Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

4931655f599edaba9ece4681fc0c2e77Каква е връзката на Православната църква с културата и каква е конкретната ѝ връзка с културата в наши дни? Известно е, че Църквата е в света, но не е от света. И това винаги създава проблеми за нейното самосъзнание и кара основния изразител на това самосъзнание – богословието – да търси начини, чрез които да бъде запазена есхатологичната идентичност на Църквата, т. е. онова не от този свят, без Църквата да престане да бъде в света, без да загуби връзка със своето широко културно обкръжение. Връзката на Църквата с всяка култура е винаги диалектична. Положителна и в същото време отрицателна. Връзка на любов и омраза – би се изразил някой. Така е описана тя в Евангелието според Йоан и такава ще остане до Второто пришествие, когато начинът на съществуването на Църквата и този на света ще съвпаднат: вече в Царството на Бога. С други думи: когато светът стане Царство Божие.

Какви връзки могат да съществуват обаче днес между православната традиция и съвременната култура? Въпросът е в това, православната традиция да не се откъсне от съвременния свят, но и да не се отъждестви с него до степен, опасна за есхатологичната ориентация на Църквата. В началото са нужни две важни уточнения. Първото от тях е, че православната традиция винаги е била положително настроена спрямо културата. Че културата не е нещо демонично, което да подлежи на екзорцизъм. Че Църквата – и по-конкретно православието – е допринесла за създаването на културата, както за това свидетелстват развитието и разцветът на византийското изкуство във всичките негови форми: икони, поезия, литература и мн. др. И това е така, тъй като за православното богословие човекът, бидейки икона на Бога, е създаден, за да бъде творец, за да бъде преобразувател на дадената му природа, – на външната, но и на неговата собствена природа – като използва своята свобода, своето самовластие. Втората забележка е, че съвременната култура преминава през криза. И тази криза е многостранна и дълбока. Така че въпросът е какво трябва да прави Православната църква, живеейки в света, но бидейки не от света, пред лицето на тази криза. За да се даде отговор на този въпрос е необходимо да изясним две неща. Първо – какво разбираме под понятието православна традиция и второ – какво разбираме под понятието съвременна култура. Защото и при двете понятия е налице известно объркване в мисълта на съвременните хора. Първо, по отношение на понятието православна традиция. 

Отваряне на целия текст

Автор Сисанийски митр. Павел (Йоану)

7188 bВъпросът за кризата, която изживяваме, е много обширен, а състоянията, през което преминаваме, са наистина критични. Голяма част от народа има чувството, че закъсняхме с нашата проповед и с тревога очакват словото на Църквата. Нашата отговорност е много голяма. Призвани сме да говорим във време, когато в страната ни има много сили, които яростно атакуват Църквата и се опитват да я изтласкат в периферията на живота. Както правилно отбелязва един наш събрат, „това, което светът преживява през този период, никога не го е живял в миналото. Това, което става в нашата родина, е непознато досега и е поразително. Наред с духовната, социалната и икономическата криза, стават обрати от всякакво естество”.

Прави се опит за изкореняване и разклащане из основи на много традиционни неща, които досега считахме за самопонятни в живота в нашата страна. От социална гледна точка се прави опит за преобръщане на даденостите и на правата на хората и то по невиждан досега начин. За тези мерки настояват нашите заемодавци. С други думи, ние сме страна под окупация и изпълняваме нарежданията на нашите господари-заемодавци. Въпросът, който се поражда, е дали техните претенции засягат само икономическите и социално-осигурителни въпроси, или засягат и духовния и културен облик на нашата родина.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил Шиндаров

M ShindarovАдам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди Каина, и рече:

Придобих човек от Господа

(Бит.4:1)

Темата не е нова. И това ми се струва главната опасност. Темите остаряват докато станат досадни за обсъждане, но проблемите зад тях не остаряват, докато не се наложат някакви техни спорни решения – вече без много обсъждане.

Според всички привърженици на идеята за клониране на хора, най-важното, с което би могло да се похвали човечеството в тази насока, е възможността, обратното на цитирания текст от кн. Битие, да каже: „Без ничия помощ придобих човек“ (ролята на живия инкубатор – жената – в случая прави тази помощ не само заменима, но още и принципно преодолима; само въпрос на технология). Поради категоричността на тази декларация мненията се разделят още тук.

Противниците на опитите в тази насока обсъждат най-вече въпроса: „Доколко клонингът би бил нов човек в общоприетия смисъл на думата и доколко са допустими експерименти, които могат да породят такъв спор?”. От своя страна, привърженици на новоизмисления начин за размножаване обикновено настояват, че създаването на нов човешки живот, при всички неизвестни в случая, е главното постижение на метода и е недопустимо то да се ограничава по каквито и да било съображения. Но картината на спора заприличва на поредно стълкновение на религиозния светоглед и свободомислието. При това само защото противниците на човешкото клониране упрекват другата страна в злоупотреба с възможности, за които тя все още би могла само да мечтае, докато привържениците на идеята се защитават като онеправдани до голяма степен поради въображаеми постижения. Както и друг път е ставало, основният риск не е прогресът на човешкото мислене да бъде спрян и някакви незаменими възможности да бъдат оставени без внимание, противно на здравия разум, а в опасността прогресивните сили да надделеят над здравия разум и ефектът от някакъв нов избор да се превърне вместо във възможна полза, в ограничения. Освен предимствата, които обикновено изтъкват, и опасностите, които обикновено споменават, новата технология поставя редица не така очевидни въпроси.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Максим Козлов

Fr M_KozlovПроблемът за взаимоотношенията между Църквата и държавата, между Църквата и обществото предизвиква в нашата страна повишен интерес и в църковното съзнание, и в обществото като цяло. Изглежда това е обусловено на първо място от преломния момент, който преживява Русия в своето развитие. По какъв път ще продължи тя? Какво влияние върху живота на обществото, върху неговите социални структури, върху дейността на органите на властта, вътрешната и външната политика на държавата ще оказват православните християни като носители на традиционните духовни ценности, като членове на обществото, обединено от една вяра и (така поне би трябвало да бъде) един светоглед? Какви пътища на вътрешно самоопределение в днешната политическа ситуация са допустими и полезни за всеки от нас – православните руснаци? Колко да бъде голяма инициативата на йерарсите, за да успяват в лечението на язвите на нашето болно време? Къде са границите на социалната активност на Църквата, на действеното ѝ участие в живота на народните маси? Да се отговори или дори просто да се опитаме да отговорим на всички тези въпроси – по нашето дълбоко убеждение – е невъзможно без да се обърнем към жизнения исторически опит на Църквата.

Св. Писание и учението на Светите отци говорят, че Църквата е основана от Бога, но казват още и това, че и държавата има своето начало в предначертанията на Божия промисъл за света. И едното, и другото са божествено установени, като техните цели са временното и вечното благо на човека. Бог е Творец не само на отделния човек, но и на обществото. Той е вложил в природата на човека любовта към живота в обществото, вселил е в него стремежа към общение с останалите хора. Самата Църква – като Тяло Христово – е призвана да отговаря на търсенията не само на отделните личности, но и на стадата църковни, на цели народи и държави, а чрез тях – и на цялото човечество, и да спасява (както възгласяме в Литургията) всички и всичко. Не случайно православието преминава през историческото си битие като единство на поместни, т. е. по същността си национално-държавни църкви, намиращи своето реално-конкретно въплъщение в своите народи, държави, власти, войнства.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Пьотр (Мешчеринов)

Igumen Petr_MeshterinovКогато говорим за Св. Писание – за Божието Откровение, подчертаваме неговата важност за Църквата: за това, че всичко, което съществува в Църквата, се основава на Св. Писание, че стъпва върху него като върху свой фундамент. Църквата е апостолска, а Св. Писание на Новия Завет е сборникът с апостолските писания. Затова и авторитетът на Писанието в Църквата е най-висш. Св. Теофан Затворник е казвал, че две Божествени стихии подхранват Църквата – Словото Божие и св. Тайнства.

Убедихме се, че между Тайнствата и Св. Писание съществува неразривна връзка. С Тайнствата започва духовният живот – човекът, според вярата си в Христос, получава от Него оправдание и освещаване в Тайнствата на Църквата. Но животът не се състои само от своите начала – всеки живот е процес, а духовният живот е съучастие в делото на своето спасение. И отново, този живот се поддържа в Тайнствата и целия освещаващ църковен строй. За да вървим обаче по този път право и назаблудимо, трябва добре да го познаваме. Именно за да е ясен пътят към спасението, за богопознание и строене на целия живот по Бога, Господ е дал Своето откровено учение, фиксирано в Св. Писание. То посочва на човека как да се труди над благодатта, която получава в Тайнствата, как да живее съобразно с Божията воля, която и научаваме от Св. Писание. Но Писанието, което е сложно, духовно, се разкрива на човека не веднага, а в процеса на християнския му живот – при това процесът е дълъг. Самото то се нуждае от тълкуване и изясняване, с основната цел правилно да бъде прилагано в живота. И така, за правилно тълкуване и прилагане на Св. Писание е нужен духовният опит на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Рафаил (Нойка)

Jerom Rafail_NoicaПреди всичко, братя, искам да призова всички да не разделяте Църквата, да не я „поляризирате” заради различните практики на причастие. Не бива да възприемаме мненията на двамата наши авторитетни отци – старците Клеопа и Йоан от Реча – като два различни полюса. Бих казал, че е по-правилно да ги разглеждаме като различни школи, използвани за различни цели.

Не зная на какво се дължи различието, затова го оставям на волята на Бога, Който единствен знае как да спаси човека. Смятам обаче за възможно около стареца Клеопа да намират спасение един кръг хора, а около стареца Йоан – други; много вероятно е това да е така, защото нуждите на всеки са различни!

Тази представа за пълнотата на Църквата не цели да се избегне скандала, но е най-искрено преживяван опит, ако живеем в духа и истината Христови. И така, бих искал да призова всички вас, братя и сестри, към такъв живот, който да ви позволи, макар и само теоретично в началото, да имате такава представа за Църквата. Молете се Бог да открие на цялата Църква, на всички вярващи нейната пълнота и многоообразие, защото се страхувам от рисковете на подобно разделение между християните. И това е само една от страните на проблема.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василиос Калиакманис

Fr Basilios_KaliakmanisВтората неделя на Великия пост е посветена на Св. Григорий Паламà (14 век). Неговото дело, основаващо се върху по-ранната християнска традиция, се превръща в съборно прието от Църквата, която го поставя в хора на великите нейни учители. Така че – след Неделя на православието – се почита главният учител на православната вяра, която просвети Църквата и който е тясно свързан с историята на Солун.

Бог за св. Григорий не е абстрактна или просто философска идея, а живо Лице. Той е и Този, Който призовава към общение не другиго, а именно човека. Пророците и патриарсите от Стария Завет си Го представят като Ангел на велик съвет или във вид на човек, но в епохата на Новия Завет Бог – в Христос – вече и по същност стана истинно човек. Така щото всеки кръстен християнин – според мярата на своята собствена възприемчивост – да може да познае Бога в лицето на Сина и въплътено Слово, участвайки в тайнствата на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Ериксън

Fr John_EricksonКакто беглият поглед към речника подсказва, думата tradition може да означава много неща. Може да означава, например, наследен или установен начин на мислене, на отношение или на действие. Да го кажем по-просто, може да означава да правим онова, което винаги сме правили – или пък да правим онова, което мислим, че винаги правим, или което сме свикнали да правим. На практика всяко семейство има своите собствени особени традиции, най-вече около празниците. Така правят и енориите, така правят и много по-големи или по-малки градове, и всевъзможните обществени групи. И това е толкова естествено, особено в нашия бързо променящ се свят. В съвременното общество сме свикнали да очакваме промените – независимо дали това ни харесва или не – по същия начин, по който хората, живели в статичните традиционни общества от миналото, не са очаквали никакви промени. И пред лицето на промените оценяваме високо всичко онова, което би ни дало усещане за неизменност, за стабилност, за това, че принадлежим към нещо. Ние обичаме да правим онова, което винаги сме правили. Ние обичаме традицията.

Разбирана по този начин, традицията без съмнение запълва една важна човешка необходимост. Тя е в състояние да направи живота ни по-уютен. В този смисъл обаче тя остава далеч от онова предание на истината,[1] за което толкова изразително говорят Отците на Църквата. И действително, правилно разбирано, Преданието гледа и назад – към миналото, но то не е просто сбор от унаследени обичаи и народен бит, успокояващ спомнящите си за него за дни, когато животът е бил по-простичък. Ние, православните християни, можем да ценим много традиции, които сме наследили от предците си, но нашата крайна точка на отнасяне следва да бъде Апостолското предание: вярата, която идва към нас (в буквалния смисъл „по традиция”) от апостолите. На първо място, това означава вярата в Иисус Христос. Ние вярваме, че Иисус Христос е последната „Божия дума” към човечеството, че в Него Бог открива[2] тайната на Своя план за спасение, като в смъртта и възкресението на Христос ни показва решителния авторитет и пълнотата на властта на Онзи, Когото Христос нарича „Отче”. И още вярваме, че имаме достъп до този един Бог и Отец посредством Иисус Христос и силата на Светия Дух – Същият Онзи Божи Свети Дух, Който ни формира като избраници, като осветени, макар Иисус да остава единственият Избран, единственият Свят на Бога.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме