Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Марио Коев

M KoevТретото хилядолетие начева като постхристиянска, постметафизическа, посттрадиционна епоха. Вездесъщието на префикса пост- подчертава радикалните промени, които бележат нашето време. Ние преживяхме един разрив, една фундаментална промяна в собственото ни доминантно себеразбиране.[1]

Ако се съгласим с това заключение, това в нашия случай ще означава, че ни е необходимо едно възможно по-широко богословско осмисляне на културните процеси в света днес. Пред нас възникват определени точки на напрежение на понятийно и на съдържателно равнище, проблеми на контекста и изобщо на мисленето за човека и света. Вездесъщието на префикса „пост-” само по себе си показва, че липсва ясно разбиране за света, в който живеем. Няма идея за културата днес, което е логично, ако го погледнем в оптиката на отпадането на големите разкази. Самото понятие време, използвано във философските, историческите и богословските изследвания, все още е прекалено „монолитно” и „единно”, за да може адекватно да опише процесите и техните съдържателни и смислови оптимуми, както и собствено рефлектирането върху тях, търсещо каквото и да било,[2] предполагано в двупосочността на една аксиоматично положена потенциална безкрайност на историята. Така времето се употребява по-скоро като допълнителна характеристика, служеща за езикова и логическа сглобка в концептуалното развитие на един или друг дискурс, а не като фундаментална проява на битието. От своя страна и развитието на науката и на технологиите, на медиите и изобщо на виртуалното пространство само по себе си изисква църковен и богословски отговор. Този отговор обаче не може да бъде „просто научен”, „просто теоретичен”. В крайна сметка не съществува богословие без вяра във въплътеното Слово Иисус Христос. В този смисъл, тъй като немалка част от християните днес сме in partibus infidelium,[3] все по-рядко успяваме да оставим ясна следа между онова, в което твърдим че вярваме, и начина си на живот. Всъщност тази следа днес е ясна именно доколкото ни показва точно обратното. Така, ако поставим едно разсъждение на Паул Тилих за мъжеството в малко по-широка перспектива, на първо място това означава, че „трябва да бъде разбран човекът, както и неговият свят, със своите структури и ценности. Само този, който ги познава, знае какво да утвърди и какво да отрече”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M Koev„Ние сме пленници на… опростени представи,
основани върху технически данни, техническо мислене и въображение,
без съмнение в несравнимо по-голяма степен, отколкото сами си даваме сметка.
Но истинското значение на екзистенциалното мислене,
самата му същност, доколкото то преодолява изкушенията на обективността,
се състои именно в освобождаването ни от тези груби представи.
Струва си да се каже и че подобно освобождаване никога не може да бъде пълно,
не може да бъде постигнато веднъж завинаги”

(Габриел Марсел)[1]

1

1.1. Около Бога е страшно великолепие – гласи стихът, използван като заглавие на тази статия. На старобългарски (църковнославянски) страшно великолепие е преведено буквално от гръцки: „вèлия слава и честь”, докато в латинския звучи отново: „formidolosa laudatio”, както и в английския: „terrible majesty”. Виждаме как величието на Вседържителя (Παντοκράτορος) едновременно се мисли като красота-и-ужас, като велика слава. За това и за някои свързани с него неща ще се опитаме да поговорим накратко.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергий Булгаков

Fr Sergij_BulgakovВ книга Деяния апостолски, в която се разказва как апостолите са проповядвали откритата им вяра в Христос, Който със Своята смърт и възкресение извършил делото на човешкото спасение, особено близък и разбираем за съвременността ни е епизодът с проповедта на апостол Павел в Атина – столицата на културата на онова време, център на философията, на изкуствата и на литературата (Деян. 17 гл.). И в наше време, всеки, който е приел в сърцето си истината на Евангелието и би пожелал гръмко да заговори за тази вяра, се чувства като че ли е пристигнал с дива и странна за съвременните уши, „ненаучна” и ненужна проповед, която е „за елини безумство” [1 Кор. 1:23] – все едно се намира в Атина, този „град, пълен с идоли”, влизайки в който дори великият апостол се възмутил духом. В частта с изобретяването на идоли съвременността ни се е оказала даже още по-остра, изобретателна и изтънчена в сравнение с гръцката Атина, тъй като е създала още и абстрактни идейни идоли – във вида на всевъзможните там „научни” и ненаучни теории, в които така безпомощно се е омотала човешката душа – в пантеона на съвременните „атиняни” има политически, социалистически, естетически и научни идоли. Те вече не представляват онова наивно простодушно идолопоклонство, което е било свойствено за дохристиянския свят – тук се чувства по-рязък, съзнателен и упорит дух на противенето и идолопоклонството, който се е въоръжил със силата на знанието, на отвлечената мисъл, на тънките усещания. Късният предутринен час полага по-резки и гъсти сенки от ранния здрачен час.

„А пък всички атиняни, както и чужденците, които живееха у тях, с нищо друго тъй не обичаха да си прекарват времето, както с това – да говорят или слушат нещо ново” (Деян. 17:21). Черта, която е изцяло съхранена и сред днешните атиняни, толкова лакоми за всякакви както естетически, така и умствени развлечения. Затова атиняните завели апостол Павел в Ареопага и му казали: „Можем ли да знаем, какво е това ново учение, което проповядваш? Защото нещо странно влагаш в ушите ни. Затова искаме да знаем, какво е то” (Деян. 17:19-20). Когато обаче св. апостол Павел изложил пред тях учението за Бога и за Христос, в достатъчна степен удовлетворилите любопитството си атиняни, чувайки за възкресение на мъртви – едни от тях се присмели, а други казвали: „Друг път щем те послуша за това” (Деян. 17:32). Така че св. апостол Павел „излезе из средата им” и само някои „се присъединиха към него и повярваха” (Деян. 17:34).

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Дмитрий Кирянов

Fr Dmitrij_KirjanovВ днешно време постоянно сме изправени пред необходимостта да говорим за религиозните си възгледи и в частност за православието в нехристиянска среда. Твърде често в тази среда има достатъчно много предубеждения към религията въобще, към християнството и особено към Църквата като обществена институция. За човека, който рядко се среща със света на религията, този свят изглежда анахроничен, запазен днес по нелепа случайност и съществуващ въпреки здравия смисъл, прогреса на науката и т. н. В тази ситуация възниква въпросът: как можеш да си вярващ християнин в началото на 21 в., особено предвид осъществения от човечеството гигантски пробив в различните науки при опознаването на света през последните три столетия.

Едно от главните възражения против религията за много хора днес е, че в своето развитие науката постепенно се доближава все повече към истините за мирозданието и все по-малко остава непознатото и неизясненото; че по-нататъшният научен прогрес в крайна сметка ще даде достатъчно удовлетворително обяснение за света, изключващо нуждата от хипотеза за Бог. Изказано някога от Лаплас, днес това мнение е повсеместно сред съвременните учени и особено у нас, където дълги години като верен се приемаше само диалектико-материалистичният светоглед. И макар сериозните учени да опитваха да стоят настрана от идеологическите концепции на партийните работници, все пак убедеността във всемогъществото на научното знание и в безкрайния човешки прогрес за много от тях не предоставяше каквато и да било алтернатива за религиозна вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Олег Мумриков

Fr Oleg_MumrikovХипотезата за съществуването на разумен живот на някои далечни планети става особено популярна към края на 19, а след това вече и през 20 век. Идеята за извънземни цивилизации се ражда в Ново време във връзка с разработването на хелиоцентричната система от Коперник и изобретяването на телескопа от Галилей. Виждайки планини и долини на Луната, някои предполагат, че там може би живеят „лунни аборигени” – „селенити” (според напълно естествената аналогия с географските открития през тази епоха, когато на много отдалечени острови са намирани непознати племена, лесно е да се предположи, че хора живеят навсякъде, в това число и на Луната). По-късно е била изказана мисълта и за съществуването на „марсианците”.

Докато наблюдава в 1761 г. преминаването на Венера пред Слънцето, Ломоносов прави извода, че около нея има атмосфера, и в знаменития си трактат Преминаването на Венера пред Слънцето, наблюдавано в Санктпетербургската императорска академия на науките в 26-ия ден на май 1761 г. Добавки изказва хипотезата, че на тази планета може да има разумен живот, подкрепяйки мисълта си със следните богословски размисли:

Като разсъждава за възможността за съществуването на много светове, Василий Велики пише: „Както грънчарят прави хиляди съдове, без да загуби нито от изкуството, нито от силата си, така и Създателят на тази вселена, имащ творческа сила не само за един свят, но в безкрайно число превъзхождаща, е привел в битие цялото величие на видимото по Своя воля”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Рахмат Рахимов

R RahimovИзвестният ориенталист И. Ю. Крачковский в една от своите работи подлага на анализ разказите на средновековните мюсюлмански автори за чудото на светия огън, слизащ на Велика събота над гроба на Иисус Христос в Йерусалимския храм.[1] Сред тези разкази се намира и пасаж от съчинението Хроника на изминалите години на най-големия средноазиатски учен – енциклопедист, хорезмиеца[2] ал-Бируни (973-1048). Ще си позволя да приведа тук този разказ от статията на Крачковский.[3] Според автора на тази изключително интересна публикация разказът на ал-Бируни, „а и цялото негово произведение имат напълно определена дата – 1000 г. сл. Р. Хр.”.[4]

За съботата преди Великата неделя (на Възкресението) се предава един разказ, от който запознатите с естествената наука са силно смутени и едва ли могат да признаят неговата [истинност]. Ако враговете не преповтаряха така единогласно това, като казваха, че сами са били свидетели, и ако почтените учени и други лица не бяха увековечили случващото се в своите книги, тогава сърцето не би могло да се отнесе към всичко това спокойно.

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Легойда

Vl LegojdaНезависимо, че идеята за религията като „опиум за народа” вече не е актуална, много остарели възгледи все още не са се променили и продължават да прехождат от поколение в поколение. Една от тях е представата за борбата на религията с науката „не на живот, а на смърт”. Защитниците на този възглед обикновено играят с известни имена: Коперник, Галилей, Бруно. Най-поразително е, че митовете за тези „мъченици на науката” до такава степен са вкоренени в масовото съзнание, че понякога изглежда, че няма как да бъдат премахнати. Времената се променят, историята е подложена на скрупульозен анализ, единствено апологетите на сякаш обидените от християнството учени продължават да обвиняват „проклетите попове” в унищожаване на науката. Причината за устойчивостта на тези митове е тема за отделен, сериозен разговор с участието както на историци и културолози, така и на психолози и социолози. Целта на тази публикация е различна – да направим опит да се ориентираме, първо, какво се е случило в действителност и, второ, доколко то има отношение към конфликта между науката и религията, ако такъв изобщо е възможен. Ще стане дума за Джордано Бруно.

Ще започна с фактите: в крайна сметка Джордано Бруно (1548-1600) е пострадал от инквизицията. На 17 февруари 1600 г. мислителят е изгорен на клада на Площада на цветята в Рим. При всички интерпретации и трактовки на събитието фактът остава факт: инквизицията осъжда Бруно на смърт и изпълнява присъдата.[1] Подобен акт едва ли би могъл да бъде оправдан от гледна точка на евангелския морал, поради което и смъртта на Бруно завинаги ще остане скръбно събитие в историята на Католическия запад. Но въпросът в случая е различен. За какво точно е пострадал Джордано Бруно? Съществуващият стереотип на „мъченика на науката” дори не ни и позволява да се замислим над този въпрос. Че как за какво? Разбира се, заради научните си възгледи! Само че при проверка този възглед се оказва най-малкото повърхностен, а по същество – и изцяло неверен.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Клецов

A Kletsov1. Как е възникнал светът?

Този въпрос вълнува хората от самото начало на цивилизацията. За някого може да изглежда парадоксално, но две различни парадигми – религиозната (богословската) и научната (физическата) – се сближават в отговора на този фундаментален въпрос. За да осмислим този факт, първо ще разкрием метафизичния (богословския) смисъл на началните стихове на кн. Битие, разказващи за Сътворението на света, след което ще сравним с научната теория за възникването на света – теорията за Големия взрив (а по-точно – с нейната интегрална част, квантовата космология).

2. Философските въпроси за началото на света

Преди да изследваме първия стих от кн. Битие бихме искали да поставим два онтологически въпроса, които ще ни помогнат да разберем дълбинния му смисъл:

2.1. Създаден ли е светът или е съществувал вечно (т. е. има ли светът начало или е безначален)?

2.2. Ако светът е създаден от „нещо”, то какво е било това „нещо”, от което е бил създаден, и как се е появило то?

През 2003 г. обаче космолозите Борде, Гут и Виленкин математически доказаха, че светът наистина е имал свое начало, поради което ще преминем направо към втория въпрос. Ако „до” началото на битието нашият материален свят не е съществувал, то и материалното „нещо”, от което да бъде създаден той, също не би могло да съществува. Ето защо това „нещо”, от което е създаден светът, се свежда към нищо (nihil) като към абсолютно небитие и вторият въпрос придобива нов вид: Какво представлява нищото, от което възниква светът, и как е станало това?

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме