Автор Ивайло Маринов

Църковното подчинение на древните апостолски катедри е въпрос, довел до множество ожесточени (включително въоръжени) сблъсъци още при приемниците на св. Константин Велики. Проблемът би бил много по-прост, ако засягаше единствено каноничното подчинение. Факт е обаче, че винаги, щом наследниците на тези епархии по-късно са предявявали официални претенции към катедрите в Константинопол или Рим, са получавали отказ, а често им е налагана и схизма.

Безспорно, след Йерусалим и Самария първите поместни църкви са в Сирия, в Мала Азия, в Египет и в Кипър. Няколко години по-късно Трако-македонската църква става първата в Европа, създадена след видението на св. ап. Павел, при неговото второ мисионерско пътуване. Тези църкви дължат своя непреходен авторитет не само на саможертвата на апостолите и на техните ученици, но и на безценното съчетаване на местни религиозни традиции (различни от официалния римско-гръцки култ) с първичната християнска мистика и съпътстващите я пориви на Божия Дух.

С развитието обаче на империализирания християнски култ Рим съсредоточава в себе си властта на Запад, а новата столица Константинопол постепенно иззема тази на Изток. Подобно е положението и в Западните Балкани, където чрез папски декрети Солун иззема властта от първенствуващите в провинция Илирик катедри на Сердика и Сирмиум.[1] Това преразпределение, оторизирано с Правило 28 от Халкидон (451 г.),[2] е обяснимо най-вече чрез наложения тогава стремеж за изкореняване на мистагогичните специфики в поместните църкви, които всяка от тях е наследила пряко от своите божествени основатели. От друга страна, постепенното съсредоточаване на църковната власт в двата политически центъра по фатален начин способства за унификацията на християнството (не само като доктрина, но и като богослужение) и за свеждането му до политически коректна, номинална религия, като тенденцията е запазена очевидно и до днес.[3] Богослужебните[4] особености от първите векове на християнството способстват и обезпечават духовното развитие и на индивида, и на социума, в уникални размери. И, съвсем нормално, сред това съборно многообразие проявите на Божия Дух не са редки и не са зависими от „буквата” и цензурата, но от посвещението и любовта към Господ Иисус Христос. Затова и въпросът за конкретните изяви на Светия Дух или за липсата им е от първостепенно значение за духовния живот и дееспособността на християните.

Отваряне на целия текст

Автор Павел В. Кузнеков

Вече близо хиляда години Константинополският патриарх е начело в диптисите на поместните православни църкви. Това почетно място йерарсите в Константинопол са усвоили за себе си, като са заели мястото на римските папи, които от 11 в. нататък са отпаднали от канонично общение с православния свят. Една от основните причини за разделението, назрявало дълго и окончателно оформено след известния конфликт от 1054 г., са, както е известно, в претенциите на Рим за абсолютно и безусловно първенство в Църквата. В Православния изток и преди всичко във византийския Константинопол с удивление, а често и с негодувание, са посрещали този род претенции, нямащи основание нито в Св. Писание, нито в Преданието на Църквата. Оформящ юридическите основи на уникалния църковно-правен статус на римските понтифици е т. нар. Константинов дар – фалшификат, изфабрикуван в 8 в. за неизкусените владелите на варварска Европа и дори самите папи дълго време не се решавали да го използват в цивилизования християнски свят. С времето обаче ситуацията се променя. Изплувалият за първи път по време на диспутите от 11 в. „Константинов дар”, колкото и да е учудващо, бързо печели доверието на византийските канонисти и задълго се смята в православния свят за краеъгълен документ на църковната история.

Впрочем, църковните канони и историческите съчинения не са позволявали да има съмнение, че в древната Църква никога не е съществувало нещо подобно на единна и универсална еднолична власт, на която да са били подчинени всички епископи от християнския свят. Традиционният епитет за св. ап. Петър първовърховен (κορυφαίος, princeps) апостол – въпреки че признава неговото водещо място сред апостолите (при това, заедно с ап. Павел), съвсем не се подразбира като някакво формално главенство над Христовите ученици. Това в още по-голяма степен се отнася и за епископа на Рим, който от древност се смята за най-уважаван от йерарсите в империята. Същевременно тази почит и уважение по никакъв начин не се проявяват във възприемането на папата за своеобразна глава на християните.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Димитрий Пашков

Християнската църква се заражда и получава началното си развитие в културно-политическите граници на езическата Римска империя. Още в ранната ѝ история ясно се забелязва, че и по време на гоненията християните активно участват в онези общо-имперски дела, които не влизат в конфликт с християнската им съвест и това участие обхваща цялата пълнота на държавната служба с изключение на езическия култ.

След края на гоненията – от момента на издаването на Медиоланския едикт в 313 г. – империята постепенно престава да бъде „външен” за Църквата обществен съюз. В буквален смисъл Църквата става вселенска – имперска, а християнизираната империя в границите си (не само териториални, но и обществени) започва да съвпада с Църквата. През 4 век пресечните точки са вече толкова много, че във византинистиката отдавна е възприет възглед за „тясната и вътрешна връзка между държавата и Църквата, дълбоко взаимно проникване на православната държава и Православната църква, включително до образуването на единен държавно-църковен организъм”.[1]

В 4 век, например, държавата официално утвърждава института на епископския съд по граждански дела – т. нар. episcopalis audientia. Според конституцията на имп. св. Константин Велики от 318 г. всяко гражданско дело, даже ако вече разглеждането му в граждански съд е започнало, по споразумение между страните може да се прехвърли в episcopalis audientia. При това епископът е упражнявал съд не само по силата на своите църковни пълномощия, но и като представител на императорската власт.[2] Освен това имал и правото на наблюдение и намеса в гражданското правосъдие. Той замества магистрата на тържествената манумисия[3] и има правото да засвидетелства брачния съюз.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Кирил (Говорун)

Териториалният суверенитет на националните държави, възникнали в Европа в 19 в., стана модел за поместните православни църкви в развитието на техния собствен суверенитет, който бе обозначен с термините автокефалия и каноническа територия. Терминът каноническа територия е сравнително нов, но не обозначава ново явление. Още по време на процеса на съединяването с Римската империя Църквата е възприела някои граждански понятия и механизми, свързани с политическата териториалност.

Понятието за граница е съществен техен компонент. Pax Romana, в чийто условия християнството възниква и развива своите форми и базови структури, не предвижда за себе си никакви географски ограничения. Конституиращ елемент на римското имперско самосъзнание е, че Imperium Romanum е единствената империя в света – две империи не може да има. И тази империя е призвана да покори целия Orbis terrarium (οἰκουμένη). Ако е имало части от света, които все още да не са били под контрола на Рим, то това е било временно явление. Рано или късно всичко е трябвало да мине под римска власт. Римският свят няма граници. Той има погранични територии (σύνορα), но не и предели (ὅρια).

Отваряне на целия текст