Автор Прот. Александър Шмеман

Отговор на едно писмо, отнасящо се до Солженицин

1

Тъй като Вашето писмо, макар да не е адресирано до мен, несъмнено е обърнато и към мен, не мога да го оставя без отговор. Към това ме подтиква както дълбокото ми уважение към Вас, така и тази неочаквана, дълбоко поразила ме рязкост, с която Вие пишете за Солженицин.

Да, разбира се, Вие сте прав, когато пишете, че „не е лесно от далечината на Ню Йорк ориентирането в сложността на Вашия живот, в неговата – по Тютчев – „особена снага“,[1] която радикално го отличава в целия негов – и външен, и вътрешен – строй от живота на целия Запад“. Напълно съзнавам, че моето възприятие и разбирането ми за течащите в Русия процеси може да бъде и непълно, и погрешно, и предварително съм готов открито да призная грешките си, когато ми ги посочват. В свое оправдание, и по-точно в защита на това, че въобще дръзвам да пиша за Русия и за Руската църква, ще кажа само, че с годините очакването ми именно от страна на Русия и особено от страна на руското православие на онова вътрешно възраждане, без което светът няма да може да излезе от страшната си духовна криза, не само не е намалявало, но и все повече се е увеличавало. Никога не съм си присвоявал правото на какъвто и да било „съд“ над многострадалната Руска църква, макар, както Вие знаете, една голяма част от живота ми да премина в мъчителни разногласия и разделения с нея. Ето защо неотдавна тук, в Америка, преживях и продължавам да преживявам възстановяването на каноничното и евхаристийното общение с нея като победа на Църквата Христова, на нейното единство, на нейната любов над стихиите на мира сего. Ще прибавя обаче и това, че гласовете, свидетелствата и оценките, които достигат до нас от Русия, често биват противоречиви. И не означава ли това, че не само на съвременниците, но дори и на непосредствените участници в едни или други събития не винаги е дадено да разбират и да тълкуват тези събития в цялата им дълбочина и сложност.

Отваряне на целия текст

Автор Протод. Андрей Кураев

Когато сравняваме първия век на християнската история дори с четвъртия, няма как да не отбележим мащаба на духовната катастрофа на християнския проект като такъв.

Оценката на успеха или неуспеха на даден проект се определя от съотношението на замисъл и резултати. И тъй, в какво вярват и за какво мечтаят първите християни?

Преди всичко: те смятат, че държат в ръцете си ключовете на безсмъртието. Смъртта не е за онези, които са се причастили към Тялото на Въкръсналия Христос и сами са станали частица от Него. Те вече не ще видят смърт вовеки.

Но все пак християните започват да умират, при това не само екзекутираните, но и споминалите се по естествен начин – от болести и от старост.[1] Възниква въпросът „Как така?“. И идва отговорът на апостол Павел – по смисъла, че смъртта се връща при тях по тяхна вина: „Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста“ (1 Кор. 11:29-30).

Отваряне на целия текст

Автор Уил Коен

Не всички критици на секуларния либерализъм през последните петдесет години са се замесвали във флиртове с фашизма, но в апокалипсиса (буквално – демаскирането[1]), който войната на Путин срещу Украйна представлява, можем да видим повече от всякога ужасяващите последствия от неясното разграничаване на двете.

През януари 1975 г. о. Александър Шмеман, по онова време декан на Семинарията „Св. Владимир“, подписва „Хартфордския призив“,[2] иницииран от бъдещия основател и редактор на First Things Ричард Джон Нюхаус.[3] Декларацията назовава тринадесет на брой „широко разпространени, неверни и отслабващи“ тенденции, които подписалите я разглеждат като характерни за епохата, сред които е идеята, че „съвременната мисъл е превъзхождаща“ и е „нормативна за християнската вяра и живот“ в сравнение с „всички минали форми на разбиране на реалността“. Хартфордският призив е ранен пример за това, което Андрей Шишков нарече „консервативен икуменизъм“.[4] Той е едно съвместно изявление на римокатолици, православни християни и протестанти, които са критично настроени към либералните, секуларизиращи тенденции в обществото и в религията.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

Промяната на политическия режим в Източна Европа неминуемо се отрази върху цялостния живот на хората в тези страни, включително и върху религиозния. Почувствали се свободни да изразяват своите убеждения и вярвания, те се обърнаха и към традиционната православна вяра на своите предци. А църковните служители изведнъж се оказаха изправени пред небивали предизвикателства. Интересът на хората към църковния живот надвишаваше физическите възможности на клириците. Така в стремежа си да приемат нови вярващи и да ги обгрижват, клириците не успяваха да вършат своята проповедническа мисия. Затова се стигна до парадокса, че от много работа те не можеха да вършат основната си работа.

В някои от църквите, особено в Българската православна църква, остро се чувства недостиг на клирици. И въпреки това нашата църква не съумява да ангажира други хора да помагат на клириците в нелекото им дело. Човешките ресурси не са достатъчни за чисто култовите задължения, а да не говорим за разпространението на вярата и за социалната дейност. А тъкмо в тези две области биха били много полезни дяконисите. Въпреки това обаче консервативно мислещите ръководители на църквата дори не смеят да помислят за подобно решение на проблема.

Отваряне на целия текст