от присъствието на тази партия и нейните действия? Или просто някои църковни кръгове са имали латентна склонност към националсоциализма, която започна да излиза на повърхността през 2011 г.? Лично аз мисля, че става дума за второто.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Митрофанов

Fr G MitrofanovМакар темата на този цикъл лекции да е 1917 г., днешната е посветена на явление, което възниква малко по-късно, да кажем в 1918 г., но без него е невъзможно да разберем случилото се през 1917 г. Това явление е до болка известно – нарича се евразийство. Може да се нарича явление, мироглед или нещо друго. Като част от речника на съветското време, днес то стана присъщо дори на речника на съвременния истаблишмънт. Днес за евразийство говорят реално всички и всички го оценяват като особено важно за Русия. Същевременно то се появява отдавна – условно, както казахме, в 1918 г., и според мен е получило не само политическа (тя е най-малко интересна), но и културно-историческа, духовно-религиозна оценка от най-различни, често полемизиращи руски религиозни философи, които по отношение на това явление, парадоксално, се оказват на едно и също мнение. Моят доклад, озаглавен „Евразийството като православна метаморфоза на руския комунизъм”, има за цел да запознае с възгледа за евразийството на няколко руски философи, които всички добре познават и които лесно биха намерили общ език с Лев Гумильов – човека, наричащ себе си „последният евразиец”. Той се е смятал за последния евразиец, но за съжаление не се оказва прав. Започвам този разговор с това провокативно твърдение, защото за мен днешният ни разговор за миналото е всъщност разговор за нашето настояще, а, надявам се – и за нашето бъдеще.

И така, евразийството отбелязва своята поява в историята на руската обществена мисъл с издаването през 1921 г. на сборника Исход к Востоку.[1] Отначало то представлява твърде размита светогледна тенденция, проявяваща се в творчеството на група руски учени, посветили се на изследване на отделни проблеми на руската история и култура. Както подчертава един от участниците в този сборник и бъдещ последователен критик на евразийството прот. Георги Флоровски Исход к Востоку не е символическа книга на ново „обществено течение”. „Неговата задача е друга – отново да постави на обсъждане културно-философския проблем за смисъла на руската история и руската революция, като насочи вниманието към проблемите на духовното творчество, да събуди вкуса към културата, към чистите, а не мними ценности. И, колкото и да грешим по отделните въпроси, ние чувстваме, че служим на Великата Русия, и служим не по-лошо отколкото ако се бяхме потопили в суматохата на политическите спорове и на публицистичното злободневие”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevПрез 19 в. – след липсата до 16 в. на всякаква богословска рефлексия и закъснелия провинциален вариант на западната схоластика от 17-18 в. – руската религиозна мисъл придобива свое оригинално лице под знака на славянофилството, с което към края на века всички нови опити на това поприще неизбежно е трябвало вече да се съобразяват. Като славянофил започва и Владимир Соловьов, който, макар и скоро да става един от най-изявените критици на руския православен национализъм, строго казано, никога не се отрича от най-общите основания на славянофилството. Руски „европеец” като поета символист Вячеслав Иванов, който под влиянието на Соловьов в 1926 г. преминава към Римокатолическата църква, изповядва себе си като славянофил – не само през време на приятелството си с В. Ф. Ерн, когато са написани текстовете, влезли в сборника Родно и вселенско, но и към края на живота си, повече от две десетилетия подир споменатото присъединяване (писмо до С. Л. Франк от 18.5.1947 г.; извън контекста на славянофилството не може да бъде разбрана и творба като Повест за царевича Светомир, работата над която започва в 1928 г. и продължава до края на живота му).

Независимо от това, че в руската култура, както и извън нейните предели, често славянофилството е било предмет на сериозна рефлексия, така или иначе потвърждаваща непреходната актуалност на този феномен, неговото реално или мнимо отношение към съвременните спорове, когато дори и историците, да не говорим за есеистите, пишат не толкова за самото него, колкото за или против него, поражда множество по-големи и по-малки недоразумения, част от които твърде тънки и трудно доловими. Освен всичко това славянофилството почти не е било разглеждано систематично в контекста на онази европейска християнска мисъл от средата на 19 в., към която то собствено и принадлежи (говорим именно за систематична работа от типологическа гледна точка, а не за чисто генетичните връзки с, да речем, Шелинг или немските римокатолически мислители като ментори на славянофилството; че подобен генетичен подход е особено отдалечен от това, за което говорим, става ясно в оценъчно-полемичната интенция, когато идентификацията на немските източници се превръща в corpus delicti на обвиненията към славянофилите в „несамобитност”).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffПри обсъждане на еклисиологични въпроси винаги го има силното изкушение да се манипулират понятията и догматичните определения без никакъв критичен подход към тяхната практическа употреба. Православният богослов, например, може с лекота да представи еклисиологията на св. Игнатий Антиохийски и върху нея да построи цяла апология на съвременната православна позиция спрямо римското първенство. Много по-трудно е обаче да се анализират църковните институции на Изток и на Запад от гледна точка на тяхната жизненоважна роля за запазването на вярата, в пастирското дело и за изпълнението на църковната мисия в света. Винаги институциите са били предназначени да изразяват същността и мисията на Църквата, склонни са били да се развиват независимо от еклисиологията и по своя вътрешна логика. В своето развитие те са били обусловени не само от това, което днес наричаме евхаристийна еклисиология от ранния период, но и от практическите нужди на своето време, така че днес техният първоначален замисъл е станал почти неузнаваем. Някои от аспектите на това развитие могат да изглеждат както неизбежни, така и желателни, доколкото са отговаряли на конкретни нужди на християнската мисия в историята. В такъв случай обаче самият диалог за християнско единство трябва да отчита историята – той трябва да се интересува не само от съдържанието на християнската вяра и от обосноваността на християнските институции, но и от тяхната действеност днес и в бъдеще.

В диалога в посока единство неизбежно участват всички аспекти на християнската вяра: не е ли събитието на Иисус онзи ἅπαξ [нещо, единствено по рода си], който съди историята? Не е ли опитът на апостолите, – който е опитът на първото свидетелство за Иисус, постоянен и неизменим образец на църковните институции? Или някои от тези институции са само продукт на по-късната история и затова съвсем законно подлежат на промяна? Или, другояче казано – те стражи ли са на реалността, която превъзхожда историята, или са отражение на самата история?

Отваряне на целия текст

Автор Едвин Христиан ван Дрил

Edwin Chr Van DrielВ своето Послание до галатяни ап. Павел се връща на един по-ранен конфликт сред паството в Антиохия. Нови за общността членове не се съгласявали с практиката юдеи и езичници да се хранят заедно, тъй като това влизало в противоречие с постановленията, които те били практикували в своята младост. Несъгласието прераснало в конфликт и с времето конфликтът бързо се разраснал. Останалите пастири в общността започнали да заемат различни страни. Замесен бил по-висок арбитраж. Накрая, противопоставящите се на практиките на хранене в общността убедили Петър, един от водачите на Църквата въобще, да премести службите другаде.[1]

Ако Антиохия се намираше в Америка през 21 в., ние бихме могли да предскажем как биха се развили нещата. Деноминационните конфликти могат да бъдат обуздавани дълго, но деноминационното единство е вкоренено върху някакво съгласие върху общи богословски и литургични виждания. Следователно, ако нещата не бъдат разрешени, в определен момент Антиохия ще роди още една, нова деноминация. Отначало разривът ще бъде, разбира се, болезнен. С годините обаче всички ще се съгласят, че това е било за добро. Хората са в разцвета си при институционална яснота. И дори ако се разделят, те все пак продължават за могат се оценяват взаимно като братя и сестри в Христос. В края на краищата това е свързано с духовното единство, а не с общия институционален живот.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме