Автор Петрос Василиадис

Ваше Високопреосвещенство, уважаеми отци, госпожи и господа колеги от цял свят,

Този семинар се открива тази вечер в сътрудничество с Богословския факултет на Солунския университет Аристотелис и Богословското училище на Светия Кръст в Бостън, с тема „Дяконисите, хиротонията на жените и православното богословие” и е посветен на многоуважаемия преподавател и бивш ректор на Атинския университет г-н Евангелос Теодору, и бивш декан на Богословския факултет в Солунския университет. Нашият уважаван колега отбелязва 60 и повече години международно признат научен принос по темата на семинара. Също така настоящият семинар е първата част от двугодишна изследователска програма на Центъра за икуменични, мисионерски и екологични изследвания „Митрополит Пантелеймон (Папагеоргиу)”, в качеството си на скромен богословски принос към усилията на Вселенския престол за свикването на Всеправославния събор през 2016 г. под общото заглавие: „Скромен богословски принос към Православната ни църква по пътя към Всеправославния събор през 2016 г.”.

Преди две години центърът „Митрополит Пантелеймон (Папагеоргиу)” се занима с тема с мисионерски характер (тук ще спомена международния симпозиум „Православен поглед към Богословието на религиите”), а през изминалата година бяха разглеждани въпроси, свързани с икуменизма. За тази пък година бяха предвидени екологични въпроси. Миналогодишното решение на предстоятелите на поместните православни църкви обаче да бъде най-накрая свикан Всеправославният събор в 2016 г. ни принуди да преразгледаме приоритетите си. Въпреки че темата за дяконисите и за хиротонията на жените не стои в дневния ред на този изключително важен събор, официалното изявление на Блажения архиепископ на Кипър Хризостом по време на последния събор на предстоятелите през март миналата година ни провокира да направим богословски, но и научен прочит на темата. В изказването си архиепископът на Кипър тогава заяви: „Вярвам също, че трябва да ни вълнува въпросът за мястото на жените в Църквата. Много големи изповедания като англиканите са въвели хиротония за жените. Би трябвало ние да изясним своята позиция, стъпвайки на агиографски и на светоотечески основи, като изучим най-сериозно и вземем предвид всички аспекти на въпроса за връщането на института на дяконисите в Църквата”. Към това се прибавя и обстоятелството, че бъдещето на църковното свидетелство и богословие е обърнато преди всичко към участието на жените в църковния и по-широк социален живот.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владимир Башкиров

На пръв поглед проблемът за апокатастасиса може да се стори неактуален. Та нали този въпрос отдавна е решен и самата тема е престанала да бъде продуктивна в богословски смисъл. Но в действителност тя съвсем не е загубила своята злободневност и остава привлекателна поради активната мисия на източните култове – с тяхната диалектика на кармата и мистика за следсмъртния катарзис, както и поради ту заглъхващите, ту отново възраждащи се спорове около римокатолическото учение за чистилището. И единият, и другият мироглед съдържат елементи, близки или аналогични на феноменологията на апокатастасиса.

Поради споменатите причини е уместно отново да анализираме това учение, полемиката с което е важен етап от историята на оформянето на светоотеческата есхатология. Учението за апокатастасис (от гръцки ἀποκατάστασις – възстановяване, възвръщане в предишно състояние) представлява неуспешен опит за решение на един от най-неспокойните проблеми на религиозната мисъл и изобщо на религиозния живот – проблема за есхатологичната съдба на личността в аспекта на осъждането на грешниците на вечни адски мъки.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Миналото е история, а историята се изпълва със смисъл, когато времето е посветено на осъществяването на Божията цел.

Митрополит Филип (Салиба)

Пълното и правилно разбиране на тайнството на християнската вяра неизбежно включва в себе си и измерението на времето. Често изглежда, сякаш една от причините съвременното християнство – разбира се, и съвременното православие – да губи поглед към действителността на човешкия живот е в това, че то се опитва да проповядва само някакви абстрактни и „извън-времеви” идеи относно вярата и етиката. Но Библейското откровение – за разлика от философските системи – не е ограничено до вечни идеи. То е откровение, което се отнася до конкретни факти, до Божии действия в историята: на сътворението, на избирането на Авраам и на неговите потомци, на предвождането на освободения от робството Израил и, накрая – на Боговъплъщението. Само по себе си Боговъплъщението е история, последователност от действия, процес. Ставайки Човек, Божият Син не възприема някаква абстрактна човешка природа, Той става конкретна личност – Иисус от Назарет, Който е роден като дете и преуспява в мъдрост и възраст,[1] за да достигне до пълнотата на човешкия живот. Накрая Той се сблъсква с враждебността на отделните религиозни и политически групи в обществото, в което живее, разпнат е и умира на кръста, но възкръсва от мъртвите на третия ден. Неговата смърт и Неговото възкресение – фактите, които конституират самия фундамент на християнската вяра – са събития, случили се във времето.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Егоистичният човек, който не може да споделя, който не може да дава от себе си, не може никога да изпита радостта от Евхаристията. Човек, който отделя себе си от Божията общност не може никога да изпита действителното значение на принадлежността към Тялото Христово, което е Църквата.

Митрополит Филип (Салиба)

Времето се изпълни, и наближи царството Божие

Марк 1:15

Символът като присъствие и като реалност

Изразът богатият символизъм на православното богослужение се използва толкова често, че както за православните, така и за не-православните, отдавна се е превърнал в обичаен, самоочевиден, не изискващ никакво по-нататъшно обяснение етикет, или по-скоро до степен самото обяснение да се приема за даденост. Символът се отъждествява с „илюстрирането” – действие, което ни припомня за нещо друго – било то събитие от миналото, идея, вярване. Казва ни се, например, че на Божествената литургия Малкият вход бил „символизирал” излизането на Спасителя на проповед, докато Великият вход – Неговото погребение, но също така и Неговото тържествено влизане в Йерусалим, и пр., и пр. Наложено е този „илюстративен символизъм” да бъде прилаган изобщо към богослужението – независимо дали то ще е взето като цяло или във всеки от отделните му обреди. И, тъй като тази интерпретация на символизма (с чието процъфтяване се е започнало още във византийския период) е несъмнено вкоренена в най-благочестивото от всички възможни чувства, едва за малцина се открива, че тя не само не съответства на основната, на автентичната концепция за самото това християнско богослужение, но в действителност дори я изопачава и представлява една от причините за съвременния му упадък.

Отваряне на целия текст