Автор Прот. Георги Митрофанов

Профанация и безпаметство

В днешно време не виждам нито желание за действително историческо увековечаване на паметта за войната, нито някакви опити да се осмисли по християнски това събитие.

Затова пък има опити да се говори за войната чрез дегустация на 150 „блокадни“ грама или, когато се отбелязва годишнината от края на блокадата в Санкт Петербург, чрез превръщане на част от Италианската улица в участък от обсадения град – само дето не са разхвърляли наоколо тела на покойници. Същинско кощунство, както и още един патологичен опит, при който на учениците се предлага да напишат съчинение във вид на писмо до бащата на фронта. Това говори за атрофия на всякакво нравствено чувство.

А не по-малко кощунствена е фразата „Можем да повторим“. Какво да повторим? Да погинат още десетки милиони ли? Понякога ми се струва сякаш мнозина наши съвременници са обзети от ужасяваща инфантилизация на съзнанието. И кой ако не Църквата най-вече трябва да извиси глас при тази толкова печална обществено-психологическа деградация.

Но първо въпросът трябва да се поставен по-широко – за нашата историческа памет. За съжаление, характерно за нашето общество е историческото безпаметство. Думите на Пушкин за това колко сме лениви и нелюбопитни не губят своята актуалност и днес. Вярно е, че в днешно време размислите и спомените за войната се усложняват от още две обстоятелства. Първо, трябва да признаем, че живеем в епоха на многобройни имитации, ролеви игри, всякакви реконструкции, които далеч не предполагат дълбоко, да не кажа християнско, но просто духовно-нравствено преживяване на това, за което говорим.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

В какво в наше време се състои мисионерството?

Думата „мисионерство” е чуждо слово. Руската дума е „посланичество”. А нашето посланичество е от особен род – не като политическите посланици, които се стараят да „уредят” някакви дела, а посланици на Бога – посланици, които Той изпраща затова, за да Му бъдат свидетели. Мисионерството не се заключава в това, хората да се обръщат от една в друга вяра, в едно или в друго вероизповедание, а в това, щото пред хората да бъде открит пътят към Бога. В това се състои най-главното. Мисията на първите християни се е заключавала в това, щото те да ходят по целия свят и да говорят: „Ние срещнахме Бога – въплътен, срещнахме Иисус Христос, Който е едновременно и Човек, и Бог. И Той ни откри какво е Бог, т. е. как Той обича Своето творение. И пак Той ни откри какво е и човек: че човекът е толкова велик в Неговите очи, че Той е готов да живее като човек и да умре с нашата смърт – затова, щото ние да можем да се спасим”. И затова мисионерството не се заключава в обръщането на иноверците в своята вяра, а в откриването пред човека на пътя към Самия Бог. И това е изключително важно.

Има една много кратка молитва в края на вечерното правило, на която ние винаги обръщаме много малко внимание: „Упованието ми е Отец, прибежището ми е Синът, а покровът ми е Светият Дух. Троице Света, слава Тебè!”. Тази молитва е толкова кратка и толкова като че ли проста и ясна, а, ако се замислим, тя е същинско вероизповедание. Упованието ми е Отец: това упование не означава, че на Него се надявам, за да ми е добре – Той е Този, към Когото с цялата си душа, с целия си живот аз се стремя. И този Отец е Бог – Бог тайнствен, Бог непостижим. Той е този Бог, на Когото дори не трябва да се дава име, защото всяко име ще ограничава. Него ние наричаме Отец, защото Той нас така ни обича, както може да обича само Отец. И още Той е източникът на нашия живот. Когато говорим за Бога-Отец, ние говорим за Този, Който е пределната тайна, дълбочината на безмълвието, толкова ярка светлина, че св. Григорий Нисийски е могъл да каже, че Той заслепява, ако погледнеш към Него, и затова може да се говори за божествена тъмнина. И ето че непостижимият Бог, Който е животът, пълнотата на божеството, към която сме устремени, но към която не можем да се завърнем сами след грехопадението, а и преди грехопадението Той отново е оставал за нас непостижим, – ето че Той се е открил за нас в Христос.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йов (Геча)

В Православната църква днес се наблюдава голямо разнообразие в практикуването на изповедта. Един наскоро проведен симпозиум[1] дори показа, че е възможно да съществуват разлики в разбирането на изповедта в различните региони. Разликите в практиките на изповедта, които наистина съществуват още от древността, поставят множество въпроси:

1. Къде се случва изповедта? В църквата или в друго помещение? Пред икона или пред Кръста и Евангелието? Каещият се стои ли или коленичи? Днес в повечето украински енории свещеникът изповядва в църквата, а каещият се често е коленичил. В Гърция е често срещано явление изповедта да се прави в канцеларията на храма, а каещият се да е седнал.

2. Кои „опростителни“ молитви трябва да бъдат използвани? Откриваме множество такива молитви във византийските евхологии (молитвослови). Някои използват подчинително наклонение („Нека Бог ти прости…“; други използват изявително наклонение („Аз ти прощавам и отпускам…“), както е например в требника на св. Петър Могила.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Стефан Цанков

Настоящият текст на големия български богослов прот. Стефан Цанков, изнесен в 1933 г. като доклад пред конференция на Младежката християнска асоциация (YMCA), предлага интересен поглед към социално-етичния и идеологическия контекст, в който Църквата живее тогава. По един подчертано научен и правдив, и едновременно с това християнски начин тук авторът разглежда мястото и ролята на Църквата в епохата на модерността. За него идеологическото мислене няма общо с истината на Църквата – положение, което точно кореспондира и с казаното от видния православен богослов и социолог на 20 век о. Радован Бигович, според когото един от основните проблеми на православното богословие в това столетие е „безплътното богословие” – вгледано в себе си и обърнало гръб на предизвикателствата на съвременния свят. Категорично може да се каже, че този текст, както и цялото творчество на о. Цанков е ярко изключение от тази тенденция. Той дефинира и задълбочено анализира главните предизвикателства, които модерната епоха отправя към Църквата: материалистичните философии, които преливат в идеологии и, които – макар и да не дават отговори на въпросите, на които отговаря Църквата, намират голямо разпространение – особено сред интелигенцията. За о. Цанков от половината до три четвърти от нея са „поразени” от тези „квази-научни” философии, а най-парадоксално е, че техните идеи проникват през училището, което за автора се е превърнало в институция, която информира и която, вместо да възпитава и да изгражда личности, просто съобщава факти. Поради вътрешната кохерентност на текста може да се предположи, че той е основа за началните страници на Българската православна църква от освобождението до настояще време (ГБФ, 16, 1938-1939) и въобще за цялата студия, чиято цел напълно съвпада с настоящия текст. Разликата е само в жанра, обема и детайлността. Този доклад на о. Цанков, както и цялото му творчество, са ярко свидетелство за състоянието на Църквата и за отправяните ѝ от обществото, държавата, идеологиите и политиката предизвикателства. Макар днес отдавна да сме в епохата на постмодерността, някои от тях все още са актуални.

Никола Владиков

*   *   *

Втората половина от нашето национално пробуждане и периодът от освобождението на България съвпадат с господството в Западна Европа на няколко философски течения, които сами по себе си или изедно отричат или игнорират религията и Църквата, и които бързо нахлуват най-широко в България. Най-главните от тия течения са: първо, материализмът и свързаният с него атеизъм, разпространени първично, като квази-научни постижения в научните, предимно естествено-изпитателските и интелигентните, по-късно и в широките градски и най-сетне особено в работническите среди, било във вид на теоретически положения, било изедно и като указателни правила в практическия живот на хората.

Отваряне на целия текст