Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Георги Каприев

Georgi KaprievВъв Византия не може да бъде текстуално установена политическа теология в тесния смисъл на понятието.

Политическата практика в Източната римска империя дава примери за спонтанно или съзнателно вкарване на религиозното в резонанс с политически мотиви и цели, както забелязва и Карл Шмит.[1] Доказуема е употреба (и дори злоупотреба) на богословски позиции в полето на политическото. Същият автор обаче формулира понятието „политическа теология” много по-тясно. Може би най-прочутото му изречение по темата гласи: „Всички съществени понятия на модерното учение за държавата са секуларизирани богословски понятия”.[2] Но понятията са по дефиниция част от научния инструментариум. Самият той, говорейки за „теология”, има предвид най-вече теологията като наука, респ. рационалната теология.[3] В центъра на вниманието застават експлицираните политически теории.

Мисленето за Византия налага при това положение да се търси не „политическа теология”, а „политическа философия”. Там същинската теология се гледа като самоизричане на Бога, дадено като духовен опит, чийто характер прави невъзможно вербалното му изразяване. Спекулативната, рационалната или дискурсивната теология пък се схваща като (висша) част от първата философия.[4] Това положение, формулирано с острота при Фотий от Константинопол,[5] има валидност за всички византийски мислители. Става дума за философия, самозаявяваща се като християнска: κατὰ Χριστιανοὺς φιλοσοφία.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovТрадиционализмът на православието е нещо общоизвестно. Православието е преди всичко религия на Преданието. Ако характеризираме християнските изповедания според тяхното отношение към източниците на вярата, то, разбира се – макар и твърде опростено, – можем да кажем: протестантизмът иска да стъпи на Божието Слово, римокатолицизмът – на авторитета на йерархията, православието – на Преданието на Църквата. В православието религиозната личност живее органичния живот на светия колектив (в съборност), само в него може да се стои пред Бога и само в него може да се открие източник на вяра и благочестие. На пръв поглед изглежда, че такава постановка на проблема принципно изключва възможността за критично отношение към съдържанието на Преданието. Критиката предполага свое изследване на истината на общопризнатото колективно съждение. Критиката е нечестива.

От друга страна, историята придобива в православието свещен смисъл така, както никъде другаде. Опитът на Църквата се разкрива в цялата си пълнота не в съвременния живот, – нерядко упадъчен – но само в смяната на поколенията, пазещи и обогатяващи Преданието. Историческият прецедент често има решаващо значение в православието. Уроците на светците, виждането на промисъла в живота на Църквата са много повече определящи за оценката на днешния ден от каноните на Църквата. В православието Църквата често се нарича земно небе. Ако обаче небето се спуска на земята, ако святото пронизва историческата плът, не се ли заличава границата между история и легенда? Земният живот се изпълва с чудеса, биографията се превръща в агиография, протретът – в икона. Героизирани образи на подвижници на Царството Божие изтласкват хората от плът и кръв. Историята става невъзможна.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovБогословски книги на славянски диалект или на старобългарски език в средновековна България се пишат от 9 в. Повечето от тях са преводи от гръцки език на библейски, литургични, канонични и патристични текстове. Според някои изследвания преводите са представлявали повече от 80% от цялата старобългарска книжнина.[1] Оригиналните творения на автори от Първото българско царство са сравнително малко. Един от най-популярните от тези преводи, който обаче комбинира превод, компилация и оригинални елементи в изложението си, е Шестоднев, съставен от екзарха на Вселенската патриаршия в столицата на тогавашна България на име Йоан. Вероятно текстът е издаден някъде в началото на 10 в. и в съдържанието си се опира на особено обичания във Византия Шестоднев на св. Василий Велики, но същевременно съдържа и части от други съчинения с екзегетичен и естественоноучен характер, както и бележки от съставителя, включително забележителното описание на тогавашния царски дворец. Тази книга очертава много важен проблемен пункт между християнството и паганизма, в опит да се дистанцира от последния на базата на богословието на творението.[2]

Макар още в онази епоха в Българското царство да се появяват важни съчинения на славянски език, гръцкият остава важен административен и елитарен език за клира, за аристокрацията и като цяло за богословстването в продължение на следващите векове. Това става още по-явно във Второто българско царство, което се ограничава до територията на Балканския полуостров и славянският елемент в него силно се редуцира. Което, от своя страна, води и до постепенно отслабване на използавнето на славянския през Османската епоха. Като книжовен език славянският се завръща в доста променената форма на един вече български в края на 18 и през първата половина на 19 в., в рамките на т. нар. „национално формиране”. Неговата поява като книжовен език, на който вече се пишат и научни текстове, е свързана с влиянието на Руската империя и с руското образование на Балканите – в рамките на Османската империя.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevОтправната точка на размислите ми по необходимост ще бъде съвременната духовна ситуация в моята родина Русия. Освободена най-сетне, благодарение на Бога, от довчерашното идеологическо робство, тя търси пътища към често идеализираното си минало, забравяйки мъдрите думи на Хераклит, че да влезеш два пъти в една и съща река е нещо невъзможно. Едновременно с това тя се опитва да усвои и западния опит, недостатъчно отчитайки историческите му измерения. Днес в Русия или прекалено хвалят Запада, или, по-рядко, го охулват, но твърде малко се стремят да го разберат като сложен баланс на отдавна възникнали сили. И новият славянофил, и поклонникът на Запада имат предвид най-вече съвременния технически, рационалистичен Запад, но този Запад, тъкмо той, е и сугубо исторически феномен.

Когато се обърнем към общите извори на Запада и на Русия, сред всичко останало ще видим панорамата на гръцката философия. В нейния център, както в средата на „Атинската академия” на Рафаело, се извисяват две фигури: Платон и Аристотел – учителят и свръхкритичният му ученик, негов продължител и същевременно опонент. И двамата са направили много за формализирането на мисленето, подготвяйки така западния рационализъм и косвено – западния техницизъм: Платон чрез работата си върху уточняването на понятията, а особено Аристотел, създател на логиката като „органон” на мисълта, т. е. в буквалния смисъл на думата неин технически инструмент. Също така и двамата са религиозни мислители от най-висок ранг, които няма как да бъдат заобиколени от отците и учителите на Християнската църква. Платон е едва ли не най-талантливият мистик измежду всички протагонисти в общата история на философията, докато Аристотел не само е създал концепцията за Неподвижния Първодвигател, задвижващ всичко по силата на любовта, – същият, за който говори и последният стих от Божествена комедия: L’amor che move il sole e l’altre stelle[1], – но и е разработил системата от доводи, без която не можем да си представим догматическите спорове от патристичната епоха. И, накрая, и двамата са истински елини по начина си на мислене и за тях човекът е непредставим извън държавата. При тях политическите проблеми заемат много важно място, различават се само подходите им.

Отваряне на целия текст

Автор Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)

Bishop Ignatije MidicВ Православното предание богословието се отъждествява със самия живот и затова от него непременно трябва да произтичат последствия, намиращи пряко отражение в нашето съществуване. Богословието не трябва да се разбира като логическо определение, което може да се усвои, без да се търси в него най-дълбок екзистенциален смисъл. Вследствие от това, ако действително се стреми и желае да бъде самия живот, то трябва творчески да отговаря на новите житейски обстоятелства. Изхождайки от тези предпоставки, в предлагания доклад ще се опитаме да разгледаме съвременното православно богословие, неговите проблеми и перспективи.

В периода на османското робство, в което попадат повечето страни, където протича животът и дейността на Православната църква, православното богословие преживява период на стагнация. Творческата продуктивност отстъпва място на консерватизма, обърнат към ценностите и идеалите на миналото. В този период богословието се свежда до пазене на светоотеческото наследство, без абсолютно никакви опити за творчески отговори на новите предизвикателства, които самият живот поставя пред Църквата. По този начин богословието постепенно се превръща в археологически експонат, пазен в православните манастири, в качеството си на най-рядка ценност.

Отваряне на целия текст

Автор Смилен Марков

Holy Great CouncilСветият и Велик събор на Православната църква, проведен на о-в Крит в дните след Петдесетница тази година, не обсъди догматични въпроси. Нещо повече, по време на предсъборния процес и особено в рамките на съборните обсъждания бяха положени усилия да се неутрализира влиянието на една или друга съвременна богословска партия. Позоваването на светоотечески авторитети в приетите документи също е по-скоро пестеливо. Нежеланието да се навлиза в морето на богословските дебати се дължи на спецификата на разглежданите теми и на стремежа да се избегне зависимост от доминиращите тенденции в съвременните изследвания. Друга немаловажна причина е отсъствието на критични издания на много от класическите и по-нови учители и авторитети на православното богословие, както и на достъпни преводи на съвременните езици.

По думите на Диоклийсикия митр. Калистос, проектодокументите, представени за обсъждане от Светия и Велик събор, страдат от липса на богословско вдъхновение. Същото не може да се твърди за двата нови документа, изготвени и приети в рамките на съборните заседания: Енциклика на Светия и Велик събор (наричан по-нататък Енциклика) и Послание на Светия и Велик събор (наричан по-нататък Послание). Тези текстове рамкират съдържанието на останалите и задават богословски критерии за тяхната интерпретация. В този смисъл Критският събор продължава традицията на Вселенските събори, чиито определения (ороси) не прекратяват, а отварят богословската спекулация. Съборът не решава богословски проблеми – той дава определения на църковната вяра, които биват осмисляни и изяснявани чрез усилен спекулативен труд.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

2 Joannis ZizioulasВремето се осмисля от момента, а моментът не е нищо друго освен спирка, за да можем да погледнем към миналото и да се взрем в бъдещото. Без него времето би представлявало безсмислен поток, вливащ се в смъртта; нищо от случващото се в него не оцелява. В цялото творение единствен човекът превръща безличното време в καιρός. Това е привилегията и отговорността на свободата, дадена му от Твореца – да въвежда във времето, макар и за малко (най-вече при божествената Литургия), присъствието и вкуса на есхатона, на онова, което няма да се загуби заедно с така многото безсмислени неща, които носим в този живот. Един такъв щастлив момент преживявам в тези дни и аз – дар от Бога, даден ми с ръцете на обичния ми брат, митрополита на Димитриада Игнатий, тъй като чувам отзвука на моя глас в размислите и критичното слово на участниците в този семинар и получавам от ръцете на директора на Академията за богословски изследвания почетната награда на неин първи член. Прекъсвам потока на времето на моя живот и стоя на тази спирка по моя път – първо, за да благодаря на подателя на всяко благо, нашия Господ, Който ми даде големия дар на моето битие и жаждата на търсенето на неговия смисъл, а след това и на всички вас, които, начело с харизматичния пастир на тази поместна църква, положихте усилие и ме почетохте с присъствието си. Особено голяма е благодарността ми към лекторите на този международен семинар, посветен на скромния ми богословски принос.

Нарекох тази почетна проява щастлив момент и спирка в потока на времето на моя живот, защото днес чувствам задължението да застана спокойно, без да се влияя нито от похвалите, нито от жестоката и несправедлива полемика, да направя обзор на миналото и да погледна към бъдещето.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Емануил Клапсис

Fr Emmanuel ClapsisДнес Православната църква поддържа сърдечни взаимоотношения с останалите християнски църкви и участва с тях в съвместни усилия за преоткриване на видимото единство на всички християни. В това усилие тя отдава предимство на онези аспекти на вярата, които сближават всички християнски църкви и общности без пренебрегване на техните същностни доктринални и богословски различия, довели до разделението им. И докато повечето вярващи възприемат ангажирането на Православната църква в това взаимно търсене на единството, като ръководено от Светия Дух, други изразяват страх, че вярата на Църквата е по някакъв начин компрометирана за сметка на едно единство, което не винаги бива основано в истината. В тази наша кратка статия ще се опитаме да се обърнем към тези безпокойства, отговаряйки на два важни въпроса: на първо място, защо православните църкви са взели решението да бъдат включени в икуменическото движение, насочено към единството на Божията църква, и как това тяхно включване се съотнася към претенцията им да са въплъщение на едната, света, съборна и апостолска Църква?

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме