Автор Прот. Александър Задорнов

По целия път на своето развитие богословската наука, взета в нейната конкретно-жизнена реалност, винаги е била отговор на питащите и искащите отчет за упованието на нашата Църква. Не по-рядка е обаче ситуацията, когато православната апологетика трябва да отговаря на предизвикателствата на отъждествяващите плодовете на своя собствен непросветен разум с възгледите на Църквата, на умело използващите отделни части от тези възгледи и представящи получения сурогат за компонент или даже за необходима част от църковния светоглед. И ако в първия случай позициите са достатъчно ясни, то неяснотата във втория поражда губителни съблазни и недоумения.

Нашият труд е посветен тъкмо на втория случай: на традиционализма и неговото отношение към религиознанието. По-късно ще определим самия традиционализъм – сега трябва да покажем защо смятаме неговите принципи за опасни за хората, които се стремят (но все още са в преддверието) да влязат зад оградата на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Виктор П. Лега

В съвременното общество трайно се е наложила мисълта, че християнството, както впрочем и всяка друга религия, ограничават свободния избор на човека и затова го правят по-малко свободен. Наистина, твърдят атеистите, как може да си представим свободния човек при условие, че съществува всемогъщ Бог, Който предопределя всички човешки действия. А и православните християни сами наричат себе си „раби Божии”, издигат послушанието до най-висша добродетел и т. н.

Може би най-ярко тази мисъл е изразил Жан Пол Сартр, според когото даже Бог и да съществува, то това никак не би повлияло на човека в плана на неговата свобода и отговорност. Накратко, ако човекът е свободен Бог няма. Затова, пише Сартр, „екзистенциализмът не е нищо друго, освен опит да се направят всички изводи от последователния атеизъм”.[1] И така, атеистът смята, че православието потиска свободата, твърдейки, че човекът е раб Божи и забранявайки му да прави много от достъпните за атеиста неща. Там пък, където свободата отсъства – там отсъства и етиката. А оттук произтичат вече съвсем песимистични изводи за християнството.

Отваряне на целия текст

Автор Семьон Л. Франк

Трябва да се прави разлика между учението за преселване на душите и учението за превъплъщението. Последното се отнася към първото както родът към вида. Общата мисъл, че индивидуалната човешка душа не е свързана веднъж и завинаги с конкретно тяло, а е способна – след смъртта, а понякога и приживе – да се отделя от него и да се въплъщава в ново – в тяло на друго човешко същество, животно или растение и даже в неорганично тяло, като камък и т. н., – е почти всеобща вяра на всички или поне повечето първобитни народи. Това е естествен извод от „анимистичната” представа за душата като за „дух” (аналогичен на демоните и другите духове, населяващи света), т. е. особенно същество, само случайно обитаващо конкретната телесна обвивка. Фолклорът на почти всички народи е изпълнен с вяра в способността на човека да се „превръща” в животни, растения, камъни и т. н. Злите сили могат да закодират човека в тази насока и да му придадат нечовешки телесен вид, а добрите да направят същото – в интерес на спасението му от врагове или за успеха на някое негово начинание. Известен е мотивът от руската приказка, според който Иванушка може не само да се превръща в козле, но и разказва, кой го е убил: чрез тръбичка, издялана от израснало на гроба му дърво. „Метаморфозите” (Превръщания) на Овидий са пък сборник с легенди и приказки от античния свят с такъв вид „превръщания” на човека, т. е. с преходи на неговото аз от обичайното, собствено тяло, във всевъзможни други телесни форми. Такива приказки, поверия и легенди от първите степени народна духовна култура, разбира се, не могат да се разграничат ясно от религиозните вярвания: и едното, и другото са слети в общия първоначално изцяло чужд елемент на художествената игра и фикция – в представата за одушевеност и за родство на всички същества и неща в природата, и за лекотата, с която всяка душа може да променя външния си вид и да се преселва в друго тяло.

Историята на първобитните религии сочи, че тотемизмът – вярата в произход на дадено племе от дадено животно, което се почита като свещен покровител и божество на племето – е първоначален религиозен светоглед на огромно мнозинство първобитни народи. Колкото и да е неясен смисълът на тази вяра в други отношения, всеки случай тя свидетелства, че на първите степени на духовно-религиозното развитие на хората се е струвало естествено човешкото същество да е тъждествено с животното (независимо от различието на телесната обвивка), откъдето и възниква представата за лекотата на прехода на едното в другото. Тук спада, разбира се, и езическата представа за идолите и истуканите, като реални въплъщения на боговете. Еврейската старозаветна представа за особеното сътворяване на човека по „образ и подобие Божии”, т. е. за принципна и неизгладима разлика между него и всички останали живи същества, е нещо несъмнено уникално в историята на религиозните вярвания; изцяло ново, единственно и небивало откровение за съществото на човека (а и на Бога).[1] С библейските представи за човека като образ Божи е свързана и мисълта за единствената и неповторима индивидуалност на човека, с която вярата в превъплъщение в друго човешко същество е несъвместима.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Защото така казва Високият и Превъзвишеният,

Който пребъдва в слава вечно,

Името Му е Кадош [Свят],

Аз пребъдвам в слава във висините и в кадош,

и в съкрушените и смирените по дух,

за да оживявам духа на смирените

и да оживявам сърцето на съкрушените.[1]

(Ис. 57:15)

Божиите думи от книгата на пророк Исайя очертават ясно трите места, където обитава Всевишният: небесата, храмът и осветеното сърце. Писано е: „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Прит. 4:23).[2] Тук няма да се спираме на небесната литургия, в която християните, според кн. Откровение са призвани да съучастват със светците и ангелите.[3] Ще се спрем на храма и на сърцето, което е станало храм. Връзката между двете е причина за Йерусалимския храм: „Ти имаш на сърце да построиш храм на името Ми; хубаво, че това ти е на сърце… и приготвих там място за ковчега, в който е заветът на Господа, що бе сключил с нашите отци” (3 Цар. 8:18, 21). И така, непосредствената зависимост между храма, сърцето и завета Господен с отците на вярата, в изпълнение на който се получава благословение, е очевидна. Защото заветът се сключва в храма, пази се в сърцето (Иер. 31:33) и се явява в света. Старобългарското храмъ означава дом, къща, жилище.[4] В някои етимологични речници, храмъ е родствена с храмина (здание, къща, дом) и с праславянското хормъ или хорма (което се превежда като стреха, покров, навес; жилище, дом), чийто произход все още не може да бъде установен, но връзката с името на древноегипетското божество Хор[5] е очевидна.

Никаква спекулация не може да обясни прякото родство на тези думи по-точно от богослужебната връзка. Невъзможността пък на филолозите да установят по-точно произхода на думата храм само сочи, че те търсят в погрешна посока. Още по-заплетено е с корена на жизненоважното сърце – сръдьце, родствено с праславянското сърдь. Бихме изказали предположението, че както полъ означава едновременно и половина, деление на две, и пол, чиито отличителни белези бележат половината на тялото, така и сръдьце е свързано с център, среда, което е срѣдѣ. Интересно е и че старобългарският израз за „близките до сърцето” (роднини, сродници, рода) е срьдоболњ. Това са тези, които са единокръвни и близки, които пазят завета в сърцето си. Така се очертават ясно и литургичните топоси: наднебесният жертвеник, храмът, сърцето на Божиите синове и тяхното съединение за изграждане на Божието намерение в света.

Отваряне на целия текст