Автор Тарас А. Борозенец

„Възлюбени, като препашете чреслата на ума си, бидейки бодри, напълно се надявайте на принасяната вам благодат при явяването Иисус Христово”
(1 Петр. 1:13).

„Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека”
(1 Иоан. 2:15-17).

В тази статия ще се опитам да отговоря на един единствен въпрос: какво трябва да бъде православното богословие? Именно трябва, а не какво е, било е или може да бъде. Защото богословието не е неподвижна съвкупност от категории, аксиоми, принципи, догматични формули, теологумени и аргументи, а преди всичко абсолютно императивен призив към богочовешка синергия. И така, към какво ни призовава православното богословие?

Отваряне на целия текст

Автор Свщмчк Иларион (Троицки), архиеп. Верейски

Ваше Преосвещенство, Ваше Високопреподобие, досточтимо събрание!

Преди почти хиляда и петстотин години, в манастирското си уединение на един от средиземноморските острови, в своето „златно съчинение”[1] преп. Викентий Лерински пише:

„Ако Божият дар те е направил способен по ум, по образование, по ученост, бъди Веселиил[2] на духовната скиния – полирай скъпоценните камъни на божествения догмат, нагласяй ги вярно, разпределяй ги мъдро, придавай им блясък, приятност и прелест. Старай се, щото вследствие на твоето по-ясно изложение да биха разбрали по-ясно това, в което преди са вярвали не така ясно. Достигай до това, че потомството съзнателно да славослови онова, което в древност са почитали несъзнателно. Поучавай обаче в онова, на което са те научили, и, говорейки поновому, не казвай нищо ново.

Някой обаче, може би, ще каже, че в Църквата Христова не трябва да има никакво преуспяване на религията? Несъмнено трябва да има, при това – твърде голямо… Само че това преуспяване трябва да бъде, действително, преуспяване, а не промяна на вярата. Преуспяването се състои когато един или друг предмет бъде усъвършенстван сам по себе си, а промяната – когато нещо престава да бъде онова, което е, и се превръща в друго”.[3]

Тези думи на преп. Викентий не са били само предначертание на бъдещото, но още и описание на онова, което е отминало. Според неговото учение, никога „Католичната църква, подбуждана от новостите на еретиците, чрез определенията на своите събори не е правила нищо друго, освен онова, което е било прието от нея от предците, според едното Предание, след това да потвърди за потомците и чрез собственоръчно писмено удостоверяване, заключавайки в немного редове множество предмети и изразявайки по обикновен начин, за по-ясно разбиране, чрез едно или чрез друго – ново – наименование, същия смисъл на вярата”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Кирил А. Максимович

В предишния брой на Вестник ПСТГУ I: Богословие. Философия, 4 (54), 2014, с. 133-138 беше публикувана рецензия за новата монография на Джордж Демакопулос върху развитието на идеята за папския примат в западното християнство през 5-7 в. В тази рецензия, написана от младия, но вече достатъчно известен професионалист в своята област, историк на ранната Църква д-р Георги Е. Захаров, закономерно са намерили отражение възгледите за папския примат не само на рецензирания автор, а и на самия рецензент. В контекста на книгата на Демакопулос идеите на Захаров заслужават колегиален анализ и дискусия, поради което се наложи да пристъпим към този доста „екзотичен” жанр за научен дискурс, а именно рецензия на рецензията. Вероятно, като се вземе предвид еднотипната филологична терминология (метаезик, метатекст и др.), този жанр е целесъобразно да бъде наречен „метарецензия”.

За по-ясно представяне същността на спора е целесъобразно да се предложи едно терминологично уточнение на понятията първенство (privilegium, primatus – в значението „първенство сред равни”) и власт, главенство (potestas – в значението „превъзходство над другите”). Римският „примат” в първото от уточнените значения не е бил поставян под съмнение в Църквата никога и в този аспект няма повод за дискусия. В първите векове, по отношение на Римската апостолическа катедра, в папския дискурс в този смисъл се е употребявал терминът auctoritas. Трябва да се има предвид, че в архаична юридическа словоупотреба този термин е имал значението на „право на собственост”, а в периода на късната република към него се прибавят още значенията на „преценка”, „право да се санкционира и (или) да контролира нещо”, което de facto придава властови статут на лицето (или на органа), който притежава auctoritas. Тъкмо от тази „административна” сфера на употреба по-късно се развива значението „авторитет, (неформално) влияние”. И така, още в древен Рим терминът auctoritas предимно е бил използван за означаване на действителна (формална) власт, а е можел да посочва и неформална власт (влияние, авторитет).[1] Играта с тези две значения на понятието е станала един от най-важните риторични маниери на папския дискурс от първите векове на християнството[2] и чак до наши дни.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Една от предпочитаните теми сред православните богослови от 20 в., особено след началото на тяхното освобождаване от „Западния плен”, е взаимодействието между вярност и творчество – нещо, което православното разбиране за традицията като жива традиция изисква. В 1934 г., например, о. Георги Флоровски определя традицията като „не само съгласие с миналото, но в определен смисъл дори свобода от миналото като от някакъв външен формален критерий. Традицията не е само защитен, консервативен принцип – преди всичко тя е принцип на растеж и обновление”. В другия край на века еп. Калистос (Уеър) също говори за традицията като за „съзидателна вярност”, която подтиква християните да „преживеят отново значението на Преданието по начин, който е изследователски, смел и изпълнен с творческа съзидателност”.

Още много примери могат да бъдат приведени в посока на това разбиране. В частност то отразява динамиката на мисията на Църквата, която е призвана да проповядва Евангелието на всички народи (Мат. 28:19). Това откровение на Бога в Христос, което се проповядва в Евангелието, остава като постоянен обект за богословски размисъл. Неговата неизменност обаче не отнема възможността за изразяване на една и същата истина по множество начини – разнообразие, за което свидетелства както източната, така и западната църковна история. Възможността за това разнообразие е заложена в самия императив: контекстът, в който бива отправян Христовият призив към Църквата, непрекъснато се променя, а призивът и неговото обяснение трябва да бъдат винаги в съответните нови форми, да използват, според израза на св. Григорий Богослов, „изнамерените нови думи”.

Отваряне на целия текст