Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Антон Карташов

Ecumenical PatriarchateВъведение

Благодарение на външното разделение и вътрешния разпад на Всеруската църква на сцената забележимо се появи традиционната на Изток първенстваща роля на Вселенския патриарх. Междунационалните антагонизми на православните страни и народи усложниха въпроса за авторитета на Константинополската катедра, внасяйки привкуса на националните пристрастия и пораждайки известната между славянските църкви тенденция църковното първенство на Константинопол да се сведе до възможния минимум. Същевременно в наши дни сме изправени пред неотложния въпрос да изградим някаква форма на организирана, координирана дейност на цялото православие както на външното междуцърковно поприще, така и при разрешаването на вътрешните проблеми. В тези условия е напълно невъзможно да се откажем от използването на традиционната за нашата източна история практика за някакъв вид първенство на центъра в Константинопол. Трябва да изучим тази практика, да я вземем предвид и да изградим нов modus vivendi на нашите църкви под формата на съборни връзки, взаимодействие и взаимопомощ. Необходима е нова междуправославна конституция, при която автокефалната самобитност на нашите църкви няма да изключва, каквато е практиката сега, тяхното редовно и делово общуване.

На тези практически интереси посвещаваме настоящата справка за апелационните предимства на „Вселенската” катедра с препратки към цялата достъпна ни на руски език литература.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoДнес (текстът е публикуван на 20 май 2018 г., бел. прев.) е ден на памет за отците от Първия вселенски събор. След Литургията се четат две зачала, в които звучи темата за християнското единство: обръщението на ап. Павел към ефеските презвитери и част от Първосвещеническата молитва на Иисус Христос от Евангелие според Йоан. „Опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние” – моли се Иисус на Своя Небесен Отец (Иоан 17:11); „… аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото” – предупреждава презвитерите ап. Павел (Деян. 20:29).

Всичко това се чете в деня на паметта за Първия вселенски събор и се пречупва през столетията до наше време. Ние четем тези текстове и възпоменаваме Никейския събор, докато в същото време сами сме въвлечени в бурно обсъждане на въпросите за бъдещето на нашата Църква в Украйна.

Отваряне на целия текст

Автор Антон Карташов

A KartashevСъпоставяйки тези две понятия, ние съзнателно ще нарушим добрия схоластичен обичай и няма да им дадем определения, а ще ги използваме в техния общоприет и ортодоксален смисъл. Много по-важно е да изясним на каква основа ще бъдат съпоставяни тези идеи. В този случай основите са две – едната е догматико-мистическа, а другата е практична, тактическа.

1

От догматично-мистична гледна точка поставеният въпрос е само частен момент от общия голям въпрос за отношението на Църквата към човешката история и културно творчество. Колкото и странно да е, след 2000 години християнска история, този въпрос въпреки своята житейска важност и досега не е намерил своето съборно разрешение в Църквата. А не е намерил, защото не е бил църковно поставен. А не е бил поставен, защото не е бил осъзнат. И досега е много трудно той да бъде разяснен именно като църковен въпрос. На повечето хора им се струва несъществуващ поради своята уж догматична елементарност. Обикновено се смята, че той е ясно предрешен от цялата християнска догматика и отговорът е обикновен извод от общоизвестното църковно учение. Така подхождат към този въпрос повечето богословски автори от всички изповедания. Макар и да го признават за труден и служен, те все пак смятат, че той все пак не е трагичен, не е такъв, заради който е необходимо да се свика вселенски събор. За православното съзнание обаче той е именно такъв. Междувременно вече липсват предишните съборни средства и начини той да бъде поставен за разрешаване. Времето на всенародните вселенски преживявания на църковните проблеми е отминало. Не само християнските маси, но и знаещите всички тайни на догматиката йерарси и богослови са свикнали да мислят, че в областта на вероучението е напълно възможно да се справиш с натрупаното наследство от догматични определения от древното християнство и да решаваш всичко по пътя на богословските изводи и практическо приложение на завещаното от отците. И наистина, не бива изкуствено да възкресяваме психологията на отминалите вселенски епохи. Би било фалшиво механично да имитираме това, което го няма. А в ново време действително в умовете и сърцата на християнското човечество я няма връзката между догматите на Църквата и най-важните и централни проблеми на общата култура.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffБитката при Манцикерт в 1071 г. и падането на Бари бележат края на византийската имперска мощ, изградена от имп. Василий ІІ (976-1025) и неговите предшественици. Предстоят нови политически катастрофи: пристигането на кръстоносците и установяването на Латинската империя на Босфора през 1204 г. Въпреки това Византия не престава да играе дългогодишната си роля на интелектуален и идеологически водач. Тъкмо обратното – слабите държави на Комнини, Ангели и Ласкариди, а по-късно и на Палеолозите, упражняват както върху цяла Източна Европа, така и върху Латинския запад интелектуално влияние, което понякога е по-силно от това на силната империя от времето на Македонската династия. Разбира се, отслабнала и много по-малко самостоятелна отпреди, по това време Византия не само запазва своето собствено наследство, но приема и западно влияние. Този процес на взаимно въздействие е особено характерен за разглеждания период.

Особено важни за нашето разбиране на византийското общество по това време и на неговото влияние отвъд географските и хронологичните граници, които са схващани като чисто византийски в тесен смисъл на думата, се явяват идеологическите тенденции в две направления: теорията за Империята и отношенията с Латинския запад.

Отваряне на целия текст

Автор Арголидски митр. Нектарий (Андонопулос)

Metropolitan Nektarios of ArgolidaСлед моята публична кореспонденция с уважаемия Пирейски митрополит мнозина ме обвиниха, че не следвам стъпките на св. Лука Лекаря. Вместо да им отговоря с мои разсъждения, ще направя това чрез постъпките и действията на самия св. Лука, отнасящи се до отношенията с инославни, както и до сродни теми като расизма, фанатизма, зилотизма, антисемитизма, фундаментализма и др.

Един руски митрополит пишел статии срещу римокатолиците, говорейки само лоши неща за тях. Светителят му отговорил остро, но и с душевна болка: „По този повод бих искал да изразя пред Вас, като редактор на списанието, голямото си огорчение от вашите речи и статии, които прозвучаха на летния семинар на архиепископ Хермоген. Коя бе причината, която наложи да се говори за най-мръсните и отрицателни страни на Римската църква? Нима е възможно там да няма нищо светло и положително? Да няма светци и чудеса? Нима е възможно Римокатолическата църква да е само папата и кардиналите, и Ватиканът, чиято политика отричаме? Нима Римокатолическата църква не се състои от милиони „прости хора” с чисти души? Защо е нужно да ги тровим със статиите на Хермоген, които имат за цел да прокарат лоши и греховни разделения между християните? Каква е причината да се върши толкова тежък грях за радост на враговете на Църквата?”.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме