Автор Андонис Манитакис

Въпросът, който бих искал да поставя на Вашето внимание с днешното си представяне, е доколко православното богословие и Църквата са привикнали с теорията и практиката на човешките права. Поради своята специфичност моето изследване се ограничи до извори от вторичен характер, не е напълно систематично и се съсредоточи върху гръцката библиография по темата. По тази причина моите позиции имат донякъде временен характер и не са завършени изцяло. Консултирах се най-вече със забележителната работа на Тиранския архиепископ г-н Анастасий, „Православието и правата на човека”,[1] с есетата на Христос Янарас, „Обезчовечаване на правото”[2], с изследването на Сава Агуридис „Човешките права в западния свят. Исторически и социологически преглед. Богословие-философия”,[3] както и с по-старите теоретически изследвания на Василис Стойану „Свобода. Учението на ап. Павел за свободата и духовните течения на неговото време”.[4] Също така се обърнах и към някои текстове на Стельос Рамфос. Най-накрая прочетох и монографията на К. Деликостантис, „Правата на човека – западна идеологема или вселенски етос?”.[5]

На базата на този, макар и ограничен кръг съчинения, си позволих да направя едно обобщение за православното схващане по отношение на човешките права.

Установих общо взето недостиг на задълбоченост или дори подценяване на въпроса, която обаче се съчетава с впечатляващо неразбиране на техния смисъл – най-вече в труда и съответно в цялостната мисъл на Янарас. Ако се вземе неговото мнение като представително за православното богословие, то тогава се оправдават твърденията на някои (например Стельос Рамфос), че след падането на Византия православието не е постигнало свое „възраждане” и не е познало реформирането на обществените отношения, и като цяло – на обществата, което навлезе с технологическата революция и установяването на идеята за „индивида” и за неговата „индивидуалност” като базова ценност на общественото съжителство. Застъпничеството на Янарас за един особен, теоретично недоразвит, исторически несъществувал и политически безпочвен „православен комунализъм”, създава впечатлението, че православието се бори против индивидуалността и достойнството на индивида; че всъщност е благосклонно повече към „комуналните” форми на обществено организиране и на смесването на религията с политиката, оставайки безразлично към гаранциите против държавното самоволие и произвол.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Към темата на деня: крайното смирение или крайният цинизъм

„Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам. И тъй, бъди ревностен и се покай” (Откр. 3:19). За нас, руснаците, тези думи, с които в Йоановото видение Господ се обръща към църквата в Лаодикия, придобиха съвсем конкретен и актуален смисъл. Принудени сме да се утвърдим в този урок: да се научим да познаваме Божията любов в безжалостното Му изобличение.

С огромен труд и вършейки безброй достойни за сълзи и смях грешки, днес Русия търси пътя от самозалъгването към реалността. Не е за учудване, че този път е болезнен и опасен. Не са малко и гласовете, изразяващи твърде разбираемата, но непристойна тъга по тлъстите меса в Египет. Обаче тази носталгия далеч не се дължи само на едните материални причини. О, не – за нас, прекраснодушните представители на руската интелигенция, загубата на илюзиите, при това съвсем не комунистическите, а всъщност „дисидентските” илюзии, е далеч по-болезнена, от недостига на стоки от първа необходимост. Отиват си най-скъпите заблуди – онези, които се отнасят към нас самите. Да, несвободата бе мъка, беше унижение и болка, но ако трябва да изговорим цялата истина, длъжни сме да признаем, че тази несвобода ни разглези – всеки от нас. Какво можеш да изискваш от несвободния? Кой изверг ще посмее да упрекне потиснатия от тоталитаризма, че не си поставя цели и задачи, от които е насилствено отстранен от властта? Подобни задачи губеха морален смисъл, според стария принцип в нравственото богословие: ad impossibile nemo tenetur („никой не е длъжен да върши невъзможното”). О, разбира се, имаше изключения, когато един или друг „дисидент” в героичен акт се опитваше за малко – преди ареста си – да се нагърби с някакъв дял от забранените дейности. Тези изключения обаче само потвърждаваха правилото, тъй като актът на протеста, заплатен с мъченичество, се оценява според съвсем различни критерии от изпълняването на служебните задължения в нормални времена. Докато поетът рискуваше да влезе в затвора за стиховете си, свещеникът – за проповедите си, а християнският активист – за опитите нелегално да организира изучаването на Закон Божи, самият живот оставяше встрани въпроса за професионалните качества на тези стихове, проповеди и уроци. Всяка дума, противопоставена на натрапената идеология, означаваше много повече от собствения си пряк смисъл. И изведнъж – о, ужас – тя започна да значи точно това, което е, и нищо повече. Романтиката на свободата, на съпротивата срещу тоталитаризма не може да надживее тоталитаризма. С неговото премахване неминуемо се завръщат и деловите, професионалните критерии – но при страшен дефицит на професионализъм. Когато прозирахме през идеологическите лъжи, какво да се лъжем, преживяването беше вълнуващо; но да прозреш собствената си немощ и ограниченост, с ръка на сърцето да видиш хаоса в собственото си съзнание – ето това може би е по-трудно.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

Въпреки многобройните богословски изследвания, които бяха издадени през последните 20 години в България и в чужбина, днес в църковния живот все още остават неразпознати редица проблеми, произлизащи от чужди на Църквата предания. Нещо повече, тези предания се отстояват като строго православни и всеки, който се опита да ги осмисли през призмата на автентичното църковно учение, бива заклеймен като модернист или реформатор. Настоящата статия е опит накратко да се проследи озападняването на православното богословие. Тя цели да покаже какви са били последиците от този процес, що се отнася до евхаристийната практика в Русия и на Балканите.

Една от най-големите опасности за литургичния живот е той да бъде сведен до правила и норми, до един обикновен ритуализъм, имащ за основа индивидуалните преживявания и усилия на отделния християнин. Този индивидуален опит, индивидуално благочестие се инфилтрира в православието от западния протестантизъм и се определя с термина пиетизъм.[1] Пиетизмът прониква в православния свят през 18 век чрез Русия, като последица от активната дейност на еп. Теофан Прокопович (1681-1736),[2] който изпълнява заповедта на руския цар Петър Първи (1672-1725) да се проведе реформа в църковния живот.[3] Реформата се състои както в навлизането на секуларни принципи в живота на Църквата (според желанието на цар Петър), така и в прилагането на протестантския пиетизъм като реакция на силните римокатолически западни влияния. Същевременно Прокопович създава своя богословска система[4] и въвежда няколко протестантски учебника в програмата на Киевската духовна академия.[5] По този начин той оказва огромно влияние върху богословската наука в славяноезичните страни. Постепенно под негово влияние протестантските образци и критерии се налагат върху богословието и църковния живот. Богословската мисъл започва да се занимава с моралната проблематика, която няма никаква връзка с литургичния живот, а участието в Литургията се възприема като помощно средство, награда, религиозно задължение. По този начин Евхаристията (причастяването), която по думите на Христос Янарас е била първоначално въплъщение на факта на спасението, и участието в нея биват изопачени от пиетистката етика и осмислени като религиозно задължение”.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

Тезиси от изказване на асамблеята на Съвета по външна и отбранителна политика, 9 април 2011 г.

Когато размишляваме върху културата, национализма, езика и модернизацията, ние търсим правилната картина на света. Нещо ни подсказва, че сме я изгубили и че не можем по никакъв начин да я намерим. И че този проблем е неизмеримо по-голям от търсенето на конкретните механизми и инструменти на модернизацията.

Тук аз не си поставям за задача да представям позицията на Руската православна църква по тези въпроси. По-скоро това са размишления върху църковния контекст на проблемите, на които е посветена днешната ни среща.

Културата: постсоветското versus руското

В дискусията вече прозвуча, че ние се намираме в постимперско състояние. Дори две десетилетия по-късно ние не сме в състояние да говорим равнодушно за разпада на Съветския Съюз. Все пак, както и преди ние наричаме нашия свят руски. Ние искаме да говорим за руския народ и руската култура. Когато всичко това вече отдавна е съветско или, по-точно, постсъветско. И това не е някакво „замразено”, а активно развиващо се постсъветско. Аз съм убеден, че за описване на обкръжаващата ни действителност ние използваме неверни понятия.

Отваряне на целия текст