Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Бивш митрополит на Библос, Ал-Батрун и планината Ливан Георгий (Ходр)

Metr George KhodrКраят на Първата световна война донесе със себе си едно по-изострено усещане за единството на света. След Втората световна война пък преживяваме процес на глобализация, главно препятствие пред който се явява нееднородността на отделните вероучения. Нарастващата нужда от единство превръща диалога в императив – в случай че желаем да избегнем de facto синкретизма на възраждащите се религии, претендиращи за универсалност. Пред лицето на това възраждане на религиите и на плурализъм, който не показва никакви признаци на отстъпчивост пред Евангелието, възниква въпрос: дали на християнството наистина е свойствена тази изключителност по отношение на всички останали религии, както е било възвестявано досега?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Мен

Fr Alexander MenВечните въпроси. Колко често ги забравяме. Колко отдавна тези въпроси са отишли някъде далеч на заден план. Бързане, надпреварване, шум, сподавяща живота суета, а те, вечните въпроси така или иначе остават. И ето че когато ни стане особено трудно, когато чувстваме, че се задъхваме – в този момент си заслужава да се замислим, че в течение на хиляди години хора от различни култури и цивилизации са поставяли пред себе си тези вечни въпроси. Във Вселената няма нищо случайно. И това, че ние си задаваме въпроса за смисъла на живота, за целта на живота, за неговото предназначение, свидетелства за една удивителна тайна, която е присъща само на човека, за един удивителен дар – дара на духовността. Ние сме част от природата. Дишаме чрез нея, храним се чрез нея, изцяло сме потопени в нея, потопени докрай! Само за един миг откъснат от природата, човекът умира.

В нас обаче има велика тайна, която в мирозданието, която в природата я няма. Нея ние обозначаваме с думите „дух“, „духовност“. Това свойство на човека го подбужда да търси не само благата на живота, но и да се замисля над предназначението на живота, да търси в него смислова дълбочина.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър В. Попов

Dimitar PopovНеизброими са философските течения, които вече две хиляди години воюват срещу Евангелския закон на Господ Иисус Христос. Срещу всяка притча, разказ, дори срещу отделна фраза, произнесена от Богочовека, се развиват контра-учения и доктрини, чиято крайна цел е да се разводни (пантеисти, католици, протестанти, напр.), подцени (мохамедани, теософи) и накрая унищожи идеята за Единия Бог, Троичен по Лица.

След повърхностен прочит на което и да е философско или псевдо-религиозно учение човек неволно възкликва: „Ето, това го има в Евангелието!“. Но ако решим да потърсим оня общ рефрен, който звучи във всички тях, ние неминуемо ще чуем: „… и ще станете като богове“.

Плод на всички тях в днешни дни е атеизмът, и не войнстващият, който в по-голямата част от света е минало, а финият научен атеизъм, който чрез киното и телевизията, чрез писаното слово и изкуството ни предлага новите богове: артисти, атлети, политици, милионери.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovТова, което възнамерявам да изнеса, не е дори реч, а просто скромна историческа справка, в качеството си на историк – този път от историята на съвременността. Темата ми ще бъде отношението на западното християнство към социалния проблем в нашето съвремие. Вярно остава всичко онова, което беше казано по отношение на тази липса на подготовка, с която цялото християнско човечество посреща съвременната катастрофа. Разбира се, това е така: всички ние, всеки от нас, се изправяме срещу събитията подобно на неразумните девици, с празни светилници, от които се е изчерпала любовта. При все това обаче, в различни кръгове на християнското общество все пак са се полагали и днес се полагат усилия за спиране на тази надигаща се катастрофа. Тези усилия са, може би, твърде слаби в сравнение с грандиозната задача, която стои пред християнството, но, все пак, те се полагат, а за тях не знаем почти нищо. Ние, руснаците, изхвърлени от съдбата в Европа, бяхме задължени да знаем какво се върши около нас, но повечето от нас просто минават покрай него. При това дори с едно високомерие, а междувременно тук се върши делото Христово и за него бих искал да кажа няколко думи. По отношение на социалния проблем съвременното, следвоенното християнство, вече съвсем не е това, което е било до войната, и напрежението на социалния идеализъм на християнските църкви, което ние наблюдаваме днес, съвсем не е от този мащаб и тежест, каквото е било в предишното столетие. За деветнадесетото, както и за осемнадесетото и за седемнадесетото столетия може без преувеличение да се каже, че Църквата – както Западната, така и Източната, в областта на социалните отношения стои на почвата на съществуващия строй, в стремеж да го оправдае, особено в Протестантския запад, макар и с цената на жестока измяна по отношение на евангелската истина. От време на време оправданието на капитализма в Англия или в протестантска Германия в средата на 19 в. е възприемало форми, които са наистина възмутителни. В най-добрия случай е било налице просто едно пренебрегване на онази социална задача на християнската любов, с която е живяло средновековното християнство. Сега на Запад е почти невъзможно да се срещне принципно обосноваване и защита на капиталистическата система, които да са религиозно оправдани на почвата на християнската етика. В този смисъл налице е нещо, което безвъзвратно си е отишло в миналото. Ние, разбира се, знаем, че и в деветнадесетото столетие се появяват отделни идеалисти-християни, апостоли на социалната правда, но относителното тегло на тези течения в общите рамки на света не е било голямо. Възможно е да се напише историята на Европа през 19 в. без да се спомене за социалните движения в Римокатолическата и в протестантските църкви. За историята на съвременните социални кризи това би било невъзможно.

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Мария (Скобцова)

2 St Maria SkobtsovaВ съветска Русия стана добър тон да се озвучава с пълен глас революционността на компартията и да се изобличава контрареволюционността на нейните противници, при това не само на политическите, а и на идеологическите противници. Някой с нещичко дребно е прегрешил против догмите на материализма – да речем, заявил е себе си като виталист[1] – и, разбира се, черната контрареволюционна хидра на часа бива разкрита и изобличена.

От друга страна, мнозина противници на съветската власт с особена сила наблягат на това, че те са такива главно затова, защото тази власт е крайно контрареволюционна, защото е провалила руската революция и е хвърлила Русия в бездната на произвола, на тъмнината и на диктаторските похвати на разните малки наполеоновци.

Струва ми се, че би следвало внимателно да се ориентираме в значението на тези термини: революционен и контрареволюционен.

Да опитаме сега да се ориентираме към кое от трите споменати направления принадлежи руският комунизъм.

Отваряне на целия текст

Автор Аристотелис Папаниколау

EvangelismosБлаговещение, Εὐαγγελισμός, съобщаването на Благата вест на Мария, че ще роди Христос – Детето, Което тя ще нарече Иисус, – е денят на Въплъщението. Денят, в който Бог става човек, възприемайки формата на човека. Това събитие отбелязваме на 25 март.

Нашето православно предание с особена сила настоява, че в този ден Бог е станал човек; че Иисус, Който е бил заченат в този ден, е по парадоксален начин и Бог, и Човек. Това вярване във въплъщаването на Бога в човека Иисус – както ни е казано в Символа на вярата, „от Светия Дух“, т. е. чрез силата на Светия Дух, – не е нещо, което може да бъде заявявано с лекота. Всъщност, бих казал дори, че през последните няколко столетия то е изпаднало в немилост. Една от причините за това е научният стандарт за истина, който е взел надмощие от 17 в. насам, а идеята, че Бог може да стане човек, е нещо, което никога досега не е било наблюдавано, нито е нещо, което може да бъде удостоверено по научен път. В епоха, когато доверие се дава само на това, което може да бъде удостоверено, това, за което можем да подсигурим доказателство или свидетелство, вярването в Бог, Който е станал човек – в една конкретна личност, е нещо, което просто не покрива стандарта за истина. Това е нещо, което не е било лесно за вярване дори и преди научната революция. Изучаването на ранните християнски текстове разкрива, че гръцките философи също не са намирали това вярване за особено разумно.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Мен

Fr Alexander Men(Последната лекция, 8 септември 1990 г.)

И тъй, ние с вас сме към края на нашето пътешествие по различните епохи, по кръговете на миросъзерцанието. И се приближаваме към върха, към този сияещ планински ледник, в който се отразява слънцето и който се нарича християнство.

Разбира се, християнството е било предизвикателство за много философски и религиозни системи. Но едновременно с това то е отговорило на очакванията на повечето от тях. И най-силното в християнската духовност е именно не отрицанието, а утвърждаването, всеобхватността и пълнотата.

Ако будизмът е пронизан от страстен стремеж към избавление от злото, стремеж към спасение (Буда казва, че както морските води са наситени със сол, така и неговото учение – дхарма – е проникнато от идеята за спасение), то тази жажда за спасение, обещанието за спасение са присъщи и на християнството, на Новия Завет.

Отваряне на целия текст

Автор Денис Таргонски

Denis TargonskyАпокрифите са оставени зад борда на спасителния църковен ковчег. Самата дума „апокриф“ обаче звучи примамващо и вълшебно. Зад нея се привижда някакво „тайно знание“, скрито от мнозина и достъпно само за избрани. Като правило обаче това е само до момента на запознаването ни с текста. Читателят, който обича Писанието, творенията на св. отци, само ще се разочарова от прочетеното – и древните книги, и съвременният апокрифен „фолклор“ изглеждат оскъдни и жалки на фона на лъчите на евангелската истина и този контраст е твърде очевиден. Апокрифите обаче живеят столетия наред и фантазията на съчинителите не секва. Кой обаче се храни с убогата чорбица на суеверията, извън дверите на разкошния пир на вярата? Накъде водят апокрифите? Разкриват ли те тайните на църковната история или отвеждат към дебрите на религиозните фантазии?

Тайнствените книги

Животът на Църквата е живот многообразен, и от това многообразие единствено се подчертава нейното единство в Христос. „Църквата – е казвал Клайв Стейпълс Луис – това е единство на различията“. Всеки в Църквата проявява себе си различно – различно се проявява и благодатта във всекиго. Все пак обаче за всички християни има нещо общо. От една страна, това е новата, умиротворяваща душата радост, а от друга – неочакваното дори за самия човек противене на благодатта. Във всекиго от нас живее по един израилтянин, което от еврейски се превежда като „богоборец“. Престъпвайки прага на храма, той не може да се съгласи веднага с всичко, кардинално да се промени и да се покае. Както казваше един мой приятел, бивш баптистки активист, „в християнството духовността се гради върху покаянието, ала покаянието не поставя точката, както ни е внушил Западът – покаянието е само началото“. Бързо може да се променя само формата на одеждите и културното пространство около човека, докато мислите, чувствата, желанията диктуват „свои“ догмати.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме