Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Никита Струве

N A StruveПреди всичко трябва да принеса извинения затова, че взех тема, която превъзхожда моите скромни сили – и особено в тази формулировка, която ми беше предложена. Е, какво да се прави – да укорявам мога само себе си. Тази тема е много трудна: „Свободата като език на Църквата”. Тя отива дори отвъд границите на избраната за тези четения тема. Тук ние започнахме с това, че езикът се определя от безмълвието, от мълчанието. Същото се случва и с понятието свобода, тъй като на свободата ѝ противостои нейната реализация. Свободата като език или като нещо намиращо се при източниците на всеки език изначално обема, едновременно обосновава и релативизира различните езици на Църквата. Трудността с понятието за свобода е в това, че то е онтологично и всеобемащо. Знаем евангелската формула: „Истината ще ви направи свободни”. Към тази изначална формула можем да добавим и основното убеждение на великия проповедник на свободата в Църквата Алексей Хомяков: „Самото християнство не е нищо друго, освен свобода в Христос”. На утвърждаването на фундаменталността на свободата като език на Църквата обаче противостои трудността, която изпитваме във всекидневния си живот – трудността на осъществяването на свободата в Църквата. В свободата ние трябва да различаваме две понятия: свободата от и свободата в. Свободата от – това е свободата от греха, от злото, от страха. Това е още и свободата от Закона, като от нещо, което не е задължително лошо, но е недостатъчно, формално е и е юридическо, а заедно с това е и относително. И което постепенно преминава от осъществяването на свободата не от, а в – в нещо истинско, автентично, но при все това нуждаещо се от свобода. И тук свободата е състояние, качество, ако щете именно език, позволяващ да не се отъждествява тварното с нетварното, временното – с вечното. Заедно с това тварното и временното през цялото време възвисява и приближава към абсолютното. Ако обаче тварното бъде приемано за абсолютно, тогава свободата се превръща в идол и до известна степен се саморазрушава. Свободата в собствен смисъл е неопределима, защото тя се отъждествява с абсолюта. Бог е свобода, Бог е любов, или, казано на езика на ап. Павел, „Господ е Дух, а където е Духът Господен, там е свободата”.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Теогност (Пушков)

Church LanguageУводни думи

В Индия кравата е свещено животно, неприкосновен фетиш на индуизма. В съзнанието на езичниците тя е придобила статут, отделил я от равните ѝ по природа животни.

В съзнанието на повечето православни християни от „славянския свят” езикът на древните славяни се е превърнал в аналогичен фетиш – в неприкосновено и неизменно културно наследство. Без да се отличава от другите езици по генезис, нито по изначалното си значение, в съвременната църковна среда езикът на нашите предци се е превърнал в някакъв свещен йероглиф. Статутът му се поддържа от квазинаучната митология за уж изначалната „изкуственост” на славянския език, създаден „изключително за сакрални цели”.

Руската църква вече не от едно десетилетие стои пред въпроса за богослужебния език. За съжаление той така и си остава нерешен, а хората през това време излизат от Църквата и отиват в секти или, поради непонятността и недостъпността на богослужението, запълват религиозния вакуум със сурогати.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouПърво искам да благодаря на Бога, Който със Своя благ Промисъл ме доведе в тази страна, в която в миналото са живели много светци. Благодаря също и на вашия Високопреосвещен митрополит Йоан, който и трите пъти, в които съм идвал в България, показа голямо благоразположение към мен, недостойния. За нас, вярващите, е много полезно да се събираме в името Христово и да говорим за нашата надежда за живота, който Той е спечелил със Своите Кръст и Възкресение. За нас, християните, има само едно училище и само един Учител – Христос. Той ни призовава към Себе си, като ни казва: „Поучете се от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). С други думи, евангелското училище на Христос е училище по смирение. Ние сме отпаднали от Божието лице чрез гордостта, затова има само един начин да се завърнем при Бога – смирението. В живота си ние постоянно се опитваме да грабнем онези смирени мисли, които ще ни дадат съкрушено сърце и смирен дух, за да бъдем приети в Божието присъствие. Поначало смирението би трябвало да бъде естествена черта на човека, тъй като той няма нищо свое, а всичко е получил от Бога. Цялото свое битие човек има „назаем” от Бога и само когато Му благодари за това, което вече е получил, той оправдава своето съществуване. Ето защо благодаренето на Бога става начин на съществуване. Св. апостол Павел казва: „За всичко благодарете” (1 Сол. 5:18), също и да излагаме своите прошения към Бога с благодарение. Това означава да благодарим докрай за вече получените дарове и едва след това да отправяме молба за нещо ново. Колкото повече благодарим на Бога, толкова повече неща Той ни дава. Всички духовни харизми на светците не са нищо друго освен Божии дарове от Бога, които Той им е давал според степента на признателност, с която те са ги приемали. И само онези дарове са ставали техни, за които те са благодарили докрай. И така всичко онова, за което благодарим на Бога, става наше.

Отваряне на целия текст

Автор Сан-Франциски и Западно Американски архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПогрешно е да се мисли, че всички православни, не са в действителност сектанти, както и че всички сектанти, не са в действителност православни. Не всеки, който е православен по име, е такъв и по дух, и не всеки, който е сектант по име, е такъв и по дух, и особено в нашето време може да бъде срещнат тъкмо онзи „православен”, който е истински сектант по дух: който е фанатичен, не умее да обича и е по рационалистически тесногръд, който се хваща за буквата, който не гладува, нито жадува за Божията правда, но, преситен от собствената си горделива правда, строго съди другите от висотата на тази своя мнима правда – външно, догматически вярна, но лишена от раждането в Светия Дух. И обратно – може да бъде срещнат и онзи сектант, който явно не разбира смисъла на православното служение на Бога в Дух и в Истина, не признава едно или друго изражение на църковната истина, но на практика таи в себе си много от онова, което е истинно Божие, истинно в Христа любвеобилно, истинно братско към хората.

Наличието на подобни смесвания в християнското общество не ни позволява да подхождаме лекомислено към въпроса за отношенията между вероизповеданията. Да, сектантите грешат в неразбирането си на православието, но и ние – православните, не следваме своето православие, като не разбираме тях – сектантите, които понякога удивително пламенно и чисто са устремени към следването на Господа, към живота в Него Единия.

Тесногръдият, горд и болен човешки разум, който не е преобразен в Божия Дух, се стреми еднакво към разделението и търси повод за разделение – независимо на кого ще принадлежи този разум: на православен или на сектант.

Отваряне на целия текст

Автор Виктор П. Лега

V P LegaВ съвременното общество трайно се е наложила мисълта, че християнството, както впрочем и всяка друга религия, ограничават свободния избор на човека и затова го правят по-малко свободен. Наистина, твърдят атеистите, как може да си представим свободния човек при условие, че съществува всемогъщ Бог, Който предопределя всички човешки действия. А и православните християни сами наричат себе си „раби Божии”, издигат послушанието до най-висша добродетел и т. н.

Може би най-ярко тази мисъл е изразил Жан Пол Сартр, според когото даже Бог и да съществува, то това никак не би повлияло на човека в плана на неговата свобода и отговорност. Накратко, ако човекът е свободен Бог няма. Затова, пише Сартр, „екзистенциализмът не е нищо друго, освен опит да се направят всички изводи от последователния атеизъм”.[1] И така, атеистът смята, че православието потиска свободата, твърдейки, че човекът е раб Божи и забранявайки му да прави много от достъпните за атеиста неща. Там пък, където свободата отсъства – там отсъства и етиката. А оттук произтичат вече съвсем песимистични изводи за християнството.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

1935 yannarasЩе се опитам да покажа, че иконоборците винаги са били консерваторите в православието. Препъват се в скандала на лицето. Иконата е потвърждение на лицето, потвърждение на свободата. Не е случаен фактът, че историческият произход на иконоборчеството е монотелитството и неговият поборник имп. Филипик-Варда (711-713).[1] Монотелитите отказвали да различат лицето от природата. Човешката природа е една и обща, човешките лица са „безбройни” и неподобни. Волята е акт на природата, свободата е акт на лицето, тя е утвърждаване на лицето. Волята е свързана с природния индивид, свободата – с човешкото лице. Това разграничение е много важно. Човекът осъществява своята лична ипостас, когато отхвърли природното самосъзнание, което противопоставя индивидуалната природа като аз на природите на другите. Индивидуалността е смесване на природата и на лицето, фрагментиране на природата, което се дължи на цялостното разложение на греха. Определяме човешкото лице с индивидуалните черти на природата, докато то остава незасегнато от всяко природно определяне. Уникално, несравнимо и различно, то съдържа цялата природа и е различна и неповторима възможност за изобразяване на Бога.[2]

Иконоборците са питали привържениците на иконите, коя от двете природи на Христос изобразяват – божествената или човешката? И св. Теодор Студит отговаря, че винаги изобразяваме не природата, а ипостаста.[3] Това означава, че православната иконография няма за цел да представи отделните природи, но да изобрази факта на лицето. Не си поставя за цел да изобрази символично лицето на Богородица с образа на едно днешно момиче, а да потвърди присъствието сред нас на една Девица и майка на Бога. Следователно иконописта не носи символичен и относителен характер, а е изповед и потвърждение на нещата. Именно това разграничаване на иконата, образа на нещата, от сянката на нещата се описва в Посланието до евреите. „Законът… има сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата” (Евр. 10:1). Само с това онтологично съдържание можем да разберем човека като образ на Бога (Бит. 1:26). Човекът изобразява Бога не като природа, т. е. аналогично и символично, а като разграничаване между природа и лица, т. е. изобразява Го реално и онтологично.

Отваряне на целия текст

Автор Арголидски митр. Нектарий (Андонопулос)

Metropolitan Nektarios of ArgolidaСлед моята публична кореспонденция с уважаемия Пирейски митрополит мнозина ме обвиниха, че не следвам стъпките на св. Лука Лекаря. Вместо да им отговоря с мои разсъждения, ще направя това чрез постъпките и действията на самия св. Лука, отнасящи се до отношенията с инославни, както и до сродни теми като расизма, фанатизма, зилотизма, антисемитизма, фундаментализма и др.

Един руски митрополит пишел статии срещу римокатолиците, говорейки само лоши неща за тях. Светителят му отговорил остро, но и с душевна болка: „По този повод бих искал да изразя пред Вас, като редактор на списанието, голямото си огорчение от вашите речи и статии, които прозвучаха на летния семинар на архиепископ Хермоген. Коя бе причината, която наложи да се говори за най-мръсните и отрицателни страни на Римската църква? Нима е възможно там да няма нищо светло и положително? Да няма светци и чудеса? Нима е възможно Римокатолическата църква да е само папата и кардиналите, и Ватиканът, чиято политика отричаме? Нима Римокатолическата църква не се състои от милиони „прости хора” с чисти души? Защо е нужно да ги тровим със статиите на Хермоген, които имат за цел да прокарат лоши и греховни разделения между християните? Каква е причината да се върши толкова тежък грях за радост на враговете на Църквата?”.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Митрофанов

Fr G MitrofanovМакар темата на този цикъл лекции да е 1917 г., днешната е посветена на явление, което възниква малко по-късно, да кажем в 1918 г., но без него е невъзможно да разберем случилото се през 1917 г. Това явление е до болка известно – нарича се евразийство. Може да се нарича явление, мироглед или нещо друго. Като част от речника на съветското време, днес то стана присъщо дори на речника на съвременния истаблишмънт. Днес за евразийство говорят реално всички и всички го оценяват като особено важно за Русия. Същевременно то се появява отдавна – условно, както казахме, в 1918 г., и според мен е получило не само политическа (тя е най-малко интересна), но и културно-историческа, духовно-религиозна оценка от най-различни, често полемизиращи руски религиозни философи, които по отношение на това явление, парадоксално, се оказват на едно и също мнение. Моят доклад, озаглавен „Евразийството като православна метаморфоза на руския комунизъм”, има за цел да запознае с възгледа за евразийството на няколко руски философи, които всички добре познават и които лесно биха намерили общ език с Лев Гумильов – човека, наричащ себе си „последният евразиец”. Той се е смятал за последния евразиец, но за съжаление не се оказва прав. Започвам този разговор с това провокативно твърдение, защото за мен днешният ни разговор за миналото е всъщност разговор за нашето настояще, а, надявам се – и за нашето бъдеще.

И така, евразийството отбелязва своята поява в историята на руската обществена мисъл с издаването през 1921 г. на сборника Исход к Востоку.[1] Отначало то представлява твърде размита светогледна тенденция, проявяваща се в творчеството на група руски учени, посветили се на изследване на отделни проблеми на руската история и култура. Както подчертава един от участниците в този сборник и бъдещ последователен критик на евразийството прот. Георги Флоровски Исход к Востоку не е символическа книга на ново „обществено течение”. „Неговата задача е друга – отново да постави на обсъждане културно-философския проблем за смисъла на руската история и руската революция, като насочи вниманието към проблемите на духовното творчество, да събуди вкуса към културата, към чистите, а не мними ценности. И, колкото и да грешим по отделните въпроси, ние чувстваме, че служим на Великата Русия, и служим не по-лошо отколкото ако се бяхме потопили в суматохата на политическите спорове и на публицистичното злободневие”.[2]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме