Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Владимир Башкиров

Fr Vl_BashkirovНа пръв поглед проблемът за апокатастасиса може да се стори неактуален. Та нали този въпрос отдавна е решен и самата тема е престанала да бъде продуктивна в богословски смисъл. Но в действителност тя съвсем не е загубила своята злободневност и остава привлекателна поради активната мисия на източните култове – с тяхната диалектика на кармата и мистика за следсмъртния катарзис, както и поради ту заглъхващите, ту отново възраждащи се спорове около римокатолическото учение за чистилището. И единият, и другият мироглед съдържат елементи, близки или аналогични на феноменологията на апокатастасиса.

Поради споменатите причини е уместно отново да анализираме това учение, полемиката с което е важен етап от историята на оформянето на светоотеческата есхатология. Учението за апокатастасис (от гръцки ἀποκατάστασις – възстановяване, възвръщане в предишно състояние) представлява неуспешен опит за решение на един от най-неспокойните проблеми на религиозната мисъл и изобщо на религиозния живот – проблема за есхатологичната съдба на личността в аспекта на осъждането на грешниците на вечни адски мъки.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr_Alexander_SchmemannЕгоистичният човек, който не може да споделя, който не може да дава от себе си, не може никога да изпита радостта от Евхаристията. Човек, който отделя себе си от Божията общност не може никога да изпита действителното значение на принадлежността към Тялото Христово, което е Църквата.

Митрополит Филип (Салиба)

Времето се изпълни, и наближи царството Божие

Марк 1:15

Символът като присъствие и като реалност

Изразът богатият символизъм на православното богослужение се използва толкова често, че както за православните, така и за не-православните, отдавна се е превърнал в обичаен, самоочевиден, не изискващ никакво по-нататъшно обяснение етикет, или по-скоро до степен самото обяснение да се приема за даденост. Символът се отъждествява с „илюстрирането” – действие, което ни припомня за нещо друго – било то събитие от миналото, идея, вярване. Казва ни се, например, че на Божествената литургия Малкият вход бил „символизирал” излизането на Спасителя на проповед, докато Великият вход – Неговото погребение, но също така и Неговото тържествено влизане в Йерусалим, и пр., и пр. Наложено е този „илюстративен символизъм” да бъде прилаган изобщо към богослужението – независимо дали то ще е взето като цяло или във всеки от отделните му обреди. И, тъй като тази интерпретация на символизма (с чието процъфтяване се е започнало още във византийския период) е несъмнено вкоренена в най-благочестивото от всички възможни чувства, едва за малцина се открива, че тя не само не съответства на основната, на автентичната концепция за самото това християнско богослужение, но в действителност дори я изопачава и представлява една от причините за съвременния му упадък.

Отваряне на целия текст

Автор Митрополит на Ливанските планини Георги (Ходр)

George KhodrЦърквата започва като мисионерско движение. В апостолския век Антиохия е главна квартира на ранните мисионери като Петър, Павел и Варнава. На нас – като деца на Антиохия – е възложено не само да пазим вярата и да я съхраняваме неопетнена, но още и да я разпространяваме и да научим всички народи.

Митрополит Филип (Салиба)

Целта на тази статия не е да излага някаква богословска теория, а да представи метод и път. Тук, следователно, няма никакъв опит за изработване на някакъв научно-богословски аргумент. Подобен аргумент, колкото и искрен да е, винаги съдържа риска – вместо да се научим да служим на Бога – да се обучим само как да се осведомяваме. Вероятно най-добър начин за предаване на богословието е формата на славословието (δοξολογία) – онзи тип настоятелна молитва, чрез която Царството се заграбва със сила и се установява сред хората (Мат. 11:12). Подобно на Яков при потока Иавок, човекът е призван да бъде посредник, господар на цялата вселена, който разговаря с Бога лице в лице, който – в битката си за преобразяването на живота около себе си – се бори с Бога, та и човеци да надвива. В този процес той бива преобразен, става Израил – този, който „се бори с Бога”, който има силата да преобразява земята в Пенуел, защото се е борил с Бога „лице с лице” (Бит. 32:24-32).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джоузеф Алън

2014-08-26 1705Има много неща, които ние не знаем. Единственото, което знаем със сигурност, е че този свят не е съвършен. Отвъд обаче това несъвършенство, отвъд изпитанията и скърбите, отвъд болката, сълзите и агонията на този свят, го има и съвършения свят.

Митрополит Филип (Салиба)

Съществуването – в православния modus vivendi[1] – има своите корени в живото единство и в хармонията – в истинския синтез[2] – на субекта и обекта. Човечеството е ограничено, обусловено, зависимо, относително и – в най-дълбокия смисъл на думата – причинено. Бог, от друга страна, е Онзи, Който е и неограниченият, и съвършеният, и абсолютният, и вечно-същият – невидимата нишка на това съществуване; нещо повече: Той е причинителят на целия този живот. Оттук човекът като homo religiosus[3] започва растежа си към този продължаващ да се извършва синтез; човешкият опит от този свят открива своето значение в този ред и в тази хармония, в които човекът вижда себе си като особена, специфична тяхна част.

Това не поставя човечеството – както предложиха някои съвременни „процесни богослови”[4] на Запад – в позицията на лишеност. По-скоро човекът вече е в състояние да се движи, да твори, сам да бъде истински причинител, защото знае, откъде тръгва. За православните идеята за творението предполага двойство на съществуването: веднъж съществуване на Бога и втори път – съществуване на творението, което е извикано към това поради обичащата, чиста и абсолютна свобода – ex mera libertate.[5] Това обаче, че Бог е неизменяща се невидима нишка, не означава, че Той не е въвлечен в човешките животи – нищо не би могло да бъде повече не-православно от подобно учение. Все пак Той е „разпънал палатката Си между нас”[6] и по този начин едновременно и веднъж завинаги е останал с нас, и е винаги идващ при нас. Невидимата нишка в този синтез е Божията природа или същност (οὐσία), която по никакъв начин не съвпада с човешката природа или същност. Онова, което човекът споделя, е Божията енергия (ἐνέργεια), в която Бог ни дава Себе Си от момента, в който е вдъхнал живот в пръстта. Съществува обаче – и това е от решаващо значение за разбирането на синтеза на човешкото съществуване – разлика между Божията същност и Божията енергия. Онова, което на нас ни е дадено да имаме, е енергията и тя винаги идва ab extra.[7]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovЗа нашата епоха може да се каже, че живеем във век на богословско възраждане. Човечеството – както в православието, така и на Запад, вече не се задоволява във вярата си със съчетанието на практическото благочестие, сърдечното умиление и механичното повторение на утвърдените формули от катехизиса. То желае цялостна вяра – вяра от цялото сърце, воля и разум („Възлюби Бога с цялото си сърце… и с всичкия си разум”). Разумът ни е даден не само, за да познаем външния свят, но и за богопознание. Той не е проклет – той е част от състава на душата, но е слаб и „удобопревратен”, каквото е и нашето сърце, и волята, и целият човек след грехопадението.

Възможно ли е разумното богопознание за грехопадналия човек? Не е възможно пълното, адекватното – лице в лице. Но е възможно отдалеченото, приближаващото се като в огледало. Възможността за макар и непълно, за макар и ограничено богопознание произтича от: 1) съответствието на човешката природа и божествената (Божият образ у човека); 2) Божието откровение, дадено чрез пророците и апостолите в Св. Писание и 3) непосредственото вдъхновение на Църквата, давано ѝ от Светия Дух, с помощта на което Божественото откровение непрестанно се изяснява и нараства.

Догматите на Църквата са всъщност кратки, предадени в точни формули насоки по пътя на съборното богопознание на Църквата. Те включват и трите източника на богопознанието: Божественото откровение (Св. Писание), философско-богословската дейност на човешката мисъл и вдъхновението на Светия Дух, ръководещо Църквата по истинския път, сред всички съмнения и колебания.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Ким

Fr Nikolaj_KimПравославните богослови нямат еднозначна оценка за цялостното наследство на Ориген. Самият Ориген не представя заключенията си като окончателни истини. Той изказва различни предположения, като ги предава на съда на Църквата. В областта на христологията Ориген обаче има твърдение, за чиято висока оценка няма разногласия, а именно тезата му за предвечното раждане на Сина. Изказана от Ориген, по-късно тя е приета за основен христологичен догмат.

„Най-важният елемент в догматическата система на Ориген, за който той отделя много сили и посвещава голяма част от своите разсъждения, е учението за раждането на Сина от Отца. Бог не е изменчив нито в деятелната област, нито в областта на мисълта. Затова от вечност Той трябва да има у Себе Си Сина.

Несъмнено възгледът за раждането на Сина от Отца като акт, който е не само вечен, но и продължава без прекъсване, за първи път е формулиран в християнската литература от Ориген и представлява най-блестящият пункт в неговата догматическа система, който внася съществени поправки в дотогавашното богословие. Това учение изключва всякакво различие между λόγος ἐνδιάθετος и λόγος προφορικός, стоящо в основата на апологетичната традиция, тъй като Отец винаги и без какъвто и да било хронологичен промеждутък ражда Сина и поради това няма място за момент, в който Логосът се намира в скрито състояние. Според Ориген такова различие е невъзможно и поради факта, че то би противоречало на неизменчивостта на Бога. По същия начин нематериалността и духовността на Божието същество правели за Ориген невъзможна всяка мисъл за προβολή или „изтичане”, което е имало толкова голямо значение в системите на Иполит и Тертулиан”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

Kalin Janakiev„Чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век” – този последен член на Никео-Константинополския символ на вярата, както е видно, съдържа понятието за бъдещия век (αἰῶν); за онова, което ще бъде след всеобщото възкресение на мъртвите. Но това, което „ще бъде” тогава, включва според вярата на Църквата както вечния живот – участието във вечния живот на Бога, така и „втората смърт”, т. е. ада. Разбира се, че най-тежък проблем за богословието създава именно последният. За Царството Божие ние знаем малко и най-същественото е, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Това „незнание” обаче на великата светла тайна на Царството не изкушава ума и сърцето. Напротив, ужасната и тъмна тайна на ада е породила още през първите векове на Църквата изкушението на Оригеновото учение за ἀποκατάστασις τῶν παντων, т. е. „възвръщането”, „възстановяването” на всичко.

Нека следователно първо да кажем нещо за общото съдържание на това учение, за да можем след това да разберем защо, макар да е учение на един само християнски мислител от зората на богословието, то е в определен смисъл постоянно изкушение за християнската съвест и ум.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Валентин Асмус

Fr V_AsmusТази вяра е апостолската, тази вяра е отеческата, тази вяра е православната, тази вяра утвърди вселената. Тези думи от Синодика на Неделя православна провъзгласяват най-съществения признак на нашата Църква: Светоотеческото предание. Верността към това Предание е важен критерий за пълнота на църковния живот. Верен на него може да бъде и неграмотният пустинножител, който през целия си живот не е прочел нито ред от светоотеческите творения. Харизматичната потопеност в традицията обаче не е необходимо да се идеализира. Понякога подвижници, заради ограничеността на своя кръгозор не са искали да приемат истинското светоотеческо учение и същевременно, чрез влиянието, което са имали върху народа, са разпространявали вероучителни заблуди. Няма да е преувеличено да кажем, че тъкмо монашеството е разпространило монофизитството в Египет, а в Сирия – етническото разделение. Нашето разбиране за живот в светоотеческата традиция е резултат от целенасочено църковно съзидание, от съзнателното усвояване на светоотеческото учение.

Без съмнение ранният разцвет на руското християнство не само принесе големи плодове на лична святост и ненадминати произведения на християнската култура, но и организира целокупния живот на народа, формира самата му душа, изявявайки се в самобитна национална рецепция на византийската традиция. Но също е очевидно, че богословието не е било такава важна съставляваща на древноруския църковен живот, каквато е било във Византия. За това определена роля има и езиковата бариера – едва малцина са знаели гръцки, а сравнително немногото светоотечески творения, които са съществували в превод на южнославянски, са били трудно достъпни поради различия в езика. Самите творения на св. Отци, преведени в Русия, са били изключително малко. Книгите на Св. Писание и богослужебните книги (както и днес) са били най-важният източник на богословско познание. Но пълен превод на Библията в Русия не е имало до края на 15 в., а за по-точното и пълно разбиране на богослужението е било нужно постоянното обръщане на богословите към гръцките книги – нещо, което у нас не се е случвало до 17 в.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме