Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свщмчк Иларион (Троицки), архиеп. Верейски

St Hilarion TroitskyС разбираемо смущение и благоговеен сърдечен трепет се изкачих на тази катедра за първата си лекция. В тези най-незабравими за мене минути започва дейността ми на академичната катедра. Какво ли ме очаква, какво ще стане с мене тук дотогава, докато сляза от нея за последен път?…

Когато се сменят кормчиите на кораба и новият кормчия застане на своето място и хване рула, той преди всичко ще побърза да разбере направлението, в което върви и по което трябва да плава повереният му кораб. Зорко ще се вгледа в тъмнеещата далечина – там, където в мрака блещукат огньовете на спасителните фарове – и по светлината на тези неподвижни огньове с твърда и уверена ръка ще направлява той по морските вълни бяга на своя кораб. В донякъде подобно положение чувствам себе си в тези минути и аз. Съдено ми е било на тази катедра да сменя опитен и надежден кормчия – поне отчасти да заменя незаменимия. Млад и неопитен кормчия съм аз, а в науката – слабограмотен. И затова сега пред мене с цялата си острота стои цял ред въпроси: Защо съм дошъл тук? Накъде да вървя? Какво да правя? Да, позволявам си да смятам, че обстоятелствата на времето са добре известни на всички вас и че онези изисквания, които в последно време от различни страни се поставят към нас и към нашето училище в такова изобилие и така настойчиво – че всичко това не само пред мене, но и пред всички вас в началото на всяка учебна година, може би, с не по-малка острота поставя редица подобни въпроси – защо сме тук, какво да правим, към какви цели да се стремим? Като се надявам, че в нашето умонастроение сега има нещо общо, събирам и смелост, по мярата на разбирането си, да отговоря на тези въпроси в моята първа и встъпителна лекция – встъпителна не към курса на тази учебна година, а встъпителна в целия ми академичен живот и дейност.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Завершински

Fr G ZavershinskyЧовек живее в материален свят, т. е. във времето и пространството, които за това са и били сътворени. Пространството и времето възникват заедно с материята, която, по определението на съвременната физика, е всеобщност от динамични неопределени активни отношения. Както пише Ричард Фейнман, нобелов лауреат от 1965 г. в областта на физиката, „природата ни позволява да изчисляваме само вероятностите… и начинът на нейното описание като цяло остава непостижим за нас”.[1]

Научните постижения от 19 и 20 век провокират философите да разработват нови подходи в метафизиката, която не може вече да бъде разглеждана извън физиката и да бъде във висше положение спрямо нея. Сега метафизиката и физиката трябва да бъдат описвани заедно, като части на едно цяло. Неортодоксалната методология и апофатичният език на пост-нютоновата наука тук ни дава нов подход – началото на метафизичното разширяване на физиката. Човекът не може да остава вече неутрален наблюдател на природата и това, което преди изглеждаше непоклатимо като обективно знание, на практика става непостижимо. Невъзможно е да се наблюдават и описват физическите явления, без да се оказва въздействие върху тях.

Отваряне на целия текст

Автор Йерод. Атанасий Зографски

Zograf monasteryТова, което бих искал да кажа по-надолу, няма научна стойност. По-скоро е нещо „около” науката и „преди” науката. Темата е предизвикана от съвсем конкретния и екзистенциален опит, който имам от общуването си със света на учените, работещи напоследък с ръкописния и документален манастирски архив, както и в библиотеката. Искам да споделя някои мисли, родени от този опит, които навярно биха могли да им послужат в качеството им именно на учени, без казаното от мен да се възприема като нравоучение.

Понякога Евангелието става предмет на науката. Филолозите изучават граматичните форми в различните му преписи и преводи, броят еровете и носовките. Църковните историци го използват като исторически извор. Изкуствоведите изучават украсите и миниатюрите в ръкописите. Всичко това има своята несъмнена стойност, но тук ще се опитам да погледна по друг начин на него поради факта, че през последните години около манастирския архив работят около 10 научни екипа, повечето от които постепенно се събраха в единно научно съдружие. То се опитва да разработва органичен и единен подход към различните архивни сектори. Това спонтанно възникнало движение към единство ме насърчава да изкажа отношението си към него от гледната точка на монах и на библиотекар, отговорен за съхраняването и изучаването на архива.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

David B HartНеотдавна от тези страници[1] научих, че в днешния свят изразяването на съмнения в убеждаващата сила на теорията на най-естественото право е нещо опасно. Не че мечтая за повторно репетиране на спора. Ще отбележа обаче, че междувременно аз промених гледната си точка – в смисъл не че теорията на естественото право е вродено безсилна, а по-скоро че нейните защитници често просто не успяват да доловят колко нихилистичен е станал възгледът на късната модерност за реалността, или колко далеч нашата култура е отишла в това да изгуби всякакво ясно усещане за „природа” въобще – да не говорим за която и да било област на моралните значения, до която природата е в състояние да позволи достъп. Днес всеки аргумент – от иманентните блага до трансцендентните цели – трябва да бъде подготвен посредством опит за, така да се каже, „оправяне на света” – посредством едно по-дълбоко и по-широко обучаване в чувствителност, въображение и природно уважение.

Е, независимо дали бях прав или не, нито един от отговорите, които провокирах, не ме изненада повече от обвинението във „фидеизъм”.[2] Не можеше и да ми хрумне, че който и да било би си представил, че единствената алтернатива на безграничната убеденост в компетентността на разума да извлича морални истини от видимите природни форми – без оглед на господстващия културен режим – е вярата, че моралното знание е запазено изключително за „откровението”, тесногръдо възприемано като корпус от неразгадаеми законодателства, нахълтващи в историята свише. Ако не на друго, прекомерната тревога по сцилата и харибдата на „рационализма” и „фидеизма” прилича на позагубила блясък отживелица от седемнадесетото столетие (или там някъде). И двете категории биха били неразбираеми в античния или в средновековния свят, към които, мислех си, съм хвърлял по едно замислено око – светове, в които вярата и разумът все още не са стигнали дотам да бъдат смятани за изцяло различни, в основата си противоположни движения на ума.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevТретото хилядолетие начева като постхристиянска, постметафизическа, посттрадиционна епоха. Вездесъщието на префикса пост- подчертава радикалните промени, които бележат нашето време. Ние преживяхме един разрив, една фундаментална промяна в собственото ни доминантно себеразбиране.[1]

Ако се съгласим с това заключение, това в нашия случай ще означава, че ни е необходимо едно възможно по-широко богословско осмисляне на културните процеси в света днес. Пред нас възникват определени точки на напрежение на понятийно и на съдържателно равнище, проблеми на контекста и изобщо на мисленето за човека и света. Вездесъщието на префикса „пост-” само по себе си показва, че липсва ясно разбиране за света, в който живеем. Няма идея за културата днес, което е логично, ако го погледнем в оптиката на отпадането на големите разкази. Самото понятие време, използвано във философските, историческите и богословските изследвания, все още е прекалено „монолитно” и „единно”, за да може адекватно да опише процесите и техните съдържателни и смислови оптимуми, както и собствено рефлектирането върху тях, търсещо каквото и да било,[2] предполагано в двупосочността на една аксиоматично положена потенциална безкрайност на историята. Така времето се употребява по-скоро като допълнителна характеристика, служеща за езикова и логическа сглобка в концептуалното развитие на един или друг дискурс, а не като фундаментална проява на битието. От своя страна и развитието на науката и на технологиите, на медиите и изобщо на виртуалното пространство само по себе си изисква църковен и богословски отговор. Този отговор обаче не може да бъде „просто научен”, „просто теоретичен”. В крайна сметка не съществува богословие без вяра във въплътеното Слово Иисус Христос. В този смисъл, тъй като немалка част от християните днес сме in partibus infidelium,[3] все по-рядко успяваме да оставим ясна следа между онова, в което твърдим че вярваме, и начина си на живот. Всъщност тази следа днес е ясна именно доколкото ни показва точно обратното. Така, ако поставим едно разсъждение на Паул Тилих за мъжеството в малко по-широка перспектива, на първо място това означава, че „трябва да бъде разбран човекът, както и неговият свят, със своите структури и ценности. Само този, който ги познава, знае какво да утвърди и какво да отрече”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Дмитрий Кирянов

Fr Dmitrij_KirjanovВ днешно време постоянно сме изправени пред необходимостта да говорим за религиозните си възгледи и в частност за православието в нехристиянска среда. Твърде често в тази среда има достатъчно много предубеждения към религията въобще, към християнството и особено към Църквата като обществена институция. За човека, който рядко се среща със света на религията, този свят изглежда анахроничен, запазен днес по нелепа случайност и съществуващ въпреки здравия смисъл, прогреса на науката и т. н. В тази ситуация възниква въпросът: как можеш да си вярващ християнин в началото на 21 в., особено предвид осъществения от човечеството гигантски пробив в различните науки при опознаването на света през последните три столетия.

Едно от главните възражения против религията за много хора днес е, че в своето развитие науката постепенно се доближава все повече към истините за мирозданието и все по-малко остава непознатото и неизясненото; че по-нататъшният научен прогрес в крайна сметка ще даде достатъчно удовлетворително обяснение за света, изключващо нуждата от хипотеза за Бог. Изказано някога от Лаплас, днес това мнение е повсеместно сред съвременните учени и особено у нас, където дълги години като верен се приемаше само диалектико-материалистичният светоглед. И макар сериозните учени да опитваха да стоят настрана от идеологическите концепции на партийните работници, все пак убедеността във всемогъществото на научното знание и в безкрайния човешки прогрес за много от тях не предоставяше каквато и да било алтернатива за религиозна вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M Koev„Ние сме пленници на… опростени представи,
основани върху технически данни, техническо мислене и въображение,
без съмнение в несравнимо по-голяма степен, отколкото сами си даваме сметка.
Но истинското значение на екзистенциалното мислене,
самата му същност, доколкото то преодолява изкушенията на обективността,
се състои именно в освобождаването ни от тези груби представи.
Струва си да се каже и че подобно освобождаване никога не може да бъде пълно,
не може да бъде постигнато веднъж завинаги”

(Габриел Марсел)[1]

1

1.1. Около Бога е страшно великолепие – гласи стихът, използван като заглавие на тази статия. На старобългарски (църковнославянски) страшно великолепие е преведено буквално от гръцки: „вèлия слава и честь”, докато в латинския звучи отново: „formidolosa laudatio”, както и в английския: „terrible majesty”. Виждаме как величието на Вседържителя (Παντοκράτορος) едновременно се мисли като красота-и-ужас, като велика слава. За това и за някои свързани с него неща ще се опитаме да поговорим накратко.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Олег Мумриков

Fr Oleg_MumrikovХипотезата за съществуването на разумен живот на някои далечни планети става особено популярна към края на 19, а след това вече и през 20 век. Идеята за извънземни цивилизации се ражда в Ново време във връзка с разработването на хелиоцентричната система от Коперник и изобретяването на телескопа от Галилей. Виждайки планини и долини на Луната, някои предполагат, че там може би живеят „лунни аборигени” – „селенити” (според напълно естествената аналогия с географските открития през тази епоха, когато на много отдалечени острови са намирани непознати племена, лесно е да се предположи, че хора живеят навсякъде, в това число и на Луната). По-късно е била изказана мисълта и за съществуването на „марсианците”.

Докато наблюдава в 1761 г. преминаването на Венера пред Слънцето, Ломоносов прави извода, че около нея има атмосфера, и в знаменития си трактат Преминаването на Венера пред Слънцето, наблюдавано в Санктпетербургската императорска академия на науките в 26-ия ден на май 1761 г. Добавки изказва хипотезата, че на тази планета може да има разумен живот, подкрепяйки мисълта си със следните богословски размисли:

Като разсъждава за възможността за съществуването на много светове, Василий Велики пише: „Както грънчарят прави хиляди съдове, без да загуби нито от изкуството, нито от силата си, така и Създателят на тази вселена, имащ творческа сила не само за един свят, но в безкрайно число превъзхождаща, е привел в битие цялото величие на видимото по Своя воля”.[1]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме