Автор Спиридон Троянос

Проблемът за отношенията между императорските закони (νόμοι) и св. канони (κανόνες) е много стар, защото той възниква още когато Църквата – по политически и идеологични причини – става държавна институция. Докато между двете институции – Respublica romana и Църквата – няма установени отношения в същинския смисъл на думата, държавата и Църквата имат свое собствено правно регулиране. Това означава, че и двете – доколкото Църквата в своята видима част изгражда светска институция – санкционират чрез определени механизми правила на взаимоотношения, които важат за определен кръг лица: за държавата това са нейните граждани, т. е. тези, които живеят на нейната територия, а за Църквата – нейните вярващи.[1]

След антихристиянските гонения и промяната в отношението на държавата към Църквата императорите развиват силен интерес към нейната организация и правов живот, което води до чувствително увеличаване броя на законите.[2] Но създаването на законови разпоредби в една и съща област – вътрешната организация и управление на Църквата – по два различни, независими метода чрез нормативни актове на държавния законотворец или чрез решения на административните органи на Църквата, създава множество проблеми от най-различен характер.

От една страна, много съществен проблем е коя законова група има приоритета при конфликт или разминаване. Сетне, появата на правна норма без пряко участие на императора е несъвместимо с условията на абсолютистко управление и идеологията на императорската власт. Да, Бог е източникът на законите, но законотворецът in concreto в императорската идеология е винаги императорът на основание връзката си с Бога.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Московски и на цяла Русия патр. Сергий (Страгородски)

За вярващия човек въпросът, намирам ли се в истинската Христова Църква е така важен, че, изглежда, при решаването му няма място за каквато и да било обида или обикновено самолюбие. Който ми посочи, че съм вън от Църквата и ме упъти къде да я открия, би трябвало да разчита само на благодарност от моя страна. Практически като че ли няма въпрос от сферата на вероучението, така болно засягащ човешкото самолюбие и съпровождан от толкова силно взаимно противопоставяне, както този. Вероятно виновни за това са и онези, които, макар и да са готови да бъдат милосърдни самаряни, все пак нямат силите да се въздържат от известно пренебрежение спрямо падналия разбойник. И каквото и да се прави тогава, всеки опит да се помогне на този последния среща от негова страна непримирима враждебност.

Ето защо в културното християнско общество не е прието да се поставя ребром въпросът за истинската Църква. Там по-често се застъпва т. нар. „широк възглед”, че земните стени, които издигаме, не стигат до небето; че църковните разделения са плод на властолюбието на духовниците и несговорчивостта на богословите. А човекът, бил той православен, католик или протестант, трябва само да живее като християнин и ще може да бъде спокоен за задгробната си участ.

Отваряне на целия текст

Автор Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Трудно ми е да отговоря на доклада на проф. С. С. Верховской за католичността и структурата на Църквата. Бидейки твърде интересен и богословски значим, той все пак казва твърде малко за църковното устройство, а поради това и не дава материал, върху основата на който да бъде говорено по този въпрос. Единственото, което ми остава, са няколко кратки бележки върху доклада на проф. Верховской и върху общата тема на конференцията. Преди всичко, бих искал да подчертая, че самият термин католичност, който в превод на съвременен гръцки се предава като καϑολικότης, не се среща нито в новозаветния, нито в старозаветния гръцки език. На старогръцкия език е известна само думата католичен (καϑολικός), от която по-късно е образувано доста по-абстрактното понятие католичност. Откриваме го в светоотеческата писменост като ἅπας λεγόμενον, заедно с думата μαγιστρότης, в Църковна история на Евсевий Кесарийски, където служи за означаване на висша финансова длъжност.[1] Това изключение обаче, което е лишено от всякакво богословско съдържание, е до такава степен различно от съвременната му словоупотреба, че само показва доколко абстрактното разбиране на едно от свойствата на Църквата, днес изразявано с думата католичност, е било чуждо на древната Църква. От времето на св. Игнатий Богоносец прилагателното католичен, на гръцки καϑολική, е служило като главно и на практика единствено определение за Църквата.[2] Съзнателно говорим тук за „прилагателно име”, тъй като в гръцкия език – като език на Източната църква – думата католичен почти не се употребява като съществително име. Подобна употреба се появява в латинския Запад, където така определят даден член на Църквата. В източната църковна езикова практика съществуват крайно редки изключения, когато например съществителното католикос е титла на епископ или на настоятел с особени пълномощия (като патриархът-„католикòс” на съвременна Грузия), или дори може да означава финансова длъжност в държавата.[3] От друга страна, църковните писатели от 4 век (като св. Методий, Евсевий, св. Атанасий), от времето на арианските спорове и на Вселенските събори често употребяват думата православен и като съществително, и като прилагателно име.[4] В църковна употреба влиза и съществителното име православие – на гръцки ὀρϑοδοξία – докато думата, която съответства на термина католичност и която е производна от католичен, никога не се употребява от гръцките отци („καϑολικισμός” е съвременен гръцки неологизъм, който обозначава римския католицизъм). Следва още да се подчертае, че много дълго време Църквата не се е характеризирала и посредством определението православна, но винаги е била наричана католична.[5] В терминологията на Отците православни са вярата и учението на Църквата, но самата тя е католична. При това, дори понякога вярата да е наричана и католична, членовете на Църквата остават православни. Така, Католичната църква често наричат още и Църква на православните (ἐκκλησία τῶν ὀρϑοδόξων).

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Периодично в Гърция се обсъжда въпросът за поставянето на възрастова граница за архиерейско служение на митрополитската катедра или дори за оставка на архиерея от неговата митрополия. Определянето на възрастова граница е косвено свързано с оставката на възрастните архиереи от катедрата им. За съжаление тези действия ставаха по един необмислен начин и наблюдавахме различни прояви на натиск върху митрополити да подадат оставка, а станахме свидетели и на това архиереи да завършват живота си в състояние на гняв и възмущение поради това, което им се е случило.

Някои смятат, че в нашата съвременна епоха с толкова предизвикателства и остри пастирски нужди не е възможно митрополии да остават практически необгрижвани заради твърде стари архиереи. Това наистина е сериозен проблем, но не трябва да забравяме, че Църквата се ръководи от своето канонично право и ние сме задължени да уважаваме свещените канони, за което сме дали свещено обещание при хиротониите си, както и не бива да подценяваме приноса на нашите по-стари събратя в Църквата. Тези, които поддържат такива възгледи, пренебрегват същността на пастирското служение на един епископ и го отъждествяват с активността, която се нуждае от качествата на млад човек.

Отваряне на целия текст