Автор Прот. Александър Шмеман

Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението… Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него (Рим. 6:3-5, 8)

Апостолско четиво при тайнството Кръщение

Въведение

Предполагаемата цел на този очерк е кратко и по възможност просто да се обясни богослужението, извършвано при Кръщението. Всеки православен християнин вярва, че с това тайнство той е бил въведен в Църквата и че с Кръщението е започнал неговият живот като християнин. Често ни се налага да присъстваме при Кръщение, а понякога и да бъдем кръстник или кръстница на кръщавания, т. е. да вземаме непосредствено участие в тайнството. Разбираме ли обаче смисъла на тайнството? Не присъстваме ли на него често като зрители на непонятна, древна церемония, в необходимостта от която вярваме, но обреда и езика на която сме престанали да разбираме?

Та нали ако това тайнство, както от първия ден е вярвала Църквата, действително е начало на нашия християнски живот, основа и извор на нашето спасение, то и всяка негова дума, всеки негов обред ни разкриват смисъла на нашия живот и съдържанието на нашата вяра. И нима да бъдеш християнин не означава, на първо място, да пазим и безкрайно да усвояваме в живота си онова, което сме получили в тайнството Кръщение! Но тогава, разбира се, не е достатъчно просто да знаем, че сме били някога кръстени, а е необходимо винаги да се помнят и осъзнават смисълът и силата на Кръщението. Най-добрият пък начин за това е да се вникне в смисъла на богослужението, извършвано при Кръщението и с това винаги отново и отново да го преживяваме.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Емануил Клапсис

В това кратко представяне ще потърся спорното значение на секуларизацията и плурализма, в опит да разпозная мястото на православието в многоликостта на обществото от късната модерност. Централната дилема, с която днес православните църкви се сблъскват в опита си да намерят своето място в съвременния свят, не е главно дали те трябва да свидетелстват своята морална традиция и вяра в него, а как това може да се прави в безпрецедентния за тях плуралистичен контекст.

Секуларизацията и Църквата

В човешкото съзнание секуларизацията промени отношението между свещеното и светското в очертанията на действителността. Сферата на светското предяви претенции за независимост от свещеното и светът изтръгна автономия от авторитета на църковните институции. След като постигна своята независимост от тази опека, сферата на светското стана обект на вътрешен процес на разграничаване. Този процес даде живот на разнообразие от независими подсфери (политическа, правна, икономическа, научна, образователна, артистична, здравна, семейна), които се стремят да уреждат своите взаимоотношения с инструментална рационалност, създадена от всяка една от тях за собствените ѝ цели. Държавната и пазарната икономика си присвоиха превес над всички останали сфери на светския живот, които се стремят към обуславяне на съвременното разбиране за света и неговото класифициране. Автономията на светското от свещеното и неговите вътрешни разграничавания в множество независими подсфери представлява характеристика на съвременния свят, чиято стойност не може да бъде умалявана. В същото време, макар да допринася за отслабването на влиянието на религията в модерното общество, секуларизмът не води на всяка цена до прогресивно подкопаване, упадък и възможно изчезване на религията.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

В този текст ще изговоря неща, които се трупат в мен от месеци.

Ще говоря за онова обезпокоително за мен като християнин (и взимащо все по-впечатляващи размери) особено „ревнителство” в определени среди на (или около) моята Църква.

Ще говоря за тип хора, които неусетно започнаха да превръщат православността в някаква реактивна, обзета от фобии и изобличителска злъч [псевдо-]духовност.

Които ентусиазирано окупираха църковния амвон (в най-широкия смисъл на тази дума) и го превърнаха в кула на обсадена крепост, от която – вместо небето, захванаха да обглеждат заобикалящия ни „свят” и да го засипват с филипики и апокалиптични предсказания.

Които започнаха с това, че в продължение на месеци обсъждаха (и разпалено осъждаха) в статии и дори в книги един все-православен събор, поддал се в лицето на цели десет православни църкви на „дяволската съблазън” да отнесе (с уговорки) понятието „църква” и към определени не-православни общности.

Които сетне вместо за спасението в Христа (в Когото „няма вече ни елин, ни иудеин, ни роб, ни свободник”, Гал. 3:28) се загрижиха за спасението на… „генофонда” на България и на Европа, заплашен от задушаване от не-християнските пълчища на „бежанците”.

Отваряне на целия текст

Автор Никита Струве

Преди всичко трябва да принеса извинения затова, че взех тема, която превъзхожда моите скромни сили – и особено в тази формулировка, която ми беше предложена. Е, какво да се прави – да укорявам мога само себе си. Тази тема е много трудна: „Свободата като език на Църквата”. Тя отива дори отвъд границите на избраната за тези четения тема. Тук ние започнахме с това, че езикът се определя от безмълвието, от мълчанието. Същото се случва и с понятието свобода, тъй като на свободата ѝ противостои нейната реализация. Свободата като език или като нещо намиращо се при източниците на всеки език изначално обема, едновременно обосновава и релативизира различните езици на Църквата. Трудността с понятието за свобода е в това, че то е онтологично и всеобемащо. Знаем евангелската формула: „Истината ще ви направи свободни”. Към тази изначална формула можем да добавим и основното убеждение на великия проповедник на свободата в Църквата Алексей Хомяков: „Самото християнство не е нищо друго, освен свобода в Христос”. На утвърждаването на фундаменталността на свободата като език на Църквата обаче противостои трудността, която изпитваме във всекидневния си живот – трудността на осъществяването на свободата в Църквата. В свободата ние трябва да различаваме две понятия: свободата от и свободата в. Свободата от – това е свободата от греха, от злото, от страха. Това е още и свободата от Закона, като от нещо, което не е задължително лошо, но е недостатъчно, формално е и е юридическо, а заедно с това е и относително. И което постепенно преминава от осъществяването на свободата не от, а в – в нещо истинско, автентично, но при все това нуждаещо се от свобода. И тук свободата е състояние, качество, ако щете именно език, позволяващ да не се отъждествява тварното с нетварното, временното – с вечното. Заедно с това тварното и временното през цялото време възвисява и приближава към абсолютното. Ако обаче тварното бъде приемано за абсолютно, тогава свободата се превръща в идол и до известна степен се саморазрушава. Свободата в собствен смисъл е неопределима, защото тя се отъждествява с абсолюта. Бог е свобода, Бог е любов, или, казано на езика на ап. Павел, „Господ е Дух, а където е Духът Господен, там е свободата”.

Отваряне на целия текст