Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Дарко Стоянович

Maximus ConfessorУвод

Онтологията е наука за битието, доколкото битието на света не се намира в него самия, а в бъдещата реалност на общението с Бога, където християнското сърце прави онтологията есхатология. Есхатонът (от гр. ἒσχατος – „последен”, „краен”) е причина и цел на историята, планиран от Бога като начин на съществуване на творението.[1] Отношението между историята и есхатона е много сложно и на пръв поглед се различава от всекидневната логика. Отдалечаване от логиката, преди всичко, намираме в отношението причина-следствие.[2] Нормално е във всекидневния опит причината времево да предхожда следствието. Хвърлянето на камък, например, е причина за неговото падане и времево се случва преди следствието. Предхождането на следствието от причината се управлява от времето и в тази връзка то е, което прави причината причина и следствието – следствие. Тази дистанция във времето между тях е до такава степен вкоренена в нашия разум, че е невъзможно да помислим този порядък да бъде обърнат. Същевременно, в случая с отношението между историята и есхатона, макар историята във времето да предхожда есхатона, тя е негово следствие. А основанието за това е, че помежду си тези две реалности са в отношение, каквото е и между иконата и прототипа. Историята е икона на Царството, докато Царството е неин прототип.

Най-гениалния синтез на всичко това намираме при св. Максим: „Законът е сянка на Евангелието, а Евангелието е икона на бъдещото благосъстояние” (Сто гностически глави, 1, 90)[3] и в тази връзка „Старият Завет е сянка, Новият Завет е икона, а истината е бъдещото състояние”.[4] Нещо подобно намираме и при св. Григорий Богослов. Според него светът „преминава през три периода, които завършват със сътресения. Първото сътресение е преминаването от идола към закона, второто е преминаването от закона към Евангелието, а третото – от този живот към другия, вечния живот. Новият живот ще настъпи след като се осъществи третото раждане, т. е. Раждането – повод за общото възкресение”.[5] Синтезът на св. Максимовата онтология е тясно свързан с есхатологията. Св. Максим въвежда есхатологията като понятие в науката за съществуващото и така дава смисъл на онтологията, тъй като за него есхатологията представлява сърцето на онтологията – без есхатона онтологията не може да съществува.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Михаил В. Шкаровски

M V ShkarovskyСкоро след Октомврийския преврат съветските власти започват да търсят начини за подриване авторитета на Църквата (и въобще на религията като цяло) в съзнанието на вярващите. На тази задача е била подчинена разгърнатата от края на 1918 г. кампания по разпечатването, публичната демонстрация и изземането на мощи на канонизирани от Руската православна църква светци. Тази кампания по никакъв начин не се съгласува с принципите от декрета за отделянето и е грубо вмешателство в най-вътрешните дела на Църквата – опит, по своята същност, за урегулиране на каноните на нейния живот и богослужебна практика. Първите, спорадични случаи на разпечатване на свети мощи се отнасят към лятото на 1918 г.,[1] а сигнал за масова акция от този род е разпечатването на мощите на преп. Александър Свирски в Свето-Троицкия Александро-Свирски манастир в Олонецка епархия.

Първото разпечатване на раката, където са се съхранявали мощите на светеца, става по решение на Лодейнополския околийски изпълком още от януари 1918 г.[2] Два месеца по-късно, през март, представители на околийския съвет се опитват да направят опис на имуществото на обителта. Нейните поселници обаче не се подчиняват, правят литийно шествие и, заедно с многобройните богомолци, заставят представителите на съветските власти и съпровождащите ги петима червеноармейци да се оттеглят. За половин година след това манастирът е оставен на спокойствие. През октомври с. г. обаче, с началото на гражданската война и на масовата антирелигиозна кампания по указание на Осми отдел на Народния комисариат по правосъдието, губернските и областните власти решават да възобновят опитите си за ограничаване дейността на Александро-Свирския манастир, и въобще да закрият това „огнище на контрареволюцията”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Григорий (Папатомас)

Archim Gregorios PapathomasНачало на историята на Гръцката църква през 19 в.

През 1950 г. Гръцката православна църква отбеляза 1900 години от пристигането на св. ап. Павел в Гърция. През 2000 г. празнувахме 2000 години християнство в Гърция. Първата църква в Гърция е основана от св. ап. Павел и св. ап. Сила в македонския град Филипи. След това е основана общината в Солун, сетне във Верия – всички в източната част на тогавашната провинция Македония. По-късно възникват църквите в Атина, в пелопонеския Коринт, в Никопол (Арта) в Епир, на гръцкия остров Крит.

В началото на 19 в. южната част на тогавашна Гърция е освободена от османска власт (15-19 в.). Тя провъзгласява политическа независимост през 1821 г. и в 1829 г. става суверенна държава, получила международно признание в 1830 г., с Лондонския мирен договор.

Великите сили поставят в Гърция крал Отон Баварски (1832-1862). През 1833-1834 г. регент на непълнолетния крал, който е немец по произход и римокатолик по вяра, е професорът по право в немския университет Георг фон Маурер, който е протестант по вероизповедание. По църковните въпроси в кралство Гърция, с преобладаващо православно население негов консултант е архим. Теоклит (Фармакидис). Това е само началото на бъдещите институционални усложнения в живота на Гръцката църква.

Отваряне на целия текст

Автор Аркалохорийски митр. Андреас (Нанакис)

Metr Andreas Nanakes

Въведение

За Вселенската Константинополска патриаршия 20 в. всъщност започва на 25 май 1901 г., когато, все още под османско управление, на патриаршеския престол се връща патриарх Йоаким III. През 19 в. възниква и доминира, особено в Централна, Източна и Югоизточна Европа, феноменът на национализма, достигнал своя апогей с разпада на Османската империя и утвърждаването на националните държави и националните православни църкви. Колкото и да е странно, инициатор на отделянето и независимостта (автокефалността) на националните църкви от църквата-майка става Гръцката църква, образувана в 1833 г. по неканоничен начин, а впоследствие утвърдена от Константинополската патриаршия със синоден Томос от 1850 г. Следва подем на националното движение в България и искане на българските националисти за създаване на независима Българска църква, независимо че българската държава още не се е сдобила с независимост. В случая с България църковният въпрос е тясно преплетен с националния. През септември 1872 г. Вселенският патриарх свиква събор в Константинопол, който, разгледал въпроса с църковния разкол в Българската екзархия, осъжда породилите етнофилетизма национални предразсъдъци. Тогава вече започва вътрешното разделение в православната община (Rum millet), като учреждение на Османската империя. На вселенския характер на православието, представлявано от Константинополския патриарх в течение на цялата история на Византийската, а след това и на Османската империя, е нанесен смъртоносен удар.

От друга страна, сепаратистките движения и обнародването на синодни томоси, които ратифицират независимостта на Сръбската (1879 г.) и на Румънската (1885 г.) църкви допълват процеса на раздробяване на балканския православен свят, който в имперски контекст повече от хиляда години е пазел своето единство. Този процес продължава и през 20 в., когато независимите Сръбска и Румънска църкви, съответно в 1920 и 1925 г., стават патриаршии, а българският въпрос е урегулиран в 1945 г. по пътя на каноничното признаване на Българската църква от Вселенската патриаршия. Междувременно, в 1937 г. е провъзгласена независимостта на Албанската православна църква, след като през 1912 г. самата Албания е станала независима държава.

Отваряне на целия текст

Автор Кирил А. Писенко

K A PisenkoВ своето културно-историческо, социално и религиозно развитие Испания преживява няколко етапа, всеки от които със своите отличителни особености.

Най-древната основа на населението на Пиренейския полуостров е съставена от ибери и келти. От смесването на тези две племена се образува нова народност – тази на келтиберите. По време на Пуническите войни, когато сцената на военните действия се пренася на Пиренейския полуостров, част от коренните жители поддържат Картаген, а друга – римляните. С това е подготвено установяването на чуждата власт в тази страна. Когато Рим побеждава Картаген и измества африканците от Испания, там започват да разглеждат тази страна в съответствие със собствените си интереси. През 204 г. пр. Хр. Испания е обявена за римска провинция, макар че фактическото римско господство на полуострова е установено едва две столетия по-късно.

Окончателно римското управление в страната е установено от имп. Август, след усмиряването на кантабрите и астурите. Римското господство продължава около шест столетия. В това време местното население възприема римската религия, език, закони и обичаи, и възприема цивилизационното влияние на Рим повече, отколкото другите келтски народи. Така, формираната от келтибери и римляни нова нация започва да се нарича испаноримляни.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЧинът на духовниците в Гръцката църква и в южнославянските църкви. Имало ли е в Русия отделен чин на духовниците? Мнението на Голубински и анализ на неговото мнение. Духовничество в древния руски манастир. Духовничество в древната руска енория. Изборът на духовен отец от вярващите. Покайното семейство.

В периода след Вселенските събори във Византийската църква тайната изповед е изключително в монашески ръце, а бялото енорийско духовенство не изповядва своите пасоми, нито извършва тайнството Покаяние. В по-голямата си част монасите, които са духовници,[1] са лица с презвитерски сан или – както днес биват наричани – йеромонаси. Случвало се е обаче изповед да приемат и епископи, както и обикновени монаси без свещен сан.[2] Това явление в гръцкия църковен живот се обяснява естествено с това, че дисциплината на тайната изповед се оформя в манастирите, а духовничеството като служение произлиза от манастирското старчество. Затова в Гръцката църква монасите са единствените изповядващи. Приемането на изповед от обикновен старец без свещен сан едва ли може да се нарече злоупотреба; по-скоро става дума за особено характерно наследство от миналото, още повече, че понякога самите епископи дават поръчение на обикновени старци да изповядват. Канонистите през 12 век категорично осъждат този обичай. Нещо повече: Валсамон не съчувства на монашеския монопол върху изповедта и обяснява явлението с лицемерната скромност или срамежливост на миряните, които са предпочитали да откриват греховете си на монаси, а не на свещениците в света, и се опитва да предостави духовнически права за изповед и на белите свещеници в своята патриаршия в Антиохия.[3] Реформата на знаменития канонист обаче няма успех – на Изток изповедта остава монашеско дело. И след 12 век духовниците в Гръцката църква са почти изключително хора с монашеско пострижение – по-рядко с епископски сан и по-често, разбира се, с презвитерски.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Силуан (Никитин)

Archbishop Paul of FinlandПроблемът за възпитаването на учени от средите на монашестващите за заемане на административни и ръководни постове в Църквата винаги е стоял остро за Финландската архиепископия. Църковното управление на Финландската православна църква през 20-те и 30-те години на 20 век си поставя задачата да откърми ново поколение свещенослужители, които изцяло да биха съответствали на изискванията на времето по въпросите на формирането на национална поместна православна църква. Един от най-ярките представители на това поколение от духовенството става бъдещият Карелски и на цяла Финландия архиепископ Павел (Олмари).

Личността на владика Павел (финският вариант на името е Паавали) е известна на мнозина. За Финландия той се явява един от най-авторитетните и любими православни йерарси – „символ на православието, икона на своето време”.[1] За първи път в историята на финския език терминът еsipaimen, т. е. „владика”, е бил употребен именно за владика Павел. Струва си също да се посочи, че в наши дни се разглежда въпросът за възможната негова канонизация от Финландската православна църква.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

Memory eternalОсмислянето и оценката на комунистическото минало на страните и народите от бившия „социалистически блок” е процес, който продължава вече трето десетилетие, и проблем, който все още не е намерил еднозначно решение в обществата, преминали през практическото реализиране на идеите на марксизма и ленинизма. За мнозина това минало е травматичен спомен за отнета свобода и преживени репресии, докато за други то продължава и до днес да бъде обект на носталгия. Така, в страните, преминали през епохата на изграждането на „развитото социалистическо общество”, днес сме свидетели на най-различни начини за справяне с това минало, вариращи от тоталното му отричане и морално заклеймяване до оправдаването му и повече или по-малко прикритите опити за неговото легитимиране като време на някакъв „възход” и естествен етап от развитието на съответните общества и държави.

Нееднозначно продължава да бъде осмислянето на комунистическото минало и в неговия църковен контекст. Държавното преследване на християнската вяра и опитите за нейната подмяна с комунистическата идеология е горчив опит, преживян във всички страни и общества от „социалистическия лагер”. На репресии и гонение са подложени християните от всички изповедания, попаднали в хватката на комунистическата власт – както православни, така и римокатолици, и протестанти от различните разклонения на реформираното християнство. Тоталитарният атеистичен режим не подминава никого.[1] За всички християни, преживели десетилетията на държавен атеизъм през двадесетото столетие, тази епоха може без преувеличение да се сравни с времената на най-тежките и кървави гонения против Църквата: в Римската империя или под мюсюлманска и друга иноверна власт. Същевременно обаче нашите църкви и общества все още остават в дълг към паметта за стотиците и хиляди жертви на комунистическите репресии, а причините за това са от най-различен характер, но всички те имат отношение към механизмите на функциониране на паметта за живите свидетели на Христос от тази епоха.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме