Автор Иван Ж. Димитров

Промяната на политическия режим в Източна Европа неминуемо се отрази върху цялостния живот на хората в тези страни, включително и върху религиозния. Почувствали се свободни да изразяват своите убеждения и вярвания, те се обърнаха и към традиционната православна вяра на своите предци. А църковните служители изведнъж се оказаха изправени пред небивали предизвикателства. Интересът на хората към църковния живот надвишаваше физическите възможности на клириците. Така в стремежа си да приемат нови вярващи и да ги обгрижват, клириците не успяваха да вършат своята проповедническа мисия. Затова се стигна до парадокса, че от много работа те не можеха да вършат основната си работа.

В някои от църквите, особено в Българската православна църква, остро се чувства недостиг на клирици. И въпреки това нашата църква не съумява да ангажира други хора да помагат на клириците в нелекото им дело. Човешките ресурси не са достатъчни за чисто култовите задължения, а да не говорим за разпространението на вярата и за социалната дейност. А тъкмо в тези две области биха били много полезни дяконисите. Въпреки това обаче консервативно мислещите ръководители на църквата дори не смеят да помислят за подобно решение на проблема.

Отваряне на целия текст

Автор Протод. Андрей Кураев

Всяка религиозна традиция, която е просъществувала достатъчно дълго, за да надживее епохата на своите бащи основатели, в крайна сметка опира до изключително сложния въпрос: „ние и нашето свещено минало“. Как се съотнасяме ние, сегашните, с нашите древни и свещени авторитети?

Променят се условията на живот на хората, трупа се опит, отчасти ‒ духовен, отчасти – социален, отчасти – интелектуален. Опит и от щетите, понесени от желанието за буквално прилагане на старите правила.

Всяка една традиция има сложни отношения със собственото си историческо минало. Какво да правим със собствената си история, ако се предполага, че основателите класици са били по-гениални от нас, техните епигони?

Отваряне на целия текст

Автор Черногорско-Приморски, Зетско-Бърдски и Скендерски митр. Амфилохий (Радович)

(или Съборност,[1] или ирационална бездна)

Омагьосан кръг

Вътре в сърцето на човека, в живота му, се случва един непрестанен и трагичен сблъсък. На него се дължи и ирационалността на съществуването му. Става дума за сблъсъка на човека като индивид с тоталността на природния свят, а също така на индивида и обществото, от една страна, и на индивида и божеството – от друга.

Природата се отличава с една вечна налудност: изглежда така, сякаш жадува първо да облече своята рожба, т. е. човека, с „образ“ и „слава“, но с едничката цел да може да я остави след това „безвидна“ и „безславна“, тъй щото да се превърне тя в безлична прах по прашните и необятни нейни друмища. Играта на природата с човека много прилича на играта на палача с осъдения на смърт няколко минути преди екзекуцията му. Подарява му малко време, за да се събере и да се самоосъзнае. В същото време обаче го натоварва с един тежък товар, а съзнанието му блещука, преди да угасне, до такава степен, че всичко вътре и около човека пропада в една бездънна ирационална бездна.

В последна сметка, въпросът е за склонността на човека към небитие. Тези склонности, дори когато биват представяни като творчески порив на автономния човек в рамките на светското, са същите ония склонности, които намират своя израз в страха от смъртта. Той на свой ред предлага на човека като последно прибежище – дионисиевското опиянение. Природата като цяло и човешката природа в частност се разкриват като сляпа, мрачна подпора („подсъзнателно“), като едно „цяло без лице“ (Казандзакис), което предопределя пространството на съзнателното, превръщайки го – в последна сметка – в небитие.

Отваряне на целия текст

Автор Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Християнското свидетелство е пропито от желанието за изпълняване на Божията воля по един любящ и решителен начин. Живеенето в Христа, ходенето в Неговите стъпки винаги са били идеалът, сърцето на православната духовност. Централният копнеж на православното богослужение е категорично заявен в молитвата от Преждеосвещената литургия, в която верните молят Отца, „… като се причастим с тия божествени светини и оживотворявани от тях да се съединим със Самия Твой Христос; … та когато Твоето Слово се всели и заживее в нас, Господи, да станем храм на Пресветия и покланяем Твой Дух…“.[1] Преобразяващата слава и сила на троичния Бог трябва да свети във времето, във всяка изява на човешкия живот и из цялото творение, чрез мисията на Църквата.

Тъй като ключовата дума „мисия“, около която ще се въртят нашите дискусии, се употребява често в различни нюанси, необходимо е да кажем, че когато я използваме ние имаме предвид свидетелство за Живия троичен Бог, Който призовава към спасение всички и Който свързва заедно в Църквата човешки същества, които в противен случай не биха ѝ принадлежали или които са изгубили връзката си с нея. Тази характеристика разграничава мисията от обикновената пастирска грижа, насочена към онези, които вече са включени в Църквата. Полето на християнската мисия днес включва едновременно и далечните географски региони от Третия свят (по-точно – един свят, съставящ две трети от цялото население на Земята), и останалата част от населения свят. От което следва, че това е въпрос на мисия по всичките шест континента. За всяка местна църква мисията е насочена навътре или вътрешна, когато се извършва в нейните географски, лингвистични и културни граници, и е насочена навън или външна, когато достига отвъд тези граници – до други народи и земи.

Отваряне на целия текст