Автор Прот. Йоан Майендорф

Автентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Десницки

- При нас, протестантите, в центъра стои сотириологията, а при православните – еклисиологията. Цялото ви богословие произтича от учението за това, какво е Църквата.

Така ми каза един познат протестант. Първата ми реакция беше възражението, че в православието всичко е взаимно свързано и че еклисиологията е само една от възможните отправни точки. Подразбира се, че по същия начин може да се започне и с другите елементи на нашата традиция: догматиката, богослужението, даже иконописта – и от тях да се стигне до всички останали.

След известно размишление обаче разбрах, че в действителност протестантът е дал една макар и опростена, но вярна картина. Действително, за страничния наблюдател, а понякога и за самия православен, твърде много от онова, което е в православието, остава загадъчно и неясно, ако той не е осъзнал докрай, че самото православие гледа на себе си не като на система от догмати, като набор от обреди или партия от единомишленици, а именно като Църква, и ако не се запознае изцяло с онова, което именно се влага в това понятие.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Сергий (Четвериков)

Условията на нашия бъдещ живот – след всеобщото възкресение – ще бъдат съвсем различни от тези, в които ние живеем сега: няма да има нито време, нито пространство, а това изцяло ще измени характера на нашия бъдещ живот, в сравнение с настоящия. А след като няма да има време, това означава, че няма да има и разлика във възрастта на живеещите. Живеейки сега, в условията на времето и пространството, ние недоумяваме как ангелите и светците успяват едновременно да чуват молитвите на десетките хиляди, които живеят по различните краища на земното кълбо, и да откликват на тези молитви. Не го разбираме, защото сме свързани с условията на времето и пространството, и извън тях не си представяме възможност за живот. Освобождавайки се обаче от тези ограничения, ние получаваме възможността да бъдем навсякъде и никъде и, следователно, да виждаме и да чуваме онова, което по-рано ни е било недостъпно.

Съществуването на такъв живот извън времето и пространството се потвърждава и от Евангелието, и от написаното от апостолите, и от вселенското Предание на Църквата. Между нас и небесния свят се извършва непрестанно общение. Новозаветното Писание определено настоява на съществуването на живота отвъд този свят, а Църквата има като основно съдържание на своя живот постоянното общение с отвъдния свят: със светците и починалите, с ангелите и с Бога. Без да прилича на нашия живот, небесният свят не се отчуждава от нас, съставяйки с нас единната Църква Христова и вземайки живо участие в нашия живот. Откъде е видно това ли? Най-вече от факта на Въплъщението на Божия Син, от Неговото пребиваване с нас тук, на земята, от създаването от Него на земята на Църквата, от изпращането над апостолите и Църквата на Светия Дух, от съществуването в Църквата на постоянното молитвено и благодатно общение с небесния свят. На нашите молитви небесният свят отговаря с изпълняването на просбите ни, дарува ни благодатно и светло устройване на духа, помага ни в нашите духовни и телесни нужди, открива ни се във видения и откровения. Налице е огромна духовна литература, в която са събрани многобройни факти от този род. Според учението на Църквата, никой от нас след своята смърт не изчезва, но преминава към ново съществуване – светло или печално, но винаги съзнателно. След смъртта ние влизаме в света на духовните съзнателни същества – добри или зли, свети или грешни – и се удостояваме да съзерцаваме Самия Творец на света… Какво представлява този тайнствен задгробен свят, какъв живот тече там – за това можем да съдим донякъде по Словото Божие, по Преданието на Църквата, по едни или други явления или откровения, каквито получаваме от тайнствената глъбина на небесния свят. При това ние сме длъжни да умеем да различаваме истинските явления и откровения от мнимите, призрачните.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Митрофанов

Профанация и безпаметство

В днешно време не виждам нито желание за действително историческо увековечаване на паметта за войната, нито някакви опити да се осмисли по християнски това събитие.

Затова пък има опити да се говори за войната чрез дегустация на 150 „блокадни“ грама или, когато се отбелязва годишнината от края на блокадата в Санкт Петербург, чрез превръщане на част от Италианската улица в участък от обсадения град – само дето не са разхвърляли наоколо тела на покойници. Същинско кощунство, както и още един патологичен опит, при който на учениците се предлага да напишат съчинение във вид на писмо до бащата на фронта. Това говори за атрофия на всякакво нравствено чувство.

А не по-малко кощунствена е фразата „Можем да повторим“. Какво да повторим? Да погинат още десетки милиони ли? Понякога ми се струва сякаш мнозина наши съвременници са обзети от ужасяваща инфантилизация на съзнанието. И кой ако не Църквата най-вече трябва да извиси глас при тази толкова печална обществено-психологическа деградация.

Но първо въпросът трябва да се поставен по-широко – за нашата историческа памет. За съжаление, характерно за нашето общество е историческото безпаметство. Думите на Пушкин за това колко сме лениви и нелюбопитни не губят своята актуалност и днес. Вярно е, че в днешно време размислите и спомените за войната се усложняват от още две обстоятелства. Първо, трябва да признаем, че живеем в епоха на многобройни имитации, ролеви игри, всякакви реконструкции, които далеч не предполагат дълбоко, да не кажа християнско, но просто духовно-нравствено преживяване на това, за което говорим.

Отваряне на целия текст