Автор Александър Смочевски

В контекста на предоставянето на автокефалия на Гръцката православна църква от Вселенската Константинополска патриаршия през 19 в.

(кратък каноничноправен преглед)

(Приложение: български превод на „Томоса за предоставяне на автокефалия на Православната църква в Гърция“ – 1850 г.)

Защото не бих искал твоят закон да стои над божествения. Божият закон ни научи какво можем да следваме; невъзможно е човешките закони да ни научат на това. Обикновено от страх чрез насилие те постигат промяна; да вдъхнат вяра обаче, те са безсилни.

Св. Амвросий Медиолански (4 в.)

Нашата Православна църква, съставена от различни етноси, като има едно и също изповедание на вярата, се ръководи като от висше началство от епископи, архиепископи, митрополити и патриарси – всички те подчинени на най-висшата власт на Вселенските събори, чийто Глава е Христос.

Митр. Константин (Типалдос-Яковатос; 19 в.), „Единство и автокефалия в Православието“

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Продължение от „Последващи бракове“

По същество християнският брак представлява среща на двама влюбени: човешка любов, която чрез светотайнствената благодат на Светия Дух може да бъде преобразена във вечен съюз, неразторжим дори от смъртта. Това светотайнствено преобразяване обаче не отменя човешкия характер на целия комплекс от чувства, действия, радости или превратности, свързани с брака: запознанството, срещите, ухажването, самото решение за встъпването в брак и, най-накрая, общия живот с неговите нелеки отговорности. Новозаветното учение за брака е предназначено за конкретни човешки личности, които са не само отдадени на Христа, но и живеят в условията на съвременния свят. Различните правила и дисциплина, предлагани и до ден днешен на християните във връзка с брака, целят да защитят и съхранят фундаменталното значение на брака в конкретните условия на човешкия живот. Тези правила не са цел сами по себе си, защото в такъв случай биха станали заместители на любовта; тяхното предназначение е да предпазят едновременно и божествената, и човешката реалност на брака от следствията от грехопадението.

Отваряне на целия текст

Автор Александър Смочевски

1. Мъченици ли са падналите на бойното поле?

През десетото столетие, по времето на византийския император Никифор Фока (963-969), се появява една странна инициатива. Прави се първи по рода си опит за причисляване на падналите воини на пòле брàни към лика на светците мъченици. Това законодателно нововъведение от страна на императора войнолюбец среща смелия и организиран отпор на Църквата в лицето на патр. Полиевкт и на Св. Синод на Константинополската патриаршия. Този опит е бил посрещнат отрицателно от патриарха и от епископите и поради това императорът е бил принуден да оттегли проекта си.[1] Вероятно опитът на Фока е продиктуван от убеждението му, че по този начин ще мотивира своите войници, които, очаквайки небесната награда и знаейки, че техните събратя са признати от Църквата за мъченици, ще се бият безстрашно и самоотвержено срещу врага. Още повече че много често по онова време враговете на Византийската империя са били същевременно и врагове на християнството (арабски, руски, персийски племена и др.). Следователно, ако Църквата причисли към светците загиналите воини, то това автоматично би придало свещен характер на военното дело, би „осветило“ войната, би способствало за официализирането и легализирането на идеологемата за „свещена война“.

Ето как византийският тълкувател на свещените канони Матей Властар (14 в.) описва случилото се по времето на имп. Никифор Втори (10 в.):

Отваряне на целия текст

Автор Александър Смочевски

„… като им ръкоположиха презвитери за всяка църква [κατ’ ἐκκλησίαν]…“

(Деян. 14:23)[1]

„… да поставиш [καταστήσῃς] по всички градове презвитери…“

(Тит 1:5)[2]

„Никой да не бъде ръкополаган без назначение [ἀπολελυμένως]…“

(Правило 6 на Четвъртия вселенски събор)

Свикнали сме да назоваваме нашите епископи (митрополити) ведно с тяхната титла (с името на епархията, в която служат и чиито архиереи се явяват). Твърде често названието на митрополията измества (и замества) фамилното име на архиерея. Това е особено разпространено сред епископите, просияли в святост, т. е. сред архиереи, при които конкретната личност изцяло се е отъждествила със свещенослужението им: Климент Охридски, Софроний Врачански, Филарет Московски… До такава степен личността на съответния епископ се е отъждествила с епископията, за която и на която е определен да служи, че всъщност ние вече не правим разлика между лицето и епископа. Ние дори не можем да си представим, че може да има разлика между митрополита и неговата митрополия… В основата на тази интуиция стои правилната вяра и здравото убеждение, че епископството (а и свещенството като цяло) не е и не може да бъде социална роля. То не е роля, а е служение, в което лицето участва органично, а не механично или иконично.

Това, което важи обаче за епископите, по същия начин и в същата логическа последователност (трябва да) важи и за презвитерите.[3]

Нека в началото да припомним кои са основните условия за извършването на чина на ръкоположението в Православната църква:

Отваряне на целия текст