Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Стенли Харакас

Fr Stanley HarakasФормулиране на църковната позиция

В своята история Православната църква се е занимавала с решаването на спорните въпроси чрез един процес, който се обръща към църковното съзнание. Когато възникне проблем, за който няма ясно очертана, общоприета и безспорна традиция и за който явно съществуват разнопосочни мнения за това коя гледна точка в действителност изразява църковното учение, започва процес, който в крайна сметка може да доведе до официалното формулиране на това църковно учение. Класически пример от ранния период на Църквата е формулирането на учението за личността на Иисус Христос, което започва с Първия вселенски събор в Никея (325 г.) и приключва със Седмия вселенски събор (787 г.).

През този четиристотин шестдесет и тригодишен период Църквата изяснява своето разбиране и учение за откровението за Иисус Христос. В центъра на този процес стоят вселенските събори, които след приемането на постановленията им от цялата Църква, стават окончателният и най-авторитетен фактор при формулирането на дадено учение. За Православната църква това означава, че тези въпроси не може и не трябва да бъдат решавани чрез позоваване на отделен епископ или църковен водач, без значение колко почитан и уважаван е той. Напротив, означава, че Църквата насочва своето съзнание към решаване на въпроса чрез общ подход, основаващ се на цялата традиция на свидетелствата на божественото откровение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoНа вярата е еднакво свойствено
чувството за тайна…
и простото светло доверие

Прот. А. Шмеман, Дневници (1973-1983)

Запис от 4.3.1975 г.[1]

Доверието и достойнството са качества, за които ние твърде често забравяме или които не проявяваме в своя християнски и църковен живот. Недоверието или липсата на доверие може да се види в Църквата на най-различни равнища. Навярно мнозина познават ситуацията, когато епископът не вярва на свещениците, те – на енориашите, енориашите – един другиму.

Това не е само наш, вътрешен проблем. Ето свидетелство от Дневниците на отец А. Шмеман:

17 ноември 1977 г.:

„Чувство за взаимно доверие – толкова, уви, рядко в Църквата, за братство, за простота“.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john zizioulasВъведение

Темата, по която съм помолен да се изкажа, е сложна и обширна. Нямам амбицията да навлизам в нея изчерпателно или дори достатъчно задълбочено. Ще се огранича до някои размисли от богословско естество с надеждата те да спомогнат настоящата среща да постигне по-голяма яснота за ролята на православните църкви в икуменическото движение и по-конкретно в Световния съвет на църквите, както и какви са последиците от това участие за ССЦ и за самите православни.

Въпросът за православното самопознание спрямо икуменическото движение беше поставен още при учредяването на ССЦ в края на 40-те години. Във време, в което източноевропейските православни църкви все още бяха негативно настроени към ССЦ, а Римокатолическата църква гледаше на тази институция с дълбоко подозрение, проблемът можеше да бъде дискутиран почти единствено в гръкоезичната православна общност, която под въздействието на Окръжното послание на Вселенската патриаршия от 1920 г. и на ентусиазираните инициативи на гръцките икуменисти като покойния проф. Аливизатос се зае да защити участието на Православната църква в икуменическото движение. По това време в Гърция бяха публикувани и първите статии, посветени на този проблем. Почти без изключение позицията, защитавана от техните автори, беше, че Православната църква участва в икуменическото движение с ясното съзнание, че тя е Una Sancta: убеждение, което не може нито да бъде променено, нито видоизменено от това участие.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaПрез 21 век Православната църква безспорно е в тежка криза. Не знам дали това ще прозвучи успокоително, но тази криза е била, така да се каже, предсказана: „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Сред безспорните прояви на кризата е ширещото се сред православните убеждение, че отстъплението е проблем единствено на „външните” – те са тези, които Господ изобличава, те са Негови предатели и гонители, а ние очевидно сме верните, светите, избраните… И те са, които имат нужда от завръщане при Бога, а не ние, пребиваващите в Бащиния дом, в Църквата.

Ако обичахме повече Евангелието от виртуалните битки за чисто Православие във facebook, щяхме без особени трудности да забележим, че винаги словото на Църквата е било на първо място призив към покаяние, само че не към тези, които са вън от нея, а към вече живеещите в нея, в благодатта, но без да са ѝ причастни. Щяхме с лекота да насочваме мислите си към големия син от притчата, който цял живот бил до благия си отец, но не влязъл в неговата радост. И, разпознали се в него, да се каем…

Тъкмо неспособността да призове верните към покаяние е най-големият белег на съвременния църковен живот, отличаващ го от ранната Църква. Тя е и доказателството за нашата слабост – призив за покаяние не към „външните”, а към самите нас, които би трябвало да сме солта на земята… Единствен от всички йерарси, изказали се публично за събора в Крит, Месогейският митр. Николай се осмели да изрече тази истина – че днес Църквата се нуждае повече от всичко друго от покаяние и, ако Всеправославният събор не успее да прати това послание до християните, и то точно до православните, то той няма да бъде нито свят, нито велик в истинския смисъл на тези думи.

Отваряне на целия текст

Автор Наталия А. Адаменко

N A AdamenkoПътят на въцърковяването на човека започва с мисията и, за съжаление, често именно грешките на мисионерите се превръщат в трудно преодолима преграда между човека и Бога. И цената на тези грешки са хората, които поради тях така и не намират спасителната вяра, така и не влизат в Христовата Църква.

Разбира се, невъзможно е в една кратка статия да се изредят всички грешки, които може да извърши мисионерът. Те, за съжаление, са твърде много, но най-опасните и най-разпространените грешки е необходимо да се отделят и да им се даде определение. Подобно описание може да позволи на православните мисионери да ги избегнат и да направят своя труд много по-качествен и плодоносен.

Най-опасните грешки в мисиите са свързани с духовните подмени, изкривяването на самия дух на Евангелието, а най-разпространените – с нарушението на принципите на мисията, невежеството и лошата подготовка на мисионерите за тяхното служение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Озолин

Fr N_OzolineИзминаха повече от две десетилетия от времето, когато, на поредното пастирско събрание в Париж, прочетох кратък доклад, озаглавен „Богословие и пастирство”. Под формата на работна хипотеза в него рискувах да представя примера на предлагания от мен метод за кратък курс по пастирско богословие. Общият му смисъл се свеждаше до това, че в собствен смисъл пастирството не е нищо друго, освен практическо приложение на богословието – че всяко пастирско действие трябва да се разглежда и проверява чрез правилото на вярата и всяко такова действие трябва да бъде непосредствен израз на това правило – или, накратко казано, че пастирството трябва да бъде приложна догматика.

След това приведох примери от съвременната пастирска практика на извършване на три тайнства – кръщение, брак и покаяние, които явно не съответстваха и даже противоречаха на автентичното светоотеческо богословие, което ги обосновава. Опитвайки се да разкрия истинския им богословски смисъл, се надявах да възстановя исконното им пастирско измерение, от което съвременният човек има толкова голяма нужда. В последващото изложение ще се опитам да следвам същия метод. Предвид малкото време, с което разполагаме, позволете ми да уточня, че тук ще се огранича до три особено характерни, по мое мнение, симптома на кризата, като в същото време отбелязвам необятността на темата и нейната неизчерпаемост по определение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Борис Пивоваров

Fr Boris_PivovarovВместо предговор

„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в мен, и Аз в него” (Иоан 6:56).

„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:54).

Божествената Евхаристия е средоточие на целия църковен живот и основа на духовния живот на всеки православен човек. Целта на тази статия е да покаже, колко голямо е значението на св. Причастие за духовния живот на всеки член на Христовата православна църква. Основната ми задача е да разкрия най-актуалните въпроси на съвременната евхаристийна практика в Руската православна църква и – с помощта на свидетелства, заимствани от изворите на църковното богословие – да посоча възможни пътища за решението на тези въпроси.

Първият дял от статията сочи централното място на евхаристийното богословие в църковното богословие. Вторият е посветен на евхаристийната практика. В третия се съдържат свидетелства относно благодатните действия на Евхаристията, а в четвъртия – практически препоръки и пожелания. Приложен е и кратък списък на богословска литература по темата за Евхаристията.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Томас Хопко

2-Fr Thomas_HopkoОпитът ми на роден и образован в Америка свещеник и преподавател в Православната църква в Америка ми дава основание да кажа, че тезата на Уил Хърбърг за религията в Америка и американската религия е вярна.[1] Също така смятам, че изводите на Робърт Бела за съществуването на американска „гражданска религия” са добре аргументирани.[2] Според тях американците, които са протестанти, католици или евреи и които принадлежат към една от тези „големи религии”, се стремят да запазят собствените си обичаи и традиции – все повече и повече според убежденията и практиките, които техните отделни членове биха искали да съблюдават – като в същото време всички те изповядват и защитават „общата вяра” в „американския начин на живот”. За мнозинството от източноправославните американци това означава, – тъй като те също са истински американци, които допринасят за прогреса на страната и лоялно защитават националните ценности и цели (включително и проливайки кръвта си за нея) – че те също заслужават „признание” като „голяма религия”, всъщност като „четвъртата голяма религия” в страната.

Проблемът се състои не само в това, че членовете на православните църкви – духовници и миряни – са приели фундаменталната религиозна структура на американското общество, а че са приели също и начина на осмисляне, изживяване и опит на църковната принадлежност, наложени от доктрините и практиките на „американския начин на живот”, а не от традиционните доктрини и практики на собствената им църква. Може да се каже, че юридическото и реално „признание” на източното православие в Америка като „голяма религия” е направило много рядък и дори е довело до изчезване въпроса, задаван често на православните, дали те са протестанти, католици или дори евреи; в резултат от това православните получиха ясно чувство за идентичност и принадлежност към американското общество. Юридическото и фактическо „признание” позволи на повърхността – в болниците, училищата, военните и социалните статистики – православните да се радват на по-високо уважение, признание и цялостно одобрение на техните собствени традиции, като част от кардиналните добродетели на американския начин на живот, но тази „победа” беше съпроводена от дълбокото вътрешно отслабване (ако не и от пълно изчезване) на визията на православното християнство сред немалко, ако не и сред по-голямата част от самите православни християни.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме