Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San Francisco1.

Чудесното лежи в основанието на всичко и на последните граници на всички неща. То се съдържа в творението и съставлява истината за неговото висше битие. И падението на човека е именно излизане от чудесността.

В земното време чудесният свят няма свое пълно изражение – тук, в историята, той се достига само чрез тайнозрението, и не толкова че учи, колкото вдъхновява човека чрез вярата да прекосява границите на света. И колкото повече човекът е вярващ в Живия Бог, толкова повече чудесният свят се открива за неговото съзнание.

Всъщност човекът желае да живее само с чудесното. За което свидетелстват не само вярващите в Бога: невярващите също искат да видят в чудесното висшия смисъл на своето съществуване и последната дума в човешката история; те също се стремят към чудесното. В критична за народа си минута невярващият в Бога председател на министерския съвет открито свидетелства вярата си в чудото: „Вярвам в чудото, защото вярвам във Франция“ (Пол Рейно, в речта си от 21.5.1940 г.). А един още по-далечен от вярата в Бога човек казва: „Народите на нашата страна станаха способни на велики дела и на чудеса в творенето на новия живот“ (реч на Молотов от 27.10.1939 г.)… Може да се приведат още много такива примери, и от различни области на живота, за устремяване на невярващи към света на чудесното. „Чудеса на техниката“ и „чудеса на науката“, „чудеса на изкуството“ и „чудеса на природата“, „чудеса на творчеството“ – навсякъде слушаме как безсмъртната човешка душа тъгува, крещи за висшия, за чудесния свят, дори и когато изповядва материализма. Човекът не желае да изчезне в материалистическото всекидневие. Чудесното го привлича с едно високо, макар и неясно освобождение. Дори и без да дава свобода, то дава нейния образ.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Цицелков

Konstantin TsitselkovСъвременният човек, който е принуден да урежда своя живот под непосредственото въздействие на страхотните последици от Втората световна война, преживява с потресаваща сила едно остро противоречие. От една страна той знае, че науката и техниката или въобще културата са едно могъщо средство в неговите ръце за овладяване природните сили и поставянето им в негова услуга. От друга страна обаче току-що затихналият световен конфликт създава у него едно съвсем противоположно обезкуражително впечатление, че той е само една играчка на разкритите от него сили, които неумолимо го тласкат към унищожение. Откриването на атомната бомба увеличи до неимоверност силата на това впечатление. Като някакъв призрак се е надвесила тя над цялото човечество и го кара да тръпне пред възможността за своя неизбежен залез. Модерната естествена наука е стигнала в своето развитие до едно място, гдето звездата, която я е ръководела досега, започва да угасва. Вместо господство, тя предвещава на човека робство. Никой не отрича, че атомната енергия може да си използва за мирни цели в модерната индустрия и да увеличи до невиждани размери производствените и лечебни възможности. Въпреки това, фактът е налице, че тя бе използвана преди всичко за унищожение. Мнозина се утешават с мисълта, че науката ще открие ново противодействащо средство, което да неутрализира разрушителните последици от атомната бомба. Още от сега даже специалистите препоръчват преместването на жилищата дълбоко под земята, гдето чрез изкуствено осветление и снабдяване с въздух могат да се създадат благоприятни условия за живот и работа. При такива обнадеждаващи изгледи човек може да си отдъхне с облекчение. Вярно ли е това? – На пръв поглед тази препоръка действа твърде успокоително. В действителност обаче тя е съвършено неподходяща за достойнството на човека и е в пълно противоречие с неговото първоначално предназначение. Той, който се стреми към господство в природата, е принуден да бяга под могъщото въздействие на атомния демон от слънчевата повърхност на земята в нейните мрачни дълбини. И без туй процесът на това бягство е достигнал до такива размери, че жителите на големите градове поставят на прозорците си по няколко саксии с цветя, за да изразят копнежа си към въздух, слънце и свобода, които модерната култура все по-настойчиво им оспорва. От друга страна цялата тази верига от действие и противодействие, която може да продължи до безкрай, не е в състояние да изгони робския страх от сърцето на човека и да му гарантира едно окончателно успокоение.

Отваряне на целия текст

Автор Бивш митрополит на Библос, Ал-Батрун и планината Ливан Георгий (Ходр)

Metr George KhodrКраят на Първата световна война донесе със себе си едно по-изострено усещане за единството на света. След Втората световна война пък преживяваме процес на глобализация, главно препятствие пред който се явява нееднородността на отделните вероучения. Нарастващата нужда от единство превръща диалога в императив – в случай че желаем да избегнем de facto синкретизма на възраждащите се религии, претендиращи за универсалност. Пред лицето на това възраждане на религиите и на плурализъм, който не показва никакви признаци на отстъпчивост пред Евангелието, възниква въпрос: дали на християнството наистина е свойствена тази изключителност по отношение на всички останали религии, както е било възвестявано досега?

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0България е страна с изключително богата история, с богато историческо минало и наследство. Българската църковна история, която е неделима част от цялостната история на българския народ, е не по-малко значима и богата. За да поражда обаче тази история заслужена гордост и за да ни дава самочувствие в тези смутни за националната ни идентичност години, необходимо е тя да се популяризира, за да се знае и да се помни. Само двадесетина години след Христовото Възкресение земите на днешна България са осветени от проповедта на апостолите и техните ученици. Тази проповед е толкова силна и действена, че още в първото столетие християнството пуска корени в земите ни, а кръвта на предците ни – мъченици, които са приели тази вяра, напоява корените ѝ така обилно, че дървото на църквата ни няма да се поклати, независимо от превратностите и безплодието на времето. През мъглата на вековете едва ли можем ясно да оценим величието на Българската православна църква и огромния урожай добри плодове, която тя е принесла и до ден днешен принася – знайните и незнайни български светци, мъченици, преподобни.[1]

Заради този обилен плод Божият промисъл отрежда на Българската църква да стане начатък за всички славянски църкви, да бъде съборно определена за първата патриаршия извън древната пентархия: Константинопол, Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василий Зенковски

Fr V ZenkovskyТемата „Църквата и светът“ е понастоящем изключително отговорна и трудна за целия християнски свят, тъй като светът преживява действително тежко време.

Затова и съотнасянето на Църквата към света е една от актуалните теми. Често ние си спомняме думите на св. ап. Йоан, че не трябва да обичаме света,[1] а св. ап. Яков е говорил, че приятелството със света е борба против Бога.[2] И това кара църковното съзнание да бъде нащрек по отношение на света, не му позволява да встъпи в приятелство със света. Вярно е, че под „свят“ тези текстове винаги имат предвид нашето „чувствено битие“ (похотта), а това означава, че тук се има предвид не светът по същество, а само в неговото зло, и все пак самата тема остава съществена и трудна.

Отваряне на целия текст

Автор Неделко Радосавлевич

N RadosavljevicПрез цялото съществуване на автокефалната Печка патриаршия (1557-1766 г.)[1] начело както на нея, така и на отделните епархии, се намират личности, които не са от сръбски произход. Между тях най-много са гърците, които постепенно идват на нейна територия след османската офанзива против хабсбургската войска от 1690 г. и първото голямо преселение на сърби в Хабсбургската монархия. Значителен брой от тях влизат в структурата на Печката патриаршия след Белградския мир от 1739 г. и запазват присъствието си там до премахването на автокефалията. Когато се проучват архиереите, принадлежащи на други народи, особено място се отделя на тези от български произход. За разлика от гърците тяхното присъствие основно не се разглежда като необичайно с оглед на това, че през цялото време докато съществува автокефалността на Печката патриаршия, съществува и известно отъждествяване между българи и сърби поради етническата им и езикова близост, което ги отличава от другите православни поданици на Османската империя. Титулът, който носи главата на Печката патриаршия включва и българска земя.[2] Това има основание в реалността, тъй като в нейния състав влиза част от българското етническо пространство около Кюстендил и Самоков. В тези области съществуват особени епархии, чийто йерарси вземат активно участие в освободителните движения на Балканския полуостров в края на 17 и първата половина на 18 в.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Цветомира Антонова

Tsvetomira AntonovaНа 14 март 1920 г., две седмици преди Земеделският съюз да спечели голямата си изборна победа и да установи самостоятелно управление,[1] в цялата страна се провеждат всенародни чествания на петдесетгодишния юбилей от учредяването на Българската екзархия (1870).[2] Юбилейните тържества обаче не могат да скрият дълбоката криза, в която се намира по това време Българската православна църква. След поражението на страната в Първата световна война Българската екзархия търпи териториални загуби в своя диоцез, намира се в схизма спрямо останалите православни църкви, няма екзарх и няма ясна концепция за бъдещето. Всеобщото разочарование и униние поради краха на националния идеал се съчетава с нарастващото недоволство и критика в обществото срещу Св. Синод на БПЦ поради несвикването на църковно-народен събор в продължение на петдесет години и ограничената роля на миряните в църковното управление. Както посочва Николай Поппетров, „пресата непосредствено след войната изобилства от констатации за разколебаване на религиозността, отлив от богомолци от храмовете, спадане на интереса към Църквата, включително засилване на недоверието и снижаване на авторитета ѝ“.[3]

Стремежът към реформи и обновление в Църквата намира политическа подкрепа от правителството на БЗНС. Въпросът за по-широкото участие на миряните в църковното управление политически се интерпретира от Александър Стамболийски като налагане на „народовластие“ в Църквата. Затова земеделското правителство се ангажира със свикването на Втория църковно-народен събор (нататък – 2 ЦНС), което довежда до конфликт със Св. Синод. Провеждането на единствения църковно-народен събор (1921-1922) в историята на Третото българско царство е и единственият компромис, постигнат между Св. Синод и земеделското правителство.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Cover V Karavalchev BookВ периода от 9.9.1944 до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа“. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ“ (народни маси). Но дори и „народът“ няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек“ на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат“. „Пролетариатът“ е противопоставен на всички останали от „народа“ и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени“, е необходима „диктатура на пролетариата“, която е „фактически терор и върху самия пролетариат“.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това, от своя страна, изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото“, защото, както беше отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3]

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме