Проблеми на църковното съзнание

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Прот. Йоан Майендорф

Православните катехизиси и учебници неизменно определят брака като църковно тайнство или „тайна“. На пръв поглед подобно определение може да изглежда странно. В крайна сметка, бракът се практикува както от християни, така и от не-християни, и от атеисти, от поколения хора, които никога не са чували значението на думата „тайнство“. Човек се ражда, жени се, раждат му се деца и умира. Това са природните закони, които Бог е установил и е благословил, и все пак бракът се разглежда от Църквата по специален начин. Особеното благословение, което тя дава на мъжа и жената, встъпващи в брак, се нарича „тайнство“. Защо това е така?

На брака са посветени множество трудове и книги, написани от римокатолици и протестанти, от психолози, психоаналитици, от социолози и специалисти по канонично право. В наши дни масмедиите култивират интереса към теми, свързани със сексуалната природа на човека. Те публично обсъждат въпроси, които пуританските поколения от миналото не биха разглеждали дори насаме. Широко разпространено е убеждението, че Фройд и Юнг са революционизирали не просто сексуалната етика, а и самото разбиране за човешката природа. От своя страна, Римокатолическата църква също заема позиции, които е трудно да бъдат оправдани – като например тоталната забрана на „изкуствения“ контрол върху раждаемостта (сякаш може да се направи недвусмислено разграничение между „изкуствена“ и „естествена“ контрацепция). На практика кризата, която папската енциклика Humanae vitae поражда в римокатолическия свят, далеч не се ограничава само до проблема с контрола върху раждаемостта: тя предполага една философията на брака и брачна отговорност. Всичко това налага да се даде оценка и отговор на тези въпроси от православна гледна точка.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Продължение от „Вяра и отговорност“ (тук)

Във времето, когато руският народ е призоваван към атеистична бдителност, ние – православните пастири на Руската църква – зовем към бдителност към Христовата вяра. „Защото ще дойде време, – говори св. ап. Павел – когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат. Но ти във всичко бодърствувай, скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни“ (2 Тим. 4:3-5).

На бдителност ни учи Бог, но на нея учи и лукавият враг. На бдителност ни учат и учениците Христови – нея проповядват и духовете на тъмнината. Евангелието възвестява светата бдителност на вярата. Невярващите пък учат на класова, расова и партийна бдителност, която съпровождат с всякакво насилствено организиране на човешкото общество в света. Християнската бдителност – това е разбиране на пътищата на спасението и на освобождаването на човешката душа в Бога, привличане на всички хора към Христа Иисуса, Спасителя на света… Светлата бдителност е християнска любов. От любов Господ е създал Църквата, но не като „партия на апостолите“, не като „партия на християните“.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Умински

Църквата като предприятие за духовно-битово обслужване

Един от важните проблеми, както богословски, така и социални, е разбирането за същността на Църквата. В богословието осмислянето на този проблем се нарича еклисиология и това осмисляне е насочено преди всичко към мистическия, тайнствения живот на Църквата, който поради това не е познат на страничния поглед на светското общество. Обществените представи възприемат Църквата преди всичко като мощен институт, най-вече идеологически, но също така и политически, и икономически (все по-често в светската преса Църквата се определя като бизнес корпорация). В наши дни на Църквата никак не е лесно да даде друго разбиране за себе си на обществото, което, от една страна, не се интересува от нейния мистически живот, а от друга, все пак иска да вижда Църквата преди всичко като носителка на милосърдие, любов, прошка, свидетелство за истината, поборница за социална справедливост. В този смисъл пред самата Църква стои задачата да разбере защо именно институционалните признаци на Църквата са станали за обществото решаващи в нейното определение.

Мое убеждение е, че днес е назряла необходимостта да установим по какъв начин самата Църква се възприема вътре в себе си, но не от богословите, а от тези, които се причисляват към православните и които според социологическите оценки са около седемдесет процента от населението.

Отваряне на целия текст

Автор Ренета Трифонова

F Dostoevsky Продължение от „Трите изкушения на Христос в пустинята. Великият инквизитор“ (тук)

Въпросът за атеизма и нихилизма е много важен в днешните времена, защото тези явления се проявяват именно днес и нашето поколение е свидетел на плодовете на тези две учения, превърнати в религии. Защото нихилизмът е религия, която вярва в нищото, а атеизмът – във войната срещу Бога и победата над Него.

Много автори пишат за атеизма и нихилизма като за нещо нормално в нашия век, но те не могат да бъдат нормални явления в ненормално време. Векът ни наистина е объркан и безкрайно свързан с веригите на тези две „вери“, защото може да се говори в пълния смисъл на думата за нихилистическа вяра, след като има нихилистическо учение. Ние разглеждаме проблемите, свързани с вярата и съществуването на Бога, в произведенията на Достоевски, който, макар и живял в друго време с други проблеми, дава прекрасен пример за тези две учения в Идиот чрез речта на княз Мишкин. Тя засяга по-скоро атеизма, макар да е свързана и с римокатолицизма, който в случая няма пряко отношение към нашата тема. Но по-важни са определенията за възникването на атеизма и как се е стигнало до него:

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Айзък Скидмор

По всичко личи, че днес хората проявяват особен интерес към апокалиптичните теми. Социални вълнения, пожари, климатични промени, глобална пандемия: всичко това извиква в съзнанието ни теми, откривани из апокалиптичните текстове, идващи от различни традиции. Християнството има свой собствен разказ за онова, което има да се случи в края на всички неща. Все пак, разнообразието на предлаганите интерпретации ни кара да се чудим дали хората са доволни от онова, което откриват, когато разглеждат тези текстове. Идеята за апокалипсиса ни интригува, ала остава въпросът какво можем да почерпим от нея.

Ако погледнем например Глава 13 от Евангелие според Марк, ние сме слисани от образи, които, ако наистина се осъществят, предвещават бедствие. Това, което искам да внуша, е че един полезен начин да разгледаме тази глава би бил да вникнем в нейните образи като обрисуване на видове травми, които понякога се появяват на най-крайните предели на нашето съществуване, и да разберем нейните предупреждения като имащи отношение към моментите, когато травмата ни отделя от нашите обичайни източници на увереност.

Отваряне на целия текст

Автор Ренета Трифонова

F Dostoevsky „И хората се зарадваха, че отново са ги повели като стадо и че от сърцата им е отнет най-страшният дар, който им е донесъл толкова мъки“.[1]

Човекът е свободна личност с право на избор към добро или зло. Така ни е създал Бог преди грехопадението – по Свой образ и подобие, т. е. свободни. За да ни избави от греха, който избираме по силата на същата тази свобода, Бог Отец изпраща Своя Единороден Син, Който да изкупи греховете на цялото човечество, за да може то свободно и обновено да бъде със своя Спасител, по силата на своята свободна воля да бъде удостоено с Божията милост и да избегне вечната мъка. Божият Син дойде с огромна любов на земята, за да даде нов закон и не да наруши стария, а да го изпълни. И този нов закон е вярата, надеждата и любовта, чрез които човекът трябва да пребъдва в Бога, но избрани по свободен път.

Най-ценното, което е дал Господ на човека при Сътворението, е свободната воля. И винаги тя е била движещата сила към Бога за много духовни великани, защото християнството е религия не само на любовта, но и на свободата. Благодарение на тази любов и свобода Христовата църква съществува и до днес и „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат.16:18).

Отваряне на целия текст

Автор Ренета Трифонова

Продължение от „Свободната воля като бреме за човека“ (тук)

Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола, и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня. И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А Той му отговори и рече: писано е: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“. Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „На ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си“. Иисус му рече: писано е също: „Няма да изкусиш Господа, Бога твоего“. Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана! Защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему единому ще служиш

(Мат. 4:1-10)

В този евангелски текст се проявява силата на Богочовека – Той ни оставя тези думи като предупреждение, отнасящо се за всяко време и за всеки човек. Освен Своята божествена природа, Иисус Христос е притежавал и човешка природа, подвластна на всичко, което може да изпита един човек: „Най-сетне огладня“. Той се въплъщава чрез св. Богородица, за да изкупи греховете на човечеството, да ни покаже, че можем да победим себе си и да се наречем синове Божии. И понеже Бог не иска смъртта на нито един грешник, Христос приема човешки образ, за да бъде изкушаван и да страда истински като човек. Днес голяма част от хората, заради които страда Христос, отхвърлят тази любов и велика милост заради земния хляб, който не може да нахрани човешкия дух. Земният хляб отдавна е по-важен от Словото, земното – от Небесното царство, а човечеството започва да отхвърля духовната си свобода и да заявява смело, че няма нужда от Бога…

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

Една от най-страшните черти на нашето време, това е потъпкването на свободата от страна въставащите маси. Заплахата за свободата бяхме привикнали да очакваме от крале, стремящи се към самодържавие, от генерали, тръгнали за завземат властта. Само че тази схема на деветнадесетото столетие е съвършено непригодна при обясняването на събитията от нашето време. Опасността дойде не от онази страна, от която я очаквахме. Днес свободата я разрушава въставащият в различни революции, под различни знамена народ, който отдава своята воля, своята съвест и душа в ръцете на врагове на свободата.

Съвсем естествено е затова, в търсене на обясненията за съвременния тоталитарен деспотизъм, да свързваме двете явления: появата на масите на историческата сцена със задушаването на свободата. Казват ни: никога досега широките маси не са били до такава степен творци на историята. Деветнадесетото столетие познаваше демокрацията просто по име. Буржоазията и интелигенцията управляваха от името на народа. Изразяването на своята воля народът предаваше на висшите класи и оставаше пасивен. А днес войната го развълнува до дъно. От всички най-пасивни и тъмни слоеве на населението тя предяви изискване за героична активност. Те обаче, тези слоеве, понастоящем искат сами, според собствената си невежа воля и съгласно собственото си тъмно разбиране, да творят своята съдба. Това обяснение е много разпространено и е, на пръв поглед, правдоподобно. Във всеки случай то обяснява много в съдбините на Русия. Та нали именно в Русия, разбира се, масите за първи път нахлуха в историята. И не е удивително, че те натвориха в нея не малко беди.

Отваряне на целия текст