- Автор Прот. Владислав Ципин
Каноните са основните закони, съставящи фундамента на правото, което действа в Църквата – при това еднакво за всички поместни православни църкви през всички векове на църковната история. От времето, когато каноническият корпус на Църквата е окончателно оформен, т. е. от 883 г. (годината на издаването на Номоканона на св. патр. Фотий с 14 титули), Църквата не е добавила към него нито един нов канон и нито един не е изключила. По този начин самата църковна история е поставила каноните толкова високо, че имаме основание да говорим за неизменност на онези основи на църковното право, които се съдържат в тези канони. Известният и твърде авторитетен православен богослов архим. Юстин (Попович) даже е написал: „Св. канони, това са светите догмати на вярата, прилагани в деятелния живот на християнина – те подбуждат членовете на Църквата към въплъщаване в ежедневието на св. догмати – слънцезрачните небесни истини”.[1] За високото място на каноните в Преданието на Църквата говори и това, че Седмият вселенски събор, в правилото, посветено на образователния ценз на кандидата за епископ ги, е поставил редом със Св. Писание: „Всеки, който ще бъде възвеждан в епископска степен, трябва да знае непременно Псалтира и да вразумява и целия свой клир да се поучава от него. Също така митрополитът му трябва щателно да го изпитва, притежава ли усърдие с размисъл, а не повърхностно, да чете свещените правила и светото Евангелие, и книгата на Божествения апостол, и цялото Божествено писание”.
Утвърждавайки обаче големия авторитет и непрекосновеността на каноническия корпус срещу ревизия, едновременно с това не можем да настояваме, че всички правни норми, съдържащи се в каноните, действат или трябва да действат във всяко време и на всяко място в буквалния си смисъл. Добре известно е, че дисциплината на наказанията, съдържаща се в тях, в реалната епитимийна практика е основателно реформирана още в ранновизантийската епоха, когато при определянето на епитимиите започнали да се прилагат не каноническите срокове за отлъчване от Причастие, а онези, предложени в Номоканона на патриарх Йоан Постник, съдържащ несравнимо по-меки санкции, при все че този Номоканон не е бил включен в основния каноничен свод и в йерархията на авторитетните източници на църковно право е поставен по-ниско от каноните. Че го разглеждат като не повече от допълнение към основния каноничен корпус. Впоследствие дисциплината на запрещение по отношение на миряните е продължила да еволюира към смекчаване, така че у нас, в Руската църква, в 18 век отлъчването от причастие на каещите се грешници за дълго време е било забранено от висшата църковна власт, под заплаха от низвергване от сан, при все че, разбира се, никой не е отменял съдържащите забранените за практическа употреба в църковната практика санкции канони.
- Автор Прот. Владислав Ципин
Древната Църква е била преимуществено привързана към градската среда и във вътрешното си устройство е отразила полисната система на античното общество, като с това принципно се е отличавала от обществената ситуация през Средновековието – както в Православния изток, и по-конкретно в Русия, така и в Римокатолическия запад. Когато разглеждаме как този факт се е пречупва в живота на Църквата в течение на историята ѝ и до днес, достигаме до заключения относно съвременното устройство на Вселенската църква.
Полисното устройство на древната Църква
Политическото устройство на света, формирано в ново време, е свързано по приемство с онова, което е съществувало в гръко-римската и в средиземноморската икумена в античната епоха и в същото време съществено се отличава от него по редица свои особености. Едната от тях е в това, че държавата от съвременен тип представлява политическо обединение, свързано с територия, със строго очертани граници, вътре в които при всички възможни социално-икономически и етнокултурни диференциации на политико-правовото пространство (в случая този термин е употребен буквално, а не в метонимичното си значение), то е еднородно, докато съществувалата в античния свят полисна система е представлявала съвкупност или от независими една от друга, или от сложно съподчинени политически образувания, всяко от които е имало своето ядро – полис (civitas) – и своя периферия.
- Автор Спиридон Троянос
Проблемът за отношенията между императорските закони (νόμοι) и св. канони (κανόνες) е много стар, защото той възниква още когато Църквата – по политически и идеологични причини – става държавна институция. Докато между двете институции – Respublica romana и Църквата – няма установени отношения в същинския смисъл на думата, държавата и Църквата имат свое собствено правно регулиране. Това означава, че и двете – доколкото Църквата в своята видима част изгражда светска институция – санкционират чрез определени механизми правила на взаимоотношения, които важат за определен кръг лица: за държавата това са нейните граждани, т. е. тези, които живеят на нейната територия, а за Църквата – нейните вярващи.[1]
След антихристиянските гонения и промяната в отношението на държавата към Църквата императорите развиват силен интерес към нейната организация и правов живот, което води до чувствително увеличаване броя на законите.[2] Но създаването на законови разпоредби в една и съща област – вътрешната организация и управление на Църквата – по два различни, независими метода чрез нормативни актове на държавния законотворец или чрез решения на административните органи на Църквата, създава множество проблеми от най-различен характер.
От една страна, много съществен проблем е коя законова група има приоритета при конфликт или разминаване. Сетне, появата на правна норма без пряко участие на императора е несъвместимо с условията на абсолютистко управление и идеологията на императорската власт. Да, Бог е източникът на законите, но законотворецът in concreto в императорската идеология е винаги императорът на основание връзката си с Бога.[3]
- Автор Московски и на цяла Русия патр. Сергий (Страгородски)
За вярващия човек въпросът, намирам ли се в истинската Христова Църква е така важен, че, изглежда, при решаването му няма място за каквато и да било обида или обикновено самолюбие. Който ми посочи, че съм вън от Църквата и ме упъти къде да я открия, би трябвало да разчита само на благодарност от моя страна. Практически като че ли няма въпрос от сферата на вероучението, така болно засягащ човешкото самолюбие и съпровождан от толкова силно взаимно противопоставяне, както този. Вероятно виновни за това са и онези, които, макар и да са готови да бъдат милосърдни самаряни, все пак нямат силите да се въздържат от известно пренебрежение спрямо падналия разбойник. И каквото и да се прави тогава, всеки опит да се помогне на този последния среща от негова страна непримирима враждебност.
Ето защо в културното християнско общество не е прието да се поставя ребром въпросът за истинската Църква. Там по-често се застъпва т. нар. „широк възглед”, че земните стени, които издигаме, не стигат до небето; че църковните разделения са плод на властолюбието на духовниците и несговорчивостта на богословите. А човекът, бил той православен, католик или протестант, трябва само да живее като християнин и ще може да бъде спокоен за задгробната си участ.
- Автор Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)
Трудно ми е да отговоря на доклада на проф. С. С. Верховской за католичността и структурата на Църквата. Бидейки твърде интересен и богословски значим, той все пак казва твърде малко за църковното устройство, а поради това и не дава материал, върху основата на който да бъде говорено по този въпрос. Единственото, което ми остава, са няколко кратки бележки върху доклада на проф. Верховской и върху общата тема на конференцията. Преди всичко, бих искал да подчертая, че самият термин католичност, който в превод на съвременен гръцки се предава като καϑολικότης, не се среща нито в новозаветния, нито в старозаветния гръцки език. На старогръцкия език е известна само думата католичен (καϑολικός), от която по-късно е образувано доста по-абстрактното понятие католичност. Откриваме го в светоотеческата писменост като ἅπας λεγόμενον, заедно с думата μαγιστρότης, в Църковна история на Евсевий Кесарийски, където служи за означаване на висша финансова длъжност.[1] Това изключение обаче, което е лишено от всякакво богословско съдържание, е до такава степен различно от съвременната му словоупотреба, че само показва доколко абстрактното разбиране на едно от свойствата на Църквата, днес изразявано с думата католичност, е било чуждо на древната Църква. От времето на св. Игнатий Богоносец прилагателното католичен, на гръцки καϑολική, е служило като главно и на практика единствено определение за Църквата.[2] Съзнателно говорим тук за „прилагателно име”, тъй като в гръцкия език – като език на Източната църква – думата католичен почти не се употребява като съществително име. Подобна употреба се появява в латинския Запад, където така определят даден член на Църквата. В източната църковна езикова практика съществуват крайно редки изключения, когато например съществителното католикос е титла на епископ или на настоятел с особени пълномощия (като патриархът-„католикòс” на съвременна Грузия), или дори може да означава финансова длъжност в държавата.[3] От друга страна, църковните писатели от 4 век (като св. Методий, Евсевий, св. Атанасий), от времето на арианските спорове и на Вселенските събори често употребяват думата православен и като съществително, и като прилагателно име.[4] В църковна употреба влиза и съществителното име православие – на гръцки ὀρϑοδοξία – докато думата, която съответства на термина католичност и която е производна от католичен, никога не се употребява от гръцките отци („καϑολικισμός” е съвременен гръцки неологизъм, който обозначава римския католицизъм). Следва още да се подчертае, че много дълго време Църквата не се е характеризирала и посредством определението православна, но винаги е била наричана католична.[5] В терминологията на Отците православни са вярата и учението на Църквата, но самата тя е католична. При това, дори понякога вярата да е наричана и католична, членовете на Църквата остават православни. Така, Католичната църква често наричат още и Църква на православните (ἐκκλησία τῶν ὀρϑοδόξων).
- Автор прот. Максим Козлов
Към най-късните догматически определеня, въведени от Римокатолическата църква, спадат двата догмата за Дева Мария: догмата за непорочното зачатие на св. Богородица и догмата за телесното ѝ възнесение на небето.
В православното светоотеческо богословие не съществува автономна мариология. При св. отци учението за Дева Мария съществува единствено като част от христологията, а не като самостоятелна мариология или особен раздел антропология, посветен на Божията майка. Самото име „Богородица“, с което Църквата потвърждава богомайчинството на Мария на Третия вселенски събор (431 г.), е утвърдено в контекста на христологическите спорове. В противоположност на тези, които са отричали богомайчинството ѝ, с това решение съборът е отстоявал ипостасното единство на Сина Божи, станал Син Човешки: роден от нея истински Бог и човек.
В Римокатолическата църква има два догмата, приети неотдавна, които сериозно променят учението на Вселенската църква.
- Автор Прот. Йоан Майендорф
Древната Църква и римското право
Римляните са разбирали брака на първо място не като средство за осигуряване на потомство, а като съглашение между две свободни в избора си страни. Известният принцип на римското право, според който „бракът не е общение, а съгласие“ (nuptius non concubitus, sed consensus facit), както и тезата на Модестин, че „съжителството със свободна жена представлява брак, а не конкубинат“ – от което следва, че съжителството с робиня, нямаща право да даде свободно съгласие, при никакви условия не може да се нарече брак – са залегнали в основата на гражданското право на всички съвременни цивилизовани страни. Същността на брака се вижда в съгласието, което от своя страна придава значимост и законност на брачния договор.
Фактът, че съгласно Римското право бракът се е сключвал между две свободни страни, предполага значителен социален прогрес, особено в сравнение с възгледите за брака в други цивилизации на Древния свят. Това е дало правни основания за повсеместната еманципация на жените и правното им равенство с мъжете.
- Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

Редакционни
Нашите издания
Християнство и култура
Св. Софроний (Сахаров) Прот. Думитру Стънилоае Андрей Десницки Прот. Павел Събев |
Полезни връзки
- Православная Энциклопедия
- Богослов.ру
- Издателство „Омофор“
- Monachos.net
- Библиотека Халкидон
- Киевская Русь
- Christian Classics Eternal Library
- Библиотека Якова Кротова
- Руслан Хазарзар – Сын Человеческий
- Православно богословско общество в Америка
- Философия.бг
- Култура.бг
- Православная беседа
- Богословские труды
- В. Живов. Святость. Краткий словарь агиографических терминов
- Patrologia Latina, Graeca & Orientalis
- Biographisch-Bibliographisches Kirchenlexikon
- Anemi. Digital Library of Modern Greek Studies
- Агнец Божий
- Славянска енциклопедия на светците
- Византийский временник
- Богословский вестник
- Orientalia Christiana Periodica
- Вестник РХД
- Институт за източно-християнски изследвания Митрополит Андрей (Шептицки)
- Списание за религиозни изследванияAxis Mundi
- Анотирана библиография Исихазм
- Архив на списанието Христианское Чтение
- Библиотека Orthodoxia
- Гръцки ръководства и наръчници по православно догматическо богословие
- Зографска електронна научно-изследователска библиотека
- Богоносци
- Road to Emmaus (A Journal of Orthodox Faith and Culture)
- Библиотека на Тверска епархия, Московска патриаршия
- Сайт, посветен на дяконското служение в Църквата
- Византия за начинаещи
- Уранополитизм (Небесное гражданство) – сайт, посветен на паметта на свещ. Даниил Сисоев
- The Wheel (списание за съвременно православно богословие)
- First Things (американско месечно надденоминационно религиозно списание)
- Церковный вестник (издаван от Московска патриаршия)
- Страницы: богословие, культура, образование (списание, издавано от руския Библейско-богословски институт Св. Андрей)
- Orthodox Reality (изследвания върху православните християнски общности в САЩ)
- Изихазм.ру – Света Гора Атон
- Предание.ру
- Православие и мир
- Руски образователен портал Слово, раздел Богословие
- Библиотека на религиознанието и руската религиозна философия. Издания от 18 – началото на 20 век
- Pages Orthodoxes La Transfiguration
- Orthodoxie. L'information orthodoxe sur Internet
- Христианская психология и антропология
- Альфа и Омега (електронен архив на списанието)
- Монастырский вестник. Синодальный отдел по монастырям и монашеству Русской Православной Церкви
- Православен мисионерско-апологетичен център „Ставрос”
- Православна библиотека „Золотой корабль”
- Вестник на Православния Свето-Тихоновски Хуманитарен университет (ПСТГУ) – архив
- Православна енциклопедия „Азбука на вярата” (на руски)
- Електронна еврейска енциклопедия (на руски)
- Австралийски институт за православни християнски изследвания
- Θεολογία (пълен електронен архив на списанието)
- Енисейский благовест
- Public Orthodoxy (многоезична страница за общодостъпен дебат, инициатива на Центъра за православни християнски изследвания на университета Фордъм)
- Orthodox Times
- Orthodoxy in Dialogue
- Християнство.бг
- Вера 21. О православии сегодня
- Сретенский сборник (периодично издание на Сретенската духовна семинария и академия)
Книжарници
- Електронна книжарница на семинарията „Св. Владимир“, Ню Йорк
- Александър прес
- Джон Хопкинс Юнивърсити прес
- Книжарница за християнска литература „Анжело Ронкали“
- Онлайн книжарница „Къща за птици“
- Български книжици
- Електронна книжарница „Православное“
- Издателство на Православния Свето-Тихоновски хуманитарен институт
- Издателство „Русский путь“
- Light & Life Publishing
- Holy Trinity Bookstore
- Интернет магазин „Благовест“
- Фондация „Наследство на Зографската св. обител“ – раздел „Книгоиздаване“
Био-библиография
- Прот. Алексей Петрович Князев
- Борис Петрович Вишеславцев
- Георги Петрович Федотов
- Митрофан Дмитриевич Муретов
- Павел Николаевич Евдокимов
- Антон Владимирович Карташов
- Прот. Томас Хопко
- Прот. Василий Василиевич Зенковски
- Веселин Кесич
- Прот. Стефан Станчев Цанков
- Прот. Николай Николаевич Афанасиев
- Прот. Георгиос Металинос
- Славчо Вълчанов Славов
- Свещ. Андрю Лаут
- Николай Никанорович Глубоковски
- Оливие-Морис Клеман
- Архимандрит Киприан (Керн)
- Архимандрит Лев (Жиле)
- Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)
- Прот. Александър Дмитриевич Шмеман
- Захумско-Херцеговински епископ Атанасий (Йевтич)
- Прот. Георги (Джордж) Дион Драгас
- Прот. Йоан Сава Романидис
- Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)
- Прот. Йоан Теофилович Майендорф
Препоръчваме
- Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)
- Прот. Александър Шмеман, страница на руски
- Прот. Александър Шмеман, страница на английски
- Прот. Йоан Романидис
- Прот. Александър Мен
- Свмчца Мария (Скобцова)
- Сурожки митр. Антоний
- Архим. Софроний (Сахаров)
- Диоклийски митр. Калистос (Уеър)
- Протод. Андрей Кураев
- Архим. Кирил (Говорун)
- Олга Седакова
- Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)
- Свещ. Андрю Лаут
- Свещ. Михаил Желтов
- Архим. Григорий (Папатомас)
- Прот. Джон Ериксън
- Венцислав Каравълчев
- Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)
- Архим. Йов (Геча)
- Алексей Осипов
- Иг. Пьотр (Мешчеринов)
- Прот. Сергий Булгаков
- Ярослав Пеликан
- Архим. Пласид (Дьосеи)
- Прот. Николай Ким
- Владислав Аркадиевич Бачинин
- Прот. Томас Хопко (лекции из фонда на Ancient Faith Radio)
- Пергамски митр. Йоан (Зизиулас) (лекции по догматическо богословие)
- Христос Янарас
- Прот. Павел Флоренски
- Петрос Василиадис
- Андрей Десницки
- Михаил Михайлович Дунаев
- Алексей Георгиевич Дунаев
- Свещ. Георгий Петрович Чистяков
- Сергей Чапнин
- Булгаковиана (сайт на изследователите и почитателите на творчеството на о. Сергий Булгаков)
- Електронна библиотека „Сурожки митр. Антоний”
- Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)
- David Bentley Harticles (статии от Дейвид Бентли Харт)
- Оливие-Морис Клеман (страница на френски език)
- Лев Карсавин (страница на руски език)
- Антон Карташов (страница на руски език)
- Георгиос Мандзаридис (статии на гръцки език)
- Свещеномъченик Иларион (Троицки), архиеп. Верейски
- Лична страница на Сергей Худиев
- Лична страница на Ренета Трифонова
- Кафе със сестра Васа (Ларина)
- Лична страница на Владимир Бибихин