Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Смилен Марков

S Markov1. Въведение

Непосредствено след края на Втората световна война Карл Ясперс публикува свои размисли за духа на европейската култура.[1] Според Ясперс в периода на своя разцвет Европа е взаимодействала с неевропейците, снемайки тяхната манталитетна и културна другост в полето на собствената си рационалност. В Модерността обаче европейският разум изпада във вавилонско разноречие. Разколебаване на устоите на европейската идентичност е пророкувано от мислители като Ницше и Киркегор, но те остават неразбрани. Така се стига до кризата на европейската култура след Втората световна война, когато Индия и Китай се утвърждават като конкурентни центрове, притискащи Европа така, както Египет и Месопотамия са притискали Палестина. Многоцентровият свят разколебава историческата диалектика на Европа, понеже конкурентните културни метрополии вече не могат да бъдат безостатъчно снети от европейската рационалност. Ясперс настоява, че Европа е в ступор и пред своите бивши колонии Русия и САЩ, превърнали се в световни империи, засенчващи историческото си лоно. Глобалната Европа, за която Хегел е могъл да каже, че онези части на света, които все още не са завладени от европейците, или не си струват, или вече са определени за завладяване, в средата на 20 в. се е самоопровергала.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicВидовден 1999 г., Белград – църква Ружица

Който претърпи до край, ще бъде спасен.

С търпение спасявайте своите души.

Ето, тези вечни истини на Христовото Евангелие ние си припомняме днес, на Видовден. За Видовден, макар че ние, сърбите, сме изправени пред много въпросителни, е трудно да се говори без вълнение. За сърбите този празник е подобен на Велики петък, тъй като Косово е подобно на Голгота, където е разпънат Спасителят на света Господ Иисус Христос. Св. вмчк княз Лазар и Княжевската вечеря подсещат за Христовата тайна вечеря. Княжевската, както и Тайната вечеря, има своя Юда, Бранкович, но има и Обилич. Всички тези паралели свидетелстват, че Видовден и Косово – Косовският завет, установяват Нов завет, който сърбите са създали и написали като православни християни.

Днес си спомняме за първия Видовден от 1389 г. И този спомен споява в себе си и духовна радост заради добрия избор, и решимост за действие, и тъга поради големите жертви, които са паднали, а продължават да падат и до днес, до този шестстотин и десети по ред Видовден. Видовден едновременно е и нашата молитва, и нашето минало, и нашето настояще и нашето бъдеще.

Отваряне на целия текст

Автор Христо Темелски

Bulgarian ExarchateТази година се навършват 1155 години от покръстването на българския народ при княз Борис І (865 г.); 1150 години от основаването на самостойната Българска православна църква (4 март 870 г.); 785 години от провъзгласяването на Търновската патриаршия (1235 г.); 645 години от избирането на св. Евтимий за Търновски патриарх (1375 г.); 160 години от Българския великден (4 март 1860 г.); 180 години от рождението и 105 години от смъртта на екзарх Йосиф I (5 май 1840 – 20 юни 1915 г.); 150 години от издаването на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия (27 февруари 1870 г.); 75 години от избирането на последния български екзарх Стефан (21 януари 1945 г.) и 75 години от вдигането на схизмата (22 февруари 1945 г.)

В паметната 865 г. българският владетел княз Борис I покръства своя народ, като пет години по-късно успява да се сдобие с независима църковна йерархия. Така от 4 март 870 г. започва сложният и трънлив исторически път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност.[1] В края на 14 в. българите губят своята държавна независимост и са завладени от Османската империя. Малко по-късно (ок. 1416 г.) идва и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез преминава в юрисдикция на Вселенската гръцка патриаршия.[2] Някои обаче югозападни и западни български земи влизат в диоцеза на погърчената Охридска архиепископия. Към края на 1445 г. или началото на 1446 г. сръбската Ипекска патриаршия също е присъединена към Охрид.[3] През 1520 г. Охридската архиепископия брои 32 епархии (без Охридската), 12 от които се намират в Македония.[4] Това продължава до 1557 г., когато игуменът на Милешевския манастир (в Сърбия) Макарий, брат на Великия везир Мехмед Соколович, се провъзгласява за автокефален Ипекски архиепископ. Той отнема от Охрид всички сръбски епархии и няколко български: Скопска, Моровиздка (по името на някогашния град в Кочанско), Нишка и Банска (Кюстендилска) заедно с Разлог.[5] От 1557 г. води началото си и Самоковската епархия, която е обособена върху източните територии на старата Банска (Кюстендилска) епархия.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Sv S RibolovПреди пет години през българското църковно пространство премина и някак остана незабелязан един интересен текст на архим. Григорий (Папатомас), озаглавен: „В епохата на постцърковността (Раждането на една постцърковна модерност)“.[1] В него той прави интересна дескрипция на еклисиологичните развития през вековете при трите основни християнски деноминации – римокатолици, протестанти и православни. Най-общо казано, той тръгва от една неоспорима общоцърковна позиция, че автентичната християнска еклисиология[2] би трябвало да се гледа през църковната мисионерска практика на св. ап. Павел, който основава поместни църкви, чиято идентичност е ориентирана около евхаристийното тайнство, като по този начин тя има подчертано универсалистичен характер и не е обвързана нито с етническия характер на огласяваните, нито с някакви социални структури и слоеве от населението. Според архим. Григорий през първото хилядолетие универсализмът на Църквата получава своя израз в лицето на поместните традиции на петте древни катедри – петте стълба на универсалистичното християнство: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим – майките-църкви на останалите поместни църкви, които са получили своето кръщение от тези майки-църкви и са разнесли благовестието по краищата на света. По време на кръстоносните походи обаче, дори не веднага след схизмата между Константинополската и Римската катедри (1054 г.), в църковната действителност се налага един модел на дублиране на поместно ниво на катедрите на старите древни църкви на Изтока от епископи, лоялни към римския патриарх, като по този начин се налага т. нар. еклисиология на Папството. В нея според архим. Григорий църковната автентичност, идентичността на Църквата се задава от лоялността на местния епископ към Римската катедра, към Римската патриаршия. По този начин по времето на кръстоносните походи са дублирани катедрите на Константинопол, Антиохия, Йерусалим, а по-късно и други катедри. Тази практика от 17 в. насетне ще се въплъти в т. нар. унии, които Рим подписва с поместни епископи на Изток[3] или просто като налага на тяхно място свои епископи, които номинално изземат техните катедри.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Agia SofiaВъведение

Днес за вероучението като право и дълг може да се говори от много страни. В последно време това все повече се и прави, за разлика от времето преди десетина години, когато правото на духовно образование беше тема-табу, нещо за което не можеше нито да се говори, нито да се пише, и което беше строго забранено от закона, т. е. от легализираното беззаконие. Проследявайки хода на нашата дискусия на тема вероучение, можем да смятаме, че вече ясно са изкристализирали някои виждания, които са много интересни и отразяват нашето глобално, общо духовно състояние. Заключението е, че нашето духовно състояние и като общност, и като общество, и като индивидуалности не е добро. Нравоучението е процес, който не е завършен и той няма да бъде завършен докато не се създадат условия гражданите на нашата земя да започнат преди всичко да използват своето основно човешко право, правото да могат, както всички други по света, да се образоват духовно, а и своите деца и младежи да възпитават в този дух.

Отваряне на целия текст

Автор Йоанис Фундулис

I FoundulisЧрез този доклад ще се опитаме да дадем една обобщена картина на зараждането, развитието и промените в християнския празничен календар. Разбира се, акцентът е поставен върху действащия днес календар на Православната църква. Все пак историческите ретроспекции са неизбежни и целят да осветлят съвременната богослужебна практика. Връщането в историята не е нищо повече от връщане към традицията. Познаването на историята е познаване на традицията и следователно дава предпоставки за разбирането и правилното позициониране спрямо съвременния богослужебен и, съответно, празничен календарен ред на Църквата ни, която с право се възхвалява като исконната традиционна Църква.

Темата е изключително широка и сложна. Ще се опитаме да я опростим, доколкото е възможно, пропускайки подробностите, а при нужда – очертавайки само контурите. Ще се опитаме да останем в рамките на най-основното, което понякога не е привидно най-полезното. Вярваме, че човешкото знание е нещо божествено, белег на „образа Божи“, нещо, което отличава човека и го разграничава от останалото безсловесно творение. Върху това се изграждат теорията и практиката. Така ни се иска да вярваме, че този доклад ще придаде на конгреса нужния познавателно-исторически фундамент, върху който да се крепят теоретичните и практичните проблеми, които се отнасят до календара на Църквата и които, от своя страна, са обект на разискване в докладите на другите участници.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

N BerdjaevНа 23 март 1948 г. в дома си в Кламар, до Париж, почина Николай Александрович Бердяев, бележит руски религиозен философ. Руското общество не следеше достатъчно работата на неговата остра, неуморна мисъл. Най-силно то реагираше на политическите му изявления, които често бяха неочаквани и парадоксални. Сравнително малцина бяха тези, които имаха щастието да го познават и да го обичат като човек. Целият свят обаче познаваше Бердяев като религиозен философ. В Европа и в Америка него го ценят много повече, отколкото сред руската емиграция, и, разбира се, в самата Русия. Обяснението, вероятно, е в това, че със своята философска личност, със своята свобода и творчеството си Бердяев е духовно свързан повече със Запада, отколкото с Русия. В същото време обаче той е попил в себе си много от ценните елементи на руския светоглед (чрез Достоевски, Хомяков, Владимир Соловьов…), които за Запада се явяват ново откровение. Разбира се, Западът греши, когато смята Бердяев за типичен изразител на руското православие. Сам той се тревожеше от това старо недоразумение. Ние обаче сме престъпно несправедливи когато пренебрегваме големия руски мислител, писал не школски книги, не академични изследвания, а страници, изпълнени с жизнен (казано според модата – екзистенциален) смисъл, обърнати към всекиго.

Бердяев пишеше горещо, винаги в борба на няколко фронта, без да се страхува от преувеличения и противоречия. „Духовното слънце не е безстрастно“ – каза той в една от последните си книги. Сблъсквайки се с тези противоречия, някои са склонни дори да отричат единството на неговата мисъл. Подобен възглед обаче е съвършено погрешен. Противоречията се натрупват на повърхността – по-скоро в онова, от което се оттласква, отколкото в онова, което той твърди. В дълбочина той оставаше верен на своята основна житейска интуиция, която се бе формирала до цялостен светоглед още в неговите първи същински книги: Философия на свободата (1911 г.) и Смисълът на творчеството (1916 г.).[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Beograd House of PatriarchateУвод

Днешната Белградско-Карловацка архиепископия е църковно-административна единица на Сръбската православна църква (СПЦ), която обхваща първопрестолния Белград, със Земун, и непосредствената област (Кърняча, Земун поле, Гроцка, Мали Пожаревац, Барич, Умка, Ритопек). Това е една от най-старите епископии на СПЦ, която съществува без прекъсване от времената на древната Църква до днес. Най-напред Белград е бил епископия, а днес е Белградско-Карловацка митрополия. На географски малката територия на тази митрополия днес живеят около два милиона души или 27% от населението на Република Сърбия.

Обширната и детайлна история на Белградско-Карловацката архиепископия не е представена тук. За съжаление тя все още не е написана. Тук представяме само кратък исторически преглед на основните сведения, които ни показват единствено голямото значение на християнско-православното минало на Белград. Най-напред, в гръцко-римско време Белград е седалище на епископ и важно християнско и духовно средище в тази област на Югоизточна Европа, за да стане в ново време патриаршеско седалище на Сръбската православна църква.

Настоящият кратък духовен пътеводител през Белград и неговите светини[1] ще представи основни сведения за историческите храмове, манастири и параклиси, както и за тези, които са изградени в ново време. Пътеводителят е замислен като основно и практично информационно пособие, стимул за по-широко и всеобхватно проучване на богатото и разнообразно духовно минало на Белград и духовен указател за неговите набожни жители.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме