Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Кирил (Говорун)

Archim Kiril GovorunВъв връзка с дискусията за дисертабилността на богословието и в по-общ план – за неговата научност, неизбежно възниква въпросът за богословския метод. На този въпрос обаче съвременното православно богословие не дава еднозначен отговор.

В академичното гръцко богословие например за осъдителна се смята самата възможност за съществуване на православен богословски метод. Студентите в гръцките богословски факултети и до сега учат, че такъв метод не може да има, а когато възниква, той открива пътя за всички ереси. Този теологумен за православния богословски метод се образува в средите на онези гръцки професори, които през 19 и 20 век учат в немски университети, където богословският метод често заема мястото на самото богословие. И наистина, в класическото немско богословие на методологията се отделя непропорционално голямо значение – методът се издига в ранг на гаранция за истината. В резултат от това мнозина гръцки студенти в немските университети са развили своего рода алергия към методологията. И, ставайки професори в гръцките университети, те я предават на анатема.

Наистина ли обаче тази анатема е така еднозначна? Резултатът от изгонването на богословския метод от гръцкото академично богословие е образуването на епистимологичен вакуум, който веднага се запълни от случайни субстанции – отломки от различни методологични подходи, свързани помежду си хаотично и често противоречиво. Това е нанесло и продължава да нанася вреда на гръцкото академично богословие, като снижава неговата академичност и авторитет. Сред студентите пък в по-добрия случай възниква чувство за незавършеност на образованието, а в по-лошия – за богословска каша в главите. Трябва да признаем, че гръцките професори по богословие осъзнават този проблем и затова по правило си търсят наследници от средите на онези, които са учили на Запад – в университетите, където методологията не е предадена на анатема. Много рядко професор по богословие в Гърция може да стане някой, който е израсъл само в родните аудитории – в условията на методологична анархия.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovВ този кратък текст ще се опитам да изложа най-основните черти на православното християнство и на православното богословие въз основа на своя собствен опит. Макар от години да се занимавам с писменото наследство на древните християнски писатели, които в Църквата наричаме свети отци, не претендирам за дълбоки познания по систематично богословие или християнска философия. Онова, което ще изложа е по-скоро набрано от градината на отците, които сами едва ли биха се наредили сред академичните теолози-систематици от постренесансов или съвременен тип.

Макар през последните две десетилетия у нас да бяха публикувани много и ценни богословски изследвания, като най-сериозен дял заемат православните, обществото ни сякаш остана глухо за тези задълбочени трудове, а в последно време, поведено по общата „световна мода по религиите”, отново прегърна старата препрана и пак предложена на нашата общественост стара „националистическа концепция” за православно християнство, която е донесла много мъки и беди не само на християните в нашата страна, но и в целия православен свят. И това не е случайно. През последното десетилетие, дори може би малко повече, из православните страни, пък и не само там, се носи една устойчива схематизираща православието представа. Често то се представя от хора като Александър Дугин и подобни на него философстващи теоретици на „социалния инжинеринг” като идеология, някаква културна парадигма с имперска месианска окраска. Дори в нашите периферни краища на света то отново вече бива представяно като белег за „национална принадлежност”, характеристика за отличие по расов признак, или дори като „кабел за връзка” с „останалите славяни”.[1] Всъщност, като изключим втората половина на 19 век и повечето от 20 век, православното християнство никога не е било възприемано и не се е себевъзприемало като нещо такова. То винаги е живяло с усещането, че изпълнява тук на земята божествения план за спасение на човечеството – без оглед на раси и полове, на възрасти и континенти, а още по-малко на партийни пристрастия, политически убеждения, националистически и имперски комплекси. Едва ли някой от отците на Църквата е мислил за „измеренията на националната сигурност на Православната църква” – нещо, което днес се опитват да ни пробутват същите тези, които преди само малко повече от две десетилетия ни забраняваха да ходим на службите на същата Православна църква и убеждаваха колко назадничава и непрогресивна, пък дори и контрареволюционна е тя.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Пьотр Гнедич

Fr P Gnedich1. Основни направления в руското богословие през изучавания период

Изучаването на развитието на руската богословска наука в последния половин век и разглеждането на голямо количество трудове, обединени от една тема, ни задължават да направим няколко извода. Те обаче не биха могли да се градят върху изкуственото съединяване на отделните елементи от разглежданите тълкувания на догмата за Изкуплението в един нов опит за подобно тълкуване. Такъв подход отново би стъпил върху индивидуалните възгледи на автора, а и самият опит не би бил свободен от недостатъците, присъщи на всички еклектични системи и обединения. В известна степен това би се оказало и излишно, тъй като в систематизацията и методите за разглеждане на отделните произведения вече присъстват принципите на някакво обединение. Според нас по-правилно би било тук да се определи кое е основното направление в руската богословска наука при изучаване на догмата за Изкуплението и да се посочат онези изводи, които биха могли да се признаят за резултат от това проучване.

Първо, руската богословска наука от самото начало на изучавания период се отказва от „школското” разбиране за изкуплението, с неговото типично излагане по системата на митрополит Макарий (Булгаков). Нейните усилия вече повече от половин век са насочени към създаването на ново систематично изложение на догмата за Изкуплението по пътя на критичното разглеждане на изложението на митр. Макарий, чрез анализиране на първоизточниците на църковното вероучение. В това общо определение се вместват всички разнообразни направления, частни мнения и твърдения, изказвани през изучавания период относно догмата за Изкуплението. И в това разнообразие обаче основното направление личи съвсем отчетливо, като стремеж не към създаването на собствено тълкувание, а като усвояване на светоотеческото разбиране за догмата, което е по-правилно да наречем църковно. Отклонението от това разбиране в учебникарското представяне е първата причина за критиката срещу него в самото начало на изучавания период. Тогава верността към светоотеческото учение е обявена за път на руската богословска наука, който по мнението на патриарх Сергий (Страгородски), „е присъщ само на нея и е единственият истинен”.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievВъв Византия не може да бъде текстуално установена политическа теология в тесния смисъл на понятието.

Политическата практика в Източната римска империя дава примери за спонтанно или съзнателно вкарване на религиозното в резонанс с политически мотиви и цели, както забелязва и Карл Шмит.[1] Доказуема е употреба (и дори злоупотреба) на богословски позиции в полето на политическото. Същият автор обаче формулира понятието „политическа теология” много по-тясно. Може би най-прочутото му изречение по темата гласи: „Всички съществени понятия на модерното учение за държавата са секуларизирани богословски понятия”.[2] Но понятията са по дефиниция част от научния инструментариум. Самият той, говорейки за „теология”, има предвид най-вече теологията като наука, респ. рационалната теология.[3] В центъра на вниманието застават експлицираните политически теории.

Мисленето за Византия налага при това положение да се търси не „политическа теология”, а „политическа философия”. Там същинската теология се гледа като самоизричане на Бога, дадено като духовен опит, чийто характер прави невъзможно вербалното му изразяване. Спекулативната, рационалната или дискурсивната теология пък се схваща като (висша) част от първата философия.[4] Това положение, формулирано с острота при Фотий от Константинопол,[5] има валидност за всички византийски мислители. Става дума за философия, самозаявяваща се като християнска: κατὰ Χριστιανοὺς φιλοσοφία.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovТрадиционализмът на православието е нещо общоизвестно. Православието е преди всичко религия на Преданието. Ако характеризираме християнските изповедания според тяхното отношение към източниците на вярата, то, разбира се – макар и твърде опростено, – можем да кажем: протестантизмът иска да стъпи на Божието Слово, римокатолицизмът – на авторитета на йерархията, православието – на Преданието на Църквата. В православието религиозната личност живее органичния живот на светия колектив (в съборност), само в него може да се стои пред Бога и само в него може да се открие източник на вяра и благочестие. На пръв поглед изглежда, че такава постановка на проблема принципно изключва възможността за критично отношение към съдържанието на Преданието. Критиката предполага свое изследване на истината на общопризнатото колективно съждение. Критиката е нечестива.

От друга страна, историята придобива в православието свещен смисъл така, както никъде другаде. Опитът на Църквата се разкрива в цялата си пълнота не в съвременния живот, – нерядко упадъчен – но само в смяната на поколенията, пазещи и обогатяващи Преданието. Историческият прецедент често има решаващо значение в православието. Уроците на светците, виждането на промисъла в живота на Църквата са много повече определящи за оценката на днешния ден от каноните на Църквата. В православието Църквата често се нарича земно небе. Ако обаче небето се спуска на земята, ако святото пронизва историческата плът, не се ли заличава границата между история и легенда? Земният живот се изпълва с чудеса, биографията се превръща в агиография, протретът – в икона. Героизирани образи на подвижници на Царството Божие изтласкват хората от плът и кръв. Историята става невъзможна.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevОтправната точка на размислите ми по необходимост ще бъде съвременната духовна ситуация в моята родина Русия. Освободена най-сетне, благодарение на Бога, от довчерашното идеологическо робство, тя търси пътища към често идеализираното си минало, забравяйки мъдрите думи на Хераклит, че да влезеш два пъти в една и съща река е нещо невъзможно. Едновременно с това тя се опитва да усвои и западния опит, недостатъчно отчитайки историческите му измерения. Днес в Русия или прекалено хвалят Запада, или, по-рядко, го охулват, но твърде малко се стремят да го разберат като сложен баланс на отдавна възникнали сили. И новият славянофил, и поклонникът на Запада имат предвид най-вече съвременния технически, рационалистичен Запад, но този Запад, тъкмо той, е и сугубо исторически феномен.

Когато се обърнем към общите извори на Запада и на Русия, сред всичко останало ще видим панорамата на гръцката философия. В нейния център, както в средата на „Атинската академия” на Рафаело, се извисяват две фигури: Платон и Аристотел – учителят и свръхкритичният му ученик, негов продължител и същевременно опонент. И двамата са направили много за формализирането на мисленето, подготвяйки така западния рационализъм и косвено – западния техницизъм: Платон чрез работата си върху уточняването на понятията, а особено Аристотел, създател на логиката като „органон” на мисълта, т. е. в буквалния смисъл на думата неин технически инструмент. Също така и двамата са религиозни мислители от най-висок ранг, които няма как да бъдат заобиколени от отците и учителите на Християнската църква. Платон е едва ли не най-талантливият мистик измежду всички протагонисти в общата история на философията, докато Аристотел не само е създал концепцията за Неподвижния Първодвигател, задвижващ всичко по силата на любовта, – същият, за който говори и последният стих от Божествена комедия: L’amor che move il sole e l’altre stelle[1], – но и е разработил системата от доводи, без която не можем да си представим догматическите спорове от патристичната епоха. И, накрая, и двамата са истински елини по начина си на мислене и за тях човекът е непредставим извън държавата. При тях политическите проблеми заемат много важно място, различават се само подходите им.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovБогословски книги на славянски диалект или на старобългарски език в средновековна България се пишат от 9 в. Повечето от тях са преводи от гръцки език на библейски, литургични, канонични и патристични текстове. Според някои изследвания преводите са представлявали повече от 80% от цялата старобългарска книжнина.[1] Оригиналните творения на автори от Първото българско царство са сравнително малко. Един от най-популярните от тези преводи, който обаче комбинира превод, компилация и оригинални елементи в изложението си, е Шестоднев, съставен от екзарха на Вселенската патриаршия в столицата на тогавашна България на име Йоан. Вероятно текстът е издаден някъде в началото на 10 в. и в съдържанието си се опира на особено обичания във Византия Шестоднев на св. Василий Велики, но същевременно съдържа и части от други съчинения с екзегетичен и естественоноучен характер, както и бележки от съставителя, включително забележителното описание на тогавашния царски дворец. Тази книга очертава много важен проблемен пункт между християнството и паганизма, в опит да се дистанцира от последния на базата на богословието на творението.[2]

Макар още в онази епоха в Българското царство да се появяват важни съчинения на славянски език, гръцкият остава важен административен и елитарен език за клира, за аристокрацията и като цяло за богословстването в продължение на следващите векове. Това става още по-явно във Второто българско царство, което се ограничава до територията на Балканския полуостров и славянският елемент в него силно се редуцира. Което, от своя страна, води и до постепенно отслабване на използавнето на славянския през Османската епоха. Като книжовен език славянският се завръща в доста променената форма на един вече български в края на 18 и през първата половина на 19 в., в рамките на т. нар. „национално формиране”. Неговата поява като книжовен език, на който вече се пишат и научни текстове, е свързана с влиянието на Руската империя и с руското образование на Балканите – в рамките на Османската империя.

Отваряне на целия текст

Автор Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)

Bishop Ignatije MidicВ Православното предание богословието се отъждествява със самия живот и затова от него непременно трябва да произтичат последствия, намиращи пряко отражение в нашето съществуване. Богословието не трябва да се разбира като логическо определение, което може да се усвои, без да се търси в него най-дълбок екзистенциален смисъл. Вследствие от това, ако действително се стреми и желае да бъде самия живот, то трябва творчески да отговаря на новите житейски обстоятелства. Изхождайки от тези предпоставки, в предлагания доклад ще се опитаме да разгледаме съвременното православно богословие, неговите проблеми и перспективи.

В периода на османското робство, в което попадат повечето страни, където протича животът и дейността на Православната църква, православното богословие преживява период на стагнация. Творческата продуктивност отстъпва място на консерватизма, обърнат към ценностите и идеалите на миналото. В този период богословието се свежда до пазене на светоотеческото наследство, без абсолютно никакви опити за творчески отговори на новите предизвикателства, които самият живот поставя пред Църквата. По този начин богословието постепенно се превръща в археологически експонат, пазен в православните манастири, в качеството си на най-рядка ценност.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме