Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Павел В. Кузнеков

P KuznekovВече близо хиляда години Константинополският патриарх е начело в диптисите на поместните православни църкви. Това почетно място йерарсите в Константинопол са усвоили за себе си, като са заели мястото на римските папи, които от 11 в. нататък са отпаднали от канонично общение с православния свят. Една от основните причини за разделението, назрявало дълго и окончателно оформено след известния конфликт от 1054 г., са, както е известно, в претенциите на Рим за абсолютно и безусловно първенство в Църквата. В Православния изток и преди всичко във византийския Константинопол с удивление, а често и с негодувание, са посрещали този род претенции, нямащи основание нито в Св. Писание, нито в Преданието на Църквата. Оформящ юридическите основи на уникалния църковно-правен статус на римските понтифици е т. нар. Константинов дар – фалшификат, изфабрикуван в 8 в. за неизкусените владелите на варварска Европа и дори самите папи дълго време не се решавали да го използват в цивилизования християнски свят. С времето обаче ситуацията се променя. Изплувалият за първи път по време на диспутите от 11 в. „Константинов дар”, колкото и да е учудващо, бързо печели доверието на византийските канонисти и задълго се смята в православния свят за краеъгълен документ на църковната история.

Впрочем, църковните канони и историческите съчинения не са позволявали да има съмнение, че в древната Църква никога не е съществувало нещо подобно на единна и универсална еднолична власт, на която да са били подчинени всички епископи от християнския свят. Традиционният епитет за св. ап. Петър първовърховен (κορυφαίος, princeps) апостол – въпреки че признава неговото водещо място сред апостолите (при това, заедно с ап. Павел), съвсем не се подразбира като някакво формално главенство над Христовите ученици. Това в още по-голяма степен се отнася и за епископа на Рим, който от древност се смята за най-уважаван от йерарсите в империята. Същевременно тази почит и уважение по никакъв начин не се проявяват във възприемането на папата за своеобразна глава на християните.

Отваряне на целия текст

Автор Ахилеас Пицилка

HeirotoniaУчастието на миряните в избора на епископите е много сериозен и оспорван въпрос в наши дни. Някои приемат и владикоцентрично поддържат, че това участие е съвсем периферно, тъй като епископите, като наследници и последователи на делото на Христос, са непосредствено отговорни за избора на епископите (по божествено право; jure divino). Други пък изхождат народоцентрично и настояват, че този избор е дело изключително на народа, както е, например, при протестантите, където клириците се назначават, подобно на всички общински служители. Каква е истината, която приема нашата Православна църква? Отговор на този въпрос ще потърсим, като православни, в три основни източника – учението на Св. Писание, учението и преданието на св. отци и решенията на поместните и вселенските събори на Църквата.

1. Изборът на епископи в Св. Писание

Още в първите стъпки на новооснованата Църква можем да открием позицията на апостолите относно избора на епископите и изобщо на клириците, както е случаят с избора на дванадесетия ученик Матий, на седемте дякони, на Тимотей като съработник на ап. Павел, и разбира се, на Апостолския събор, проведен в Йерусалим през 49 г. Ще разгледаме тези случаи поотделно.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Кирил (Говорун)

Archim Kiril_GovorunТериториалният суверенитет на националните държави, възникнали в Европа в 19 в., стана модел за поместните православни църкви в развитието на техния собствен суверенитет, който бе обозначен с термините автокефалия и каноническа територия. Терминът каноническа територия е сравнително нов, но не обозначава ново явление. Още по време на процеса на съединяването с Римската империя Църквата е възприела някои граждански понятия и механизми, свързани с политическата териториалност.

Понятието за граница е съществен техен компонент. Pax Romana, в чийто условия християнството възниква и развива своите форми и базови структури, не предвижда за себе си никакви географски ограничения. Конституиращ елемент на римското имперско самосъзнание е, че Imperium Romanum е единствената империя в света – две империи не може да има. И тази империя е призвана да покори целия Orbis terrarium (οἰκουμένη). Ако е имало части от света, които все още да не са били под контрола на Рим, то това е било временно явление. Рано или късно всичко е трябвало да мине под римска власт. Римският свят няма граници. Той има погранични територии (σύνορα), но не и предели (ὅρια).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владислав Ципин

Fr Vladislav_TsypinКаноните са основните закони, съставящи фундамента на правото, което действа в Църквата – при това еднакво за всички поместни православни църкви през всички векове на църковната история. От времето, когато каноническият корпус на Църквата е окончателно оформен, т. е. от 883 г. (годината на издаването на Номоканона на св. патр. Фотий с 14 титули), Църквата не е добавила към него нито един нов канон и нито един не е изключила. По този начин самата църковна история е поставила каноните толкова високо, че имаме основание да говорим за неизменност на онези основи на църковното право, които се съдържат в тези канони. Известният и твърде авторитетен православен богослов архим. Юстин (Попович) даже е написал: „Св. канони, това са светите догмати на вярата, прилагани в деятелния живот на християнина – те подбуждат членовете на Църквата към въплъщаване в ежедневието на св. догмати – слънцезрачните небесни истини”.[1] За високото място на каноните в Преданието на Църквата говори и това, че Седмият вселенски събор, в правилото, посветено на образователния ценз на кандидата за епископ ги, е поставил редом със Св. Писание: „Всеки, който ще бъде възвеждан в епископска степен, трябва да знае непременно Псалтира и да вразумява и целия свой клир да се поучава от него. Също така митрополитът му трябва щателно да го изпитва, притежава ли усърдие с размисъл, а не повърхностно, да чете свещените правила и светото Евангелие, и книгата на Божествения апостол, и цялото Божествено писание”.

Утвърждавайки обаче големия авторитет и непрекосновеността на каноническия корпус срещу ревизия, едновременно с това не можем да настояваме, че всички правни норми, съдържащи се в каноните, действат или трябва да действат във всяко време и на всяко място в буквалния си смисъл. Добре известно е, че дисциплината на наказанията, съдържаща се в тях, в реалната епитимийна практика е основателно реформирана още в ранновизантийската епоха, когато при определянето на епитимиите започнали да се прилагат не каноническите срокове за отлъчване от Причастие, а онези, предложени в Номоканона на патриарх Йоан Постник, съдържащ несравнимо по-меки санкции, при все че този Номоканон не е бил включен в основния каноничен свод и в йерархията на авторитетните източници на църковно право е поставен по-ниско от каноните. Че го разглеждат като не повече от допълнение към основния каноничен корпус. Впоследствие дисциплината на запрещение по отношение на миряните е продължила да еволюира към смекчаване, така че у нас, в Руската църква, в 18 век отлъчването от причастие на каещите се грешници за дълго време е било забранено от висшата църковна власт, под заплаха от низвергване от сан, при все че, разбира се, никой не е отменял съдържащите забранените за практическа употреба в църковната практика санкции канони.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владислав Ципин

Fr Vladislav_TsypinДревната Църква е била преимуществено привързана към градската среда и във вътрешното си устройство е отразила полисната система на античното общество, като с това принципно се е отличавала от обществената ситуация през Средновековието – както в Православния изток, и по-конкретно в Русия, така и в Римокатолическия запад. Когато разглеждаме как този факт се е пречупва в живота на Църквата в течение на историята ѝ и до днес, достигаме до заключения относно съвременното устройство на Вселенската църква.

Полисното устройство на древната Църква

Политическото устройство на света, формирано в ново време, е свързано по приемство с онова, което е съществувало в гръко-римската и в средиземноморската икумена в античната епоха и в същото време съществено се отличава от него по редица свои особености. Едната от тях е в това, че държавата от съвременен тип представлява политическо обединение, свързано с територия, със строго очертани граници, вътре в които при всички възможни социално-икономически и етнокултурни диференциации на политико-правовото пространство (в случая този термин е употребен буквално, а не в метонимичното си значение), то е еднородно, докато съществувалата в античния свят полисна система е представлявала съвкупност или от независими една от друга, или от сложно съподчинени политически образувания, всяко от които е имало своето ядро – полис (civitas) – и своя периферия. 

Отваряне на целия текст

Автор Московски и на цяла Русия патр. Сергий (Страгородски)

patriarh sergiy_stragorodskiyЗа вярващия човек въпросът, намирам ли се в истинската Христова Църква е така важен, че, изглежда, при решаването му няма място за каквато и да било обида или обикновено самолюбие. Който ми посочи, че съм вън от Църквата и ме упъти къде да я открия, би трябвало да разчита само на благодарност от моя страна. Практически като че ли няма въпрос от сферата на вероучението, така болно засягащ човешкото самолюбие и съпровождан от толкова силно взаимно противопоставяне, както този. Вероятно виновни за това са и онези, които, макар и да са готови да бъдат милосърдни самаряни, все пак нямат силите да се въздържат от известно пренебрежение спрямо падналия разбойник. И каквото и да се прави тогава, всеки опит да се помогне на този последния среща от негова страна непримирима враждебност.

Ето защо в културното християнско общество не е прието да се поставя ребром въпросът за истинската Църква. Там по-често се застъпва т. нар. „широк възглед”, че земните стени, които издигаме, не стигат до небето; че църковните разделения са плод на властолюбието на духовниците и несговорчивостта на богословите. А човекът, бил той православен, католик или протестант, трябва само да живее като християнин и ще може да бъде спокоен за задгробната си участ.

Отваряне на целия текст

Автор Спиридон Троянос

S TrojanosПроблемът за отношенията между императорските закони (νόμοι) и св. канони (κανόνες) е много стар, защото той възниква още когато Църквата – по политически и идеологични причини – става държавна институция. Докато между двете институции – Respublica romana и Църквата – няма установени отношения в същинския смисъл на думата, държавата и Църквата имат свое собствено правно регулиране. Това означава, че и двете – доколкото Църквата в своята видима част изгражда светска институция – санкционират чрез определени механизми правила на взаимоотношения, които важат за определен кръг лица: за държавата това са нейните граждани, т. е. тези, които живеят на нейната територия, а за Църквата – нейните вярващи.[1]

След антихристиянските гонения и промяната в отношението на държавата към Църквата императорите развиват силен интерес към нейната организация и правов живот, което води до чувствително увеличаване броя на законите.[2] Но създаването на законови разпоредби в една и съща област – вътрешната организация и управление на Църквата – по два различни, независими метода чрез нормативни актове на държавния законотворец или чрез решения на административните органи на Църквата, създава множество проблеми от най-различен характер.

От една страна, много съществен проблем е коя законова група има приоритета при конфликт или разминаване. Сетне, появата на правна норма без пряко участие на императора е несъвместимо с условията на абсолютистко управление и идеологията на императорската власт. Да, Бог е източникът на законите, но законотворецът in concreto в императорската идеология е винаги императорът на основание връзката си с Бога.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)
1_59.jpgПериодично в Гърция се обсъжда въпросът за поставянето на възрастова граница за архиерейско служение на митрополитската катедра или дори за оставка на архиерея от неговата митрополия. Определянето на възрастова граница е косвено свързано с оставката на възрастните архиереи от катедрата им. За съжаление тези действия ставаха по един необмислен начин и наблюдавахме различни прояви на натиск върху митрополити да подадат оставка, а станахме свидетели и на това, архиереи да завършват живота си в състояние на гняв и възмущение поради това, което им се е случило.

Някои смятат, че в нашата съвременна епоха с толкова предизвикателства и остри пастирски нужди не е възможно митрополии да остават практически необгрижвани заради твърде стари архиереи. Това наистина е сериозен проблем, но не трябва да забравяме, че Църквата се ръководи от своето канонично право и ние сме задължени да уважаваме свещените канони, за което сме дали свещено обещание при хиротониите си, както и не бива да подценяваме приноса на нашите по-стари събратя в Църквата. Тези, които поддържат такива възгледи, пренебрегват същността на пастирското служение на един епископ и го отъждествяват с активността, която се нуждае от качествата на млад човек.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме