Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Василиос Термос

Fr V Termos„Естествено, той се опитваше да скрие осакатената си ръка,
затова винаги носеше знаме“.

(Тасос Ливадитис, „Идеологът“, Есенни ръкописи)

От много години витае едно тревожно усещане, свързано с преминаването на американски протестанти към Православната църква. Макар че сред тях не липсват диаманти, често се срещат вярващи, които имат ултраконсервативни възгледи, понякога дори фундаменталистки. В някои случаи тази тенденция се проявява веднага след обръщането им, докато в други случаи са необходими години, за да се стигне до постепенно преминаване към крайни позиции.

Феноменът на религиозното обръщане е многопластов, а мотивите понякога са неосъзнати. Неговото психологическо (понякога дори психиатрично) изследване е повече от необходимо, то е спешно. То засяга същността и бъдещето на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Ренета Трифонова

1 OrantaИма едно хубаво произведение на Бердяев: „За достойнството на християнството и недостойнството на християните“. В цялото заглавие е изказана не само неговата мисъл и позиция, то събира в няколко думи историята на християнството и обяснява накратко това, което много хора днес – вярващи и невярващи – установяват: че Христос и християнството са две различни неща, а заради недостойнството на християните страда не само цялата Църква, но и спасението на много хора, които са насочили взора си към Бога и го търсят.

Предполагам, че такива мисли за не едно събитие могат да изникват във всеки християнин, когато наближи Рождество Христово. Един месец преди празника започват приготовления, които радват всички – елхи, подаръци, коледни намаления на стоките, коледни надбавки, промоции на билети за пътувания по цял свят и каквото още се сетите. Пазарът до такава степен е залят с всичко „коледно“, че когато самият празник наближи и трябва да посрещнем Богомладенеца, вече сме преситени от цялата „коледна радост“ и шумотевица.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПродължение от „Памет и забвение“ (тук)

Животът във вярата представлява тайнствено сливане на трудовата и празничната радост. Едната се влива в другата, и тези две радости – на светлия труд и на незалязващия празник – се сливат в едно светло чувство. Господ е „нашият мир“ (Еф. 2:14), нашият труд и нашият празник.

Хилядолетие по-късно празникът на вярата, след като е изпитал влиянието върху си на нерелигиозната празничност, нейната мнима радост и тържественост, нерядко се е обличал в символическо (а не реално) празненство, ставал е само памет за историята, преставал е да бъде мълния на вечността.

Покоят на „съботата“ е преминал в отдиха на „неделята“ (а в наши дни е станал и двоен ден за отдих). Високата радост се е отслоявала от човешкия живот и благословения труд. Празникът се е възприемал само като отсъствие на работа, а не като осъществяване на вярата и любовта. И за две хилядолетия са се насъбрали много църковни празници, с техните предпразненства и по-празненства. А животът във вярата като радост от живота, служение на Бога и апостолско опиянение от истината е отстъпвал от хората.

Отваряне на целия текст

Автор Ренета Трифонова

Heaven and HellБлагоразумния разбойник в миг с рая си удостоил, Господи,
и мене с кръстното дърво ме просвети и ме спаси

(светилен „Разбойника благоразумнаго“, гл. 3)

„Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая. Беше вече около шестия час, и настана мрак по цялата земя до деветия час; и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата“ (Лука 23:39-43).

Евангелската сцена с благоразумния разбойник, в която небето потъмнява, земята се разтриса и храмовата завеса се раздира на две, е повод не само за размисъл, а и за по-ясно вникване в онова ново, различно от описаното от Еклисиаста,[1] което Христос донесе с Въплъщението и Възкресението Си.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Fr A SchmemannОтговор на едно писмо, отнасящо се до Солженицин

1

Тъй като Вашето писмо, макар да не е адресирано до мен, несъмнено е обърнато и към мен, не мога да го оставя без отговор. Към това ме подтиква както дълбокото ми уважение към Вас, така и тази неочаквана, дълбоко поразила ме рязкост, с която Вие пишете за Солженицин.

Да, разбира се, Вие сте прав, когато пишете, че „не е лесно от далечината на Ню Йорк ориентирането в сложността на Вашия живот, в неговата – по Тютчев – „особена снага“,[1] която радикално го отличава в целия негов – и външен, и вътрешен – строй от живота на целия Запад“. Напълно съзнавам, че моето възприятие и разбирането ми за течащите в Русия процеси може да бъде и непълно, и погрешно, и предварително съм готов открито да призная грешките си, когато ми ги посочват. В свое оправдание, и по-точно в защита на това, че въобще дръзвам да пиша за Русия и за Руската църква, ще кажа само, че с годините очакването ми именно от страна на Русия и особено от страна на руското православие на онова вътрешно възраждане, без което светът няма да може да излезе от страшната си духовна криза, не само не е намалявало, но и все повече се е увеличавало. Никога не съм си присвоявал правото на какъвто и да било „съд“ над многострадалната Руска църква, макар, както Вие знаете, една голяма част от живота ми да премина в мъчителни разногласия и разделения с нея. Ето защо неотдавна тук, в Америка, преживях и продължавам да преживявам възстановяването на каноничното и евхаристийното общение с нея като победа на Църквата Христова, на нейното единство, на нейната любов над стихиите на мира сего. Ще прибавя обаче и това, че гласовете, свидетелствата и оценките, които достигат до нас от Русия, често биват противоречиви. И не означава ли това, че не само на съвременниците, но дори и на непосредствените участници в едни или други събития не винаги е дадено да разбират и да тълкуват тези събития в цялата им дълбочина и сложност.

Отваряне на целия текст

Автор Уил Коен

Will CohenНе всички критици на секуларния либерализъм през последните петдесет години са се замесвали във флиртове с фашизма, но в апокалипсиса (буквално – демаскирането[1]), който войната на Путин срещу Украйна представлява, можем да видим повече от всякога ужасяващите последствия от неясното разграничаване на двете.

През януари 1975 г. о. Александър Шмеман, по онова време декан на Семинарията „Св. Владимир“, подписва „Хартфордския призив“,[2] иницииран от бъдещия основател и редактор на First Things Ричард Джон Нюхаус.[3] Декларацията назовава тринадесет на брой „широко разпространени, неверни и отслабващи“ тенденции, които подписалите я разглеждат като характерни за епохата, сред които е идеята, че „съвременната мисъл е превъзхождаща“ и е „нормативна за християнската вяра и живот“ в сравнение с „всички минали форми на разбиране на реалността“. Хартфордският призив е ранен пример за това, което Андрей Шишков нарече „консервативен икуменизъм“.[4] Той е едно съвместно изявление на римокатолици, православни християни и протестанти, които са критично настроени към либералните, секуларизиращи тенденции в обществото и в религията.

Отваряне на целия текст

Автор Протод. Андрей Кураев

Protodyakon Andrey KuraevКогато сравняваме първия век на християнската история дори с четвъртия, няма как да не отбележим мащаба на духовната катастрофа на християнския проект като такъв.

Оценката на успеха или неуспеха на даден проект се определя от съотношението на замисъл и резултати. И тъй, в какво вярват и за какво мечтаят първите християни?

Преди всичко: те смятат, че държат в ръцете си ключовете на безсмъртието. Смъртта не е за онези, които са се причастили към Тялото на Въкръсналия Христос и сами са станали частица от Него. Те вече не ще видят смърт вовеки.

Но все пак християните започват да умират, при това не само екзекутираните, но и споминалите се по естествен начин – от болести и от старост.[1] Възниква въпросът „Как така?“. И идва отговорът на апостол Павел – по смисъла, че смъртта се връща при тях по тяхна вина: „Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста“ (1 Кор. 11:29-30).

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

ДяконисиПромяната на политическия режим в Източна Европа неминуемо се отрази върху цялостния живот на хората в тези страни, включително и върху религиозния. Почувствали се свободни да изразяват своите убеждения и вярвания, те се обърнаха и към традиционната православна вяра на своите предци. А църковните служители изведнъж се оказаха изправени пред небивали предизвикателства. Интересът на хората към църковния живот надвишаваше физическите възможности на клириците. Така в стремежа си да приемат нови вярващи и да ги обгрижват, клириците не успяваха да вършат своята проповедническа мисия. Затова се стигна до парадокса, че от много работа те не можеха да вършат основната си работа.

В някои от църквите, особено в Българската православна църква, остро се чувства недостиг на клирици. И въпреки това нашата църква не съумява да ангажира други хора да помагат на клириците в нелекото им дело. Човешките ресурси не са достатъчни за чисто култовите задължения, а да не говорим за разпространението на вярата и за социалната дейност. А тъкмо в тези две области биха били много полезни дяконисите. Въпреки това обаче консервативно мислещите ръководители на църквата дори не смеят да помислят за подобно решение на проблема.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме