Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Владимир Чугунов

Fr V_ChugunovЗа нея руският богослов, виден църковен деец на руската емиграция и професор по догматично богословие на Парижкия богословски институт прот. С. Булгаков пише:

За да се оцени по същество природата на църковната, т. е. на епископската власт, трябва през цялото време да имаме предвид нейните особености, произтичащи от природата на църковното общуване. Въпреки че често се говори за „монархичен” епископат, при което това държавно определение намира оправдание в личното властолюбие на отделни епископи, все пак трябва да помним, че църковната власт, бидейки духовна, има друга природа, различна от държавната: тя е повече и е над всяка светска власт, като простираща се върху човешката душа, но именно поради този си духовен характер е преди всичко друго служение – по думите на Господа: „Царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува” (Лука 22:25).

Преди да продължим с цитатите, нека се спрем на следните думи: Често се говори за „монархичен епископат”, като това държавно определение намира оправдание в личното властолюбие на отделни епископи.

Казано уж между другото – с лек намек сякаш за незначителни и несъществени изкривявания в дейността на епископите, всъщност във всички времена и особено днес този проблем се е превърнал в „предмет на приказки”. И тук въобще не става дума за принизяване на значението на епископа, а за определянето на присъщия му статут в Църквата. По повод „разсъжденията” за делата на един или друг епископ трябва преди всичко да се опираме на авторитета на самата Църква – на нейното канонично право.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Стефан Домусчи

Fr Stefan_DomuschiПонастоящем на проблемите на идентичността – както на религиозната, така и на нравствената – е посветен достатъчно голям брой изследвания. Обикновено я разбират като „осъзнаване от страна на човека на принадлежността му към някаква група, което му позволява да определи мястото си в социокултурното пространство”.[1] Самата дума „група”, с цялата възможна очевидност, предполага границите или критериите на тази причастност, отвъд които се оказва и невъзможно да идентифицираш себе си като част от тази група.

Освен това, употребявайки думата „осъзнаване”, трябва да разберем, че мярката на осъзнатостта може да бъде различна. Човек може да осъзнава себе си принадлежащ към някаква група, без да се замисля какви са критериите, които съответстват на тази принадлежност. В съзнанието на такъв човек границите на идентичността съществуват имплицитно и не са осмислени.

Идентичността може да бъде задавана от единичен признак, а може да се създава и от съвкупност от признаци. В последния случай самите признаци са различни, но за реализирането на въпросната идентичност всички те се оказват необходими.

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Мелник

melnik1Ето, стоя пред вратата и хлопам;

ако някой чуе гласа Ми

и отвори вратата, ще вляза при него

(Откр. 3:20)

Времето на Великия пост винаги е пътешествие. Ето – и сега стои на вратите на нашия дом и сърце Приятелят Христос (Иоан 15:15), Който ни кани да тръгнем заедно на разходка. До голяма степен зависи от самите нас каква ще е тази разходка: доколко желана и дългоочаквана ще бъде тази среща, с какво настроение ще излезем от вкъщи, какво ще вземем със себе си, как ще разпределим времето си, за какво ще поискаме да поговорим с Него – ще бъде ли това просто наш монолог (което много често се случва в общуването) или ще пожелаем и успеем да чуем Събеседника си и да разгледаме света около нас…

Както при всяка беседа, за да бъде тя именно беседа и диалог, а не обмяна на монолози или себелюбуване, е нужна елементарна откритост, което, от своя страна, предполага, първо, способност да приемаме мненията и фактите, които са неудобни за нас, и да правим това без желание „да победим” или „подтиснем” събеседника си, и, второ – желание и способност да поправяме собствените си заблуди и грешки, което е всъщност покаянието. Много жалко е, че покаянието, молбата за прошка, а и самата прошка се превръщат в свят на думи, които са лишени от смисъл. Наистина, страшни са думите, които мълчат… Но уви, думите често губят всеки смисъл, когато се намеси системата – някакъв бездушен механизъм, преминаващ през човека и жертващ заради самия себе си хората-винтчета… разбира се, „в името на велики цели”. А за такива цели може да бъде обявено всичко, което пожелаем – от имиджа на самата система и олицетворяващите я лица до нещо съвсем абстрактно. Главното е да се обезсмислят думите.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Стенли Харакас

Fr Stanley_HarakasМного често хората ме питат: „Какво да направя, за да стана религиозен?”. Това е много чест въпрос в културата на контрола и технологиите. Ние не разполагаме с хапчета, които да могат да ни направят религиозни. Четете Светото Писание, изучавайте житията на светците, отдайте се на светотайнствения живот на Църквата – и тогава Бог ще просветли Вашето сърце и ще Ви посочи пътя.

Митрополит Филип (Салиба)

И най-смиреният не би във мир живял, докато на съседа зъл не е угоден.

Шилер, Вилхелм Тел

Макар и постоянно да отхвърляме представата за православието като система и учение, или обективния, рационален подход към него, утвърждавайки, обратно, че то е начин на живот, отнасянето на православната ни християнска вяра към реалностите от живота не винаги е най-привлекателното нещо за нас. Сред най-трудните и проблемни въпроси в това отношение пък е въпросът за войната. Както ще видим по-долу, това не означава, че Православната църква няма етично учение за войната. Самата природа на това учение обаче е насочена към моралния въпрос за нея в по-широк и общ смисъл, т. е. като феномен на теорията в широк смисъл, на националните интереси, патриотизма и т. н. Въпросът възприе и още по-сложни измерения през време на дебатите относно Виетнамската война от края на шестдесетте и началото на седемдесетте.[1] Проблемът за индивидуалния отговор на призива на народа да служиш в неговите въоръжени сили възприе ново измерение – този отговор вече не се представя като избягване на нечие задължение към общата отбрана. Като нещо, подразбиращо се от само себе си започна да се възприема допускането, че по-скоро отделният човек може и трябва да дава своя морална преценка относно правотата или погрешността на всяка конкретна война. И това не е онзи традиционен пацифизъм, който е изразен, например, в лозунга „Какво би станало ако обявят война, но никой не отиде?”.[2] Въпросът, който се повдига, е има ли отделният гражданин моралната отговорност субективно да определя дали една или друга военна акция е морална или не, след което да решава дали той или тя трябва да служи или да откаже да служи. Висшият съд на Съединените щати отрече законността на този въпрос, но моралният проблем остава.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

nДумата „криза” произхожда от гръцкото κρίση, което има две значения – едното е „съд”, а другото „криза”. Ето защо, когато Православната църква казва, че всяка криза – лична, обществена, международна – е всъщност съд, тя има своите основания. А всеки съд подлага на преценка и анализ причините, довели до проблема, до кризата. Затова кризата е възможност и призив към равносметка, радикална промяна и оттласкване от дъното. Разговорът ни за кризата бих искала да започна с един празник. Нашият народ пази красивия обичай на четиридесетия ден от раждането на бебето да се прави питка. Това представлява и своеобразното първо представяне на новия човек в по-голямата общност – на семейството, близките и приятелите, и представяне в обществото. Това е обаче само едната част на празника, всъщност втората. Първата част е въвеждането на детето в храма, неговото представяне пред Бога след появата му на тази земя. Тези, които са се вслушвали в думите на т. нар. „чиста молитва”, която се чете на майката и новороденото, са забелязали, че тя започва с обръщение към Бога като Творец, „Който е извел всичко от небитие”, след което се измолва Неговата благословия за майката и за новия човек. И това не е случайно, но е така, защото на родителите се гледа като на помощници, съ-работници на Бога в създаването на човека. Ако се замислим, че става дума за Създателя на вселената, ще разберем, че тяхното призвание и отговорност за развитието на човека е неизмеримо голяма.

Църквата учи, че само Божият благослов не е достатъчен, щото детето, човекът да разгърне своя потенциал в живота. Да, то ще бъде въведено в храма. Да, то ще бъде представено пред Своя Творец и ще получи Неговия благослов, който е голяма сила, способна да премества и планини – както четем в Евангелието. Тази сила обаче, която Църквата нарича Божия благодат, не може да действа сама по себе си – тя се нуждае от добра почва, където да падне, за да се роди плод. И именно семейството – при това християнското семейство – е средата, в която се оре почвата на детската душа, така че човек да стане способен да приема в пълнота Божията благословия и да дава сладки житейски плодове.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevOmnis distaedere pecunia nunquam[1]

Поводът за това есе е взет от най-новите събития у нас – политическо-банковите скандали. Поводът, но далеч не и причината. Тя, поне както я виждаме, е много по-дълбока и от църковна гледна точка следва да бъде определена като тежко душевно заболяване в християнско-философския смисъл на думата. Тук ще се опитаме накратко да поразмишляваме върху това душевно заболяване.

Трите изкушения

В трите въпроса на сатаната към Христос (Мат. 4:3-10) – по думите на Достоевски от Братя Карамазови (в Легендата за Великия инквизитор) – се съдържа цялата бъдеща история на света и човечеството. Следващото, за което трябва ясно да си даваме сметка, е, че никой от нас – живите – не би могъл да отхвърли тези дяволски изкушения в тяхната пълнота по категоричния начин, по който го прави Господ. Хлябът, чудото и властта – това са, така да се каже, „жалоните”, върху които се изгражда историята на човека след грехопадението; това са мерките, според които отсъждаме кое е ценното и кое е правилното в мира сего.

Отваряне на целия текст

Автор Лев Карсавин

L KarsavinЕдна от най-вредните и особено опасни в наше време заблуди е на отвлеченото разбиране за християнството. То се схваща отвлечено не само когато го отъждествяват с чисто теоретично учение, отделяйки го от неговата действеност, или само с нравствено-религиозната работа – без връзка с учението – или, с други думи, когато се опитват да разкъсат органичното единство между вяра и дела. Разбирането за християнството става абстрактно още и тогава, когато му се приписва – и по-точно на Църквата – определена сфера на живота – с това самото вече откъсната от останалите, които, от своя страна, биват възприемани като извънцърковни.

За да сме по-ясни и, едновременно с това, да покажем житейската значимост на поставения проблем, ще дадем и конкретни примери. За римокатолическото съзнание Църквата е една, стройна и – в идеала си – обхващаща цялото човечество организация (societas humana). Учението, моралът, дисциплината, дори и култът на тази организация трябва да бъдат еднакви навсякъде и сред всички народи. В собствен смисъл, нейната промяна във времето – неизбежна и безспорна – се разглежда като нещо нежелателно, имащо нужда от оправдание като външно и незасягащо същността ѝ. В Църквата няма вече ни елин, ни юдей, защото всичко елинско и юдейско остава извън нейната ограда, а дори нещо да е останало вътре, то е случайно и външно, т. е. по същество нецърковно.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Вениамин (Новик)

Igumen Veniamin_NovikНие питаме не за това, в което вярва човек, а от какъв дух е

Г. П. Федотов (1886-1951)

1. Типология на аномалиите на религиозното съзнание

За да поясни ролята на догматиката в религиозния живот К. С. Луис използва следния образ. Той я сравнява с географска или морска карта, с помощта на чиято лаконична и суховата схема можем да преодолеем пълните с жизнени енергии стихии и бури на битието и да достигнем до желания и спасителен бряг, което без карта би било почти невъзможно.

Ние можем да предложим следното развитие на този образ: всички религии и конфесии имат свои собствени карти-схеми (догматични системи с различна сложност на развитието). Но много от тях, вместо да помнят, че само на единия Бог е известно, кой от тръгналите на рискованото пътешествие ще стигне до другия бряг и кой не, вместо съчувствено да се отнасят един към друг, помнейки, че и най-добрата карта все още не е достатъчна за достигането до спасителния бряг, са започнали да се хвалят със своите карти, смятайки ги за най-добрите.

Някои не спрели дотук, но започнали да украсяват допълнително своите карти, за да покажат още по-неоспоримо тяхното предимство пред останалите. Те дотолкова украсили картите си и съставили такива прекрасни песнопения, че загубили и желание да тръгват на път, на опасно плаване, а прекарвали времето си в съзерцание на самата карта, благочестиво обикаляйки около нея, сякаш вече виждали спасителния бряг и се намирали на него (наричайки това „обòжение”). Започнали да презират дори и самия бряг, на който все още се намирали, решавайки, че съвсем не трябва да се занимават с неговото благоустройство, а докато чакат, можели да благоустрояват само собствените си домове, като периодично излизали и поглеждали какво става навън.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме