Проблеми на православното богословие

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Бивш митрополит на Библос, Ал-Батрун и планината Ливан Георгий (Ходр)

Църквата започва като мисионерско движение. В апостолския век Антиохия е главна квартира на ранните мисионери като Петър, Павел и Варнава. На нас – като деца на Антиохия – е възложено не само да пазим вярата и да я съхраняваме неопетнена, но още и да я разпространяваме и да научим всички народи.

Митрополит Филип (Салиба)

Целта на тази статия не е да излага някаква богословска теория, а да представи метод и път. Тук, следователно, няма никакъв опит за изработване на някакъв научно-богословски аргумент. Подобен аргумент, колкото и искрен да е, винаги съдържа риска – вместо да се научим да служим на Бога – да се обучим само как да се осведомяваме. Вероятно най-добър начин за предаване на богословието е формата на славословието (δοξολογία) – онзи тип настоятелна молитва, чрез която Царството се заграбва със сила и се установява сред хората (Мат. 11:12). Подобно на Яков при потока Иавок, човекът е призван да бъде посредник, господар на цялата вселена, който разговаря с Бога лице в лице, който – в битката си за преобразяването на живота около себе си – се бори с Бога, та и човеци да надвива. В този процес той бива преобразен, става Израил – този, който „се бори с Бога”, който има силата да преобразява земята в Пенуел, защото се е борил с Бога „лице с лице” (Бит. 32:24-32).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джоузеф Алън

Има много неща, които ние не знаем. Единственото, което знаем със сигурност, е че този свят не е съвършен. Отвъд обаче това несъвършенство, отвъд изпитанията и скърбите, отвъд болката, сълзите и агонията на този свят, го има и съвършения свят.

Митрополит Филип (Салиба)

Съществуването – в православния modus vivendi[1] – има своите корени в живото единство и в хармонията – в истинския синтез[2] – на субекта и обекта. Човечеството е ограничено, обусловено, зависимо, относително и – в най-дълбокия смисъл на думата – причинено. Бог, от друга страна, е Онзи, Който е и неограниченият, и съвършеният, и абсолютният, и вечно-същият – невидимата нишка на това съществуване; нещо повече: Той е причинителят на целия този живот. Оттук човекът като homo religiosus[3] започва растежа си към този продължаващ да се извършва синтез; човешкият опит от този свят открива своето значение в този ред и в тази хармония, в които човекът вижда себе си като особена, специфична тяхна част.

Това не поставя човечеството – както предложиха някои съвременни „процесни богослови”[4] на Запад – в позицията на лишеност. По-скоро човекът вече е в състояние да се движи, да твори, сам да бъде истински причинител, защото знае, откъде тръгва. За православните идеята за творението предполага двойство на съществуването: веднъж съществуване на Бога и втори път – съществуване на творението, което е извикано към това поради обичащата, чиста и абсолютна свобода – ex mera libertate.[5] Това обаче, че Бог е неизменяща се невидима нишка, не означава, че Той не е въвлечен в човешките животи – нищо не би могло да бъде повече не-православно от подобно учение. Все пак Той е „разпънал палатката Си между нас”[6] и по този начин едновременно и веднъж завинаги е останал с нас, и е винаги идващ при нас. Невидимата нишка в този синтез е Божията природа или същност (οὐσία), която по никакъв начин не съвпада с човешката природа или същност. Онова, което човекът споделя, е Божията енергия (ἐνέργεια), в която Бог ни дава Себе Си от момента, в който е вдъхнал живот в пръстта. Съществува обаче – и това е от решаващо значение за разбирането на синтеза на човешкото съществуване – разлика между Божията същност и Божията енергия. Онова, което на нас ни е дадено да имаме, е енергията и тя винаги идва ab extra.[7]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

За нашата епоха може да се каже, че живеем във век на богословско възраждане. Човечеството – както в православието, така и на Запад, вече не се задоволява във вярата си със съчетанието на практическото благочестие, сърдечното умиление и механичното повторение на утвърдените формули от катехизиса. То желае цялостна вяра – вяра от цялото сърце, воля и разум („Възлюби Бога с цялото си сърце… и с всичкия си разум”). Разумът ни е даден не само, за да познаем външния свят, но и за богопознание. Той не е проклет – той е част от състава на душата, но е слаб и „удобопревратен”, каквото е и нашето сърце, и волята, и целият човек след грехопадението.

Възможно ли е разумното богопознание за грехопадналия човек? Не е възможно пълното, адекватното – лице в лице. Но е възможно отдалеченото, приближаващото се като в огледало. Възможността за макар и непълно, за макар и ограничено богопознание произтича от: 1) съответствието на човешката природа и божествената (Божият образ у човека); 2) Божието откровение, дадено чрез пророците и апостолите в Св. Писание и 3) непосредственото вдъхновение на Църквата, давано ѝ от Светия Дух, с помощта на което Божественото откровение непрестанно се изяснява и нараства.

Догматите на Църквата са всъщност кратки, предадени в точни формули насоки по пътя на съборното богопознание на Църквата. Те включват и трите източника на богопознанието: Божественото откровение (Св. Писание), философско-богословската дейност на човешката мисъл и вдъхновението на Светия Дух, ръководещо Църквата по истинския път, сред всички съмнения и колебания.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

„Чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век” – този последен член на Никео-Константинополския символ на вярата, както е видно, съдържа понятието за бъдещия век (αἰῶν); за онова, което ще бъде след всеобщото възкресение на мъртвите. Но това, което „ще бъде” тогава, включва според вярата на Църквата както вечния живот – участието във вечния живот на Бога, така и „втората смърт”, т. е. ада. Разбира се, че най-тежък проблем за богословието създава именно последният. За Царството Божие ние знаем малко и най-същественото е, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Това „незнание” обаче на великата светла тайна на Царството не изкушава ума и сърцето. Напротив, ужасната и тъмна тайна на ада е породила още през първите векове на Църквата изкушението на Оригеновото учение за ἀποκατάστασις τῶν παντων, т. е. „възвръщането”, „възстановяването” на всичко.

Нека следователно първо да кажем нещо за общото съдържание на това учение, за да можем след това да разберем защо, макар да е учение на един само християнски мислител от зората на богословието, то е в определен смисъл постоянно изкушение за християнската съвест и ум.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Ким

Православните богослови нямат еднозначна оценка за цялостното наследство на Ориген. Самият Ориген не представя заключенията си като окончателни истини. Той изказва различни предположения, като ги предава на съда на Църквата. В областта на христологията Ориген обаче има твърдение, за чиято висока оценка няма разногласия, а именно тезата му за предвечното раждане на Сина. Изказана от Ориген, по-късно тя е приета за основен христологичен догмат.

„Най-важният елемент в догматическата система на Ориген, за който той отделя много сили и посвещава голяма част от своите разсъждения, е учението за раждането на Сина от Отца. Бог не е изменчив нито в деятелната област, нито в областта на мисълта. Затова от вечност Той трябва да има у Себе Си Сина.

Несъмнено възгледът за раждането на Сина от Отца като акт, който е не само вечен, но и продължава без прекъсване, за първи път е формулиран в християнската литература от Ориген и представлява най-блестящият пункт в неговата догматическа система, който внася съществени поправки в дотогавашното богословие. Това учение изключва всякакво различие между λόγος ἐνδιάθετος и λόγος προφορικός, стоящо в основата на апологетичната традиция, тъй като Отец винаги и без какъвто и да било хронологичен промеждутък ражда Сина и поради това няма място за момент, в който Логосът се намира в скрито състояние. Според Ориген такова различие е невъзможно и поради факта, че то би противоречало на неизменчивостта на Бога. По същия начин нематериалността и духовността на Божието същество правели за Ориген невъзможна всяка мисъл за προβολή или „изтичане”, което е имало толкова голямо значение в системите на Иполит и Тертулиан”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

1. Светоотеческата вяра

Св. Йоан Дамаскин (8 в.) определя Преданието на Църквата като предел, който са положили нашите отци.[1] Преди него св. Атанасий Велики (4 в.) говори за първоначално Предание и вяра на Вселенската църква, която е предал Господ, проповядвали са апостолите, съхранили са отците.[2] В тези думи е изразена същността на вярата като вяра апостолска, вяра отеческа, вяра православна,[3] основана както на Св. Писание, така и на Св. Предание, включваща светоотеческите творения като неотменна съставна част.

Разбираемо е защо християнската вяра трябва да бъде апостолска: предадена от Самия въплътил се Бог Слово, тя е дадена на апостолите като талант, който те трябвало прилежно да умножат, за да може той да принесе тридесеткратен, шестдесеткратен и стократен плод в историята на различните народи. Разбираемо е, защо нашата вяра трябва да бъде православна: да имаме правилно разбиране за Бога (защото тъкмо такова е основното значение на гръцкото ὀρθόδοξος) е необходимо за спасението – по същия начин, както и неправилното разбиране води към духовна гибел.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Валентин Асмус

Тази вяра е апостолската, тази вяра е отеческата, тази вяра е православната, тази вяра утвърди вселената. Тези думи от Синодика на Неделя православна провъзгласяват най-съществения признак на нашата Църква: Светоотеческото предание. Верността към това Предание е важен критерий за пълнота на църковния живот. Верен на него може да бъде и неграмотният пустинножител, който през целия си живот не е прочел нито ред от светоотеческите творения. Харизматичната потопеност в традицията обаче не е необходимо да се идеализира. Понякога подвижници, заради ограничеността на своя кръгозор не са искали да приемат истинското светоотеческо учение и същевременно, чрез влиянието, което са имали върху народа, са разпространявали вероучителни заблуди. Няма да е преувеличено да кажем, че тъкмо монашеството е разпространило монофизитството в Египет, а в Сирия – етническото разделение. Нашето разбиране за живот в светоотеческата традиция е резултат от целенасочено църковно съзидание, от съзнателното усвояване на светоотеческото учение.

Без съмнение ранният разцвет на руското християнство не само принесе големи плодове на лична святост и ненадминати произведения на християнската култура, но и организира целокупния живот на народа, формира самата му душа, изявявайки се в самобитна национална рецепция на византийската традиция. Но също е очевидно, че богословието не е било такава важна съставляваща на древноруския църковен живот, каквато е било във Византия. За това определена роля има и езиковата бариера – едва малцина са знаели гръцки, а сравнително немногото светоотечески творения, които са съществували в превод на южнославянски, са били трудно достъпни поради различия в езика. Самите творения на св. Отци, преведени в Русия, са били изключително малко. Книгите на Св. Писание и богослужебните книги (както и днес) са били най-важният източник на богословско познание. Но пълен превод на Библията в Русия не е имало до края на 15 в., а за по-точното и пълно разбиране на богослужението е било нужно постоянното обръщане на богословите към гръцките книги – нещо, което у нас не се е случвало до 17 в.

Отваряне на целия текст

Автор Атанасиос Папатанасиу

Бурно наследство

Съвременната Гръцка държава е основана през 1830 г., след като в продължение на почти четири столетия гърците живеят подчинени на османските турци. Това означава, че в ново време гръцкото богословие се развива в политическите условия на окупацията и, в най-общи черти, под влиянието на два интелектуални фактора. От една страна, то е наследник на многообразното богословие на гръцките отци, което доминира в Християнския изток в продължение на дванадесет столетия – до падането на Империята. От друга страна, то се развива в условията на това, което отец Георги Флоровски нарече псевдоморфоза на православното богословие: постепенното размиване на собствените му критерии под влияние, от 15 в. насетне, на характерни за западното богословие черти като легализма и институционалното схващане за Църквата – черти, които засенчват повече екзистенциалния характер на източното богословие.

В процеса на формиране на гръцкото богословие тези два фактора действат едновременно, при разменено взаимно надмощие. В условията на османско господство и антагонизъм между отделните християнски изповедания православното богословие често е принудено да заема отбранителна позиция – нещо, което спъва творческия му характер както що се отнася до ангажирането с нови идеи, така и в разработването на вече присъстващи в източната богословска мисъл теми (като например напрежението между мистицизма и историята или връзката между авторитета на Св. Писание и този на Отците). В резултат от настъпилите в Европа промени, вследствие от Реформацията и от Просвещението, клир и народ се колебаят между диалога и отхвърлянето – нещо, което може да бъде видяно добре в някои от инициативите, насочени към укрепване на православната идентичност, довели на практика до установяването на неправославни влияния. Такъв е например случаят с патр. Кирил Лукарис (1572-1638), чиято позиция срещу римокатолицизма е осъдена като дълбоко повлияна от калвинизма. В същото време „Изповеданието” на Петър Могила (1597-1646), което е одобрено от четиримата източни патриарси, отразява явно римокатолически дух.

Отваряне на целия текст