Автор Сергей Б. Сорочан

Християнската църква не проповядва скръб за починалите. В стремежа да откъсне вярващия от суетния свят, тя напомня за неизбежния съдбовен миг, който във Византия едни наричат смърт, гибел (θάνατος, μόρος), а други – раждане във вечността, смятайки че духът на набожния християнин, който вярва във Възкресението, се издига на небето, при Твореца, за вечен живот. Геният на словото св. Григорий Богослов – най-четеният автор след Библията, описва така безсмъртието на душата в своята поема „За душата”:

„Тя цялата е нетленна и божествена,
защото не може Образът на Великия Бог
да се разтвори безследно навеки…”.

Ето защо, прекалената скръб за починалите, стенанията – дори за наши роднини, означава да не искаш да разбереш това, и даже по-лошо – да роптаеш против волята на Господа, а това е грях, също както и унинието, което разяжда душата и тялото. Краят на жизнения път за истинския християнин е освобождаване от грижите и теготите, след което го очаква радостта на Възкресението, Ἀνάστασις.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Съвременният диалог между римокатолицизма и православието неизбежно се основава върху фактите от християнската история – история на общението между това, което наричаме Изток и Запад, в течение на първото хилядолетие, и на започналото през 11 в. постепенно отчуждаване и разделение. Действително загрижените по въпросите на християнското единство се стремят да възстановят богословските и еклисиологическите ръководни принципи, благодарение на които е било възможно църковното общение и общото свидетелство пред света през първата половина от историята на християнството – в периода, когато, по думите на папа Йоан-Павел ІІ, Църквата е дишала и с двата си бели дроба. Разбира се, днес, в нашия 20 век, категории като Изток и Запад са исторически и културно заличени – положението на двата американски континента, на Африка и Азия, изчезването на Византийската империя и de facto повсеместно възприетите научни методологии, установени в Западна Европа през 19 в., превръщат ясното разделяне на християнския Изток и Запад в нещо изкуствено. Тази нова ситуация ни дава всичко необходимо за едно по-добро разбиране на нашата обща история от първото хилядолетие, както и на характера на последвалото трагично отчуждаване.

Фераро-Флорентийският събор (1438-1439 г.) е без съмнение най-значителният опит от периода на късното Средновековие да се измени курса на историята и да се възстанови единството във вярата и в църковното общение на все още ясно отчетливите Изток и Запад. Процедурата на събора и взетите на него решения създават впечатление за обединяване на двете половини на християнството. Днес знанията ни за този събор са много по-пълни, отколкото по онова време на безкрайни спорове между неговите критици и привърженици, простиращи се в продължение на отминалите векове. Днес не само са достъпни всички, имащи отношение към въпроса документи, публикувани в забележително пълното ватиканско издание, но и е положено началото на по-мащабен подход към историята на събора. По-конкретно, една от основните заслуги на Джоузеф Гил[1] се състои в това, че помести Флорентийския събор в неговия западен контекст като завършек на борбата на папството с привържениците на съборността и победа на това, което Гил нарича „традиционен порядък в Църквата”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

1

Когато се замислим за трагичната съдба на древноруската култура и на първо място на Руската църква, за нас тази трагедия се въплъщава в двойния и взаимосвързан разкол от края на 17 век – разколът на старообрядчеството и разколът на Петър. Петър израства под заплахата на разколническите стрелецки бунтове, а делото му няма по-ожесточени врагове от последователите на „старата вяра”. Той продължава в държавата реформата, започната от Никон в Църквата. Докато обаче реформата на Никон е скромна и докрай православна, тази на Петър руши всички устои на стария живот. По начините на своето провеждане обаче, по насилническия си характер реформата на Никон вече предвещава революцията на Петър. И в двата случая тази насилственост, приела характер на жестоко гонение, е била в известна степен принудителна. За нейно оправдание може да послужи склерозата на руския живот, неговата закостенялост, която не е допускала органично обновяване. Старината не е искала да се обновява, тя е трябвало да бъде пречупена, за да се съхрани битието на самата Рус. Съдбоносните последици от тази църковно-държавна революция са добре известни и все още твърде болезнени за нас, за да се спираме на тях. В религията настъпва край на византийската „симфония” на църква и държава, а после – административно включване на църквата в държавата, заробване на епископата, принизяване на духовенството. Когато управлението преминава към малорусите – с техните проримокатолически и отчасти протестантски тенденции – Църквата задълго губи своя национален облик. И най-страшното – пълна секуларизация на културата, отпадане на влиятелна част от интелигенцията от Църквата и даже от християнството. На противоположния пък полюс, в народните дълбини бушува една гореща, но тъмна религиозност, раждаща фанатични секти, съхнеща, заради откъсването си от Църквата, безблагодатна, нетворческа, но при все това мощна в сравнение с видимата слабост на господстващата църква.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Мирча Пъкурариу

Кратка история на Румънската църква до 19 век

Християнството в Румъния има апостолски произход, защото според изворите св. ап. Андрей Първозвани проповядва в някои райони на днешна Румъния и по-конкретно на територията между р. Дунав и Черно море, обитавана от траките, които са предци на днешните румънци. Тази територия е анексирана от Рим около 46 г. пр. Хр., а след 297 г. сл. Хр. става римска провинция Малка Скития, днес Добруджа. През 4 в. Томи (днешна Констанца) е седалище на епископ, а някои от представителите на поместната църковна йерархия участват във вселенските събори и са автори на редица значими богословски произведения. През 6 в. в бившата дако-римска провинция Малка Скития е имало 14 епископски катедри и други – в южно-дунавските римски провинции (основи на не по-малко от тридесет и пет раннохристиянски църкви са открити в районите на градовете Томи, Истрия, Мангалия и др.). Открити са и раннохристиянски манастирски поселения (в Мурфатлар, близо до Констанца, Слава Руса и др.). Много известни раннохристиянски мъченици произхождат или се прославят в района на Малка Скития. Тази провинция е родното място и на известния християнски писател и подвижник св. Йоан Касиан (360-435), автор на редица богословски произведения и основател на два манастира в днешна Марсилия (Франция). От Малка Скития е и известният Дионисий Малки (460-545), който прекарва голяма част от живота си в Рим.

Цялата дако-римска църковна организация изчезва със славянското нашествие на Балканите. Християнството обаче продължава своя живот през вековете. През 13 и 14 в., например, съществува митрополитска катедра във Вичина (днес Исакча, обл. Тулча). В района на Хунедоара е открита раннохристиянска църква от 4 в., която първоначално е била римска гробница. Други са открити в района на Олт – Суцидава, Славени и другаде на територията на днешна Румъния. Немалко раннохристиянски артефакти са разкрити на много места в днешна Румъния, включително в Бесарабия (днес Република Молдова).

Отваряне на целия текст