Автор Прот. Радомир Попович

В ново време старата сръбска книжовност все повече става предмет на изучаване не само от историците на книжовността, но и от историците въобще. Причината за този интерес е разбираема и тя има своето основание във факта, че средновековното творчество въобще се реализира като плод от взаимодействието на онези обществени структури, които са водели и давали ход на целокупния исторически процес на своето време. Творчеството в областта на изкуството се изразява в най-различни прояви: писмено, изобразително, култово, правно и има за крайна цел да представи пред средновековния читател, зрител и наблюдател погледа за света такъв, какъвто идеално присъства в Св. Писание и реално се осъществява в Църквата чрез Божиите светци. Библията, впрочем, е свята и поради това, че прави светци всички онези, които в този свят живеят по нейните начала като по вечно дадени аксиоми.

Така, тръгвайки от тези основни предпоставки и идеи, водещи за целокупното средновековно творчество, като историци ние трябва да се спрем с особено внимание на старите сръбски биографии. Те заслужават повече внимание, защото съдържат живота и делата на нашите църковни и държавни глави, т. е. на онези личности, които косвено или непосредствено са творили историята на своето време. Конкретно за сръбското средновековно минало не може да се заобиколи владетелската династия на Неманичи, нейните представители, крале и царе. В нашата работа по-подробно ще се спрем на житията на св. Стефан Дечански от Данаиловия, неизвестен ни по име продължител, и от Григорий Цамблак.[1] Вторият от двамата животописци е много интересен и единствен, както по свой начин е интересна и единствена и самата личност на споменатия сръбски владетел. Двамата биографи описват живота и делата на една и съща личност, но всеки автор разчита написаното от него да послужи във времето, в което живее.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Продължение от „Езикова йерархия и гностическа опростеност“

Така опираме до генералното различие между съвременното мислене изобщо и богословското мислене в християнската вяра. То е изречено кратко от Г. К. Честъртън:

Оптимизмът на епохата ни е бил винаги фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка.[1]

Искам да кажа, че самият подход днес е сгрешен. Човекът е „по-голям“ от света, мисълта е по-обхватна и по-дълбока от съществуващото, защото e инобитийна на съществуващото, доколкото човек е сътворен по Божи образ и подобие. С други думи, инобитийността на мисълта се определя от факта, че мисленето не е някакво лично и собствено човешко достояние, а е по силата на неговата сътвореност по Божи образ и подобие. Поради това човекът е „по-голям“ от света, от творението. Което в никакъв случай не трябва да служи като мотивация за някакъв елементарен антропоморфизъм в мисленето за битието. Богосътвореността на човека е неведом божествен план и акт, а не човешка заслуга. Онова, което се „случва“ в глъбините на Божественото, онова, което Бог „мисли“, е абсолютно недостъпно за човека и абсолютно невъзможно за изказване и за каквото и да било интуитивно узнаване. В този смисъл антропоморфизирането е забравяне на тази религиозна истина. Човекът е създаден и определен за „господар“ на творението, ала това „господаруване“ е дълг и любов, а не повод за себепревъзнасяне. Когато се превърне в такъв повод, налице е противоположното движение, обръщане на битийната посока, грехопадение. Най-общо казано, антропоморфизмът е екзистенциална, гносеологическа и епистемологична грешка в резултат от помрачаването на разума, за което говори бл. Августин. Тази грешка обаче е неизбежна.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

Не бива да очакваме чудо: Руската православна църква със своя твърд йерархичен вертикал на властта, с раздут административно-управленски апарат и ориентация към печалба става все по-малко привлекателна. Може да се изразим и по-категорично: РПЦ като организация все по-малко напомня на Църквата в традиционния смисъл на тази дума. На Църква приличат отделните енории и манастири, но не и Московската патриаршия като църковна структура. В първите години на своето патриаршеско управление Кирил проведе административна реформа в Църквата и съсредоточи в ръцете си пълнотата на властта, превеждайки Църквата в режим на „ръчно управление“. На вълната на големите очаквания първият ефект от реформите беше положителен, но в следващите години реалната управляемост на църковните структури стремително пада. И вътрешните процеси говорят, че грамадата нерешени проблеми превръща РПЦ във великан с глинени крака. Затова е време да се замислим какви контрареформи трябва да се осъществят, след като епохата на патр. Кирил завърши.

Последните години от патриаршеството на Алексий II нерядко са наричани време на застой. Именно тогава се формира желанието за сериозни промени в църковния живот, които така и не се осъществиха в периода на „църковното възраждане“. На вълната на тези очаквания преди 10 години енергичният и предприемчив митр. Кирил беше избран за патриарх.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

Като модерни хора, доколкото въобще сме модерни, ние вярваме в нищото. Бързам да кажа ‒ нямам предвид, че в нищо не вярваме, а по-скоро, че имаме непоклатима, макар и често несъзнавана вяра в нищото като такова. На него се доверяваме, към него откриваме душата си, върху него проектираме ценностите, по които оценяваме нашия живот. Или казано по друг начин, по-просто и смело, религията ни е един много удобен нихилизъм.

Това може да звучи малко апокалиптично, казано без никакво предупреждение или без да е предхождано от красив увод, но вярвам, че не казвам нищо, което да не е повече от очевидно. Живеем в епоха, в която фундаменталните морални стойности са определяни в масовия случай според абсолютната свобода на личната воля, правото всеки да избира в какво да вярва, да желае, от какво да се нуждае или какво да притежава. В нашата култура най-убедителните примери за човешка свобода са безусловно волунтаристични и по един по-скоро кощунствен и деградиращ начин, Прометееви. Вярваме, че волята е господстваща, защото е безусловна; свободна, защото е спонтанна, и в това се състои висшето благо. А общество, което вярва в това, трябва поне вътрешно да приеме и деликатно да защитава една конкретна морална метафизика: нереалността на всяка „ценност“, която стои над избора, съществуването на каквото и да било трансцендентно Добро, което изисква желанията да са насочени към по-висши цели. Желанието е свободно да предлага, взима, приема или отказва, да иска или да не иска – но не и да се подчинява. Обществото, следователно, трябва да бъде опазено от намесата на Доброто, или на Бога, за да могат неговите граждани да определят своя живот въз основа на своите избори сред вселена от морално безразлични, но променливи според желанията си цели, неограничавани от каквато и да било форма на дълг или ценност (в Америка наричаме това „стена на разделението“[1]). Съответно свободите, които позволяват на човека да купи кувертюри с лавандула, трескаво да зяпа порнография, да стане унитарианец,[2] да разпространява реклами на брутално насилие или да унищожи собственото си неродено дете, са еднакво „добри“, защото всички те са израз на неотменимата свобода на избора. Ала, разбира се, ако волята е определяна само и единствено чрез подобни избори, неограничавана от всякакъв предхождащ естествен ред, то тя, сама по себе си, е нищо. И така, в края на модерността всеки от нас, който е в крак с времето, е застанал не пред Бога или боговете, или Доброто отвъд битието, а пред бездна, над която е надвиснал празният безгрешен авторитет на индивидуалната воля, чийто импулси и решения са единственият морален компас.

Отваряне на целия текст