Апологетика - Двери БГ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Майкъл Едуардс

Вярата е откриване на реалното, мигът на нашето пробуждане, на взаимоотношението ни със Светия Бог и с един свят, преобразен от новия поглед.

Философията, както и човекът от улицата, правят отчетлива разлика между вяра и знание. Знам, че това твърдение е истинно, означава едновременно, че аз съм уверен в това, както и че тази очевидност се основава върху материални или логически доказателства. Аз го вярвам предполага липса на очевидност и на решаващи доказателства. Във втория случай, ако призная, че не съм сигурен в онова, на което настоявам, това не поставя под съмнение нито моята почтеност, нито интелектуалните ми качества. Дотук добре, всички сме съгласни с това. Нещата се развалят, опрем ли до християнската вяра и до онзи, който казва аз вярвам – аз вярвам в Бог, аз вярвам в Библията, аз вярвам, че Иисус е възкръснал – искат ни доказателства и не ги ли получат, ни вменяват прискърбна слабост на ума. Приема се съществуването на субективна разлика между подобни твърдения, примерно: Аз вярвам, че Еразъм е роден в Ротердам – но същевременно настояват за прилагането на обективни критерии, които би трябвало да правят валидни или невалидни съжденията, върху които се основават тези християнски твърдения: Бог съществува, Библията е Словото Божие, Иисус е възкръснал от мъртвите. Християните също допринасят за объркването – защото объркване има – когато говорят за твърдения и догмати, тъй като вярата в същността си не е съвкупност от вярвания, а по-скоро специфична форма на знанието. Вярата, чужда на начините ни да бъдем и мислим, е друго нещо.

Отваряне на целия текст

Автор Атанас Ваташки

Той „дишаше единствено евангелски въздух“, но не искаше да вижда никакво противоречие между истинската философия и християнската вяра, стремейки се да ги помири в християнския гносис, събирайки истината, където ѝ да я е видял“[1]

Лев Карсавин

Тит Флавий Климент, който остава в църковната история с названието „Александрийски“, е един от най-видните представители на Александрийското катехизическо училище. Той е катехизатор, богослов и апологет. Никой от християнските писатели преди това не написва толкова, колкото него. Роден е ок. 150 г. и вероятно е с елински произход. От творчеството му може да се съди, че е много добре запознат както с Писанието, така и с елинската философия. Познава също така добре гръцката литература и обичаи. В Църквата заема служението на презвитер. Климент Александрийски e сред най-ярките представители на Александрийското катехизическо училище. За неговите цели руският църковен историк Павел Малицки пише: „Главната задача на учените богослови от тази школа била да въздигнат простата вяра до степен на разумност, да придадат на християнското вероучение научна форма, като се възползват за неговата обработка от всичко, което би могло да се вземе от езическата образованост. С други думи, те искали да създадат такава богословска система, която по стройност и логичност да не отстъпва на философските системи и в същото време по съдържание да бъде християнска… За изходно начало в своето богословстване александрийците вземали вярата като основа на всяко знание и необходимо условие за всяко разсъждение за божествените предмети“.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Мелетий (Спасов)

В края на миналата година на българския книжен пазар се появи трудът на американския философ и православен богослов Дейвид Бентли Харт Атеистичните делюзии. Това издание дава своята лепта в запълването на празнината откъм съвременна богословска литература, от една страна, а от друга, демонстрира актуалността на християнската апологетика. Българският християнин, който повече от тридесет години вече с облекчение диша въздуха на религиозната свобода, навярно с удивление ще спре погледа си върху подзаглавието: „Християнската революция и нейните модерни врагове“. Ако усетът за имплицитната контроверсия между Евангелието и това, което богословът Йоан нарича „света“, не е напълно притъпен, то в съзнанието на човека бързо изплуват съвременните мирогледни сблъсъци и случаите на активно противопоставяне на християнската традиция. Най-често тези конфронтации се осъществяват в полето на етиката, поради което и се създава подлъгващото впечатление, че християнинът днес, ако има с кого и за какво да спори, то това е за ценности, за нравственост, за морал, за начин на живот, за защита на традиция. Пред съвременните богослови сякаш не стоят други предизвикателства, освен да влязат в рицарски двубой с идеологическите си конкуренти и да докажат своята правота по проблемите на биоетиката, социалните отношения и семейството. Това вероятно важи в особена степен за теологията в България, където апологетиката не е напреднала много от времето на споровете си с комунистическия атеизъм и диалектическия материализъм.[1] В тази светлина и разговорът за „модерните“ или „модните“ („fashionable“) врагове на християнството тук е затруднен, защото такива въобще не се виждат на хоризонта.

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Вейдле

Vladimir Vejdle Съвременният човек мисли религията, не само чуждата, но и своята, като една от съставните части на културата. В града, където той живее, има здания, предназначени за богослужение, има и театри, библиотеки, пощенски станции, универсални магазини, а подобно на това и в съзнанието му са разположени, като на рафтовете на един и същи шкаф, и представи и понятия, свързани с религията, и всевъзможни други, отнасящи се да кажем към музиката, астрономията, медицината, шахматната игра. Затова на него му се струва напълно естествено, когато в книгите влиза най-напред обзор на събитията за някакъв период от древногръцката например история, а след това параграфи или глави, посветени на стопанството, на домашния бит, религията, литературата и изкуството от същия този период. На практика обаче тези привични възгледи са в рязко противоречие както с историческата истина, така и с вътрешната логика на нещата. Религията не е там, където е културата, с всичките свои раздели, а някъде зад нея или в нейната основа. И затова тя не е някаква част или област от културата, защото цялата култура представлява излъчване на религията. И с това обаче все още не е казано всичко. Културата тръгва от религията, но не ни въвежда в нея. И веднага щом погледнем културата от гледната точка на религията, ще ни се прииска да зачеркнем заглавието на тези размишления или поне да заменим в тях съюза „и“ с рязка разделяща черта.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Чудесното лежи в основанието на всичко и на последните граници на всички неща. То се съдържа в творението и съставлява истината за неговото висше битие. И падението на човека е именно излизане от чудесността.

В земното време чудесният свят няма свое пълно изражение – тук, в историята, той се достига само чрез тайнозрението, и не толкова че учи, колкото вдъхновява човека чрез вярата да прекосява границите на света. И колкото повече човекът е вярващ в Живия Бог, толкова повече чудесният свят се открива за неговото съзнание.

Всъщност човекът желае да живее само с чудесното. За което свидетелстват не само вярващите в Бога: невярващите също искат да видят в чудесното висшия смисъл на своето съществуване и последната дума в човешката история; те също се стремят към чудесното. В критична за народа си минута невярващият в Бога председател на министерския съвет открито свидетелства вярата си в чудото: „Вярвам в чудото, защото вярвам във Франция“ (Пол Рейно, в речта си от 21.5.1940 г.). А един още по-далечен от вярата в Бога човек казва: „Народите на нашата страна станаха способни на велики дела и на чудеса в творенето на новия живот“ (реч на Молотов от 27.10.1939 г.)… Може да се приведат още много такива примери, и от различни области на живота, за устремяване на невярващи към света на чудесното. „Чудеса на техниката“ и „чудеса на науката“, „чудеса на изкуството“ и „чудеса на природата“, „чудеса на творчеството“ – навсякъде слушаме как безсмъртната човешка душа тъгува, крещи за висшия, за чудесния свят, дори и когато изповядва материализма. Човекът не желае да изчезне в материалистическото всекидневие. Чудесното го привлича с едно високо, макар и неясно освобождение. Дори и без да дава свобода, то дава нейния образ.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Мен

Вечните въпроси. Колко често ги забравяме. Колко отдавна тези въпроси са отишли някъде далеч на заден план. Бързане, надпреварване, шум, сподавяща живота суета, а те, вечните въпроси така или иначе остават. И ето че когато ни стане особено трудно, когато чувстваме, че се задъхваме – в този момент си заслужава да се замислим, че в течение на хиляди години хора от различни култури и цивилизации са поставяли пред себе си тези вечни въпроси. Във Вселената няма нищо случайно. И това, че ние си задаваме въпроса за смисъла на живота, за целта на живота, за неговото предназначение, свидетелства за една удивителна тайна, която е присъща само на човека, за един удивителен дар – дара на духовността. Ние сме част от природата. Дишаме чрез нея, храним се чрез нея, изцяло сме потопени в нея, потопени докрай! Само за един миг откъснат от природата, човекът умира.

В нас обаче има велика тайна, която в мирозданието, която в природата я няма. Нея ние обозначаваме с думите „дух“, „духовност“. Това свойство на човека го подбужда да търси не само благата на живота, но и да се замисля над предназначението на живота, да търси в него смислова дълбочина.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василий Зенковски

Било е време в историята на човечеството, когато религиозното обяснение на света и на човека е било единствено и всеобхватно, когато вярата във висшите сили не е била отделяна от живото усещане за тяхното всъдеприсъствие. Това време обаче отдавна е отминало: редом с вярата, от най-далечните времена е започнало да се развива знанието – отначало частично, не особено уверено в себе си, а след това знанието е започнало да се развива все по-бързо, все по-енергично и все по-уверено. Вече в дохристиянската епоха вярата е започнала да бъде измествана от знанието и този процес скоро е довел до такова вътрешно разложение на древния свят, че той е започнал да погива. Християнството е спасило света от тази гибел и от това вътрешно разложение, възродило е човечеството с духовното обновление, което е донесло в света, а заедно с това е положило и нови основи за научното и философско изследване. За съжаление, това обновление на ума (срв. Рим. 12:2), което християнството е донесло в света, не е дало на света всичко, което е могло и което е трябвало да влезе в света от светлината, която в Христос е засияла за света. Истинското и творческо обновление на ума сякаш се е съсредоточило само в областта на богословието, отдавайки изследването и изтълкуването на природата и на човека изцяло на т. нар. „естествен разум“. Това пагубно разделение, което е чуждо на ранното християнство, е получило особено остър израз в зората на „новата“ епоха, т. е. през петнадесетото и през шестнадесетото столетие, след което разграничаването между вяра и знание е станало нещо сякаш „от само себе си разбиращо се“, може да се каже – традиционно, безспорно. А в нашата епоха християнският свят, като не намира правилното съотношение между вярата и знанието, през последното столетие премина вече към открито изместване на вярата от знанието. Действително, необичайните достижения на научните изследвания във всички области, главозамайващите успехи на техниката – всичко това породи такова умонастроение, такава настройка на духа, при които едва ли остава място за вярата. При мнозина – особено тези, които с жар и упоение изучават науката или работят в областта на техниката, сякаш са пресъхнали самите източници на религиозните преживявания – сега хората са до такава степен заети изключително със земния живот, с неговите сложни теми и изследвания, с техническото овладяване на силите на природата, че само някакво трагично разтърсване (като двете световни войни) или онова вцепеняване, което носи със себе си в света смъртта, поставят отново пред всички религиозния въпрос. За тези обаче, които се завръщат към религиозния живот или просто търсят отговор на религиозните питания, с неизбежност възниква необходимостта да намерят такова взаимоотношение между вяра и знание, при което едното да не изтласква другото. Съвременният човек не може да отхвърли всичко онова, което науката е донесла в света, но как да съедини с него не простото признаване на една „Висша Сила“, а цялата пълнота на християнската вяра, на живота в Църквата?

Този въпрос е прекалено важен и значителен, за да го решаваме „как да е“, „между другото“. На неговото изясняване, на един кратък анализ на основните теми, свързани с него, е посветен и настоящият етюд.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър В. Попов

Dimitar Popov Неизброими са философските течения, които вече две хиляди години воюват срещу Евангелския закон на Господ Иисус Христос. Срещу всяка притча, разказ, дори срещу отделна фраза, произнесена от Богочовека, се развиват контра-учения и доктрини, чиято крайна цел е да се разводни (пантеисти, католици, протестанти, напр.), подцени (мохамедани, теософи) и накрая унищожи идеята за Единия Бог, Троичен по Лица.

След повърхностен прочит на което и да е философско или псевдо-религиозно учение човек неволно възкликва: „Ето, това го има в Евангелието!“. Но ако решим да потърсим оня общ рефрен, който звучи във всички тях, ние неминуемо ще чуем: „… и ще станете като богове“.

Плод на всички тях в днешни дни е атеизмът, и не войнстващият, който в по-голямата част от света е минало, а финият научен атеизъм, който чрез киното и телевизията, чрез писаното слово и изкуството ни предлага новите богове: артисти, атлети, политици, милионери.

Отваряне на целия текст