Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Ренета Трифонова

F Dostoevsky„И хората се зарадваха, че отново са ги повели като стадо и че от сърцата им е отнет най-страшният дар, който им е донесъл толкова мъки“.[1]

Човекът е свободна личност с право на избор към добро или зло. Така ни е създал Бог преди грехопадението – по Свой образ и подобие, т. е. свободни. За да ни избави от греха, който избираме по силата на същата тази свобода, Бог Отец изпраща Своя Единороден Син, Който да изкупи греховете на цялото човечество, за да може то свободно и обновено да бъде със своя Спасител, по силата на своята свободна воля да бъде удостоено с Божията милост и да избегне вечната мъка. Божият Син дойде с огромна любов на земята, за да даде нов закон и не да наруши стария, а да го изпълни. И този нов закон е вярата, надеждата и любовта, чрез които човекът трябва да пребъдва в Бога, но избрани по свободен път.

Най-ценното, което е дал Господ на човека при Сътворението, е свободната воля. И винаги тя е била движещата сила към Бога за много духовни великани, защото християнството е религия не само на любовта, но и на свободата. Благодарение на тази любов и свобода Христовата църква съществува и до днес и „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат.16:18).

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovЕдна от най-страшните черти на нашето време, това е потъпкването на свободата от страна въставащите маси. Заплахата за свободата бяхме привикнали да очакваме от крале, стремящи се към самодържавие, от генерали, тръгнали за завземат властта. Само че тази схема на деветнадесетото столетие е съвършено непригодна при обясняването на събитията от нашето време. Опасността дойде не от онази страна, от която я очаквахме. Днес свободата я разрушава въставащият в различни революции, под различни знамена народ, който отдава своята воля, своята съвест и душа в ръцете на врагове на свободата.

Съвсем естествено е затова, в търсене на обясненията за съвременния тоталитарен деспотизъм, да свързваме двете явления: появата на масите на историческата сцена със задушаването на свободата. Казват ни: никога досега широките маси не са били до такава степен творци на историята. Деветнадесетото столетие познаваше демокрацията просто по име. Буржоазията и интелигенцията управляваха от името на народа. Изразяването на своята воля народът предаваше на висшите класи и оставаше пасивен. А днес войната го развълнува до дъно. От всички най-пасивни и тъмни слоеве на населението тя предяви изискване за героична активност. Те обаче, тези слоеве, понастоящем искат сами, според собствената си невежа воля и съгласно собственото си тъмно разбиране, да творят своята съдба. Това обяснение е много разпространено и е, на пръв поглед, правдоподобно. Във всеки случай то обяснява много в съдбините на Русия. Та нали именно в Русия, разбира се, масите за първи път нахлуха в историята. И не е удивително, че те натвориха в нея не малко беди.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Fr A SchmemannТова, за което ще говоря тази вечер, със сигурност е спорно. Знам, че е така, и дори не съм съвсем сигурен, че ходът на мислите ми е правилен във всички подробности. Все пак, човек не бива да остава на повърхността и трябва да се опитва да разбира в дълбочина своята епоха, а – Боже мой! – колко много пророци постоянно правят това! Преживяваме един от най-вълнуващите моменти от историята на Съединените щати. Ние не знаем, дали философията, която идва да замени предишната, притежава някаква стойност, или пък напротив, и всички живеем с едно и също усещане за тревога. В усилието обаче да надникнем по-надълбоко и да се опитаме да разберем случващото се, на ум неизбежно ми идва идеята за противостоенето – не само в умовете или в личния опит, но и в цялата наша култура, в цялата ни ситуация, – разиграващо се между два полюса. Единия полюс наричам утопия, а другия – бягство от действителността. И съм сигурен, че тук има поне нещичко, което си струва да бъде анализирано. Позволете ми накратко да обясня какво точно разбирам под тази поляризация, какво имам предвид, когато употребявам думата „утопия“, и какво – когато казвам „бягство от действителността“. Тъй като всички езици по определение са символични, то се налага в началото да обясним символиката, в рамките на която ще използваме тези термини.

Отваряне на целия текст

Автор Ренета Трифонова

Reneta TrifonovaКогато интелектуалните и конвенционалните категории заменят онтологичната реалност и откровението на християнското богословие, тогава в историческия живот на Църквата проблемът за спасението бива затъмнен от една сянка, която терзае човечеството. Това е сянката на „закона“, който не отвежда никъде.[1]

проф. Христос Янарас

Една характерна черта на съвременния християнски живот е подмяната на живата вяра с нравствени категории. Как се случва това точно днес, когато е налице възраждане на литургичния и църковен живот, когато няма гонение и има свобода на вероизповеданията, когато за много хора Литургията стана център на енорийския живот?

Въпросът е важен и резонен. Той обаче не обхваща само свободата, но и разбирането за вярата, добродетелта и етоса на Църквата. Християнската вяра винаги е била и е христоцентрична. Тя не може да бъде друга, тъй като Христос е Архетип на човека, нов Адам,[2] роден преди всички векове, Прообраз, Който заема централно място в християнския живот, и всеки човек, сътворен по образ Божи, е призван да стане образ на Христа.[3] Изместването на Христос от центъра на човешкото съществуване води до изгубване на смисъла на човешкия живот. Без Христос посоката се променя, придобива друг облик – животът вече не е в Христа, а индивидуален живот, лутащ се между различните нравствени категории на доброто и злото. Не тази е обаче целта на човешкото съществуване.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПрез вековете Църквата Христова е разпространила идеала на великото възвисяване – обòжението на човека, пълното негово просветляване в Бога. Истината на Бога, въплътил се на Земята в Христос, се изявява и в истината за преобразяването на човешкия живот… „Бог е станал Човек, за да може човекът да стане бог“. Оставайки по своята природа твар, по благодатта на Сина Божи Иисус Христос човекът намира своя изгубен Божи образ. Така въгленът, проникнат от огъня, макар и да остава въглен, губи обаче своята чернота и става светоносен… И човекът, в Христа, става син Божи, безсмъртна твар, възстановена в Бога.

Това е основата на християнството. Гражданската, социално-държавната свобода има в своята основа тази вяра във високото предназначение на човека.

Такова е учението на Църквата. През четвъртото столетие св. Григорий Богослов, в своето „Слово“, посветено на паметта на починалия негов брат Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска, предава по следния начин разговора на св. Василий с имп. Валент (от този диалог може да се види с какво мъжество християните са разкривали и защитавали пред жестоките държавни власти своя идеал и своето разбиране за човека):

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

Fr Dobromir DimitrovВ деня, в който Световната здравна организация обяви епидемията от COVID-19 за пандемия,[1] стана ясно, че цялото човечество е изправено пред грандиозни промени, засягащи свободното придвижване на хора и функционирането на елементарния социален живот.

Държавите първоначално прилагаха различни подходи в ограниченията, като постепенно уеднаквиха мерките за забавяне на разпространението на вируса и издадоха стриктни нареждания за социална изолация и забрана на събиранията на едно място. Тези нареждания автоматично затвориха християнските храмове в Западна Европа. На Балканите светската власт забрани посещаване на богослужението от страна на миряни (Гърция, Сърбия и Румъния[2]). Църквата на Божи гроб в Йерусалим също затвори вратите си за поклонници, като това стана факт и за Света гора и нейната монашеска република. В България, Грузия и Русия храмовете останаха отворени, но представители на висшия клир призоваха християните да се въздържат от обществено богослужение.[3] С оглед разпространяващата се зараза сериозен апел отправи и Московският патриарх Кирил, който наблегна в проповедта си християните да не посещават храмовете в този период.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

St Sofia IstanbulИз бележника 9 (22) януари 1923 г., Константинопол

… Вчера за първи път в живота си имах щастието да видя „Св. Софѝя“. Бог яви над мен тази милост – не ми даде да умра без да съм видял „Св. Софѝя“ и аз благодаря за тази милост на моя Бог. Изпитах такова неземно блаженство, че в него – пък макар и за един само кратък миг, потънаха всичките ми сегашни скърби и мъки – все едно че не означаваха нищо. На душата „Св. Софѝя“ се откри като нещо абсолютно, неоспоримо и от само себе си очевидно. От всички, известни ми досега, дивни храмове, този храм е безусловният, вселенският храм. И в душата звучеше пасхалната песен: „Вдигни очите си, Сионе, и се огледай – понеже ето че като божествено сияещи светила, от запад и от север, от морето и от изток, при тебе се събраха твоите чеда…“. Тази непредаваема на човешки език лекота, ясност, простота, дивна хармония, при която съвършено изчезва всяка тежест – тежестта на купола и стените, това море от светлина, която се лее отгоре и владее цялото това пространство, затворено и свободно, тази грация на колонадите и красотата на техните мраморни плетеници, тази царственост – не, не разкош, а именно царственост – на златните стени и дивната орнаментика; всичко това пленява, умилява, покорява и убеждава… Появява се чувство за вътрешна прозрачност, а ограничеността изчезва и тежестта на малкото и страдащо „аз“ – него вече го няма, душата се изцелява от него, стича се по тези сводове и сама започва да се слива с тях. И се превръща в цял свят: аз съм в света и светът е в мене. И това чувство от стопяването на буцата в сърцето, загубата на собствената тежест, това усещане за окриляване – като на птица в небесната синева – всичко това дава не щастие, нито дори радост, а блаженство, някакво крайно познание на всичко във всичко и на всичко в себе си, на един свят в единство, за един свят в единство. Действително това е Софѝя – актуално единство на света в Логоса, вътрешна връзка на всичко във всичко, свят на божествените идеи, κόσμος νοητός.[1] Това е Платон, украсен от елинския гений на Византия, това е неговият свят, неговата небесна област, в която се възнасят душите за съзерцаване на идеите. Езическата Софѝя на Платон бива съзирана и постига себе си в християнската Софѝя – Премъдростта Божия, и наистина храмът „Св. Софѝя“ е художествено, нагледно доказателство и проявление, явяване на светата Софѝя – софийност на света и космичност на Софѝя. Това не е нито небе, нито земя, това е небесният свод над земята. Тук не е нито Бог, нито е човекът – тук е самата божественост, божественият покров над света. Колко вярно е било чувството на нашите предци в този храм, колко прави са били онези, които разказват, че не са знаели къде се намират – на небето ли, или на земята. Те и наистина не са били нито на небето, нито на земята, а между тях – в „Св. Софѝя“; това μεταξύ[2] е било философското провидение на Платон. И „Св. Софѝя“ е последното, мълчаливото откровение в камъка на гръцкия гений, завещание към вековете, което не са могли докрай да осъзнаят и богословски да изразят дори и самите угасващи византийци, но тя е живяла – като висше откровение – в техните души, родена в елинството и проявила се в християнството. И не е случайно, че тук – в „Св. Софѝя“, заради Софѝя и от Софѝя, се е събирала и е звучала в цялата си пълнота и красота божествената, софийна симфония на православното богослужение. И тук с нова сила, убедителност и самоочевидност става разбираем пълният смисъл на думите на св. Юстин Философ – смисъл, неведом дори и за самия Юстин, – че Сократ и Платон са били християни преди Христос, тъй като Платон е бил пророкът на Софѝя в езичеството. „Св. Софѝя“ е платоновото царство на идеите в камък – идея, въздигнала се над хаоса на небитието и победила този хаос, тъй като е убеждаваща, актуализация на всичкото, на всичко като едно, на всеединството. То е явено и показано тук на света. Боже, колко свято, колко дивно, колко неоценено е това явяване!

Отваряне на целия текст

Автор Нигерийски митр. Александър (Янирис)

Metr Alexandros of NigeriaТрябва да бъда честен. Тези два месеца на затваряне в епархията, в отговор на мерките, предприети от нигерийското правителство, наистина ме измориха – точно като всички останали, като всеки друг християнин, всеки друг член на духовенството. Това обаче, което ме изнури най-много и продължава да ме изнурява, безпокои и, смея да твърдя, ме плаши, е което изплува сред ходещите на църква през това време. Теории на конспирацията, фантазии, паника, истерия и фобии. Осъждане, отхвърляне, заплахи и какво ли още не, отправяни против всеки мирен и мъдър глас, опитващ се да успокои и да насърчи онези, които не са толкова силни, колкото самите осъждащи, отхвърлящи, заплашващи. Патриарси, архиепископи, епископи, свещеници, богослови, университетски преподаватели, обикновени разумни хора – отдавна познатите менади[1] на Църквата (както духовници, така и миряни) безцеремонно замъкват всички тях пред наказателния взвод.

А това, което плаши най-много, е, че всичко, което напоследък може да се прочете по много от православните уебсайтове – както гръцки, така и негръцки, съдържа едни и същи аргументи, едно и също богословие като всичко онова, което се публикува и се претендира на протестантските, и особено петдесятнишки, уебсайтове. Международен християнски фундаментализъм в действие! С Божията благодат и усилията на учените, рано или късно, COVID-19 ще бъде преодолян.

Как обаче ще бъде победен вирусът на фундаментализма?

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме