Проблеми на православното богословие

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Сергей Аверинцев

Отправната точка на размислите ми по необходимост ще бъде съвременната духовна ситуация в моята родина Русия. Освободена най-сетне, благодарение на Бога, от довчерашното идеологическо робство, тя търси пътища към често идеализираното си минало, забравяйки мъдрите думи на Хераклит, че да влезеш два пъти в една и съща река е нещо невъзможно. Едновременно с това тя се опитва да усвои и западния опит, недостатъчно отчитайки историческите му измерения. Днес в Русия или прекалено хвалят Запада, или, по-рядко, го охулват, но твърде малко се стремят да го разберат като сложен баланс на отдавна възникнали сили. И новият славянофил, и поклонникът на Запада имат предвид най-вече съвременния технически, рационалистичен Запад, но този Запад, тъкмо той, е и сугубо исторически феномен.

Когато се обърнем към общите извори на Запада и на Русия, сред всичко останало ще видим панорамата на гръцката философия. В нейния център, както в средата на „Атинската академия” на Рафаело, се извисяват две фигури: Платон и Аристотел – учителят и свръхкритичният му ученик, негов продължител и същевременно опонент. И двамата са направили много за формализирането на мисленето, подготвяйки така западния рационализъм и косвено – западния техницизъм: Платон чрез работата си върху уточняването на понятията, а особено Аристотел, създател на логиката като „органон” на мисълта, т. е. в буквалния смисъл на думата неин технически инструмент. Също така и двамата са религиозни мислители от най-висок ранг, които няма как да бъдат заобиколени от отците и учителите на Християнската църква. Платон е едва ли не най-талантливият мистик измежду всички протагонисти в общата история на философията, докато Аристотел не само е създал концепцията за Неподвижния Първодвигател, задвижващ всичко по силата на любовта, – същият, за който говори и последният стих от Божествена комедия: L’amor che move il sole e l’altre stelle[1], – но и е разработил системата от доводи, без която не можем да си представим догматическите спорове от патристичната епоха. И, накрая, и двамата са истински елини по начина си на мислене и за тях човекът е непредставим извън държавата. При тях политическите проблеми заемат много важно място, различават се само подходите им.

Отваряне на целия текст

Автор Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)

В Православното предание богословието се отъждествява със самия живот и затова от него непременно трябва да произтичат последствия, намиращи пряко отражение в нашето съществуване. Богословието не трябва да се разбира като логическо определение, което може да се усвои, без да се търси в него най-дълбок екзистенциален смисъл. Вследствие от това, ако действително се стреми и желае да бъде самия живот, то трябва творчески да отговаря на новите житейски обстоятелства. Изхождайки от тези предпоставки, в предлагания доклад ще се опитаме да разгледаме съвременното православно богословие, неговите проблеми и перспективи.

В периода на османското робство, в което попадат повечето страни, където протича животът и дейността на Православната църква, православното богословие преживява период на стагнация. Творческата продуктивност отстъпва място на консерватизма, обърнат към ценностите и идеалите на миналото. В този период богословието се свежда до пазене на светоотеческото наследство, без абсолютно никакви опити за творчески отговори на новите предизвикателства, които самият живот поставя пред Църквата. По този начин богословието постепенно се превръща в археологически експонат, пазен в православните манастири, в качеството си на най-рядка ценност.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

Времето се осмисля от момента, а моментът не е нищо друго освен спирка, за да можем да погледнем към миналото и да се взрем в бъдещото. Без него времето би представлявало безсмислен поток, вливащ се в смъртта; нищо от случващото се в него не оцелява. В цялото творение единствен човекът превръща безличното време в καιρός. Това е привилегията и отговорността на свободата, дадена му от Твореца – да въвежда във времето, макар и за малко (най-вече при божествената Литургия), присъствието и вкуса на есхатона, на онова, което няма да се загуби заедно с така многото безсмислени неща, които носим в този живот. Един такъв щастлив момент преживявам в тези дни и аз – дар от Бога, даден ми с ръцете на обичния ми брат, митрополита на Димитриада Игнатий, тъй като чувам отзвука на моя глас в размислите и критичното слово на участниците в този семинар и получавам от ръцете на директора на Академията за богословски изследвания почетната награда на неин първи член. Прекъсвам потока на времето на моя живот и стоя на тази спирка по моя път – първо, за да благодаря на подателя на всяко благо, нашия Господ, Който ми даде големия дар на моето битие и жаждата на търсенето на неговия смисъл, а след това и на всички вас, които, начело с харизматичния пастир на тази поместна църква, положихте усилие и ме почетохте с присъствието си. Особено голяма е благодарността ми към лекторите на този международен семинар, посветен на скромния ми богословски принос.

Нарекох тази почетна проява щастлив момент и спирка в потока на времето на моя живот, защото днес чувствам задължението да застана спокойно, без да се влияя нито от похвалите, нито от жестоката и несправедлива полемика, да направя обзор на миналото и да погледна към бъдещето.

Отваряне на целия текст

Автор Смилен Марков

Светият и Велик събор на Православната църква, проведен на о-в Крит в дните след Петдесетница тази година, не обсъди догматични въпроси. Нещо повече, по време на предсъборния процес и особено в рамките на съборните обсъждания бяха положени усилия да се неутрализира влиянието на една или друга съвременна богословска партия. Позоваването на светоотечески авторитети в приетите документи също е по-скоро пестеливо. Нежеланието да се навлиза в морето на богословските дебати се дължи на спецификата на разглежданите теми и на стремежа да се избегне зависимост от доминиращите тенденции в съвременните изследвания. Друга немаловажна причина е отсъствието на критични издания на много от класическите и по-нови учители и авторитети на православното богословие, както и на достъпни преводи на съвременните езици.

По думите на Диоклийсикия митр. Калистос, проектодокументите, представени за обсъждане от Светия и Велик събор, страдат от липса на богословско вдъхновение. Същото не може да се твърди за двата нови документа, изготвени и приети в рамките на съборните заседания: Енциклика на Светия и Велик събор (наричан по-нататък Енциклика) и Послание на Светия и Велик събор (наричан по-нататък Послание). Тези текстове рамкират съдържанието на останалите и задават богословски критерии за тяхната интерпретация. В този смисъл Критският събор продължава традицията на Вселенските събори, чиито определения (ороси) не прекратяват, а отварят богословската спекулация. Съборът не решава богословски проблеми – той дава определения на църковната вяра, които биват осмисляни и изяснявани чрез усилен спекулативен труд.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Емануил Клапсис

Днес Православната църква поддържа сърдечни взаимоотношения с останалите християнски църкви и участва с тях в съвместни усилия за преоткриване на видимото единство на всички християни. В това усилие тя отдава предимство на онези аспекти на вярата, които сближават всички християнски църкви и общности без пренебрегване на техните същностни доктринални и богословски различия, довели до разделението им. И докато повечето вярващи възприемат ангажирането на Православната църква в това взаимно търсене на единството, като ръководено от Светия Дух, други изразяват страх, че вярата на Църквата е по някакъв начин компрометирана за сметка на едно единство, което не винаги бива основано в истината. В тази наша кратка статия ще се опитаме да се обърнем към тези безпокойства, отговаряйки на два важни въпроса: на първо място, защо православните църкви са взели решението да бъдат включени в икуменическото движение, насочено към единството на Божията църква, и как това тяхно включване се съотнася към претенцията им да са въплъщение на едната, света, съборна и апостолска Църква?

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Доколкото през последните седем години се занимавах да организирам семинарните занимания на студентите по догматика и патрология в Богословския факултет на Софийския университет, а от 2010 г. водя и лекциите по патрология, реших да споделя някои свои размишления и идеи относно методологията на работа по тези дисциплини.

Патрологията възниква като самостоятелна дисциплина на Запад едва през 18 в. Тя в онази епоха основно борави с историческа методология, а в православния свят бива въведена в руските духовни академии и семинарии в края на 19 в., с цел да запознава студентите с творчеството на светите отци, като това би трябвало да обслужва последващите им занимания с догматика в една среда на повишен интерес към съборното съзнание на Църквата и специално към институцията на вселенските събори.

Въвеждането на тази дисциплина може да се свърже със стремежа за обнова на руското богословско образование през втората половина на 19 в. и набиращите скорост тогава дискусии в Русия за промени в курикулумите на богословските училища. Особено активна роля в този процес играе Московският митр. Филарет (Дроздов), а паралелно на неговата дейност все по-популярен в Русия става сборникът с монашески аскетични съчинения Добротолюбие, преведен, събран и издаден от св. Паисий Величковски, който се появява през 1793 г. Разширеното му издание е дело на св. Теофан Затворник. То започва да излиза от 1877 г. и бива преиздавано многократно през 19 в. То се явява рефлексия на гръцката Филокалия, издадена от св. Макарий (Нотарас), епископ на Коринт, и св. Никодим Светогорец през 1782 г., но не отговаря напълно на него, а представлява адаптиран превод на църковнославянски език.

Отваряне на целия текст

Автор Константинос Скутерис

В началото на своето изказване бих искал да отбележа каква голяма чест за мен е решението на Научния Съвет на прочутата Московска духовна академия да ми присъди степента доктор на богословието honoris causa. Не намирам думи, за да изразя своята признателност и благодарност. Тази толкова голяма чест ми възлага отговорност пред нашата обща Майка – Православната църква и дълг пред нашето общо служение, пред нашата обща православна богословска мисия.

В такъв важен момент от моя академичен живот бих искал да си спомним за трима велики руски богослови, които имах честта да познавам и които по своя начин на мислене и преди всичко със своята привързаност към православната традиция повлияха дълбоко на формирането на моето богословско съзнание.

Първият от тях е блаженопаметният Брюкселски архиеп. Василий (Кривошеин), дълбок познавач на богословието на св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà. За мен наистина беше благословение да мога да си сътруднича с него в продължение на дълги години, както и да взема участие в появата на гръцки език на неговия труд В светлината на Христос, който бе преведен от моята съпруга.

Вторият е приснопаметният Леонид Успенски. Богослов и велик иконописец, вярно чедо на Руската православна църква, той живя като монах в света, в чужда нему среда, която не само не успя да внесе светското начало в неговия начин на мислене и живот, но напротив – укрепи го духовно. Щастлив съм, че не само го познавах, но и бях свързан с него с връзките на дългогодишна дружба. Когато Руската православна църква насрочи по повод празнуването на 1000 години от приемането на християнството в тази благословена страна да се проведе международна научна конференция в Санкт Петербург, имах щастието да представя там кратък доклад на тема „Светоотеческите основи на богословието на Леонид Успенски”. Изследването със заглавие “The Patristic Foundation of the Theology of Leonid Ouspensky” беше публикувано в сборника Icons: Windows on Eternity.

Третият е прочутият богослов отец Георги Флоровски. Пазя спомена за неговото благородство и дружелюбие, макар че успях да го срещна само веднъж в живота си. За мен бе голяма чест възможността да изнеса през 1985 г. доклад в Ню Йорк в рамките на ежегодната среща на Православното богословско общество на Америка и да прочета ежегодната „Лекция, посветена на паметта на отец Георги Флоровски” (Father George Florovsky Memorial Lecture), която бе публикувана през 1985 г. в сп. The Greek Orthodox Theological Review.

Отваряне на целия текст

Автор Константин М. Антонов

Някои методологични проблеми при писането на курсови и дипломни работи

Този текст беше написан преди няколко години по съвсем конкретен повод и беше представен като доклад пред Годишната богословска конференция на ПСТГУ, като беше публикуван в материалите от нея.[1] Последващите развития в интелектуалния ни живот обаче, и особено разгърналите се вътрешноцърковни дискусии, показаха, че засегнатите тук тенденции и проблеми в действителност носят по-общ характер и клонят към задълбочаване и изостряне. В много от случаите играещата тук ключова роля дума студент днес спокойно може да бъде заменена с „изследовател” или „интелектуалец”. Независимо от това я запазвам, защото навиците за научна работа се натрупват тъкмо по време на студентството, което възлага още по-голяма отговорност върху научните ръководители и педагози от висшите църковни училища изобщо. На много места текстът е допълнен и редактиран. Неговата цел е да насочи вниманието на църковната научна общественост към съответните проблеми и тенденции.

И така, повод за всичко това бе моето участие в ръководството, рецензирането и обсъждането на курсовите и дипломните работи на студентите в нашия университет. За жалост налага се изводът, че неща, като цяло самоочевидни и произтичащи от самото понятие за хуманитарно научно изследване, в момента не намират своето място в практиката на студентските и научните изследвания. В основата на този факт според мен има един общ проблем – и теоретичен, и психологически, който в рамките на този текст може да бъде само поставен, но, разбира се, е невъзможно да бъде разрешен, а още по-малко – да му бъде даден окончателен отговор.

Работата е там, че възникващите пред студентите проблеми при работата им над богословски и хуманитарни проблеми (както и начините за разрешаването им, които те избират), според мен в действителност имат по-общо значение и характеризират интелектуалния климат в нашата научна и образована общност като цяло. Точно тук се оформят и утвърждават навиците, с които – като нещо самò по себе си разбираемо – студентите идват в семинарията или в университета. И тук има поредица от тревожни тенденции, които в студентските работи, поради интелектуална наивност, се проявяват в хипертрофиран вид, но които за съжаление присъстват, маскирани или рафинирани, и в трудовете на специалистите. Върху тях искам да насоча вниманието.

Отваряне на целия текст