Автор Свщмчк Иларион (Троицки), архиеп. Верейски

Относно задачите на освободителната война в областта на руското богословие.[1]

Сред тежките и тъжни обстоятелства на времето, което преживяваме, блести един светъл и примиряващ лъч на надежда – надежда за обновление на руското народностно съзнание, за завишаване на руските духовни ценности. И сега вече се разнасят химните на Русия и на всичко руско, дори и от онази страна, където толкова неотдавна умееха да пеят величания само пред кумирите на Европа, където тези мъртви и бездушни кумири заменяха православните чудотворни икони. Две столетия по-рано

„от могъща ръка откъснати,
напуснахме отечеството свое,
далеч отлетяхме, от чуждата земя пленени,
презрели на земята родна битието”.

[2]

Сякаш се срамувахме, че сме руснаци и че имаме нещастието да живеем на Изток. Преоблякохме се в чужди дрехи и заговорихме на чужди езици. Във всички области на руския живот в продължение на двеста години се чуваше едно само

„жалко чуруликане на думи чужди”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Твърде често, по навик, по инерция, поради леността на нашия ум, ние, не само невярващите, но и вярващите, мислим за материята, сякаш че тя е инертна, че е мъртва. От гледната точка на нашия субективен опит това действително е така. От гледна точка обаче на философията на материята, от гледната точна на нейното отношение с Твореца, Който с могъщото Си слово я е призовал от небитие към битие – от тази именно гледна точка всичко има живот: в някакъв смисъл всичко, сътворено от Бога, може да участва радостно и ликуващо в хармонията на творението. В противен случай, ако материята бе просто инертна и мъртва, то всяко Божие въздействие върху нея би било като че ли нещо магическо, би било насилие, материята не би била послушна Нему и тези чудеса, които са описани във Ветхия или в Новия Завет, не биха били чудеса, т. е. дело на послушание и на възстановяване на изгубената хармония. В противен случай това биха били властни действия на Бога, против които материята, сътворена от Бога, не би могла нищо. А това не е така. Всичко сътворено живее, на всяко равнище на тварния живот, със собствената си особена тварност. И ако ние умеехме в нашия много често хладен, тежък и потъмнял свят да уловим това състояние на материята, което ни е недостъпно, защото я виждаме не с Божиите очи и не изотвътре на духовния опит, ние бихме видели, че Бог и всичко, което е сътворено от Него, са свързани с жива връзка.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Кирил (Зинковски)

Ваши Високопреосвещенства, скъпи отци и братя в Христа! Днешният ден е празничен за Санкт-Петербургската духовна академия, която представлявам на този конгрес. Съгласно „стария” църковен календар това е денят на св. апостол и евангелист Йоан Богослов, на чиято памет е посветен и нашият академичен храм. Апостол и първи истински богослов на Християнската църква, възлюбеният ученик на Христа Спасителя, св. Йоан за всички нас присъстващи тук е велик пример за православно богословстване.

В 17-та глава на Евангелие според св. Йоан четем следните думи на Господа: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе” (Иоан 17:21). Ако се замислим внимателно върху това голямо предизвикателство, което Христос отправя към всички нас, наистина ще бъдем удивени от недостижимата на пръв поглед висота на тази заповед. Единството на християните трябва да бъде така тясно, истинно и съкровено както единството между Лицата на Светата Троица. Външен израз на това дълбоко, същностно единство можем да видим в живота на първата християнска апостолска община, но в историята на Църквата подобни примери, за съжаление, са твърде редки. Можем да ги проследим в живота на отделни манастири, епархии и християнски общини в разни епохи и разни места в християнския свят. При все това, вследствие на нашата греховна човешка природа, отсъствието на силна вяра и воля и, разбира се, благодарение на усърдието на врага на човешкия род, дявола, ние срещаме неизброими примери на разединение и дори на открито противопоставяне вътре в самата Църква. И най-малките различия и особености на хората, на техните възгледи, подходи и желания, винаги са се превръщали в източници на сериозни неразбирателства и конфронтация. Това, разбира се, е резултат от егоистичния ни подход към нашия живот, от отсъствието на желание не само да пожертваме себе си, а просто да бъдем търпеливи и снизходителни към характера и слабостите на ближния. Именно поради тези причини разделението толкова често е преобладавало сред християните – дори сред онези от тях, които са обединени от истинната православна вяра. За съжаление, често ние не искаме да отстъпим от пътя на нарушаване на закона на Христовата любов: дори когато имаме Неговата заповед в умовете си, нашите сърца отказват да следват повелята на Христос.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Забравата на човека за това, че в него има душа, се открива в забравата от него не на това, което трябва да бъде забравено, и от паметта не за онова, което трябва да се помни. В живота има неща, за които трябва да се помни винаги, а има и неща, които бързо трябва да бъдат забравени. Ако изменим известното изречение, бихме могли да се обърнем към всекиго с думите: „Кажи ми какво забравяш и какво помниш, и ще ти кажа кой си”.

Нека започнем, братя и мои слушатели, да запитваме себе си какво ние помним и какво забравяме. И с това да отворим вратата на самопознанието. Помним ли ние Бога, или поне помним ли за Бога, Който ни дава живота? Не забравяме ли ние единствения Източник на нашия живот? Ако душата ти, човече, не забравя Бога, то колко дълбока и колко чиста е тази нейна памет? Помним ли ние, че Господ е вън от пространството и от времето, че Той е с нас навсякъде и винаги? Ние, хората, не винаги сме с Него (не сме с Него, например, когато грешим) или Го отричаме с живота си. Господ обаче е милостив, дълготърпелив е и винаги е с нас – навсякъде – и вижда всички наши помисли, замисли, желания и надежди.

Отваряне на целия текст