Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Ангел Величков

Fr Angel VelichkovНравствено-етична криза

С това ще започнем. Току-що прочетох изказването на валаамския игумен епископ Панкратий относно Негово светейшество Вартоломей, патриарх на древната Константинополска катедра. В това изказване руският епископ нарича патриарха мерзавец, предател и „юда”, с когото причастието от една Чаша е невъзможно. Без никаква аргументация – освен опитите му да разреши църковната криза в Украйна по начин, който не харесва на Москва.

Мерзавец, юда и предател, от когото по-лош е само „оня Денисенко”. Попаднах и на други, още по-изобретателни: „истанбулски папа”, „турския патриарх” и пр.

С такива квалификации днес са наситени руските медии. За моралните измерения на тази злостна кампания можем да оставим всеки един християнин да отсъди сам. Св. Евангелие ни дава много прост ориентир: по плодовете им ще ги познаете. Но даже духовници и богослови сякаш забравиха за Евангелието. Как иначе може да се обясни тази арогантност, с която си позволяват да отстояват една политически инспирирана национална позиция, разпознаваща като свой главен враг древната Константинополска катедра? Изглежда православието става поредната идеологическа система, отчуждена от евангелския дух. Започваме да губим християнската си същност.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЧинът на духовниците в Гръцката църква и в южнославянските църкви. Имало ли е в Русия отделен чин на духовниците? Мнението на Голубински и анализ на неговото мнение. Духовничество в древния руски манастир. Духовничество в древната руска енория. Изборът на духовен отец от вярващите. Покайното семейство.

В периода след Вселенските събори във Византийската църква тайната изповед е изключително в монашески ръце, а бялото енорийско духовенство не изповядва своите пасоми, нито извършва тайнството Покаяние. В по-голямата си част монасите, които са духовници,[1] са лица с презвитерски сан или – както днес биват наричани – йеромонаси. Случвало се е обаче изповед да приемат и епископи, както и обикновени монаси без свещен сан.[2] Това явление в гръцкия църковен живот се обяснява естествено с това, че дисциплината на тайната изповед се оформя в манастирите, а духовничеството като служение произлиза от манастирското старчество. Затова в Гръцката църква монасите са единствените изповядващи. Приемането на изповед от обикновен старец без свещен сан едва ли може да се нарече злоупотреба; по-скоро става дума за особено характерно наследство от миналото, още повече, че понякога самите епископи дават поръчение на обикновени старци да изповядват. Канонистите през 12 век категорично осъждат този обичай. Нещо повече: Валсамон не съчувства на монашеския монопол върху изповедта и обяснява явлението с лицемерната скромност или срамежливост на миряните, които са предпочитали да откриват греховете си на монаси, а не на свещениците в света, и се опитва да предостави духовнически права за изповед и на белите свещеници в своята патриаршия в Антиохия.[3] Реформата на знаменития канонист обаче няма успех – на Изток изповедта остава монашеско дело. И след 12 век духовниците в Гръцката църква са почти изключително хора с монашеско пострижение – по-рядко с епископски сан и по-често, разбира се, с презвитерски.

Отваряне на целия текст

Автор Иван И. Соколов

Ivan I SokolovСинтагматионите (списъците) с епархиите на Византийската църква от втората половина на 9 до средата на 15 век установяват три подразделения на нейните съставни части, наследени от предходната епоха. В „таксис”-а на епархиите на апостолския и патриаршески Константинополски престол, известен по името на имп. Лъв VI Мъдри, се говори, първо, за митрополии, подчинени на тази катедра, второ, за архиепископии – в непосредствена зависимост от нея, и, трето – за епископии, подчинени на всяка от митрополиите на Вселенската патриаршия. В изложенията на императорите Андроник Стари и Андроник Млади са записани само митрополиите в Константинполска власт – макар историческите извори да свидетелстват, че съществуват също и архиепископии, и особено епископии, в целия 14 и първата половина на 15 век. Константинополската църква наследява епархиите, съставени от митрополии, архиепископии и епископии и в османската епоха от съществуването си, като по-късно към това приемство е добавен и изборът на титуларни епископи, в качеството им на помощници на управляващите архиереи на Вселенската патриаршия, донякъде отговарящи на древните хорепископи. И така нашата задача е да проследим в правно и историческо отношение целия сложен процес на избиране на византийски архиереи, започвайки с подготовката за изборите и завършвайки с фактическото качване на избрания и посветен йерарх на един или на друг архиерейски престол (θρόνος). Задачата ни се ограничава с епохата на късното византийско средновековие, определено по-конкретно с тържеството на православието (843 г.) и до падането на Византия (1453 г.), тъй като именно това е епохата, която никак не е изследвана в специализираната литература от гледна точка на поставения въпрос, макар и това да е периодът с най-ярък и пищен разцвет на църковния византинизъм. И накрая трябва да отбележим, че задачата ни не включва процеса за избор на патриарси във Византия в споменатия период.

Отваряне на целия текст

Автор Алберт Г. Бондач

A G BondachВ тази статия ще покажем как е бил осъществен синтезът между църковното и държавното законодателство в един от най-важните византийски правни сборници – Номоканона с 14 титули[1]. Текстологичните проблеми – датировка, атрибуция и състав на основните редакции, с които са се занимавали чуждестранни и наши изследователи на Номоканона (преди всичко Ж. Мортрейл, К. Цахарие фон Лингентал, Н. Заозерски, В. Нарбеков) през 19 в.,[2] в основната си част са решени в магистърската дисертация на В. Н. Бенешевич.[3] Подробното палеографско изследване на няколко десетки гръцки ръкописи позволява на Бенешевич да отдели и анализира редакциите на Номоканона в най-стария период на неговото съществуване (преди 883 г.). През 20 век интересът към Номоканона намалява, макар отделни извороведчески въпроси все още да се обсъждат,[4] а натрупаната информация бе систематизирана в специални справочници и речници.[5] През последните две десетилетия Номоканонът привлече вниманието на Б. Х. Щолте – представител на Грьонингенската историко-правна школа, който отново се обърна към историята на текста на сборника и изказа намерение да подготви критично издание.[6] Същинско историко-правно изследване на Номоканона (без да броим коментарите на Теодор Валсамон) все още не е направено, макар че този паметник представлява, редом с Азбучна синтагма на Матей Властар, един от най-важните източници на знанията ни за византийското църковно право.[7]

В литературата въпросът за съотношението на номоса и канона във Византия вече е повдиган, но обсъждането му се води преди всичко в рамките на изучаването на статута на императорите и тяхното влияние в църковната сфера. Това нещо може да се открие в трудовете на Х.-Г. Бек[8] и при споделящия в много отношения неговите възгледи И. П. Медведев.[9] Срещат се и твърдения, че говорейки за Византия трябва да се разграничава между каноничното право (създавано от църковната власт) и църковното (императорско законодателство за църковните въпроси).[10]

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovЦърковното подчинение на древните апостолски катедри е въпрос, довел до множество ожесточени (включително въоръжени) сблъсъци още при приемниците на св. Константин Велики. Проблемът би бил много по-прост, ако засягаше единствено каноничното подчинение. Факт е обаче, че винаги, щом наследниците на тези епархии по-късно са предявявали официални претенции към катедрите в Константинопол или Рим, са получавали отказ, а често им е налагана и схизма.

Безспорно, след Йерусалим и Самария първите поместни църкви са в Сирия, в Мала Азия, в Египет и в Кипър. Няколко години по-късно Трако-македонската църква става първата в Европа, създадена след видението на св. ап. Павел, при неговото второ мисионерско пътуване. Тези църкви дължат своя непреходен авторитет не само на саможертвата на апостолите и на техните ученици, но и на безценното съчетаване на местни религиозни традиции (различни от официалния римско-гръцки култ) с първичната християнска мистика и съпътстващите я пориви на Божия Дух.

С развитието обаче на империализирания християнски култ Рим съсредоточава в себе си властта на Запад, а новата столица Константинопол постепенно иззема тази на Изток. Подобно е положението и в Западните Балкани, където чрез папски декрети Солун иззема властта от първенствуващите в провинция Илирик катедри на Сердика и Сирмиум.[1] Това преразпределение, оторизирано с Правило 28 от Халкидон (451 г.),[2] е обяснимо най-вече чрез наложения тогава стремеж за изкореняване на мистагогичните специфики в поместните църкви, които всяка от тях е наследила пряко от своите божествени основатели. От друга страна, постепенното съсредоточаване на църковната власт в двата политически центъра по фатален начин способства за унификацията на християнството (не само като доктрина, но и като богослужение) и за свеждането му до политически коректна, номинална религия, като тенденцията е запазена очевидно и до днес.[3] Богослужебните[4] особености от първите векове на християнството способстват и обезпечават духовното развитие и на индивида, и на социума, в уникални размери. И, съвсем нормално, сред това съборно многообразие проявите на Божия Дух не са редки и не са зависими от „буквата” и цензурата, но от посвещението и любовта към Господ Иисус Христос. Затова и въпросът за конкретните изяви на Светия Дух или за липсата им е от първостепенно значение за духовния живот и дееспособността на християните.

Отваряне на целия текст

Автор Павел В. Кузнеков

P KuznekovВече близо хиляда години Константинополският патриарх е начело в диптисите на поместните православни църкви. Това почетно място йерарсите в Константинопол са усвоили за себе си, като са заели мястото на римските папи, които от 11 в. нататък са отпаднали от канонично общение с православния свят. Една от основните причини за разделението, назрявало дълго и окончателно оформено след известния конфликт от 1054 г., са, както е известно, в претенциите на Рим за абсолютно и безусловно първенство в Църквата. В Православния изток и преди всичко във византийския Константинопол с удивление, а често и с негодувание, са посрещали този род претенции, нямащи основание нито в Св. Писание, нито в Преданието на Църквата. Оформящ юридическите основи на уникалния църковно-правен статус на римските понтифици е т. нар. Константинов дар – фалшификат, изфабрикуван в 8 в. за неизкусените владелите на варварска Европа и дори самите папи дълго време не се решавали да го използват в цивилизования християнски свят. С времето обаче ситуацията се променя. Изплувалият за първи път по време на диспутите от 11 в. „Константинов дар”, колкото и да е учудващо, бързо печели доверието на византийските канонисти и задълго се смята в православния свят за краеъгълен документ на църковната история.

Впрочем, църковните канони и историческите съчинения не са позволявали да има съмнение, че в древната Църква никога не е съществувало нещо подобно на единна и универсална еднолична власт, на която да са били подчинени всички епископи от християнския свят. Традиционният епитет за св. ап. Петър първовърховен (κορυφαίος, princeps) апостол – въпреки че признава неговото водещо място сред апостолите (при това, заедно с ап. Павел), съвсем не се подразбира като някакво формално главенство над Христовите ученици. Това в още по-голяма степен се отнася и за епископа на Рим, който от древност се смята за най-уважаван от йерарсите в империята. Същевременно тази почит и уважение по никакъв начин не се проявяват във възприемането на папата за своеобразна глава на християните.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Димитрий Пашков

Fr D_PashkovХристиянската църква се заражда и получава началното си развитие в културно-политическите граници на езическата Римска империя. Още в ранната ѝ история ясно се забелязва, че и по време на гоненията християните активно участват в онези общо-имперски дела, които не влизат в конфликт с християнската им съвест и това участие обхваща цялата пълнота на държавната служба с изключение на езическия култ.

След края на гоненията – от момента на издаването на Медиоланския едикт в 313 г. – империята постепенно престава да бъде „външен” за Църквата обществен съюз. В буквален смисъл Църквата става вселенска – имперска, а християнизираната империя в границите си (не само териториални, но и обществени) започва да съвпада с Църквата. През 4 век пресечните точки са вече толкова много, че във византинистиката отдавна е възприет възглед за „тясната и вътрешна връзка между държавата и Църквата, дълбоко взаимно проникване на православната държава и Православната църква, включително до образуването на единен държавно-църковен организъм”.[1]

В 4 век, например, държавата официално утвърждава института на епископския съд по граждански дела – т. нар. episcopalis audientia. Според конституцията на имп. св. Константин Велики от 318 г. всяко гражданско дело, даже ако вече разглеждането му в граждански съд е започнало, по споразумение между страните може да се прехвърли в episcopalis audientia. При това епископът е упражнявал съд не само по силата на своите църковни пълномощия, но и като представител на императорската власт.[2] Освен това имал и правото на наблюдение и намеса в гражданското правосъдие. Той замества магистрата на тържествената манумисия[3] и има правото да засвидетелства брачния съюз.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Ахилеас Пицилка

HeirotoniaУчастието на миряните в избора на епископите е много сериозен и оспорван въпрос в наши дни. Някои приемат и владикоцентрично поддържат, че това участие е съвсем периферно, тъй като епископите, като наследници и последователи на делото на Христос, са непосредствено отговорни за избора на епископите (по божествено право; jure divino). Други пък изхождат народоцентрично и настояват, че този избор е дело изключително на народа, както е, например, при протестантите, където клириците се назначават, подобно на всички общински служители. Каква е истината, която приема нашата Православна църква? Отговор на този въпрос ще потърсим, като православни, в три основни източника – учението на Св. Писание, учението и преданието на св. отци и решенията на поместните и вселенските събори на Църквата.

1. Изборът на епископи в Св. Писание

Още в първите стъпки на новооснованата Църква можем да открием позицията на апостолите относно избора на епископите и изобщо на клириците, както е случаят с избора на дванадесетия ученик Матий, на седемте дякони, на Тимотей като съработник на ап. Павел, и разбира се, на Апостолския събор, проведен в Йерусалим през 49 г. Ще разгледаме тези случаи поотделно.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме