Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Атински и на цяла Гърция архиеп. Христодул
Някои сигурно ще се запитат каква позиция може да има Църквата по една политическа и обществена тема като правата на човека? Правото на намеса от страна на Църквата в обществената сфера от мнозина се отхвърля абсолютно, а от други – относително. Някои твърдят, че Църквата няма социално учение, а други приемат, че Евангелието може да просвети и вдъхнови светските дейности. Без да се впускаме в безкрайните спорове, отминали и настоящи, между богослови, социолози и политици по този въпрос, бихме се осмелили да твърдим, че християнското откровение има и социални и светски измерения, въпреки факта, че Новият Завет отдава преобладаващо значение на личността, отколкото на обществото. Иисус не се явява като политически деятел или обществен реформатор, но всъщност като вестител на радостното послание на Царството Божие. В Неговата проповед на планината Той прогласява един нов закон на лично поведение, по-висш от изискванията на правото и правосъдието, регулиращи междуличностните връзки в гражданското общество. Въпреки това, дори и ако Новият Завет не съдържа пряко и ясно социално учение, то неговото послание по догматичните и етични цели има и толкова революционни социални измерения, че може да вдъхнови един нов социален ред, действително справедлив и братски.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Какво е специфичното в семейните отношения?

Св. ап. Павел казва, че семейството е малка църква, т. е. че в него присъстват всички или поне основните черти на църковната любов. Има древен евангелски ръкопис, намиращ се в Кеймбридж, Англия, който съдържа няколко откъса, не влезли в обичайния евангелски текст. Един от тези откъси гласи, че попитали Христос: Кога ще дойде Царството Божие? – и Той отговорил: Царството Божие е там, където са двама – те вече не са двама, а един… Това разбира се, започва в семейството, защото такова единение, такава любов, каквито се изграждат в семейството, въпреки трудностите, въпреки нашата греховност, никъде няма да намерим. И разширяването на това единство трябва да се изгражда по образец на семейството, а не по някакъв теоретичен образец, т. е. общност от хора, които помежду си са се споразумели да бъдат единни, не могат да постигнат тази пълнота на единението, която съществува в семейството.

Между семейството и Църквата ап. Павел прави паралел не само в думите, че семейството е малка църква, но и в Глава 6 от Послание до ефесяни, която се чете на венчанието, казва, че по отношение на жената мъжът трябва да заеме мястото на Христос по отношение на Църквата. И младите като че изпускат този момент. Да – това е съотношение на някаква зависимост на жената от мъжа, но предпоставката за това е, че мъжът е призван да обича жената с онази жертвена и всеотдайна любов, с която Христос обича Църквата. Тази препратка, отнесена към Църквата, ни дава още една аналогия, и, заедно с това, някаква разлика, защото както взаимоотношенията между мъжа и жената се осъществяват по образа на Църквата, така и любовта в Църквата се осъществява по образа на семейството.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров
o._dobromir.JPGЕвхаристията се преживява като Тайнството на събранието, Тайнство на единението и няма никакъв друг критерий за членство в Църквата освен причастието. То е завършителният момент на цялото евхаристийно събрание, който не може да се отдели от цялостната структура и последование на Литургията.
 
Литургическата практика на древната Църква свидетелства, че в евхаристийното събрание са се причастявали онези, които участвали от самото начало, а в евхаристийното събрание участвали само тези, които се причастявали.[1] Тези, които без причина не се приобщавали със св. Тайни, били отлъчвани от събранието като такива, които нарушават “реда”. Това е засвидетелствано в 8 и 9 апостолско правило, които се отнасят както за свещенослужителите така и за народа: “Епископ, презвитер или дякон, или някой от свещения чин, който не се причасти при извършването на приношението, да представи причината и ако е уважителна, нека бъде извинен, а ако не представи такава, да бъде отлъчен от църковно общение като такъв, който е причинил вреда на народа и е навел подозрение върху тоя, който е извършил приношението, като че го е извършил неправилно”[2]; и девето правило: “Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и св. причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в Църквата”[3]. За същото говори и 21 правило на Елвирския събор, което постановявало отлъчване на тези, които в продължение на три недели дни не идват в евхаристийното събрание и не се причастяват. За това правило се споменава и в 12-то на Сердикийския събор, а също и в 80-то на Трулския.

Отваряне на целия текст

Автор Свилен Тутеков, Никола Антонов
Във връзка с отвореното писмо до Двери БГ (виж тук)

Уважаеми отец Кирил,

 

От няколко години въпросът за автентичната практика на причастяване в Църквата се дискутира у нас по много погрешен начин, като се свежда до въпроса: „Колко пъти?”. Свеждането на проблема до количествен показател показва преди всичко неосъзнаването на неговия еклисиологичен характер. Подобна дискусия може да бъде плодотворна, само ако има за цел да отговори на въпроса защо се причастяваме. Отговорът на този въпрос би обяснил веднага всички останали въпроси, свързани с темата.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владан Перишич
Europa.jpgТози въпрос не трябва да бъде риторичен, а същностен; но такъв ще бъде само за онзи, когото наистина го е грижа за Европа. А нас трябва да ни е грижа за Европа поне по две причини: а) ние сме част от Европа, независимо дали искаме или не и независимо дали на нея й се харесва или не и б) християни сме и като такива трябва да ни е грижа за цялото творение – как тогава да не ни е грижа за собствения ни дом?
 
За да разберем по-добре дали християнството е необходимо на Европа, нека за миг си я представим без християнство.
 
Да отстраним от Европа всичко, което е християнско и да се вгледаме в остатъците от поезията и литературата, архитектурата и изобразителното изкуство, музиката и философията, и въобще в съвкупността от европейската култура и цивилизация. Какво ще видим? Само: а) сурова варварщина или б) надменно самолюбие, или, може би, жалка комбинация от едното и другото.
 
Или нека погледнем исторически на въпроса: нима днешните европейски народи не са всъщност християнизирани орди, които след небивал пробив в териториите, които днес наричаме Европа, заличават Западната римска империя, рушейки и опожарявайки всичко след себе си? Техните потомци, модерните европейски историци, пишейки всъщност за своите предци, много векове по-късно евфeмистично описват това като „велико преселение на народите”, сякаш става дума за научна експедиция, а не за безподобни зверства, които потапят тогавашното светско царство в реки от кръв. Например, унищожението е стигнало дотам, че между 5 и 9 век градът не е могъл изобщо да се установи като институция. Какво би станало, ако тези варварски орди не се бяха християнизирали лека-полека? Наистина, едва когато Европа криво-ляво се християнизира, се сдобива с донякъде „сериозна” държавност. Изглежда, че християнството не е само полезно, но и необходимо на Европа, за да бъде тя в очите ни онова, в което през вековете са се стремили да я превърнат нейните най-добри чеда.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър Спасов
Europeans.jpgДостоевски беше казал, че православните винаги сме били малцинство сред малцинството, неправилно разбирани, заплашвани, отхвърляни и преследвани с копие или с присмех. Българската православна църква вече разбра, какво е да те преследват с „копие”. Стотици свещеници, монаси и миряни избраха да бъдат свидетели на вярата по време на комунистическия режим и този избор им струваше живота.

Сега на дневен ред пред православните в България е преследването с „присмех”. Какво имам предвид? Членството на България в Евросъюза ще изправи Българската православна църква пред нов, много по-префинен натиск от страна на „общественото мнение” и „общочовешките ценности”.

Отваряне на целия текст

Автор Диана Иванова
capfree.gifНай-голямото предизвикателство за православието не идва от въпроса как ще се справи с пазарната икономика, а как ще се справи с плурализма

Протестантската етика дава морална легитимация на индивидуалното предприемачество, открива социологът Макс Вебер, тя позволява на човека да скъса с традицията и го окуражава сам да се посвети рационално на своята работа. Именно тази етика прави възможен капитализма, казва Вебер в едно от най-четените и оспорвани свои произведения „Протестантската етика и духът на капитализма“. Ако трябва да опростим нещата, въпросът пред православието тогава изглежда така - могат ли думите не Вебер да бъдат преведени на езика на православието, така че да позволят и окуражат индивидуалното предприемачество? Как православната идея за колективната солидарност се съчетава с идеята за индивидуализма? Може ли православието да представи някакъв друг, трети път, който да е в помощ на развитието на самото общество? Как процесите на модернизация и глобализация влияят на взимането на такива решения? Какви модели предлагат различните православни общности днес?

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop Joan ShahovskojВ началото на 50-те години американското общество беше разбунено от постъпката на един провинциален лекар. От жалост към свой безнадеждно болен пациент доктор Сандърс прекъснал живота му с инжекция.

Намерили се защитници на неговата постъпка; те не искали да приемат последиците на логически развита до предел, неограничена и претендираща за непогрешимост човешка жалост. Идеята за милосърдието, и още повече чувството за милосърдие, се струват на някои хора извисени над всички Божии и човешки закони. Но истината е, че всичко – включително и милосърдието – трябва да се разбира в истинен дух и разум. Ако днес узаконим умъртвяването на „безнадеждно болните”, макар и един час до предполагаемата им смърт, то утре това човеколюбие ще достигне до извода за необходимостта изкуствено да умъртвяваме болните седмица до възможната им смърт. По-натам срокът ще нараства: месец, година, 10 години, 25 години…

Разглежданият проблем в същността си не е проблем за жалостта и милосърдието, а за самия смисъл, за целта на човешкия живот в света.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме