Апологетика - Двери БГ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Дейвид Б. Харт

Като модерни хора, доколкото въобще сме модерни, ние вярваме в нищото. Бързам да кажа ‒ нямам предвид, че в нищо не вярваме, а по-скоро, че имаме непоклатима, макар и често несъзнавана вяра в нищото като такова. На него се доверяваме, към него откриваме душата си, върху него проектираме ценностите, по които оценяваме нашия живот. Или казано по друг начин, по-просто и смело, религията ни е един много удобен нихилизъм.

Това може да звучи малко апокалиптично, казано без никакво предупреждение или без да е предхождано от красив увод, но вярвам, че не казвам нищо, което да не е повече от очевидно. Живеем в епоха, в която фундаменталните морални стойности са определяни в масовия случай според абсолютната свобода на личната воля, правото всеки да избира в какво да вярва, да желае, от какво да се нуждае или какво да притежава. В нашата култура най-убедителните примери за човешка свобода са безусловно волунтаристични и по един по-скоро кощунствен и деградиращ начин, Прометееви. Вярваме, че волята е господстваща, защото е безусловна; свободна, защото е спонтанна, и в това се състои висшето благо. А общество, което вярва в това, трябва поне вътрешно да приеме и деликатно да защитава една конкретна морална метафизика: нереалността на всяка „ценност“, която стои над избора, съществуването на каквото и да било трансцендентно Добро, което изисква желанията да са насочени към по-висши цели. Желанието е свободно да предлага, взима, приема или отказва, да иска или да не иска – но не и да се подчинява. Обществото, следователно, трябва да бъде опазено от намесата на Доброто, или на Бога, за да могат неговите граждани да определят своя живот въз основа на своите избори сред вселена от морално безразлични, но променливи според желанията си цели, неограничавани от каквато и да било форма на дълг или ценност (в Америка наричаме това „стена на разделението“[1]). Съответно свободите, които позволяват на човека да купи кувертюри с лавандула, трескаво да зяпа порнография, да стане унитарианец,[2] да разпространява реклами на брутално насилие или да унищожи собственото си неродено дете, са еднакво „добри“, защото всички те са израз на неотменимата свобода на избора. Ала, разбира се, ако волята е определяна само и единствено чрез подобни избори, неограничавана от всякакъв предхождащ естествен ред, то тя, сама по себе си, е нищо. И така, в края на модерността всеки от нас, който е в крак с времето, е застанал не пред Бога или боговете, или Доброто отвъд битието, а пред бездна, над която е надвиснал празният безгрешен авторитет на индивидуалната воля, чийто импулси и решения са единственият морален компас.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

В какво в наше време се състои мисионерството?

Думата „мисионерство” е чуждо слово. Руската дума е „посланичество”. А нашето посланичество е от особен род – не като политическите посланици, които се стараят да „уредят” някакви дела, а посланици на Бога – посланици, които Той изпраща затова, за да Му бъдат свидетели. Мисионерството не се заключава в това, хората да се обръщат от една в друга вяра, в едно или в друго вероизповедание, а в това, щото пред хората да бъде открит пътят към Бога. В това се състои най-главното. Мисията на първите християни се е заключавала в това, щото те да ходят по целия свят и да говорят: „Ние срещнахме Бога – въплътен, срещнахме Иисус Христос, Който е едновременно и Човек, и Бог. И Той ни откри какво е Бог, т. е. как Той обича Своето творение. И пак Той ни откри какво е и човек: че човекът е толкова велик в Неговите очи, че Той е готов да живее като човек и да умре с нашата смърт – затова, щото ние да можем да се спасим”. И затова мисионерството не се заключава в обръщането на иноверците в своята вяра, а в откриването пред човека на пътя към Самия Бог. И това е изключително важно.

Има една много кратка молитва в края на вечерното правило, на която ние винаги обръщаме много малко внимание: „Упованието ми е Отец, прибежището ми е Синът, а покровът ми е Светият Дух. Троице Света, слава Тебè!”. Тази молитва е толкова кратка и толкова като че ли проста и ясна, а, ако се замислим, тя е същинско вероизповедание. Упованието ми е Отец: това упование не означава, че на Него се надявам, за да ми е добре – Той е Този, към Когото с цялата си душа, с целия си живот аз се стремя. И този Отец е Бог – Бог тайнствен, Бог непостижим. Той е този Бог, на Когото дори не трябва да се дава име, защото всяко име ще ограничава. Него ние наричаме Отец, защото Той нас така ни обича, както може да обича само Отец. И още Той е източникът на нашия живот. Когато говорим за Бога-Отец, ние говорим за Този, Който е пределната тайна, дълбочината на безмълвието, толкова ярка светлина, че св. Григорий Нисийски е могъл да каже, че Той заслепява, ако погледнеш към Него, и затова може да се говори за божествена тъмнина. И ето че непостижимият Бог, Който е животът, пълнотата на божеството, към която сме устремени, но към която не можем да се завърнем сами след грехопадението, а и преди грехопадението Той отново е оставал за нас непостижим, – ето че Той се е открил за нас в Христос.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Теософ: Неотдавна ми се наложи да разговарям с един християнин, който през цялото време ме убеждаваше, че християнската вяра не е съвместима с прераждането, а защо не е съвместима, така и не успях да разбера. Показа ми една глава от Послание до евреите и настояваше, че човек умира само веднъж. Аз обаче не се убедих – разумът ми говори друго, а не мога да приема искрено това, което не разбирам. А не разбирам как точно знанието за кармичния закон за прераждането противоречи на християнското учение. Той обяснява всестранно световната божествена еволюция на човечеството към Доброто, като премахва всички противоречия, всички съмнения в справедливостта на вечната участ на човека. Не можем да не признаем, че Законът за всеобщото спасение е всеобщо издигане към Доброто и към Истината. Ако човекът не е успял в един живот да подобри себе си, то в другия получава нова възможност за самоусъвършенстване.

Християнин: Да, за всички, които вярват в самоусъвършенстването, това учение е много ободряващо. То е удобно за мнозина, които се надяват на самоусъвършенстването, а не на Твореца. Мога да Ви отговаря, че християнинът, знаейки Кой е сътворил човека и Кой претворява водата във вино, а виното в Кръвта на вечния живот, няма съмнения в „справедливостта на вечната участ на човека”. Няма нужда да измисля сложни системи, за да изведе от безизходицата своя ограничен разум, изпълнен с всякакви недомислици дори по отношение на земния живот. А какво остава този разум – ratio да се издигне до строителството на небесните планове! Небето изисква особено зрение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Задорнов

По целия път на своето развитие богословската наука, взета в нейната конкретно-жизнена реалност, винаги е била отговор на питащите и искащите отчет за упованието на нашата Църква. Не по-рядка е обаче ситуацията, когато православната апологетика трябва да отговаря на предизвикателствата на отъждествяващите плодовете на своя собствен непросветен разум с възгледите на Църквата, на умело използващите отделни части от тези възгледи и представящи получения сурогат за компонент или даже за необходима част от църковния светоглед. И ако в първия случай позициите са достатъчно ясни, то неяснотата във втория поражда губителни съблазни и недоумения.

Нашият труд е посветен тъкмо на втория случай: на традиционализма и неговото отношение към религиознанието. По-късно ще определим самия традиционализъм – сега трябва да покажем защо смятаме неговите принципи за опасни за хората, които се стремят (но все още са в преддверието) да влязат зад оградата на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Виктор П. Лега

В съвременното общество трайно се е наложила мисълта, че християнството, както впрочем и всяка друга религия, ограничават свободния избор на човека и затова го правят по-малко свободен. Наистина, твърдят атеистите, как може да си представим свободния човек при условие, че съществува всемогъщ Бог, Който предопределя всички човешки действия. А и православните християни сами наричат себе си „раби Божии”, издигат послушанието до най-висша добродетел и т. н.

Може би най-ярко тази мисъл е изразил Жан Пол Сартр, според когото даже Бог и да съществува, то това никак не би повлияло на човека в плана на неговата свобода и отговорност. Накратко, ако човекът е свободен Бог няма. Затова, пише Сартр, „екзистенциализмът не е нищо друго, освен опит да се направят всички изводи от последователния атеизъм”.[1] И така, атеистът смята, че православието потиска свободата, твърдейки, че човекът е раб Божи и забранявайки му да прави много от достъпните за атеиста неща. Там пък, където свободата отсъства – там отсъства и етиката. А оттук произтичат вече съвсем песимистични изводи за християнството.

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Защото така казва Високият и Превъзвишеният,

Който пребъдва в слава вечно,

Името Му е Кадош [Свят],

Аз пребъдвам в слава във висините и в кадош,

и в съкрушените и смирените по дух,

за да оживявам духа на смирените

и да оживявам сърцето на съкрушените.[1]

(Ис. 57:15)

Божиите думи от книгата на пророк Исайя очертават ясно трите места, където обитава Всевишният: небесата, храмът и осветеното сърце. Писано е: „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Прит. 4:23).[2] Тук няма да се спираме на небесната литургия, в която християните, според кн. Откровение са призвани да съучастват със светците и ангелите.[3] Ще се спрем на храма и на сърцето, което е станало храм. Връзката между двете е причина за Йерусалимския храм: „Ти имаш на сърце да построиш храм на името Ми; хубаво, че това ти е на сърце… и приготвих там място за ковчега, в който е заветът на Господа, що бе сключил с нашите отци” (3 Цар. 8:18, 21). И така, непосредствената зависимост между храма, сърцето и завета Господен с отците на вярата, в изпълнение на който се получава благословение, е очевидна. Защото заветът се сключва в храма, пази се в сърцето (Иер. 31:33) и се явява в света. Старобългарското храмъ означава дом, къща, жилище.[4] В някои етимологични речници, храмъ е родствена с храмина (здание, къща, дом) и с праславянското хормъ или хорма (което се превежда като стреха, покров, навес; жилище, дом), чийто произход все още не може да бъде установен, но връзката с името на древноегипетското божество Хор[5] е очевидна.

Никаква спекулация не може да обясни прякото родство на тези думи по-точно от богослужебната връзка. Невъзможността пък на филолозите да установят по-точно произхода на думата храм само сочи, че те търсят в погрешна посока. Още по-заплетено е с корена на жизненоважното сърце – сръдьце, родствено с праславянското сърдь. Бихме изказали предположението, че както полъ означава едновременно и половина, деление на две, и пол, чиито отличителни белези бележат половината на тялото, така и сръдьце е свързано с център, среда, което е срѣдѣ. Интересно е и че старобългарският израз за „близките до сърцето” (роднини, сродници, рода) е срьдоболњ. Това са тези, които са единокръвни и близки, които пазят завета в сърцето си. Така се очертават ясно и литургичните топоси: наднебесният жертвеник, храмът, сърцето на Божиите синове и тяхното съединение за изграждане на Божието намерение в света.

Отваряне на целия текст

Автор Семьон Л. Франк

Трябва да се прави разлика между учението за преселване на душите и учението за превъплъщението. Последното се отнася към първото както родът към вида. Общата мисъл, че индивидуалната човешка душа не е свързана веднъж и завинаги с конкретно тяло, а е способна – след смъртта, а понякога и приживе – да се отделя от него и да се въплъщава в ново – в тяло на друго човешко същество, животно или растение и даже в неорганично тяло, като камък и т. н., – е почти всеобща вяра на всички или поне повечето първобитни народи. Това е естествен извод от „анимистичната” представа за душата като за „дух” (аналогичен на демоните и другите духове, населяващи света), т. е. особенно същество, само случайно обитаващо конкретната телесна обвивка. Фолклорът на почти всички народи е изпълнен с вяра в способността на човека да се „превръща” в животни, растения, камъни и т. н. Злите сили могат да закодират човека в тази насока и да му придадат нечовешки телесен вид, а добрите да направят същото – в интерес на спасението му от врагове или за успеха на някое негово начинание. Известен е мотивът от руската приказка, според който Иванушка може не само да се превръща в козле, но и разказва, кой го е убил: чрез тръбичка, издялана от израснало на гроба му дърво. „Метаморфозите” (Превръщания) на Овидий са пък сборник с легенди и приказки от античния свят с такъв вид „превръщания” на човека, т. е. с преходи на неговото аз от обичайното, собствено тяло, във всевъзможни други телесни форми. Такива приказки, поверия и легенди от първите степени народна духовна култура, разбира се, не могат да се разграничат ясно от религиозните вярвания: и едното, и другото са слети в общия първоначално изцяло чужд елемент на художествената игра и фикция – в представата за одушевеност и за родство на всички същества и неща в природата, и за лекотата, с която всяка душа може да променя външния си вид и да се преселва в друго тяло.

Историята на първобитните религии сочи, че тотемизмът – вярата в произход на дадено племе от дадено животно, което се почита като свещен покровител и божество на племето – е първоначален религиозен светоглед на огромно мнозинство първобитни народи. Колкото и да е неясен смисълът на тази вяра в други отношения, всеки случай тя свидетелства, че на първите степени на духовно-религиозното развитие на хората се е струвало естествено човешкото същество да е тъждествено с животното (независимо от различието на телесната обвивка), откъдето и възниква представата за лекотата на прехода на едното в другото. Тук спада, разбира се, и езическата представа за идолите и истуканите, като реални въплъщения на боговете. Еврейската старозаветна представа за особеното сътворяване на човека по „образ и подобие Божии”, т. е. за принципна и неизгладима разлика между него и всички останали живи същества, е нещо несъмнено уникално в историята на религиозните вярвания; изцяло ново, единственно и небивало откровение за съществото на човека (а и на Бога).[1] С библейските представи за човека като образ Божи е свързана и мисълта за единствената и неповторима индивидуалност на човека, с която вярата в превъплъщение в друго човешко същество е несъвместима.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Протод. Андрей Кураев

Психологически е разбираемо желанието на протестантските проповедници да уличат православните във възможно повече грехове и нарушения на библейските заповеди. Това е обяснимо, но едва ли е оправдано по християнски вторачването в греха и крайно негативното тълкуване на “непонятните” действия на другите християни. Сред тези упреци най-странният е обвинението към православните, че наричат свещениците си “отци”, въпреки ясните думи на Спасителя: “И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата” (Мат. 23:9). Както и в случая с иконопочитанието, протестантите хвърлят като камък по православните този библейски цитат, който обаче чупи и техните собствени прозорци. Ако те действително настояват на буквалното разбиране и приложение на старозаветната забрана за изображенията, то е редно първо да унищожат всички свои илюстровани издания и фотоалбуми, а след това да критикуват православните икони. Ако пък действително вярват, че никого не бива да наричаме “отец”, то нека започнат религиозно-езикова реформа в своите собствени домове и да забранят на своите деца да наричат бащите си “татко”. Ако протестантският лидер сам се обръща към баща си по този начин, ако в своите проповеди вмъква пасажи от типа “както ме е учил моят баща (отец)…”, ако призовава своите енориаши да изпълняват библейската заповед “почитай баща си и майка си” – то той трябва да бъде по-внимателен в критиката си към православните. Ако в семейството обръщението “отец” запазва своето право на живот, то нима са виновни православните, че чувстват Църквата като свое голямо семейство и изнасят и извън своите домове семейните, ласкави думи (“отче”, “майко”, “брате”, “сестро”)?