Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Марио Коев

M KoevФилософската по произхода на основанията си теза, че науката е противник на религията, отдавна вече няма онази своя първоначална примамливост и все повече са учените и изследователите, които си задават въпроси, опериращи и взаимодействащи си в една или друга степен с фундаментални богословски и (или) философски истини и проблеми. Просвещенската емоционалност, настояваща за освобождение на разума от „оковите на Църквата“, все повече преминава в далеч по-разумно и балансирано отношение. Все по-ясно става, че същността на процеса не е в някаква принципна и „каузално необходима“ борба между науката и вярата, а между материалистическия (в по-общ смисъл – натуралистичния) и религиозния светоглед. Какво например казва Левонтин: „Материализмът е абсолютен, защото ние не можем да допуснем божествен крак да подпре вратата“.[1] Ето това не е научно твърдение, а лозунг – волево действие, базирано върху сляпо убеждение (суеверие). Вече споменах как светогледът се изгражда в голяма степен върху субективни илюзии, породени от една или друга социална и научна специализираност.[2] Изобщо не е сигурно, че известният антитеист, биологът Р. Докинс би изкоренявал този вид сляпа вяра по същия начин, по който се бори с вярата в Бога.[3] В крайна сметка неговият светоглед е същият, което не би му позволило да опонира, защото ще трябва да се самоопровергае. Такава сляпа вяра често се среща и в религията, и в науката – тя няма нищо общо с тях самите, а с човека и неговия светоглед. А светогледът изобщо не може да бъде редуциран до или изведен само от една или друга система от правила и закономерности. Той е субективна ориентация в рамките на културата, нещо повече – не съществува извън нея. Това, от една страна. От друга, когато става дума за сляпа вяра, не бива да забравяме, че „зад“ или „под“ нея обикновено има едни или други личностни дефицити и дълбинни страхове.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevПродължение от „Аналогичният изоморфизъм. Слоеве на реалността“

Областите на науките лежат далеч една от друга. Начинът на разглеждане на предметите им е коренно различен. Значението на тази разпаднала се множественост от дисциплини днес се поддържа както от техническата организация на университетите и факултетите, така и от практическото целеполагане на специалностите. По този начин се е загубило вкореняването на науките в тяхното същностно основание.[1]

Какво обаче е това същностно основание на науките? Има ли такова изобщо? Изглежда и това в частност има предвид Гадамер, когато говори за феномена на разбирането, който не само пронизва всички човешки връзки със света, но има самостоятелна валидност и в науката, като се противопоставя на опита да се превърне в научен метод.[2] Нужно ни е да удържим едно разбиране за единството, положено в самата тъкан или произход на различните научни дирения и дисциплини и което ни позволява да подвеждаме отделните науки под общо понятие извън границата на чисто методологическите принципи. Какво би било това единство и можем ли да го артикулираме в степен, която да ни даде някакво право да го ползваме като аргумент?

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

G Th KaprievВъв византийската култура не текат напрежения между самите τέχνη и ἐπιστήμη, между профилирано умение и научно знание. Няма конкуренция между тях, няма тяхно субординиране, а няма и преходи от едното към другото: нe се търсят пътища за преминаване от ars към scientia.

Те се мислят колкото през очевидната разлика между тях като две човешки дейности, толкова повече през очевидното им единство в хоризонта на общото им антропологично ниво. Ключът е в това, че византийската култура различава между сетивно и рационално познание, но заедно с това ги гледа като две неделими измерения на едно и също познавателно равнище, характерно за психосоматичното същество. Сетивно-рационалното познание е единен механизъм, от който произтичат както „изкуствата”, така и „науките”.

Напрежения текат между схващанията за тяхната позиционираност в антропологическото: за тяхното място в начините на съществуване, присъщи на човешката природа.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevПродължение от „Смирение и разум” – тук

Така или иначе обаче, щом говорим за отношенията между разума и християнското смирение и за да сме в състояние малко по-задълбочено да се захванем впоследствие с централната тема на тази книга – потребителската култура като телеологичен проблем – ще се наложи преди това да се спрем на привидно несвързани с нея въпроси, които обаче ще помогнат да концептуализираме възможно по-широко свързаната с това проблематика.

Ако се съгласим, че през последния век науката се е сблъскала с качествено нов тип обекти и изследването им може да се нарече „некласическа наука”, се появява въпросът какви обекти има основание да се считат за обекти на такава некласическа наука, в кои области на познанието, как те могат да се разпознаят… Новите същности са качествено различни, изменящи се, те включват по-сложни субекти и структури… Те изискват не само нови теории, но и нови методи… За примери за некласическа наука се посочват теорията на относителността, квантовата механика, … синергетиката, науките за хаоса, системи, в които елементите са взаимосвързани и промяна или действие на един елемент се отразява върху останалите, фрактални обекти, пространства с дробен брой измерения…[1]

Сложността на битието и красотата на Вселената далеч надхвърлят в частност и онова по-тясно учебникарско естетическо понятие, с което повечето хора свързват красивото. Оттук тръгна и интуицията ми за далеч по-сложната природа на баналното, положено като един от централните предмети на разглеждане. Отношенията между „банално”, „красиво”, „сложно”, „просто” и т. н. надхвърлят сферата на диалектиката; те не са и просто противопоставени, тъй като ще видим, че самото банално притежава характеристики и изгражда смислови полета в различни „слоеве на реалност”. Ще рече, че баналното не е и не може да се мисли само отрицателно. Според мен то е особен начин на проявяване на „кръгово време”, прекосяващо „случайностите” (границите) „вътре” в битието – които именно определям като „слоеве на реалност” – и следователно осъществяващо поне една от връзките помежду им. Напълно съзнавам смелостта и дори безпредпоставъчността на това твърдение. То е хипотеза, която ще се опитам да уплътня в книгата, като е възможно тя да не може да бъде теоретично обособена докрай. Възможно е също и самата интуиция, стояща в началото ѝ, в крайна сметка да не получи онази предварително очаквана яснота на изказа, на която се разчита при писането.

Отваряне на целия текст

Автор Александър И. Кирлежев

A KyrlezhevВъпросът, който е изведен в заглавието, днес става все по-актуален. В случая имаме предвид пространството на християнската култура в широк смисъл. И актуалността на този въпрос се открива както в „европейски” мащаб,[1] така и в наш, руски. Всичко това е свързано с изменението на отношението към религията в обществото или, както казват понякога, с нейното завръщане в културата.

Така например, днес съотношението религия – наука, което дълго време е било по определение конфронтационно, се смята за такова единствено от неголяма група учени – атеисти или агностици по своите възгледи, или в рамките на прилаганата от тях научна процедура (т. нар. „методологически атеизъм”). Някои философи, даже със съветска школовка, без особени проблеми различават научно и извън-научно знание, отнасяйки последното към изкуството и към религията. А приемането, сравнително неотдавна, на образователния стандарт „Теология”[2] и откриването в редица руски университети на катедри по теология изглежда завършиха историческия цикъл когато богословието е било изцяло изтикано от културно-образователната сфера.

Отваряне на целия текст

Автор Йерод. Атанасий Зографски

Zograf monasteryТова, което бих искал да кажа по-надолу, няма научна стойност. По-скоро е нещо „около” науката и „преди” науката. Темата е предизвикана от съвсем конкретния и екзистенциален опит, който имам от общуването си със света на учените, работещи напоследък с ръкописния и документален манастирски архив, както и в библиотеката. Искам да споделя някои мисли, родени от този опит, които навярно биха могли да им послужат в качеството им именно на учени, без казаното от мен да се възприема като нравоучение.

Понякога Евангелието става предмет на науката. Филолозите изучават граматичните форми в различните му преписи и преводи, броят еровете и носовките. Църковните историци го използват като исторически извор. Изкуствоведите изучават украсите и миниатюрите в ръкописите. Всичко това има своята несъмнена стойност, но тук ще се опитам да погледна по друг начин на него поради факта, че през последните години около манастирския архив работят около 10 научни екипа, повечето от които постепенно се събраха в единно научно съдружие. То се опитва да разработва органичен и единен подход към различните архивни сектори. Това спонтанно възникнало движение към единство ме насърчава да изкажа отношението си към него от гледната точка на монах и на библиотекар, отговорен за съхраняването и изучаването на архива.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Завершински

Fr G ZavershinskyЧовек живее в материален свят, т. е. във времето и пространството, които за това са и били сътворени. Пространството и времето възникват заедно с материята, която, по определението на съвременната физика, е всеобщност от динамични неопределени активни отношения. Както пише Ричард Фейнман, нобелов лауреат от 1965 г. в областта на физиката, „природата ни позволява да изчисляваме само вероятностите… и начинът на нейното описание като цяло остава непостижим за нас”.[1]

Научните постижения от 19 и 20 век провокират философите да разработват нови подходи в метафизиката, която не може вече да бъде разглеждана извън физиката и да бъде във висше положение спрямо нея. Сега метафизиката и физиката трябва да бъдат описвани заедно, като части на едно цяло. Неортодоксалната методология и апофатичният език на пост-нютоновата наука тук ни дава нов подход – началото на метафизичното разширяване на физиката. Човекът не може да остава вече неутрален наблюдател на природата и това, което преди изглеждаше непоклатимо като обективно знание, на практика става непостижимо. Невъзможно е да се наблюдават и описват физическите явления, без да се оказва въздействие върху тях.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

David B HartНеотдавна от тези страници[1] научих, че в днешния свят изразяването на съмнения в убеждаващата сила на теорията на най-естественото право е нещо опасно. Не че мечтая за повторно репетиране на спора. Ще отбележа обаче, че междувременно аз промених гледната си точка – в смисъл не че теорията на естественото право е вродено безсилна, а по-скоро че нейните защитници често просто не успяват да доловят колко нихилистичен е станал възгледът на късната модерност за реалността, или колко далеч нашата култура е отишла в това да изгуби всякакво ясно усещане за „природа” въобще – да не говорим за която и да било област на моралните значения, до която природата е в състояние да позволи достъп. Днес всеки аргумент – от иманентните блага до трансцендентните цели – трябва да бъде подготвен посредством опит за, така да се каже, „оправяне на света” – посредством едно по-дълбоко и по-широко обучаване в чувствителност, въображение и природно уважение.

Е, независимо дали бях прав или не, нито един от отговорите, които провокирах, не ме изненада повече от обвинението във „фидеизъм”.[2] Не можеше и да ми хрумне, че който и да било би си представил, че единствената алтернатива на безграничната убеденост в компетентността на разума да извлича морални истини от видимите природни форми – без оглед на господстващия културен режим – е вярата, че моралното знание е запазено изключително за „откровението”, тесногръдо възприемано като корпус от неразгадаеми законодателства, нахълтващи в историята свише. Ако не на друго, прекомерната тревога по сцилата и харибдата на „рационализма” и „фидеизма” прилича на позагубила блясък отживелица от седемнадесетото столетие (или там някъде). И двете категории биха били неразбираеми в античния или в средновековния свят, към които, мислех си, съм хвърлял по едно замислено око – светове, в които вярата и разумът все още не са стигнали дотам да бъдат смятани за изцяло различни, в основата си противоположни движения на ума.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме