Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Владимир Вейдле

Vladimir VejdleСъвременният човек мисли религията, не само чуждата, но и своята, като една от съставните части на културата. В града, където той живее, има здания, предназначени за богослужение, има и театри, библиотеки, пощенски станции, универсални магазини, а подобно на това и в съзнанието му са разположени, като на рафтовете на един и същи шкаф, и представи и понятия, свързани с религията, и всевъзможни други, отнасящи се да кажем към музиката, астрономията, медицината, шахматната игра. Затова на него му се струва напълно естествено, когато в книгите влиза най-напред обзор на събитията за някакъв период от древногръцката например история, а след това параграфи или глави, посветени на стопанството, на домашния бит, религията, литературата и изкуството от същия този период. На практика обаче тези привични възгледи са в рязко противоречие както с историческата истина, така и с вътрешната логика на нещата. Религията не е там, където е културата, с всичките свои раздели, а някъде зад нея или в нейната основа. И затова тя не е някаква част или област от културата, защото цялата култура представлява излъчване на религията. И с това обаче все още не е казано всичко. Културата тръгва от религията, но не ни въвежда в нея. И веднага щом погледнем културата от гледната точка на религията, ще ни се прииска да зачеркнем заглавието на тези размишления или поне да заменим в тях съюза „и“ с рязка разделяща черта.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Цицелков

Konstantin TsitselkovХристиянството навлезе в световната история със смелото твърдение, че представлява откровение в чистия и собствен смисъл на тази дума. Всички религиозни движения и философски системи, които то завари, са за него плод на човешка мъдрост. По силата на това твърдение християнството упорито отрича да принадлежи по своята същина към този свят. Напротив, то претендира да ни извежда извън него и да ни поставя в допир с действителност, до която не могат да се доберат мисълта и интуицията дори и на най-гениалния човек. Когато обаче християнството говори за откровение, ние не трябва да разбираме под това понятие някакви ненормални психопатологични прояви, нито пък свръхнормални дарования като ясновидство, телепатия и пр. Откровението означава, че самата истина – не като някакъв принцип, идея или ценност, а като личност – се разкрива на човека по собствена инициатива. То носи напълно обективен характер и се разграничава рязко от останалите субективни преживявания и прояви на своите носители и посредници. По този начин откровението се нарежда до непосредствения сетивен опит като един от изворите на човешкото познание. Само че сетивният опит предполага инициативата и активността на човека, който сам, със собствени усилия, се стреми към опознаване на включената в границите на видимия свят действителност. Откровението, напротив, представлява движение отгоре надолу, което засреща човека и му разкрива една надсветовна, свръхестествена действителност, до която неговите собствени усилия не могат да го доведат. За християнството следователно съществуват два вида действителности – естествена и свръхестествена, на които отговарят два начина на разкритие – сетивен опит и откровение. Последното се състои от два основни елемента: 1. средства и 2. съдържание. Средствата произхождат от този свят и към тях принадлежат преди всичко хора и предмети, които опосредстват откровението, мисловни форми и език, в които то се изразява, историческа обстановка, в която се реализира и пр. Съдържанието от друга страна има напълно свръхестествен характер и представлява нещо съвсем ново и непознато, което не може да се сведе към дадената действителност. Но последната, поради непосредствената си близост с човека, влияе така силно върху съзнанието му, че той често пъти я превръща в основен и абсолютен критерий за изяснение на всички явления без разлика на техния произход. И понеже средствата на откровението принадлежат, както казахме, към тази действителност, той е склонен да отъждествява неговото съдържание със самите тях и с техните прояви. В това отношение важи законът за йерархията на ценностите. Колкото е по-нисша една ценност, толкова по-силна е тя и обратно – колкото е по-възвишен нейният характер, толкова по-слабо е въздействието ѝ и толкова по-голяма е опасността да бъде погълната от по-силната от нея. Опитите да се унищожи трансцендентално-откровения характер на християнството и да се разложи неговото съдържание в явления на непосредствено дадената действителност се наричат с общото название иманентизъм. Върху тази действителност са се оформили още от дълбока древност две основни схващания: 1. реализъм или материализъм и 2. идеализъм. Понеже християнството поставя в основата на своето светосхващане духа, най-близко до мисълта е то да бъде подведено под знаменателя на идеализма и да се разглежда като негова разновидност. И до ден днешен голямото болшинство смята, че християнството може да вирее и цъфти само в идеалистически ориентирани епохи и че когато те бъдат преодолени от реализма или материализма, тогава то трябва да изчезне по необходимост.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San Francisco1.

Чудесното лежи в основанието на всичко и на последните граници на всички неща. То се съдържа в творението и съставлява истината за неговото висше битие. И падението на човека е именно излизане от чудесността.

В земното време чудесният свят няма свое пълно изражение – тук, в историята, той се достига само чрез тайнозрението, и не толкова че учи, колкото вдъхновява човека чрез вярата да прекосява границите на света. И колкото повече човекът е вярващ в Живия Бог, толкова повече чудесният свят се открива за неговото съзнание.

Всъщност човекът желае да живее само с чудесното. За което свидетелстват не само вярващите в Бога: невярващите също искат да видят в чудесното висшия смисъл на своето съществуване и последната дума в човешката история; те също се стремят към чудесното. В критична за народа си минута невярващият в Бога председател на министерския съвет открито свидетелства вярата си в чудото: „Вярвам в чудото, защото вярвам във Франция“ (Пол Рейно, в речта си от 21.5.1940 г.). А един още по-далечен от вярата в Бога човек казва: „Народите на нашата страна станаха способни на велики дела и на чудеса в творенето на новия живот“ (реч на Молотов от 27.10.1939 г.)… Може да се приведат още много такива примери, и от различни области на живота, за устремяване на невярващи към света на чудесното. „Чудеса на техниката“ и „чудеса на науката“, „чудеса на изкуството“ и „чудеса на природата“, „чудеса на творчеството“ – навсякъде слушаме как безсмъртната човешка душа тъгува, крещи за висшия, за чудесния свят, дори и когато изповядва материализма. Човекът не желае да изчезне в материалистическото всекидневие. Чудесното го привлича с едно високо, макар и неясно освобождение. Дори и без да дава свобода, то дава нейния образ.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Цицелков

Konstantin TsitselkovСъвременният човек, който е принуден да урежда своя живот под непосредственото въздействие на страхотните последици от Втората световна война, преживява с потресаваща сила едно остро противоречие. От една страна той знае, че науката и техниката или въобще културата са едно могъщо средство в неговите ръце за овладяване природните сили и поставянето им в негова услуга. От друга страна обаче току-що затихналият световен конфликт създава у него едно съвсем противоположно обезкуражително впечатление, че той е само една играчка на разкритите от него сили, които неумолимо го тласкат към унищожение. Откриването на атомната бомба увеличи до неимоверност силата на това впечатление. Като някакъв призрак се е надвесила тя над цялото човечество и го кара да тръпне пред възможността за своя неизбежен залез. Модерната естествена наука е стигнала в своето развитие до едно място, гдето звездата, която я е ръководела досега, започва да угасва. Вместо господство, тя предвещава на човека робство. Никой не отрича, че атомната енергия може да си използва за мирни цели в модерната индустрия и да увеличи до невиждани размери производствените и лечебни възможности. Въпреки това, фактът е налице, че тя бе използвана преди всичко за унищожение. Мнозина се утешават с мисълта, че науката ще открие ново противодействащо средство, което да неутрализира разрушителните последици от атомната бомба. Още от сега даже специалистите препоръчват преместването на жилищата дълбоко под земята, гдето чрез изкуствено осветление и снабдяване с въздух могат да се създадат благоприятни условия за живот и работа. При такива обнадеждаващи изгледи човек може да си отдъхне с облекчение. Вярно ли е това? – На пръв поглед тази препоръка действа твърде успокоително. В действителност обаче тя е съвършено неподходяща за достойнството на човека и е в пълно противоречие с неговото първоначално предназначение. Той, който се стреми към господство в природата, е принуден да бяга под могъщото въздействие на атомния демон от слънчевата повърхност на земята в нейните мрачни дълбини. И без туй процесът на това бягство е достигнал до такива размери, че жителите на големите градове поставят на прозорците си по няколко саксии с цветя, за да изразят копнежа си към въздух, слънце и свобода, които модерната култура все по-настойчиво им оспорва. От друга страна цялата тази верига от действие и противодействие, която може да продължи до безкрай, не е в състояние да изгони робския страх от сърцето на човека и да му гарантира едно окончателно успокоение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василий Зенковски

Fr V ZenkovskyБило е време в историята на човечеството, когато религиозното обяснение на света и на човека е било единствено и всеобхватно, когато вярата във висшите сили не е била отделяна от живото усещане за тяхното всъдеприсъствие. Това време обаче отдавна е отминало: редом с вярата, от най-далечните времена е започнало да се развива знанието – отначало частично, не особено уверено в себе си, а след това знанието е започнало да се развива все по-бързо, все по-енергично и все по-уверено. Вече в дохристиянската епоха вярата е започнала да бъде измествана от знанието и този процес скоро е довел до такова вътрешно разложение на древния свят, че той е започнал да погива. Християнството е спасило света от тази гибел и от това вътрешно разложение, възродило е човечеството с духовното обновление, което е донесло в света, а заедно с това е положило и нови основи за научното и философско изследване. За съжаление, това обновление на ума (срв. Рим. 12:2), което християнството е донесло в света, не е дало на света всичко, което е могло и което е трябвало да влезе в света от светлината, която в Христос е засияла за света. Истинското и творческо обновление на ума сякаш се е съсредоточило само в областта на богословието, отдавайки изследването и изтълкуването на природата и на човека изцяло на т. нар. „естествен разум“. Това пагубно разделение, което е чуждо на ранното християнство, е получило особено остър израз в зората на „новата“ епоха, т. е. през петнадесетото и през шестнадесетото столетие, след което разграничаването между вяра и знание е станало нещо сякаш „от само себе си разбиращо се“, може да се каже – традиционно, безспорно. А в нашата епоха християнският свят, като не намира правилното съотношение между вярата и знанието, през последното столетие премина вече към открито изместване на вярата от знанието. Действително, необичайните достижения на научните изследвания във всички области, главозамайващите успехи на техниката – всичко това породи такова умонастроение, такава настройка на духа, при които едва ли остава място за вярата. При мнозина – особено тези, които с жар и упоение изучават науката или работят в областта на техниката, сякаш са пресъхнали самите източници на религиозните преживявания – сега хората са до такава степен заети изключително със земния живот, с неговите сложни теми и изследвания, с техническото овладяване на силите на природата, че само някакво трагично разтърсване (като двете световни войни) или онова вцепеняване, което носи със себе си в света смъртта, поставят отново пред всички религиозния въпрос. За тези обаче, които се завръщат към религиозния живот или просто търсят отговор на религиозните питания, с неизбежност възниква необходимостта да намерят такова взаимоотношение между вяра и знание, при което едното да не изтласква другото. Съвременният човек не може да отхвърли всичко онова, което науката е донесла в света, но как да съедини с него не простото признаване на една „Висша Сила“, а цялата пълнота на християнската вяра, на живота в Църквата?

Този въпрос е прекалено важен и значителен, за да го решаваме „как да е“, „между другото“. На неговото изясняване, на един кратък анализ на основните теми, свързани с него, е посветен и настоящият етюд.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър В. Попов

Dimitar PopovНеизброими са философските течения, които вече две хиляди години воюват срещу Евангелския закон на Господ Иисус Христос. Срещу всяка притча, разказ, дори срещу отделна фраза, произнесена от Богочовека, се развиват контра-учения и доктрини, чиято крайна цел е да се разводни (пантеисти, католици, протестанти, напр.), подцени (мохамедани, теософи) и накрая унищожи идеята за Единия Бог, Троичен по Лица.

След повърхностен прочит на което и да е философско или псевдо-религиозно учение човек неволно възкликва: „Ето, това го има в Евангелието!“. Но ако решим да потърсим оня общ рефрен, който звучи във всички тях, ние неминуемо ще чуем: „… и ще станете като богове“.

Плод на всички тях в днешни дни е атеизмът, и не войнстващият, който в по-голямата част от света е минало, а финият научен атеизъм, който чрез киното и телевизията, чрез писаното слово и изкуството ни предлага новите богове: артисти, атлети, политици, милионери.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Мен

Fr Alexander MenВечните въпроси. Колко често ги забравяме. Колко отдавна тези въпроси са отишли някъде далеч на заден план. Бързане, надпреварване, шум, сподавяща живота суета, а те, вечните въпроси така или иначе остават. И ето че когато ни стане особено трудно, когато чувстваме, че се задъхваме – в този момент си заслужава да се замислим, че в течение на хиляди години хора от различни култури и цивилизации са поставяли пред себе си тези вечни въпроси. Във Вселената няма нищо случайно. И това, че ние си задаваме въпроса за смисъла на живота, за целта на живота, за неговото предназначение, свидетелства за една удивителна тайна, която е присъща само на човека, за един удивителен дар – дара на духовността. Ние сме част от природата. Дишаме чрез нея, храним се чрез нея, изцяло сме потопени в нея, потопени докрай! Само за един миг откъснат от природата, човекът умира.

В нас обаче има велика тайна, която в мирозданието, която в природата я няма. Нея ние обозначаваме с думите „дух“, „духовност“. Това свойство на човека го подбужда да търси не само благата на живота, но и да се замисля над предназначението на живота, да търси в него смислова дълбочина.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovТова, което възнамерявам да изнеса, не е дори реч, а просто скромна историческа справка, в качеството си на историк – този път от историята на съвременността. Темата ми ще бъде отношението на западното християнство към социалния проблем в нашето съвремие. Вярно остава всичко онова, което беше казано по отношение на тази липса на подготовка, с която цялото християнско човечество посреща съвременната катастрофа. Разбира се, това е така: всички ние, всеки от нас, се изправяме срещу събитията подобно на неразумните девици, с празни светилници, от които се е изчерпала любовта. При все това обаче, в различни кръгове на християнското общество все пак са се полагали и днес се полагат усилия за спиране на тази надигаща се катастрофа. Тези усилия са, може би, твърде слаби в сравнение с грандиозната задача, която стои пред християнството, но, все пак, те се полагат, а за тях не знаем почти нищо. Ние, руснаците, изхвърлени от съдбата в Европа, бяхме задължени да знаем какво се върши около нас, но повечето от нас просто минават покрай него. При това дори с едно високомерие, а междувременно тук се върши делото Христово и за него бих искал да кажа няколко думи. По отношение на социалния проблем съвременното, следвоенното християнство, вече съвсем не е това, което е било до войната, и напрежението на социалния идеализъм на християнските църкви, което ние наблюдаваме днес, съвсем не е от този мащаб и тежест, каквото е било в предишното столетие. За деветнадесетото, както и за осемнадесетото и за седемнадесетото столетия може без преувеличение да се каже, че Църквата – както Западната, така и Източната, в областта на социалните отношения стои на почвата на съществуващия строй, в стремеж да го оправдае, особено в Протестантския запад, макар и с цената на жестока измяна по отношение на евангелската истина. От време на време оправданието на капитализма в Англия или в протестантска Германия в средата на 19 в. е възприемало форми, които са наистина възмутителни. В най-добрия случай е било налице просто едно пренебрегване на онази социална задача на християнската любов, с която е живяло средновековното християнство. Сега на Запад е почти невъзможно да се срещне принципно обосноваване и защита на капиталистическата система, които да са религиозно оправдани на почвата на християнската етика. В този смисъл налице е нещо, което безвъзвратно си е отишло в миналото. Ние, разбира се, знаем, че и в деветнадесетото столетие се появяват отделни идеалисти-християни, апостоли на социалната правда, но относителното тегло на тези течения в общите рамки на света не е било голямо. Възможно е да се напише историята на Европа през 19 в. без да се спомене за социалните движения в Римокатолическата и в протестантските църкви. За историята на съвременните социални кризи това би било невъзможно.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме