Проблеми на църковното съзнание

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Калин Янакиев

K Janakiev Не бих искал да предизвиквам никого във време на изпитание, но се чувствам длъжен да споделя тук някои мисли, които тревожиха съвестта ми през последните дни.

Не ви ли се струва, свещеноначалници, братя и сестри, православни християни (искам да се обърна първо именно към вас), че поне първоначалната ни реакция спрямо връхлетялото ни изпитание не бе съвсем мъдра? Как започнаха, нека си припомним, определени наши архиереи? С изявления: „Ние няма да затваряме храмовете“, „Богослуженията ще продължат да се извършват“, „Онези, които се притесняват (заявиха дори някои от тях), не са нищо друго освен маловерци“. И тези изявления, да припомня и това, прозвучаха в момент, преди десетина дни, когато никой нито беше поисквал, нито дори беше поставял въпроса за „затваряне на храмове“. Питам се: с това ли тъкмо трябваше да започне реакцията на Църквата ни към онова, което ни сполиташе? Тоест, не с израз на съчувствие, с призив за (християнска) солидарност, за милосърдие, с идеи и инициативи за помощ, а именно със заявления от типа на „ние няма да…“. Вместо с отваряне навън, вместо с послание от нас, християните, към всички, Църквата ни реагира като… затворена корпорация, като общество за самото себе си. Побърза да заяви отграничаването си от обществото. Вие, тоест „външните“, може да си затваряте училищата, театрите, библиотеките, впоследствие и магазините, ние обаче, различните от вас, ще живеем по нашите правила, защото сме… други. С какво? С това, че не сме „маловерци“, „неверници“, „страхливци“ (като вас). Не беше казано направо (с едно-две архиерейски изключения), но, нека признаем, прозвуча така. И прозвуча така именно, защото се започна с „отграничаването“: „Вие ще (затваряте), ние няма (да ви последваме)“.

Отваряне на целия текст

Автор Боголюб Шиякович

Когато говорим за философията и богословието в контекста на съвременността, говорим не за академични специалности, а за терапевтични знания, които могат да ни дадат житейска ориентация и отговор на въпроса как трябва да се живее. Ако изключим т. нар. специализирана общност и общността на изследователите, би трябвало да се запитаме на какъв адрес днес пристигат писмата с философски и богословски послания, какво въобще съдържат тези послания и на кого трябва да бъдат връчени тези писма? Дали адресатите на философските и богословските писма все още имат доверие в тяхното съдържание? Защото човешката памет, както и всеки друг човешки феномен, е отдавна в криза: именно кризата е, ако не общ белег, то поне онази преобладаваща атмосфера, в която всичко съществува или се случва; кризата е станала общо състояние, а не преломен момент на решението.

Нашата съвременност се характеризира с глобалната финансова криза, предизвикана от доминирането на финансовия капитализъм, и поставя въпроса как да се защитим от финансовите злоупотреби в огромни размери. Доминирането на финансовия сектор и на високите технологии обуславя постоянното увеличаване на неравенството (напр. в САЩ 1% от най-богатите притежава близо 30% от общественото производство) на национално и на интернационално равнище. За да бъдат в състояние да оцеляват икономически, много държави зависят от благосклонността на инвеститорите, а инвестиции се получават само когато стопанската и социалната системи на съответната държава се харесат на инвеститорите, ако тази държава провежда политика по волята на инвеститорите.[1] Така се стига до политизиране на икономиката (икономическото оцеляване и развитие зависи от изпълняването на политически условия) и до икономизиране на политиката (политическата стабилност и политическите структури зависят от икономическите отстъпки от страна на инвеститорите).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Афанасиев

Ако все още съществува въпрос, който действително вълнува съвременния човек, това е социалният въпрос. Не че останалите въпроси – религиозните, моралните, научните – не го интересуват, но всички те минават покрай него, без да го докоснат в дълбочина. Те са само своеобразен спорт или хигиена на ума. Докато социалният въпрос е въпрос на живот, засягащ цялото съществуване на съвременния човек. Като че ли от решаването му зависи не само съдбата на съвременния човек, но и съдбата на редица предишни поколения, съдбата на цялата съвременна култура. Всеки народ по свой начин се интересува от различни въпроси, но няма нито един народ, за който социалният въпрос да не заема съвсем особено, изключително място. Неслучайно безумният експеримент, който безумни хора извършват в Русия, така остро вълнува и обсебва вниманието на съвременния човек. Това е най-радикалният, най-смелият опит за решаване на социалния въпрос, опит за окончателно устройване на човешкия живот. Заради този опит някои си мислят, че на болшевиките може да им се прости много от стореното.

Наивно е да се предполага, че те не знаят за всички ужаси на болшевизма – те просто ги пренебрегват като косвени жертви по време на война, като неизбежни грешки при преследване на велика цел. Ето защо социалният въпрос в наши дни най-малко от всичко е въпрос за социалните бедствия. Разбира се, когато социалното зло достига някакъв предел, то става непоносимо. Социалното зло и социалната несправедливост са неизбежни и вечни спътници на човешката история, но никога досега те не са достигали – в някои части на света – такива размери. Никога досега всекидневно не са умирали от глад десетки и стотици хора, редом с неизброими запаси от всякакво богатство.

Отваряне на целия текст

Автор Василиос Н. Макридис

В историческите православни християнски централни области на Източна и на Югоизточна Европа, също както понякога и в общините на православната диаспора по земното кълбо, могат да се срещнат някои протестни движения, носещи много прилики с това, което обикновено се нарича фундаментализъм. Всъщност, въпросният термин се употребява отдавна, за да опише един такъв феномен, макар неговата главна асоциация с консервативния протестантизъм от началото на 20 в. в САЩ и с по-късната му широко приложима и понякога безкритична употреба да го правят по-скоро неуместен в случая с православието. Последното разполага със значително по-дълго историческо минало и разкрива разнообразни специфични черти като непреклонен традиционализъм, злъчно анти-западничество и твърд анти-икуменизъм. В много отношения е проблематично да наричаме, например, руските староверци (от края на 17 в. и нататък) фундаменталисти. От друга страна, обръщайки се към същия феномен вътре в римокатолицизма, повечето изследователи предпочитат да използват друг термин, а именно – интегризъм. Ето защо за твърде многоликия случай с православието се налага да потърсим един по-неутрален термин, и затова аз предлагам ригоризъм. Това разграничение не трябва обаче да обърква по отношение на отделните общи черти, съществуващи между всичките тези протестни феномени.

Отваряне на целия текст

Автор Виенски и Австрийски архиеп. Натанаил (Лвов)

Някога, не толкова отдавна, беше онова спокойно време, което някои от нас, по-възрастните, още помнят, когато родителите планираха бъдещите съдби на своите деца – че те ще завършат това или онова определено училище, ще постъпят на една или друга служба и т. н., почти с пълната увереност, че така и ще бъде.

От ранни детски години помня един характерен случай за пълната безопасност на тогавашния живот, а затова и за безпомощността пред лицето и на най-малката опасност. Приготвяхме се да ходим за лятото в Самарска губерния. По това време в Астрахан (т. е. на хиляда километра от Самарска губерния) се бяха появили няколко случая на холера. И ето че при майка ми идваха нейни познати, и я разубеждаваха от „безумието“ да ходи там с децата си.

Смъртта изглеждаше тогава сравнително далечна, някъде в края на съзнанието, и с нея се налагаше да се срещаме сравнително рядко, при това в най-смекчената възможна форма (ако въобще може да съществува смекчена форма на смъртта) – „при свещеника, при нотариуса и при лекаря“. Мнозина преживяваха десетилетия без нито веднъж да не виждат покойник.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Сергий (Четвериков)

Условията на нашия бъдещ живот – след всеобщото възкресение – ще бъдат съвсем различни от тези, в които ние живеем сега: няма да има нито време, нито пространство, а това изцяло ще измени характера на нашия бъдещ живот, в сравнение с настоящия. А след като няма да има време, това означава, че няма да има и разлика във възрастта на живеещите. Живеейки сега, в условията на времето и пространството, ние недоумяваме как ангелите и светците успяват едновременно да чуват молитвите на десетките хиляди, които живеят по различните краища на земното кълбо, и да откликват на тези молитви. Не го разбираме, защото сме свързани с условията на времето и пространството, и извън тях не си представяме възможност за живот. Освобождавайки се обаче от тези ограничения, ние получаваме възможността да бъдем навсякъде и никъде и, следователно, да виждаме и да чуваме онова, което по-рано ни е било недостъпно.

Съществуването на такъв живот извън времето и пространството се потвърждава и от Евангелието, и от написаното от апостолите, и от вселенското Предание на Църквата. Между нас и небесния свят се извършва непрестанно общение. Новозаветното Писание определено настоява на съществуването на живота отвъд този свят, а Църквата има като основно съдържание на своя живот постоянното общение с отвъдния свят: със светците и починалите, с ангелите и с Бога. Без да прилича на нашия живот, небесният свят не се отчуждава от нас, съставяйки с нас единната Църква Христова и вземайки живо участие в нашия живот. Откъде е видно това ли? Най-вече от факта на Въплъщението на Божия Син, от Неговото пребиваване с нас тук, на земята, от създаването от Него на земята на Църквата, от изпращането над апостолите и Църквата на Светия Дух, от съществуването в Църквата на постоянното молитвено и благодатно общение с небесния свят. На нашите молитви небесният свят отговаря с изпълняването на просбите ни, дарува ни благодатно и светло устройване на духа, помага ни в нашите духовни и телесни нужди, открива ни се във видения и откровения. Налице е огромна духовна литература, в която са събрани многобройни факти от този род. Според учението на Църквата, никой от нас след своята смърт не изчезва, но преминава към ново съществуване – светло или печално, но винаги съзнателно. След смъртта ние влизаме в света на духовните съзнателни същества – добри или зли, свети или грешни – и се удостояваме да съзерцаваме Самия Творец на света… Какво представлява този тайнствен задгробен свят, какъв живот тече там – за това можем да съдим донякъде по Словото Божие, по Преданието на Църквата, по едни или други явления или откровения, каквито получаваме от тайнствената глъбина на небесния свят. При това ние сме длъжни да умеем да различаваме истинските явления и откровения от мнимите, призрачните.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Автентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Десницки

- При нас, протестантите, в центъра стои сотириологията, а при православните – еклисиологията. Цялото ви богословие произтича от учението за това, какво е Църквата.

Така ми каза един познат протестант. Първата ми реакция беше възражението, че в православието всичко е взаимно свързано и че еклисиологията е само една от възможните отправни точки. Подразбира се, че по същия начин може да се започне и с другите елементи на нашата традиция: догматиката, богослужението, даже иконописта – и от тях да се стигне до всички останали.

След известно размишление обаче разбрах, че в действителност протестантът е дал една макар и опростена, но вярна картина. Действително, за страничния наблюдател, а понякога и за самия православен, твърде много от онова, което е в православието, остава загадъчно и неясно, ако той не е осъзнал докрай, че самото православие гледа на себе си не като на система от догмати, като набор от обреди или партия от единомишленици, а именно като Църква, и ако не се запознае изцяло с онова, което именно се влага в това понятие.

Отваряне на целия текст