Проблеми на православното богословие

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Кирил А. Максимович

В предишния брой на Вестник ПСТГУ I: Богословие. Философия, 4 (54), 2014, с. 133-138 беше публикувана рецензия за новата монография на Джордж Демакопулос върху развитието на идеята за папския примат в западното християнство през 5-7 в. В тази рецензия, написана от младия, но вече достатъчно известен професионалист в своята област, историк на ранната Църква д-р Георги Е. Захаров, закономерно са намерили отражение възгледите за папския примат не само на рецензирания автор, а и на самия рецензент. В контекста на книгата на Демакопулос идеите на Захаров заслужават колегиален анализ и дискусия, поради което се наложи да пристъпим към този доста „екзотичен” жанр за научен дискурс, а именно рецензия на рецензията. Вероятно, като се вземе предвид еднотипната филологична терминология (метаезик, метатекст и др.), този жанр е целесъобразно да бъде наречен „метарецензия”.

За по-ясно представяне същността на спора е целесъобразно да се предложи едно терминологично уточнение на понятията първенство (privilegium, primatus – в значението „първенство сред равни”) и власт, главенство (potestas – в значението „превъзходство над другите”). Римският „примат” в първото от уточнените значения не е бил поставян под съмнение в Църквата никога и в този аспект няма повод за дискусия. В първите векове, по отношение на Римската апостолическа катедра, в папския дискурс в този смисъл се е употребявал терминът auctoritas. Трябва да се има предвид, че в архаична юридическа словоупотреба този термин е имал значението на „право на собственост”, а в периода на късната република към него се прибавят още значенията на „преценка”, „право да се санкционира и (или) да контролира нещо”, което de facto придава властови статут на лицето (или на органа), който притежава auctoritas. Тъкмо от тази „административна” сфера на употреба по-късно се развива значението „авторитет, (неформално) влияние”. И така, още в древен Рим терминът auctoritas предимно е бил използван за означаване на действителна (формална) власт, а е можел да посочва и неформална власт (влияние, авторитет).[1] Играта с тези две значения на понятието е станала един от най-важните риторични маниери на папския дискурс от първите векове на християнството[2] и чак до наши дни.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Една от предпочитаните теми сред православните богослови от 20 в., особено след началото на тяхното освобождаване от „Западния плен”, е взаимодействието между вярност и творчество – нещо, което православното разбиране за традицията като жива традиция изисква. В 1934 г., например, о. Георги Флоровски определя традицията като „не само съгласие с миналото, но в определен смисъл дори свобода от миналото като от някакъв външен формален критерий. Традицията не е само защитен, консервативен принцип – преди всичко тя е принцип на растеж и обновление”. В другия край на века еп. Калистос (Уеър) също говори за традицията като за „съзидателна вярност”, която подтиква християните да „преживеят отново значението на Преданието по начин, който е изследователски, смел и изпълнен с творческа съзидателност”.

Още много примери могат да бъдат приведени в посока на това разбиране. В частност то отразява динамиката на мисията на Църквата, която е призвана да проповядва Евангелието на всички народи (Мат. 28:19). Това откровение на Бога в Христос, което се проповядва в Евангелието, остава като постоянен обект за богословски размисъл. Неговата неизменност обаче не отнема възможността за изразяване на една и същата истина по множество начини – разнообразие, за което свидетелства както източната, така и западната църковна история. Възможността за това разнообразие е заложена в самия императив: контекстът, в който бива отправян Христовият призив към Църквата, непрекъснато се променя, а призивът и неговото обяснение трябва да бъдат винаги в съответните нови форми, да използват, според израза на св. Григорий Богослов, „изнамерените нови думи”.

Отваряне на целия текст

Автор Михалис Маврофоракис

1. Слизането на Христос в ада според текстовете на Новия Завет (втората половина на първото столетие)

Спираме се на този толкова важен момент в християнската ни вяра, на слизането в ада на богочовешката душа на Господ Иисус Христос, поради две основни причини:

Първата е, че това безспорно историческо събитие, описано ясно в Св. Писание, а и в цялата християнска литература, култ и изкуство през всички векове, отговаря на възраженията на онези, които неправославно твърдят, че човешката душа не съществува като невидима съставност на човека, и че адът е просто неговият гроб.

Слизането на душата на Христос в ада разкрива по безспорен начин, че невидимата душа съществува, както и че има ад – като място на събиране на безплътните души на починалите. Именно в този ад слиза душата на Христос, но не остава затворена там, както свидетелства Св. Писание на много места.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николаос Лудовикос

Ще започна моето изложение с размисли върху Августиновата духовност. Каква онтология предполага този тип духовност? Знаем, че в мисълта на бл. Августин вярата е дълбоко свързана с индивидуалистичното притежаване на Бога във формата на интелектуална спекулация, което пък е съдържанието на волевото движение, чрез което умът се стреми да разбере Божията същност (De Trinitate, 2, 1, 1). Тук волята властва над мисленето и го обхваща в себе си по начин, противоположен на Аристотелевата психология. Августин изисква очистването на ума като условие за осъществяването на мистичното проникване в Божията същност (De Trinitate, 2, 1, 3). Според трактата За Троицата (10, 11, 18 – 11, 7, 12) „мистицизирането” на ума се осъществява чрез неговото предаване на волята, която обединява душата. По този начин волята се разглежда като вътрешна динамика на усъвършенстването на ума, т. е. като негова „ентелехия” (за да използваме Аристотелевия израз). Това означава, че тя се смята за негова същност. Дълбоко свързан с представата, като присъствие на абсолютната Истина във формата на логическо-емоционален знак (signum) в съзнанието, умът се стреми към мистичното съединение (unio mystica), като негово собствено съвършенство, като осъществяване на собствената му „ентелехия”. Въпреки че тук духовността означава излизане (ἐκ-στάσεις), откриване заради участието в Цялото, то в крайна сметка се потвърждава като езотеричен (вътрешен) логическо-емоционален знак, което означава, че индивидуалната ψυχή (душа) притежава това Цяло. Така мистичното е дълбоко вкоренено в интелектуалното (ума), защото мистичното обитава в „ентелехията” на ума – в неговата воля за съвършенство.

Отваряне на целия текст

Автор Монах Диодор (Ларионов)

Какво е богословието? Необходимо ли е да изучаваме сложните системи на отците на Църквата, които съвременната наука понякога съвсем справедливо разглежда като философски концепции, и да се опитваме на всяка цена да постигнем тънкостите на учението им, което на пръв поглед изглежда като набор от сложни правила и определения? Няма ли да стане така, че след като посвети години на изучаването им, човек ще стигне до разбирането, че и тези правила са недостатъчни, че самите определения са неопределени, абстрактни и често пъти двусмислени? Тогава защо трябва да се трудим и да посвещаваме години от живота си на тяхното изучаване? А какво да правим с онези, които не са способни да разбират тънките логически понятия и различия? Не се ли превръща в такъв случай „високото” догматическо богословие в някакъв театър на абсурда, в който определена група от хора, склонна към абстрактни категории – и неотличаваща се при това с особено благочестие и духовност – нарича себе си „богослови”, узурпира истината и присвоява самочинно на съсловието си правото да определя какво е вярата на Църквата? От друга страна, учението на Църквата съществува и съществуват догматическите определения, основаващи се на богословските положения, тясно свързани с абстрактните категории на гръцката мисъл. Този факт е невъзможно да бъде игнориран. Така обаче възниква въпросът: по какъв начин да се отнасяме към догматическото учение на Църквата? И как да съвместяваме богословското занимание с духовния живот? Не станаха ли в наши дни тези понятия в известен смисъл противоположни едно на друго?

Отваряне на целия текст

Автор Дмитрий И. Ноздрин

Въведение

В хода на цялата човешка история всеки човек е изпитвал върху себе си тежестта на съществуващото в света зло, което буквално е проникнало във всички сфери на човешката дейност. Не е случайно, че още при апостола и евангелист Йоан Богослов четем следните думи: „Цял свят лежи в злото” (1 Иоан. 5:19). И действително, злото е неделим атрибут на падналия свят.

Един от може би най-важните и най-сложни въпроси за човечеството е: „Как се е появило злото? И какво то представлява?”. И от това, какъв отговор ще дадем на този въпрос, зависи и човешкото възприятие на целия свят и на отношението на хората към Бога. В тази връзка твърде важно е да получим правилен отговор на поставения въпрос.

Под зло в съвременния свят се разбира най-вече страдание. Това е добре описано от Т. Ю. Бородай: „Съвременността е все по-склонна под зло да разбира изключително и най-вече страдание”.[1] Светоотеческата традиция обаче има свое разбиране за злото. Което, между другото не съответства на съвременната представа. Както пише о. Стефан (Домусчи), „… цялата християнска аргументация е била построена върху конкретното разбиране за това, какво е злото. И макар да са говорили подробно и за страданията, те твърде рядко са били отъждествявани със злото като такова”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Превземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. и монголското нашествие в Източна Европа в периода 1237-1240 г. са катастрофални събития, които поставят под въпрос самото съществуване на Източното християнство като обществен и културен феномен. Въпреки всичко то оцелява, при едно забележително ангажиране с приемствеността в областта на богословието. Същият този 13 век става свидетел и на появата в Латинския запад, в университети и религиозни ордени, на нови и динамични рамки на интелектуална активност, които радикално изменят пътя на формирането на християнското богословие.

В контекста на разглеждания период самият термин богословие изисква някакво определение. Във византийското общество, също както и в западния средновековен свят, богословските идеи, убеждения и вярвания на практика са представени във всички аспекти на обществения и на личния живот. Присъствието им може да бъде забелязано не само на епископските събори или по време на споровете между представители на разделените църкви. Срещаме ги не само в достигналите до нас богословски трактати, проповеди, антологии и светоотечески сборници. Тези идеи могат да бъдат чути или изпети всеки ден дори от неуките в химнографията на Църквата. Те не могат да бъдат заобиколени и при разрешаването на политическите въпроси, които имат в основата си религиозния възглед за царуването. За да се ограничим само до 13 век, достатъчно е да припомним спора върху употребата на светото миро (μύρον) в акта на императорското помазване, а оттук и върху природата и значението на самото свето миро, дискутирани от Димитри Хоматиан във връзка с коронясването на Теодор I Ласкарис в Никея, 1208 г.[1] Богословски подплатени са и тогавашните икономически и обществени реалности, примери за което са отношението към лихварството във Византия, изискванията към брака, религиозните основания в контрола над църковното имущество, богословската обосновка, определяща формите на изкуството и иконографията и др.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

Божествената Премъдрост (евр. – חכמה; гр. – σοφία) е основна тема на дидактичната библейска писменост, получила поради тази причина в съвременната библейска наука названието хохмическа. Разсъждавайки за Премъдростта, авторите на книга Премъдрост говорят за последната в двояк смисъл: богословски и морално-практически, означавайки ту божествено свойство, ту човешко качество, в известен смисъл дарувано свише – иначе казано, ту самата Премъдрост, ту причастността към нея или към нейните дела. В някои места обаче неочаквано Премъдростта възприема чертите на определена умна същност и даже ипостас, което е особено характерно в глави 8-9 на кн. Притчи, Глава 24 на кн. Премъдрост Сирахова, глави 7-8 на кн. Премъдрост Соломонова и, отчасти, Глава 28 на Книга на Йов. Именно този образ на ветхозаветната ипостасна Премъдрост не веднъж е привличал вниманието на екзегетите и богословите. Известни са споровете, които още в арианската епоха са се водили около тълкуването на тези места.[1] Известно е също и онова значение, което тези места са получили, от една страна, в руската иконопис,[2] а от друга – при група руски религиозни мислители от края на 19 и първата половина на 20 век, в частност при Владимир Соловьов, о. Павел Флоренски и о. Сергей Булгаков. Затова въпросът какво представлява Божествената Премъдрост и какво именно е подразбирало под този образ Ветхозаветното Писание, е от особен интерес и за руския богослов, и за просветения руски църковен читател.

И досега обаче въпросът за Божествената Премъдрост не е получил екзегетическото си разрешение. Отците на Църквата, които достатъчно често са се позовавали на местата, говорещи за ипостасната Премъдрост, сравнително малко са се занимавали обаче със систематично тълкуване на кн. Премъдрост.[3] Школското пък богословие, а също така и гореспоменатите основоположници на софиологичното течение в руското богословие, са изхождали в своето тълкувание на тези места от съвършено неправилна предпоставка: те са смятали, че древните ветхозаветни автори фактически са имали онова съвършено новозаветно знание, което е станало възможно едва след съшествието в света на Духа на Истината, в тайнството на Петдесетница.[4] Не трябва да се забравя, че дори във висшите си пророчески озарения Ветхият Завет е оставал само сянка и гадание,[5] и затова даже в тях за него е оставало недостъпно онова знание за тайните на вътретроичния живот, което са се стараели и все още се стараят да намерят в гореприведените текстове за ипостасната Премъдрост. Затова в настоящия момент, когато библейската наука е направила толкова много за разкриване на истинския буквален смисъл на Ветхозаветните Писания, изцяло трябва да се преразгледа въпросът за Божествената Премъдрост във Ветхия Завет и той да бъде разрешен преди всичко тъкмо на почвата на самите текстове: да се установи как самите боговдъхновени автори на кн. Премъдрост са схващали Премъдростта и какво значение самите те са придавали на нейния ипостасен образ. Настоящият очерк, който по своите размери няма претенциите за цялостна трактовка на проблема за Божествената Премъдрост в цялата му пълнота и обем, има за цел да покаже онези основни жалони, които съвременната библейска наука и богословието позволяват да бъдат набелязани в разрешаването на въпросите за произхода и за значението на ветхозаветната Божествена Премъдрост – Хохмà – Софѝя.

Отваряне на целия текст