Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Димитра Кукура

D Koukoura1. Общоправославно съгласие. Липса на инициативи

На общоправославния богословски семинар на Родос през 1988 г., който, редом с останалите теми, постави въпроса за служението на дяконисите,[1] възраждането на този институт бе определено като възможност, приета и насърчена от всички представители на православните църкви, без някой да изкаже възражения. Приносното проучване[2] на уважавания проф. Евангелос Теодорос, включващо свидетелства на много извори, сочи, че в 4 в. и след това дяконисите от апостолските времена, също както и дяконите, биват хиротонисвани. Жена, отговаряща на условията за възраст и благочестив живот, е била издигана в степен на дякониса по същия типик, като дяконът в олтара. В литургичните и канонични извори присъединяването ѝ към чина на църковните дякони е хиротония или ръкополагане. Дяконисите имат помощна роля при извършването на тайнството Кръщение и миропомазване тялото на жени, носят божественото Причастие в домове на болни жени и в края на живота им ги повиват в саван, според тогавашните обичаи. С епископска заповед те изпълняват още и огласителни, учителни и благотворителни функции, насочени отново към жените в Църквата. При извършване на Евхаристията дяконисите стоят вътре в олтара, близо до дякона.

Въпреки това, от 1988 г., когато от всички православни бе приета възможността в църковния живот да се ползват в по-голяма степен женските харизми, до днес не бяха предложени никакви конкретни църковни инициативи – обстоятелство, каращо ни да зададем следния разумен въпрос: наистина ли съществува реална нужда този институт да бъде възроден във формата, в която е съществувал някога? Защото всичко потребно на Църквата за нейния живот или се създава, или се възражда, ако е било занемарено, или се съобразява с изискванията на епохата.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Стенли Харакас

Fr Stanley HarakasФормулиране на църковната позиция

В своята история Православната църква се е занимавала с решаването на спорните въпроси чрез един процес, който се обръща към църковното съзнание. Когато възникне проблем, за който няма ясно очертана, общоприета и безспорна традиция и за който явно съществуват разнопосочни мнения за това коя гледна точка в действителност изразява църковното учение, започва процес, който в крайна сметка може да доведе до официалното формулиране на това църковно учение. Класически пример от ранния период на Църквата е формулирането на учението за личността на Иисус Христос, което започва с Първия вселенски събор в Никея (325 г.) и приключва със Седмия вселенски събор (787 г.).

През този четиристотин шестдесет и тригодишен период Църквата изяснява своето разбиране и учение за откровението за Иисус Христос. В центъра на този процес стоят вселенските събори, които след приемането на постановленията им от цялата Църква, стават окончателният и най-авторитетен фактор при формулирането на дадено учение. За Православната църква това означава, че тези въпроси не може и не трябва да бъдат решавани чрез позоваване на отделен епископ или църковен водач, без значение колко почитан и уважаван е той. Напротив, означава, че Църквата насочва своето съзнание към решаване на въпроса чрез общ подход, основаващ се на цялата традиция на свидетелствата на божественото откровение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoНа вярата е еднакво свойствено
чувството за тайна…
и простото светло доверие

Прот. А. Шмеман, Дневници (1973-1983)

Запис от 4.3.1975 г.[1]

Доверието и достойнството са качества, за които ние твърде често забравяме или които не проявяваме в своя християнски и църковен живот. Недоверието или липсата на доверие може да се види в Църквата на най-различни равнища. Навярно мнозина познават ситуацията, когато епископът не вярва на свещениците, те – на енориашите, енориашите – един другиму.

Това не е само наш, вътрешен проблем. Ето свидетелство от Дневниците на отец А. Шмеман:

17 ноември 1977 г.:

„Чувство за взаимно доверие – толкова, уви, рядко в Църквата, за братство, за простота“.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Умински

Fr Al UminskyНе му се иска да се моли, да се изповядва – няма какво особено, да се причастява – за подрастващия е непонятно защо. И никой няма да му обясни, защото той не пита. Отговори на своите въпроси също не намира, защото около себе си вижда онова, което има само относително отношение към действителността. Да, всичко е красиво, хубаво и впечатляващо, всички са в забрадки. Съдържанието и смисълът на случващото се обаче са непонятни. И не само за подрастващия, а и за много от тези, които стоят и се молят в храма. За собствените негови родители. В интерпретацията на родителите Църквата често се представя като къщичка от приказките, в която отиваш за нещо вкусно, сладко. Когато майки водят децата си за причастие, понякога може да се чуе: „Сега отецът ще ти даде нещо сладичко, сега ще ти даде медец!”. Ужасно е! Да се говори това, вместо от детство на детето да се каже, че сега ще се причасти с истинното Тяло и Кръв Христови. И църковният ни живот, за съжаление, се превръща в някаква приказчица.

За мнозина същността на вярата е ходене по църковния кръг. Имаме прекрасния църковен кръг на нашите богослужения. От Пасха до Пасха, от пост до пост. Привично и хубаво е да се движим в този кръг, по един такъв църковен хоровод, само разменяйки празничните забрадки, без да мислим за нищо, съвсем без да се замисляме за смисъла на това ходене. И човек изведнъж така привиква да ходи по църковния кръг, че вече не му трябва да ходи след Христос. Само че църковният годишен кръг не е най-важното. А когато го няма важното, когато изведнъж важното умира, когато не се чувства, тогава за подрастващия започва и големият проблем. На него не му се иска да се върти в кръг. За възрастните е удобно да се движат в кръг – свикнали сме, на нас това ни е уютно и ни е гарантирано. На подрастващия или юношата обаче му е нужно важното. Важното той не вижда. Не вижда ходенето след Христос. Не чува гласа на Христос, не чувства реално Христос в своя живот. И човекът започва да търси. Да търси или в Църквата, и може би да намери, или да напусне това място и да търси нещо друго, встрани. Понякога може и да се завръща, осъзнавайки, че важното, това все пак е Христос. Това са изключително сложни и трагични неща. Човекът може и да намери важното, но няма да е скоро. Сега у нас цари такъв уютен и благополучен мир, в който можем да се окажем без Христос.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john zizioulasВъведение

Темата, по която съм помолен да се изкажа, е сложна и обширна. Нямам амбицията да навлизам в нея изчерпателно или дори достатъчно задълбочено. Ще се огранича до някои размисли от богословско естество с надеждата те да спомогнат настоящата среща да постигне по-голяма яснота за ролята на православните църкви в икуменическото движение и по-конкретно в Световния съвет на църквите, както и какви са последиците от това участие за ССЦ и за самите православни.

Въпросът за православното самопознание спрямо икуменическото движение беше поставен още при учредяването на ССЦ в края на 40-те години. Във време, в което източноевропейските православни църкви все още бяха негативно настроени към ССЦ, а Римокатолическата църква гледаше на тази институция с дълбоко подозрение, проблемът можеше да бъде дискутиран почти единствено в гръкоезичната православна общност, която под въздействието на Окръжното послание на Вселенската патриаршия от 1920 г. и на ентусиазираните инициативи на гръцките икуменисти като покойния проф. Аливизатос се зае да защити участието на Православната църква в икуменическото движение. По това време в Гърция бяха публикувани и първите статии, посветени на този проблем. Почти без изключение позицията, защитавана от техните автори, беше, че Православната църква участва в икуменическото движение с ясното съзнание, че тя е Una Sancta: убеждение, което не може нито да бъде променено, нито видоизменено от това участие.

Отваряне на целия текст

Автор Наталия А. Адаменко

N A AdamenkoПътят на въцърковяването на човека започва с мисията и, за съжаление, често именно грешките на мисионерите се превръщат в трудно преодолима преграда между човека и Бога. И цената на тези грешки са хората, които поради тях така и не намират спасителната вяра, така и не влизат в Христовата Църква.

Разбира се, невъзможно е в една кратка статия да се изредят всички грешки, които може да извърши мисионерът. Те, за съжаление, са твърде много, но най-опасните и най-разпространените грешки е необходимо да се отделят и да им се даде определение. Подобно описание може да позволи на православните мисионери да ги избегнат и да направят своя труд много по-качествен и плодоносен.

Най-опасните грешки в мисиите са свързани с духовните подмени, изкривяването на самия дух на Евангелието, а най-разпространените – с нарушението на принципите на мисията, невежеството и лошата подготовка на мисионерите за тяхното служение.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaПрез 21 век Православната църква безспорно е в тежка криза. Не знам дали това ще прозвучи успокоително, но тази криза е била, така да се каже, предсказана: „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Сред безспорните прояви на кризата е ширещото се сред православните убеждение, че отстъплението е проблем единствено на „външните” – те са тези, които Господ изобличава, те са Негови предатели и гонители, а ние очевидно сме верните, светите, избраните… И те са, които имат нужда от завръщане при Бога, а не ние, пребиваващите в Бащиния дом, в Църквата.

Ако обичахме повече Евангелието от виртуалните битки за чисто Православие във facebook, щяхме без особени трудности да забележим, че винаги словото на Църквата е било на първо място призив към покаяние, само че не към тези, които са вън от нея, а към вече живеещите в нея, в благодатта, но без да са ѝ причастни. Щяхме с лекота да насочваме мислите си към големия син от притчата, който цял живот бил до благия си отец, но не влязъл в неговата радост. И, разпознали се в него, да се каем…

Тъкмо неспособността да призове верните към покаяние е най-големият белег на съвременния църковен живот, отличаващ го от ранната Църква. Тя е и доказателството за нашата слабост – призив за покаяние не към „външните”, а към самите нас, които би трябвало да сме солта на земята… Единствен от всички йерарси, изказали се публично за събора в Крит, Месогейският митр. Николай се осмели да изрече тази истина – че днес Църквата се нуждае повече от всичко друго от покаяние и, ако Всеправославният събор не успее да прати това послание до християните, и то точно до православните, то той няма да бъде нито свят, нито велик в истинския смисъл на тези думи.

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Metr Hilarion_AlfeevПрез последните години темата за подготовката на Светия и велик събор на Православната църква активно се обсъжда в публичното пространство и в частност в интернет.

Периодично в определени кръгове възникват недоумения, а често и истински спекулации относно подготовката на събора. Маргинални медии разгръщат истинска кампания против свикването му. Съществуват интернет сайтове, където се публикува дезинформация по отношение на различни аспекти, свързани с предсъборния процес. Привеждат се цитати от изказвания на св. Отци, прозвучали някога по други поводи и произволно извадени от контекста. Същите прийоми се използват и в анонимни листовки, които се разпространяват в нашите храмове, в които свикването на Събора се представя като нещо много страшно. Понякога дори се срещат призиви изобщо да се откажем от общение с другите поместни православни църкви. Вярващите биват плашени, че идващият Събор ще стане антихристов, защото там щели да бъдат приети решения, които са в разрез с учението на Църквата, с нейните догмати, канони и правила: ще бъде разрешено на епископите да се женят, ще бъдат отменени постите, ще бъдат преразгледани основни вероучителни истини. И тогава за православните християни няма да остане нищо друго, освен да напуснат оградата на „официалната” Църква и да търсят други пътища за спасение.

Подобни разсъждения не само че нямат никакви реални основания, но и свидетелстват за незнание или умишлено изопачаване от страна на хората, които ги тиражират, практикуват, изопачават историческите факти и църковната традиция…

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме