Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Владислав Ципин

Fr Vladislav_TsypinКаноните са основните закони, съставящи фундамента на правото, което действа в Църквата – при това еднакво за всички поместни православни църкви през всички векове на църковната история. От времето, когато каноническият корпус на Църквата е окончателно оформен, т. е. от 883 г. (годината на издаването на Номоканона на св. патр. Фотий с 14 титули), Църквата не е добавила към него нито един нов канон и нито един не е изключила. По този начин самата църковна история е поставила каноните толкова високо, че имаме основание да говорим за неизменност на онези основи на църковното право, които се съдържат в тези канони. Известният и твърде авторитетен православен богослов архим. Юстин (Попович) даже е написал: „Св. канони, това са светите догмати на вярата, прилагани в деятелния живот на християнина – те подбуждат членовете на Църквата към въплъщаване в ежедневието на св. догмати – слънцезрачните небесни истини”.[1] За високото място на каноните в Преданието на Църквата говори и това, че Седмият вселенски събор, в правилото, посветено на образователния ценз на кандидата за епископ ги, е поставил редом със Св. Писание: „Всеки, който ще бъде възвеждан в епископска степен, трябва да знае непременно Псалтира и да вразумява и целия свой клир да се поучава от него. Също така митрополитът му трябва щателно да го изпитва, притежава ли усърдие с размисъл, а не повърхностно, да чете свещените правила и светото Евангелие, и книгата на Божествения апостол, и цялото Божествено писание”.

Утвърждавайки обаче големия авторитет и непрекосновеността на каноническия корпус срещу ревизия, едновременно с това не можем да настояваме, че всички правни норми, съдържащи се в каноните, действат или трябва да действат във всяко време и на всяко място в буквалния си смисъл. Добре известно е, че дисциплината на наказанията, съдържаща се в тях, в реалната епитимийна практика е основателно реформирана още в ранновизантийската епоха, когато при определянето на епитимиите започнали да се прилагат не каноническите срокове за отлъчване от Причастие, а онези, предложени в Номоканона на патриарх Йоан Постник, съдържащ несравнимо по-меки санкции, при все че този Номоканон не е бил включен в основния каноничен свод и в йерархията на авторитетните източници на църковно право е поставен по-ниско от каноните. Че го разглеждат като не повече от допълнение към основния каноничен корпус. Впоследствие дисциплината на запрещение по отношение на миряните е продължила да еволюира към смекчаване, така че у нас, в Руската църква, в 18 век отлъчването от причастие на каещите се грешници за дълго време е било забранено от висшата църковна власт, под заплаха от низвергване от сан, при все че, разбира се, никой не е отменял съдържащите забранените за практическа употреба в църковната практика санкции канони.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владислав Ципин

Fr Vladislav_TsypinДревната Църква е била преимуществено привързана към градската среда и във вътрешното си устройство е отразила полисната система на античното общество, като с това принципно се е отличавала от обществената ситуация през Средновековието – както в Православния изток, и по-конкретно в Русия, така и в Римокатолическия запад. Когато разглеждаме как този факт се е пречупва в живота на Църквата в течение на историята ѝ и до днес, достигаме до заключения относно съвременното устройство на Вселенската църква.

Полисното устройство на древната Църква

Политическото устройство на света, формирано в ново време, е свързано по приемство с онова, което е съществувало в гръко-римската и в средиземноморската икумена в античната епоха и в същото време съществено се отличава от него по редица свои особености. Едната от тях е в това, че държавата от съвременен тип представлява политическо обединение, свързано с територия, със строго очертани граници, вътре в които при всички възможни социално-икономически и етнокултурни диференциации на политико-правовото пространство (в случая този термин е употребен буквално, а не в метонимичното си значение), то е еднородно, докато съществувалата в античния свят полисна система е представлявала съвкупност или от независими една от друга, или от сложно съподчинени политически образувания, всяко от които е имало своето ядро – полис (civitas) – и своя периферия. 

Отваряне на целия текст

Автор Спиридон Троянос

S TrojanosПроблемът за отношенията между императорските закони (νόμοι) и св. канони (κανόνες) е много стар, защото той възниква още когато Църквата – по политически и идеологични причини – става държавна институция. Докато между двете институции – Respublica romana и Църквата – няма установени отношения в същинския смисъл на думата, държавата и Църквата имат свое собствено правно регулиране. Това означава, че и двете – доколкото Църквата в своята видима част изгражда светска институция – санкционират чрез определени механизми правила на взаимоотношения, които важат за определен кръг лица: за държавата това са нейните граждани, т. е. тези, които живеят на нейната територия, а за Църквата – нейните вярващи.[1]

След антихристиянските гонения и промяната в отношението на държавата към Църквата императорите развиват силен интерес към нейната организация и правов живот, което води до чувствително увеличаване броя на законите.[2] Но създаването на законови разпоредби в една и съща област – вътрешната организация и управление на Църквата – по два различни, независими метода чрез нормативни актове на държавния законотворец или чрез решения на административните органи на Църквата, създава множество проблеми от най-различен характер.

От една страна, много съществен проблем е коя законова група има приоритета при конфликт или разминаване. Сетне, появата на правна норма без пряко участие на императора е несъвместимо с условията на абсолютистко управление и идеологията на императорската власт. Да, Бог е източникът на законите, но законотворецът in concreto в императорската идеология е винаги императорът на основание връзката си с Бога.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Московски и на цяла Русия патр. Сергий (Страгородски)

patriarh sergiy_stragorodskiyЗа вярващия човек въпросът, намирам ли се в истинската Христова Църква е така важен, че, изглежда, при решаването му няма място за каквато и да било обида или обикновено самолюбие. Който ми посочи, че съм вън от Църквата и ме упъти къде да я открия, би трябвало да разчита само на благодарност от моя страна. Практически като че ли няма въпрос от сферата на вероучението, така болно засягащ човешкото самолюбие и съпровождан от толкова силно взаимно противопоставяне, както този. Вероятно виновни за това са и онези, които, макар и да са готови да бъдат милосърдни самаряни, все пак нямат силите да се въздържат от известно пренебрежение спрямо падналия разбойник. И каквото и да се прави тогава, всеки опит да се помогне на този последния среща от негова страна непримирима враждебност.

Ето защо в културното християнско общество не е прието да се поставя ребром въпросът за истинската Църква. Там по-често се застъпва т. нар. „широк възглед”, че земните стени, които издигаме, не стигат до небето; че църковните разделения са плод на властолюбието на духовниците и несговорчивостта на богословите. А човекът, бил той православен, католик или протестант, трябва само да живее като християнин и ще може да бъде спокоен за задгробната си участ.

Отваряне на целия текст

Автор Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Basil Krivoshein BrusselsТрудно ми е да отговоря на доклада на проф. С. С. Верховской за католичността и структурата на Църквата. Бидейки твърде интересен и богословски значим, той все пак казва твърде малко за църковното устройство, а поради това и не дава материал, върху основата на който да бъде говорено по този въпрос. Единственото, което ми остава, са няколко кратки бележки върху доклада на проф. Верховской и върху общата тема на конференцията. Преди всичко, бих искал да подчертая, че самият термин католичност, който в превод на съвременен гръцки се предава като καϑολικότης, не се среща нито в новозаветния, нито в старозаветния гръцки език. На старогръцкия език е известна само думата католичен (καϑολικός), от която по-късно е образувано доста по-абстрактното понятие католичност. Откриваме го в светоотеческата писменост като ἅπας λεγόμενον, заедно с думата μαγιστρότης, в Църковна история на Евсевий Кесарийски, където служи за означаване на висша финансова длъжност.[1] Това изключение обаче, което е лишено от всякакво богословско съдържание, е до такава степен различно от съвременната му словоупотреба, че само показва доколко абстрактното разбиране на едно от свойствата на Църквата, днес изразявано с думата католичност, е било чуждо на древната Църква. От времето на св. Игнатий Богоносец прилагателното католичен, на гръцки καϑολική, е служило като главно и на практика единствено определение за Църквата.[2] Съзнателно говорим тук за „прилагателно име”, тъй като в гръцкия език – като език на Източната църква – думата католичен почти не се употребява като съществително име. Подобна употреба се появява в латинския Запад, където така определят даден член на Църквата. В източната църковна езикова практика съществуват крайно редки изключения, когато например съществителното католикос е титла на епископ или на настоятел с особени пълномощия (като патриархът-„католикòс” на съвременна Грузия), или дори може да означава финансова длъжност в държавата.[3] От друга страна, църковните писатели от 4 век (като св. Методий, Евсевий, св. Атанасий), от времето на арианските спорове и на Вселенските събори често употребяват думата православен и като съществително, и като прилагателно име.[4] В църковна употреба влиза и съществителното име православие – на гръцки ὀρϑοδοξία – докато думата, която съответства на термина католичност и която е производна от католичен, никога не се употребява от гръцките отци („καϑολικισμός” е съвременен гръцки неологизъм, който обозначава римския католицизъм). Следва още да се подчертае, че много дълго време Църквата не се е характеризирала и посредством определението православна, но винаги е била наричана католична.[5] В терминологията на Отците православни са вярата и учението на Църквата, но самата тя е католична. При това, дори понякога вярата да е наричана и католична, членовете на Църквата остават православни. Така, Католичната църква често наричат още и Църква на православните (ἐκκλησία τῶν ὀρϑοδόξων).

Отваряне на целия текст

Автор прот. Максим Козлов

2808_4.jpgКъм най-късните догматически определеня, въведени от Римокатолическата църква, спадат двата догмата за Дева Мария: догмата за непорочното зачатие на св. Богородица и догмата за телесното ѝ възнесение на небето.

В православното светоотеческо богословие не съществува автономна мариология. При св. отци учението за Дева Мария съществува единствено като част от христологията, а не като самостоятелна мариология или особен раздел антропология, посветен на Божията майка. Самото име „Богородица“, с което Църквата потвърждава богомайчинството на Мария на Третия вселенски събор (431 г.), е утвърдено в контекста на христологическите спорове. В противоположност на тези, които са отричали богомайчинството ѝ, с това решение съборът е отстоявал ипостасното единство на Сина Божи, станал Син Човешки: роден от нея истински Бог и човек.

В Римокатолическата църква има два догмата, приети неотдавна, които сериозно променят учението на Вселенската църква.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

1_63.jpgДревната Църква и римското право

Римляните са разбирали брака на първо място не като средство за осигуряване на  потомство, а като съглашение между две свободни в избора си страни. Известният принцип на римското право, според който „бракът не е общение, а съгласие“ (nuptius non concubitus, sed consensus facit), както и тезата на Модестин, че „съжителството със свободна жена представлява брак, а не конкубинат“ – от което следва, че съжителството с робиня, нямаща право да даде свободно съгласие, при никакви условия не може да се нарече брак – са залегнали в основата на гражданското право на всички съвременни цивилизовани страни. Същността на брака се вижда в съгласието, което от своя страна придава значимост и законност на брачния договор.

Фактът, че съгласно Римското право бракът се е сключвал между две свободни страни, предполага значителен социален прогрес, особено в сравнение с възгледите за брака в други цивилизации на Древния свят. Това е дало правни основания за повсеместната еманципация на жените и правното им равенство с мъжете.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)
thumb.jpgОсновни черти на западното мислене

Мнозина казват, че сме повлияни от западното богословие. Не е трудно да се направи тази констатация, проблемът започва след това, с опита да определим в какво се изразява това влияние, на какво се дължи, какво отличава западното богословие от православното и разбира се на кои места и в какъв мащаб е оказано такова влияние.
 
Най-общо казано, на различията между Изтока и Запада беше наблегнато през последните два века, като се започна от славянофилите в Русия. Славянофилите са група руски богослови от изминалия век (с главен представител А. Хомяков, мирянин богослов), които реагират най-вече на нововъведенията на Петър Велики в Русия и много често подчертават, понякога преувеличено, разликата между духа на Изтока и духа на Запада, както го наричат те. Според тях различията са толкова големи, че правят двата модела несъвместими. Те се опитват да докажат, че Източният дух, който отъждестяват с православието, православното предание и Византия, превъзхожда многократно западния. С други думи, не става въпрос за просто разграничаване на два начина на мислене, но и за опит за сравнение, оценка, за безспорна апологетика на православието срещу Запада. В Гърция дори не подозирахме, че съществува такова движение.
 

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме