Автор Денис Таргонски

Апокрифите са оставени зад борда на спасителния църковен ковчег. Самата дума „апокриф“ обаче звучи примамващо и вълшебно. Зад нея се привижда някакво „тайно знание“, скрито от мнозина и достъпно само за избрани. Като правило обаче това е само до момента на запознаването ни с текста. Читателят, който обича Писанието, творенията на св. отци, само ще се разочарова от прочетеното – и древните книги, и съвременният апокрифен „фолклор“ изглеждат оскъдни и жалки на фона на лъчите на евангелската истина и този контраст е твърде очевиден. Апокрифите обаче живеят столетия наред и фантазията на съчинителите не секва. Кой обаче се храни с убогата чорбица на суеверията, извън дверите на разкошния пир на вярата? Накъде водят апокрифите? Разкриват ли те тайните на църковната история или отвеждат към дебрите на религиозните фантазии?

Тайнствените книги

Животът на Църквата е живот многообразен, и от това многообразие единствено се подчертава нейното единство в Христос. „Църквата – е казвал Клайв Стейпълс Луис – това е единство на различията“. Всеки в Църквата проявява себе си различно – различно се проявява и благодатта във всекиго. Все пак обаче за всички християни има нещо общо. От една страна, това е новата, умиротворяваща душата радост, а от друга – неочакваното дори за самия човек противене на благодатта. Във всекиго от нас живее по един израилтянин, което от еврейски се превежда като „богоборец“. Престъпвайки прага на храма, той не може да се съгласи веднага с всичко, кардинално да се промени и да се покае. Както казваше един мой приятел, бивш баптистки активист, „в християнството духовността се гради върху покаянието, ала покаянието не поставя точката, както ни е внушил Западът – покаянието е само началото“. Бързо може да се променя само формата на одеждите и културното пространство около човека, докато мислите, чувствата, желанията диктуват „свои“ догмати.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

Като модерни хора, доколкото въобще сме модерни, ние вярваме в нищото. Бързам да кажа ‒ нямам предвид, че в нищо не вярваме, а по-скоро, че имаме непоклатима, макар и често несъзнавана вяра в нищото като такова. На него се доверяваме, към него откриваме душата си, върху него проектираме ценностите, по които оценяваме нашия живот. Или казано по друг начин, по-просто и смело, религията ни е един много удобен нихилизъм.

Това може да звучи малко апокалиптично, казано без никакво предупреждение или без да е предхождано от красив увод, но вярвам, че не казвам нищо, което да не е повече от очевидно. Живеем в епоха, в която фундаменталните морални стойности са определяни в масовия случай според абсолютната свобода на личната воля, правото всеки да избира в какво да вярва, да желае, от какво да се нуждае или какво да притежава. В нашата култура най-убедителните примери за човешка свобода са безусловно волунтаристични и по един по-скоро кощунствен и деградиращ начин, Прометееви. Вярваме, че волята е господстваща, защото е безусловна; свободна, защото е спонтанна, и в това се състои висшето благо. А общество, което вярва в това, трябва поне вътрешно да приеме и деликатно да защитава една конкретна морална метафизика: нереалността на всяка „ценност“, която стои над избора, съществуването на каквото и да било трансцендентно Добро, което изисква желанията да са насочени към по-висши цели. Желанието е свободно да предлага, взима, приема или отказва, да иска или да не иска – но не и да се подчинява. Обществото, следователно, трябва да бъде опазено от намесата на Доброто, или на Бога, за да могат неговите граждани да определят своя живот въз основа на своите избори сред вселена от морално безразлични, но променливи според желанията си цели, неограничавани от каквато и да било форма на дълг или ценност (в Америка наричаме това „стена на разделението“[1]). Съответно свободите, които позволяват на човека да купи кувертюри с лавандула, трескаво да зяпа порнография, да стане унитарианец,[2] да разпространява реклами на брутално насилие или да унищожи собственото си неродено дете, са еднакво „добри“, защото всички те са израз на неотменимата свобода на избора. Ала, разбира се, ако волята е определяна само и единствено чрез подобни избори, неограничавана от всякакъв предхождащ естествен ред, то тя, сама по себе си, е нищо. И така, в края на модерността всеки от нас, който е в крак с времето, е застанал не пред Бога или боговете, или Доброто отвъд битието, а пред бездна, над която е надвиснал празният безгрешен авторитет на индивидуалната воля, чийто импулси и решения са единственият морален компас.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Худиев

Преди всичко бих искал сърдечно да приветствам моите читатели-атеисти, както и руското атеистично движение въобще. Подобно приветствие би могло и да изглежда странно в устата на християнин, но аз съм готов да го обясня. Противоположността на вярата не е атеизмът. Противоположността на вярата – това е фалшивата вяра.

Някои черти в съвременния руски атеизъм ми изглеждат дълбоко симпатични.

Преди всичко неговата зрялост, готовността да поеме върху себе си отговорността за своя избор и своите убеждения. Доволно често ми се налага да слушам неща от типа на „бих вярвал в Бога, само че ми пречат лошите свещеници, лошите вярващи, слабите проповедници и др. под.“. Този детински опит за прехвърляне на отговорността върху другите ме натъжава.

Когато човек казва „аз сам взех осъзнато решение да се откажа от вярата в Бога“ – това са най-малкото поне думи на един зрял човек. Харесва ми също така и стремежът на атеистите към вътрешна цялостност и правдивост. Откритото неверие е къде-къде по-достойна позиция в сравнение с лекомисленото кокетство с религията, когато човекът може да „ахка и охка“ пред иконите и в същото време да води явно безнравствен, че дори и престъпен начин на живот.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

В какво в наше време се състои мисионерството?

Думата „мисионерство” е чуждо слово. Руската дума е „посланичество”. А нашето посланичество е от особен род – не като политическите посланици, които се стараят да „уредят” някакви дела, а посланици на Бога – посланици, които Той изпраща затова, за да Му бъдат свидетели. Мисионерството не се заключава в това, хората да се обръщат от една в друга вяра, в едно или в друго вероизповедание, а в това, щото пред хората да бъде открит пътят към Бога. В това се състои най-главното. Мисията на първите християни се е заключавала в това, щото те да ходят по целия свят и да говорят: „Ние срещнахме Бога – въплътен, срещнахме Иисус Христос, Който е едновременно и Човек, и Бог. И Той ни откри какво е Бог, т. е. как Той обича Своето творение. И пак Той ни откри какво е и човек: че човекът е толкова велик в Неговите очи, че Той е готов да живее като човек и да умре с нашата смърт – затова, щото ние да можем да се спасим”. И затова мисионерството не се заключава в обръщането на иноверците в своята вяра, а в откриването пред човека на пътя към Самия Бог. И това е изключително важно.

Има една много кратка молитва в края на вечерното правило, на която ние винаги обръщаме много малко внимание: „Упованието ми е Отец, прибежището ми е Синът, а покровът ми е Светият Дух. Троице Света, слава Тебè!”. Тази молитва е толкова кратка и толкова като че ли проста и ясна, а, ако се замислим, тя е същинско вероизповедание. Упованието ми е Отец: това упование не означава, че на Него се надявам, за да ми е добре – Той е Този, към Когото с цялата си душа, с целия си живот аз се стремя. И този Отец е Бог – Бог тайнствен, Бог непостижим. Той е този Бог, на Когото дори не трябва да се дава име, защото всяко име ще ограничава. Него ние наричаме Отец, защото Той нас така ни обича, както може да обича само Отец. И още Той е източникът на нашия живот. Когато говорим за Бога-Отец, ние говорим за Този, Който е пределната тайна, дълбочината на безмълвието, толкова ярка светлина, че св. Григорий Нисийски е могъл да каже, че Той заслепява, ако погледнеш към Него, и затова може да се говори за божествена тъмнина. И ето че непостижимият Бог, Който е животът, пълнотата на божеството, към която сме устремени, но към която не можем да се завърнем сами след грехопадението, а и преди грехопадението Той отново е оставал за нас непостижим, – ето че Той се е открил за нас в Христос.

Отваряне на целия текст