Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Последващи бракове“

По същество християнският брак представлява среща на двама влюбени: човешка любов, която чрез светотайнствената благодат на Светия Дух може да бъде преобразена във вечен съюз, неразторжим дори от смъртта. Това светотайнствено преобразяване обаче не отменя човешкия характер на целия комплекс от чувства, действия, радости или превратности, свързани с брака: запознанството, срещите, ухажването, самото решение за встъпването в брак и, най-накрая, общия живот с неговите нелеки отговорности. Новозаветното учение за брака е предназначено за конкретни човешки личности, които са не само отдадени на Христа, но и живеят в условията на съвременния свят. Различните правила и дисциплина, предлагани и до ден днешен на християните във връзка с брака, целят да защитят и съхранят фундаменталното значение на брака в конкретните условия на човешкия живот. Тези правила не са цел сами по себе си, защото в такъв случай биха станали заместители на любовта; тяхното предназначение е да предпазят едновременно и божествената, и човешката реалност на брака от следствията от грехопадението.

Отваряне на целия текст

Автор Александър Смочевски

Al Smochevsky1. Мъченици ли са падналите на бойното поле?

През десетото столетие, по времето на византийския император Никифор Фока (963-969), се появява една странна инициатива. Прави се първи по рода си опит за причисляване на падналите воини на пòле брàни към лика на светците мъченици. Това законодателно нововъведение от страна на императора войнолюбец среща смелия и организиран отпор на Църквата в лицето на патр. Полиевкт и на Св. Синод на Константинополската патриаршия. Този опит е бил посрещнат отрицателно от патриарха и от епископите и поради това императорът е бил принуден да оттегли проекта си.[1] Вероятно опитът на Фока е продиктуван от убеждението му, че по този начин ще мотивира своите войници, които, очаквайки небесната награда и знаейки, че техните събратя са признати от Църквата за мъченици, ще се бият безстрашно и самоотвержено срещу врага. Още повече че много често по онова време враговете на Византийската империя са били същевременно и врагове на християнството (арабски, руски, персийски племена и др.). Следователно, ако Църквата причисли към светците загиналите воини, то това автоматично би придало свещен характер на военното дело, би „осветило“ войната, би способствало за официализирането и легализирането на идеологемата за „свещена война“.

Ето как византийският тълкувател на свещените канони Матей Властар (14 в.) описва случилото се по времето на имп. Никифор Втори (10 в.):

Отваряне на целия текст

Автор Александър Смочевски

Al Smochevsky„… като им ръкоположиха презвитери за всяка църква [κατ’ ἐκκλησίαν]…“

(Деян. 14:23)[1]

„… да поставиш [καταστήσῃς] по всички градове презвитери…“

(Тит 1:5)[2]

„Никой да не бъде ръкополаган без назначение [ἀπολελυμένως]…“

(Правило 6 на Четвъртия вселенски събор)

Свикнали сме да назоваваме нашите епископи (митрополити) ведно с тяхната титла (с името на епархията, в която служат и чиито архиереи се явяват). Твърде често названието на митрополията измества (и замества) фамилното име на архиерея. Това е особено разпространено сред епископите, просияли в святост, т. е. сред архиереи, при които конкретната личност изцяло се е отъждествила със свещенослужението им: Климент Охридски, Софроний Врачански, Филарет Московски… До такава степен личността на съответния епископ се е отъждествила с епископията, за която и на която е определен да служи, че всъщност ние вече не правим разлика между лицето и епископа. Ние дори не можем да си представим, че може да има разлика между митрополита и неговата митрополия… В основата на тази интуиция стои правилната вяра и здравото убеждение, че епископството (а и свещенството като цяло) не е и не може да бъде социална роля. То не е роля, а е служение, в което лицето участва органично, а не механично или иконично.

Това, което важи обаче за епископите, по същия начин и в същата логическа последователност (трябва да) важи и за презвитерите.[3]

Нека в началото да припомним кои са основните условия за извършването на чина на ръкоположението в Православната църква:

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

Fr Dobromir DimitrovДнес неоспорим факт е, че множество православни енории в Западна Европа, Северна и Южна Америка, Австралия и Азия функционират в географски район, в който никога не са съществували православни епископии.

Нещо повече – тези епископии са съставени от енории, възглавявани от презвитери, които функционират под омофора на епископ, чиято катедра е в различна държава, а дори и в друг континент. Всичко това създава различни канонични въпроси относно юрисдикцията и служението на клира, тъй като в тази ситуация на едно определено място могат да съществуват няколко православни епископи в един мегаполис.

Архим. Григорий (Папатомас) отбелязва, че днес в Париж съществуват едновременно шестима православни епископи, носещи подобен, дори понякога един и същи титул, като така покриват една и съща църковна юрисдикция,[1] въпреки писмено изразеното категорично мнение на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Протод. Андрей Кураев

Andrey KuraevВсяка религиозна традиция, която е просъществувала достатъчно дълго, за да надживее епохата на своите бащи основатели, в крайна сметка опира до изключително сложния въпрос: „ние и нашето свещено минало“. Как се съотнасяме ние, сегашните, с нашите древни и свещени авторитети?

Променят се условията на живот на хората, трупа се опит, отчасти ‒ духовен, отчасти – социален, отчасти – интелектуален. Опит и от щетите, понесени от желанието за буквално прилагане на старите правила.

Всяка една традиция има сложни отношения със собственото си историческо минало. Какво да правим със собствената си история, ако се предполага, че основателите класици са били по-гениални от нас, техните епигони?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

A Shmemann early photographПо повод книгата на прот. Полски Каноничното положение на висшата църковна власт в СССР и зад граница

Предлаганата статия беше отпечатана отначало в Църковен вестник (бр. 15, 17 и 19) – издание на нашата епархия, като отзив върху книгата на прот. М. Полски[1] Каноничното положение на висшата църковна власт в СССР и зад граница (от „Типография преп. Иова Почаевского в Св. Троицком монастыре“, 1948, 196 с.), а тук се препечатва без някакви съществени изменения. В нея се докосвам, доколкото това ми е възможно, само до един от всички засегнати в книгата на прот. М. Полски въпроси, а именно за църковното устройство зад граница.

Въз основа на подробен анализ на факти и документи, в книгата си прот. Полски стига до следния категоричен извод: „В днешно време единствената канонична власт в Руската православна църква като цяло, както за нейната задгранична част, така – след 1927 г. – и за самата Русия, е Задграничният архиерейски синод“ (с. 193). По-ясно едва ли е възможно да се каже. Ето защо, дори само от уважение към личността и към труда на автора, трябва да се отнесем внимателно към доказателствата му и да се постараем да поставим и разберем въпроса по същество. За полемика тук място няма. Или о. М. Полски е прав – и тогава, убедени от него, всички, които до този момент са мислили по друг начин, са длъжни да приемат изводите му и да съгласуват според тях църковния си живот – или той не е прав, но в такъв случай не е достатъчно просто да се каже това, а трябва и да се разкрие къде е правдата. В църквата не може да съществува релативизъм. А фактът, че толкова много хора в наши дни „не отдават значение“ на въпроса за църковното устройство и го смятат за маловажен, за някаква си „работа на архиереите“, е знак само за дълбока болест и загуба на църковното съзнание. Не може да има множество еднакво допустими начини за разбиране на Църквата, на нейната природа, задача и устройство.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

Fr D DimitrovПредпоставките за зараждане на монашеството могат да бъдат разпознати в свидетелството на вярата, в първите гонения в началото на 2 в., както и в положението на християните в езическия свят, свързано с тяхното откъсване от обществения живот. Самите християни доброволно се лишават от участие в религиозни и имперски празници, не посещават цирка и театъра, а и гонени от държавата, нямат право на събрания и сдружаване.[1] Тези явления дълбоко повлияват върху аскетичната духовност на християните от първите три века. Изповядването на вярата, покаянието на отпадналите, неприемането на света, който лежи в зло (срв. 1 Иоан. 5:19) и в който господаруват езическите божества, формират съзнанието за напрегнато очакване на Христос и пряко действие на благодатта върху живота на християните.

С течение на времето в средата на 3 в. това съзнание поражда многобройни ревнители, които напускат своите социални общности като своеобразно отричане от света заради Христос. По този начин монашеството се припознава като радикален духовен път, изцяло отдаден на Бога и на изпълнението на Неговите заповеди.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicУвод

В сръбските средновековни извори присъстват многобройни сведения, които се отнасят до църковното имущество. По своя характер тези сведения са най-разнородни, но преди всичко се отнасят до произхода на църковното имущество, а понякога и дават сведения как то бива управлявано. Най-старите извори, притежаващи такива сведения, произхождат от края на 12 в. Това са главно манастирските грамоти, както и грамотите за епископските катедрални храмове. В настоящата работа се използва изданието на грамотите от Ф. Миклошич в неговият труд Monomenta Serbica, макар че датирането им в този сборник от втората половина на 19 в. често не е точно. За онези наши грамоти, за които все още не разполагаме с по-добро издание, винаги са добре дошли трудовете на С. Новакович Законски споменици српских држава средњег века и на А. Соловьов Одабрани споменици српског права. Отделни издания на грамоти или група от грамоти се ползват по изданията: Дечанске хрисовуље от М. Милойевич; Дечанске хрисовуље от П. Ивич и М. Гръкович; Светостефанска хрисовуља от Л. Ковачевич; Грачаничка повеља от М. Павлович; Повеља краља Милутина Карејској ћелији 1318 г. от В. Мошин. Освен тези публикации, голям брой грамоти се използват по неотдавна публикувания сборник Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, т. 1-3, тъй като там те са публикувани изцяло и са придружени с професионални коментари.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме