Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Владимир Вейдле

Vladimir VejdleСъвременният човек мисли религията, не само чуждата, но и своята, като една от съставните части на културата. В града, където той живее, има здания, предназначени за богослужение, има и театри, библиотеки, пощенски станции, универсални магазини, а подобно на това и в съзнанието му са разположени, като на рафтовете на един и същи шкаф, и представи и понятия, свързани с религията, и всевъзможни други, отнасящи се да кажем към музиката, астрономията, медицината, шахматната игра. Затова на него му се струва напълно естествено, когато в книгите влиза най-напред обзор на събитията за някакъв период от древногръцката например история, а след това параграфи или глави, посветени на стопанството, на домашния бит, религията, литературата и изкуството от същия този период. На практика обаче тези привични възгледи са в рязко противоречие както с историческата истина, така и с вътрешната логика на нещата. Религията не е там, където е културата, с всичките свои раздели, а някъде зад нея или в нейната основа. И затова тя не е някаква част или област от културата, защото цялата култура представлява излъчване на религията. И с това обаче все още не е казано всичко. Културата тръгва от религията, но не ни въвежда в нея. И веднага щом погледнем културата от гледната точка на религията, ще ни се прииска да зачеркнем заглавието на тези размишления или поне да заменим в тях съюза „и“ с рязка разделяща черта.

Отваряне на целия текст

Автор Катански еп. Касиан (Безобразов)

Bishop Kassian BezobrazovНуждае ли се богословието от свое оправдание? Въобще и особено в нашето време? Правото на съществуване на богословието е бивало отричано в епохата на позитивизма. Позитивистите са отказвали да виждат в богословието наука. Само че тяхната епоха сякаш е отминала. И комунистическият поход против християнството и против християнското богословие се оказа край – и самоубийство! – на позитивизма. В тази борба окончателно се разкри религиозната природа на позитивизма като религия на атеизма и този, който победи, беше християнството – не религията въобще, а християнството. Победи обаче в този смисъл, че решителното сражение вече е спечелено, с което и изходът от борбата е предрешен, и при все това борбата все още продължава. Войнстващият атеизъм все още се защитава от своята съветска твърдина и дори осъществява своите вилазки,[1] някой – по стар навик – му оказва помощ и в свободния свят. Така че победоносното християнство не трябва да слага оръжията.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василий Зенковски

Fr V ZenkovskyБило е време в историята на човечеството, когато религиозното обяснение на света и на човека е било единствено и всеобхватно, когато вярата във висшите сили не е била отделяна от живото усещане за тяхното всъдеприсъствие. Това време обаче отдавна е отминало: редом с вярата, от най-далечните времена е започнало да се развива знанието – отначало частично, не особено уверено в себе си, а след това знанието е започнало да се развива все по-бързо, все по-енергично и все по-уверено. Вече в дохристиянската епоха вярата е започнала да бъде измествана от знанието и този процес скоро е довел до такова вътрешно разложение на древния свят, че той е започнал да погива. Християнството е спасило света от тази гибел и от това вътрешно разложение, възродило е човечеството с духовното обновление, което е донесло в света, а заедно с това е положило и нови основи за научното и философско изследване. За съжаление, това обновление на ума (срв. Рим. 12:2), което християнството е донесло в света, не е дало на света всичко, което е могло и което е трябвало да влезе в света от светлината, която в Христос е засияла за света. Истинското и творческо обновление на ума сякаш се е съсредоточило само в областта на богословието, отдавайки изследването и изтълкуването на природата и на човека изцяло на т. нар. „естествен разум“. Това пагубно разделение, което е чуждо на ранното християнство, е получило особено остър израз в зората на „новата“ епоха, т. е. през петнадесетото и през шестнадесетото столетие, след което разграничаването между вяра и знание е станало нещо сякаш „от само себе си разбиращо се“, може да се каже – традиционно, безспорно. А в нашата епоха християнският свят, като не намира правилното съотношение между вярата и знанието, през последното столетие премина вече към открито изместване на вярата от знанието. Действително, необичайните достижения на научните изследвания във всички области, главозамайващите успехи на техниката – всичко това породи такова умонастроение, такава настройка на духа, при които едва ли остава място за вярата. При мнозина – особено тези, които с жар и упоение изучават науката или работят в областта на техниката, сякаш са пресъхнали самите източници на религиозните преживявания – сега хората са до такава степен заети изключително със земния живот, с неговите сложни теми и изследвания, с техническото овладяване на силите на природата, че само някакво трагично разтърсване (като двете световни войни) или онова вцепеняване, което носи със себе си в света смъртта, поставят отново пред всички религиозния въпрос. За тези обаче, които се завръщат към религиозния живот или просто търсят отговор на религиозните питания, с неизбежност възниква необходимостта да намерят такова взаимоотношение между вяра и знание, при което едното да не изтласква другото. Съвременният човек не може да отхвърли всичко онова, което науката е донесла в света, но как да съедини с него не простото признаване на една „Висша Сила“, а цялата пълнота на християнската вяра, на живота в Църквата?

Този въпрос е прекалено важен и значителен, за да го решаваме „как да е“, „между другото“. На неговото изясняване, на един кратък анализ на основните теми, свързани с него, е посветен и настоящият етюд.

Отваряне на целия текст

Автор Никола Владиков

Fr Stefan TsankovВ началото на изложението, посветено на възгледа на големия православен богослов на двадесетото столетие проф. протопрезвитер Стефан Цанков за просветата и образованието, е наложително да се уточни терминологията, т. е. какво има предвид авторът, когато говори за просвета. Това уточнение, се явява и сърцевината на темата. През 1906 г., в началото на богословския си творчески път, младият богослов систематизира възгледа си за просветата така: „Просветата не е нито наука, нито занаят. Тя може да се съотнася с тях, но те не я съставляват. Просвета, просвещение, както самата дума показва, е светлина духовна: светлина, която озарява душата, освещава сърдцето и волята, и просвещава ума“.[1]

От тези думи на о. Цанков, прозира едно духовно, психо-соматично разбиране за просветата. Тук няма подценяване или пренебрегване на просветата, напротив – тя е видяна като потенция да облагороди и благодатно да преобрази човека. Този величествен възглед за просветата рязко се разминава и конкурира с особено популярното в началото на това столетие рационалистично разбиране за просветата, според което нейната единствена задача е да предостави дадени неспекулативни или спекулативни факти на ума на човека. И това е всичко. Така че никак не е случайно, че в просветителската дейност на о. проф. Цанков основно място заема разобличаването и различаването на тази псевдо-просвета от истинската просвета, която „озарява душата, освещава сърдцето и волята, и просвещава ума“. Според професора, именно тази просвета е притежавал българският народ преди Освобождението, макар и неук. Тя е работела с богочовешките кординати тук и горе, и именитите български възрожденци са до голяма степен нейна заслуга, уверен е авторът. Докато модерната просвета, деконструира този онтологичен скелет и разбирането за просветата е минимализирано само до тук.

Отваряне на целия текст

Автор Аристотелис Папаниколау

EvangelismosБлаговещение, Εὐαγγελισμός, съобщаването на Благата вест на Мария, че ще роди Христос – Детето, Което тя ще нарече Иисус, – е денят на Въплъщението. Денят, в който Бог става човек, възприемайки формата на човека. Това събитие отбелязваме на 25 март.

Нашето православно предание с особена сила настоява, че в този ден Бог е станал човек; че Иисус, Който е бил заченат в този ден, е по парадоксален начин и Бог, и Човек. Това вярване във въплъщаването на Бога в човека Иисус – както ни е казано в Символа на вярата, „от Светия Дух“, т. е. чрез силата на Светия Дух, – не е нещо, което може да бъде заявявано с лекота. Всъщност, бих казал дори, че през последните няколко столетия то е изпаднало в немилост. Една от причините за това е научният стандарт за истина, който е взел надмощие от 17 в. насам, а идеята, че Бог може да стане човек, е нещо, което никога досега не е било наблюдавано, нито е нещо, което може да бъде удостоверено по научен път. В епоха, когато доверие се дава само на това, което може да бъде удостоверено, това, за което можем да подсигурим доказателство или свидетелство, вярването в Бог, Който е станал човек – в една конкретна личност, е нещо, което просто не покрива стандарта за истина. Това е нещо, което не е било лесно за вярване дори и преди научната революция. Изучаването на ранните християнски текстове разкрива, че гръцките философи също не са намирали това вярване за особено разумно.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevПродължение от „Красота и сложност“

Когато говорим за „статично съвършенство“, лесно можем да се подведем в интерпретации, чужди на положения в тази метафора смисъл. Грубо казано, да заявим, че например камъкът е „грозен“ и „зъл“, доколкото в нашия опит той действително е статичен и непроменим. Но именно поради нашия опит ние много добре знаем, че статичното само по себе си все още не означава нито грозно, нито зло. Липсата на наблюдаемо движение не означава и липса на качество. Следователно тук „статичното съвършенство“ не е дефиниция, нито пък „наглед“ за самото зло, а за неговите релационно актуализирани следствия. Тук възниква изключително сложният и, изглежда, нерешим (в тази понятийна система) проблем, който може да бъде изказан накратко по следния начин: Ако приемем, че познаваме нетварните Божии енергии единствено след (чрез) тяхното въипостазиране, то какво трябва да бъде определението ни за действената тварност на Демона? Съществува ли „демонична ипостас“ в този езиков строй? Ако такава съществува, по какво я разпознаваме като демонична? Ако не съществува, по какво изобщо съдим за нея? Отговорът на този въпрос е много по-тежък и важен, отколкото изглежда на пръв поглед, защото от него зависи дали оставаме в християнската, или преминаваме в дуалистична религиозна доктрина. Тук става дума за отношенията и зависимостите между реалностите на човешкото същество и „невидимото“ (в смисъла на Символа на вярата), от една страна, и, от друга – за тяхното разумно ценностно разграничаване. Каква, грубо казано, е чисто психичната зависимост на човека от демоничното? Какви са релациите помежду им и как се актуализират така, че да бъдат дефинирани като различни?[1] Виждаме към какви непосилни „свръхонтологични“ бездни ни води тази съществуваща релация. Никакво диалектическо размишление и онтологизиране не е в състояние да ни помогне в сферата на извън- или над-разумното. Оттук обаче, ако те са „свръхонтологични“, не означава ли това, че пропадаме в жестокия и нерешим философски, математически и екзистенциален проблем на увеличаването на безкрайностите? В случая – ясно е – увеличаването е следствие от езикова (= мисловна) невъзможност, но това не прехвърля ли целия проблем в сферата на ирационалното, а следователно не са ли прави онези, които твърдят, че религиозната вяра е поначало непоследователност на мисленето и груба емоционална, психична грешка?

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevПродължение от „Добро, зло и виртуални облаци“

Когато говоря за баналното, естествено е в началото да се опитам да намеря и да задам съответните въпроси за него, така че да го включа като понятие в цялостния контекст на книгата, т. е. да пробвам да определя по възможност непротиворечиво и логически коректно неговите измерения. Това е наложително и поради още едно съображение – фактът, че ще се опитам да разгледам баналното като битиен проблем или конфликт със съответните му богословски смисли. Това означава, че то ще бъде положено така или иначе в сферата на крайни питания, чийто обхват може да се открие, например, в думите на Чоран:

На всяка възраст можем да установим, че животът е грешка. Но на петдесет години правим великото откритие, че може да бъде красив и грозен, че всъщност е интересен. С времето той се банализира и ние започваме да съжаляваме за периода, в който сме се вълнували и сме го приемали по-непосредствено.[1]

„Банализирането на живота“, а не едно или друго литературно, философско, езиково и т. н. клише, ще е темата тук. Веднага трябва да кажа обаче, че „банализирането на живота“, така, както го схващам, е по своята най-дълбока същност позитивно, а не негативно явление. То не е нито осъществяване, нито разсъществяване от онзи вид, който имаме при отношението „добро-зло“. Върху него е невъзможно да се морализира. Баналното е негентропиен модус, то е удържаността на осъщественото в ентропийния свят, но вече в контекста (слоя на реалност) на културата.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Дору Костаке

doru.costacheВ ранните ми години в Букурещкия университет се сблъсках с мнението на много мои колеги и студенти, че православният човек трябва да е на страната на креационизма – против еволюцията. Това означаваше представянето на първите две глави на кн. Битие по буквален начин: като някакъв научно прецизен доклад за сътворяването на вселената. Опитвах се да не се съгласявам с това и по този начин завърших в пълна изолация. След преместването си в Сидни открих, че много православни християни от развитите страни разсъждават по същия този начин, както и че в много от случаите моето отхвърляне на креационизма изглежда подозрително. Опитите ми, без да вдигам много шум, да успея да демонстрирам, че православният креационист щедро черпи от основните положения на деноминации, които иначе традиционно презира, оставаха пренебрегнати. Което ме подтикна да продължа с работата си върху изследването на светоотеческото творчество, детайлно издирвайки как кн. Битие е била четена през ранните християнски столетия. В онова, което следва по-долу, се позовавам на някои от местата, които съм намерил, и които – независимо че авторите, които ще спомена, постоянно разгласяват величието на разказа за сътворението в кн. Битие – противоречат на креационисткия възглед върху тази книга, която креационистите възприемат като научно съобщение. За писателите, които ще бъдат споменати, не съществуват никаква библейска „наука“ за сътворението, никакъв креационизъм. Вместо това, кн. Битие е за тях богословски разказ за тайнството на вселената като Божие творение.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме