Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Генадий Фаст

Epiphany… Второто хилядолетие от Рождество Христово. Коя е първата реакция на сърцето на това словосъчетание? Като човек, чиято младост премина в „епохата на юбилеите” и на „историческите дати” от времената на Л. И. Брежнев, в мене остана някаква алергия към това и отказ от приемане на юбилеите. Разбираемо е, когато се случва историческо събитие, но помпозните възпоменания за него не винаги са приятни. Пустота, облечена в червени одежди. Важни са хората, важен е външният вид, а средствата, които ще отидат за юбилея – те не са важни, нито са важни времето и силите, които са отишли на вятъра. Това е същото както и днес при всяко епархийско управление има мисионерски отдел и годишни отчети, а истинското мисионерство почти никакво го няма. Председателите на тези управления съставят едни изнурителни отчети, провеждат се конференции, но къде са мисионерите, които сериозно просвещават нехристиянските народи?

Веднъж обаче аз сбърках и неочакваното се случи. Намръщих се, когато разбрах – струва ми се, че беше още в 1980 г. – за създаването на синодна комисия за подготовка на юбилейното честване на 1000-годишнината от кръщението на Русия. Разбираемо беше, че кръщението на Русия – това е велико събитие. Какво велико обаче има в празничния юбилей? А в началото на 1988 г. дори и сам аз се увлякох по подготовката на юбилея. И се случи удивителното – юбилеят от събитието сам стана събитие! Важното беше не това, че беше хилядолетието, а че по времето на това хилядолетие рухна седем-десетилетния и, както изглеждаше, окончателно утвърдил се в бъдещите времена атеистичен Вавилон. Че църквата се изправи от руините. Отстъпилият и вече вкоренил се в безбожието народ на СССР изведнъж се обърна с лице към вярата, към Бога; стана някакво второ кръщение на Русия. В историята на нашето отечество беше отгърната още една страница, още една епоха отиде в миналото, още една епоха започна съществуването си… Днес ние все още се намираме в нейния предутринен сумрак и засега не е ясно какъв ще бъде денят.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

St Gregory PalamasДнес е общоприето, че религиозните спорове през 14 в., които дълго време бяха смятани за дребнави боричкания в рамките на тесен кръг богослови, всъщност отразяват една действителна цивилизационна криза, а резултатите от тях се отразяват дълбоко върху бъдещето на византийското общество и върху следвизантийската епоха.[1] Техните отражения са значителни в балканските страни и в Русия. Разбира се, славяните не са в състояние да допринесат каквото и да било към същността на богословските дебати, но в този период те получават от Византия едно обновено духовно водителство и приемат като свои интелектуалните, културни и идеологически цели на византийския исихазъм.

В специфичния контекст на византийската история терминът исихазъм не може да бъде използван без уговорки.[2] Неговото първоначално значение ни връща назад към 4 в., в първите години на източното християнско монашество, когато еремитите, които живеят в изолация или тишина (ἡσυχία), вече биват наричани исихасти (ἡσυχασταί), за да бъдат отличавани от монасите, които живеят в общежитие (киновитите). С термина исихазъм бива определяно в още по-специфичен смисъл и практикуването на особени техники на дишане, които целят постигането на концентрация в процеса на умната или още известна като Иисусова молитва. Във византийски контекст тези практики стават особено широко разпространени през 13 и 14 в.

Отваряне на целия текст

Автор На Чешките земи и Словакия митр. Христофор (Пулец), архиеп. Георгий (Странски)

Orthodox Church in Czech Lands and SlovakiaПоявата на православието

Историята на православното християнство на териториите на днешните Чешка република и Словакия може да бъде проследена от средата на 9 в. до 863 г., когато св. равноапостолни братя Кирил и Методий идват от Константинопол в Моравия. Тяхната мисия идва в труден момент. Княжеството на Велика Моравия вече е приело християнството, но не е имало организирана църковна структура. Страната е раздирана от вътрешни и външни светски и църковни спорове и от конфликти с немските баварски епископи. В същото време тя се бори за независимостта си от немския крал Лудвиг. Св. Кирил и Методий ръководят Моравската мисия повече от три години. Те превеждат Св. Писание и някои богослужебни книги на славянски език. Моравия е едно от местата, от които православието ще се разпространи сред други славянски племена и народи. Така националната идентичност, науката и културата процъфтяват.

Тази успешна мисия е унищожена след смъртта на св. Методий през 885 г., тъй като по настояване на Римския папа Стефан V, който е погрешно информиран за нея, всички ученици на двамата св. братя, включително изтъкнатият наследник на св. Методий, еп. Горазд, са принудени да напуснат страната. Православното присъствие оцелява в днешна Словакия поради близостта си до и влиянието на Киевска Рус, до налагането в края на 17 в. от Виенския двор на църковната уния с Рим.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

K Janakiev1

Конструктът „православна цивилизация”, въведен в края на 90-те години от С. Хънтингтън в книгата му Сблъсъкът на цивилизациите и възроден напоследък от определени геополитически среди в Русия (представящи ни тази последната като безспорна „метрополия” на въпросната „цивилизация”), греши не просто като стилизира грубо цивилизацията на цял ред страни (с различна от Русия история) единствено под признака на (общото с нея) изповедание. Там е работата, че този конструкт тенденциозно и без грижа за историческата фактичност представя Русия още и като образцово православната, собствено православната страна, в чието православие няма нищо по-различно от православието въобще. Но ако това е така, не ми изглежда лишено от смисъл да припомня тук какво (още) има специално в „цивилизацията” на Русия и действително ли православна, като в останалите страни, е нейната специфика.

Защото наистина – ако не се предадем лесно на едрите (и по същество безграмотни) стилизации, ще трябва бързо да си дадем сметка, че „православната цивилизация” именно на руска почва показва – чисто исторически – дълбоко проблематично и противоречиво битие.

Отваряне на целия текст

Автор Етел Киш

Dormition Church BudapestПравославието в Унгария в началото на 20 век

Законовите основания за дейността на Православната църква, официално призната от Австро-Унгарската монархия, са дадени със Закон 9 от 1868 г. С него се дава автономия и свобода на използване на езика на всички равнища на църковната администрация и в църковните училища, като се санкционира съществуването на Румънската митрополитска катедра в гр. Нагисебен – Сибиу и нейната независимост от сръбската юрисдикция. На практика основаването ѝ е провъзгласено от Събранието на трансилванските румънци в 1864 г. Законът от 1868 г. предписва православните епископи да имат постоянни мандати в Горната камара на Унгарския парламент, като следствие от Declaratorium Illiricum, който е регулирал въпросите, свързани с православието през 18 в.

През май 1848 г. на Сръбското национално събрание в сан на патриарх е издигнат Сремскокарловацкият митр. Йосиф (Раячич; † 1861 г.), за да се подчертае неоспоримата му роля като водач на сръбския народ в Хабсбургската империя. През декември с. г. имп. Франц-Йосиф I потвърждава това решение, почитайки така ролята на митр. Йосиф като водач на сърбите против унгарската революция от 1848-1849 г. Така, след няколко години на прекъсване, патриаршеският титул е възстановен със Закон 9. Междувременно, с указ от 1855 г. Вселенската патриаршия е утвърдила автономията на Карловацката епархия – архиепископия. Карловацкият митрополит-патриарх е избран от общото събрание на сръбските вярващи в Унгария. По същия образец митрополитът на Нагисебен е избран от събрание на православните румънци в Трансилвания, но според закона резултатът от избора е трябвало да бъде утвърден от унгарския крал (в случая Франц-Йосиф). Закон 9 от 1868 г. отменя юрисдикцията на Карловацката митрополия над цялата територия на Унгария, която от 18 в. се е разпростряла в цялата територия на Хабсбургската империя.

Отваряне на целия текст

Автор Емил Драгнев

Emil DragnevПравославната църква в Бесарабия през 20 век

В резултат от войната между Русия и Османската империя през 1806-1812 г., по силата на Букурещкия мирен договор от 1812 г. източната част на княжество Молдова, дотогава васална на Османската империя, е анексирана. Русия се отказва от анексията на Влахия, а сетне и от анексията на цяла Молдова, включваща и областта между реките Сирет и Днестър (повече от две трети от територията на страната), и анексира само областта между реките Днестър и Прут (около половината от територията на страната).

Новата провинция на Руската империя получава името Бесарабия. Преди това така се е наричала една неголяма област на левия бряг на р. Дунав, между реките Прут и Днестър, с център гр. Килия, който до края на 15 в. е владение на влашките господари от рода Басараб.

Много бързо тази източна част на княжеството Молдова е преобразувана в административна единица на Руската империя. През 1873 г. е приключено с последните прояви на автономия и Бесарабия става губерния. В действителност автономията е била ликвидирана доста по-рано, в 1828 г., когато с административна реформа руският език е въведен като официален, а румънският е можел да се употребява само в редки случаи.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

S S RibolovПреди две седмици (т. е. в края на юли; текстът е от 9 август 2018 г.) от Вселенската патриаршия излезе информация, че Негово Всесветейшество Вартоломей е получил покана от Руския патриарх Кирил за чествания по случай 1030-годишнината от Кръщението на Русия, организирани от РПЦ в Москва. Вселенската патриаршия е отговорила, че в Москва нямат основание да празнуват такава годишнина, доколкото тя се отнася до приемането на християнството на държавно ниво от Киевска Рус, а не на Московското княжество. Така че представители на Патриаршията ще участват на празниците в края на юли в Киев.

Тази лаконична информация едва ли е направила впечатление на много хора в България, но тя съдържа в себе си сърцевината на спора за независимостта на Църквата в Киев. Руската теза е ясна на българската публика, а и като цяло на западното общество благодарение на повече от два века промоцираната теза, че Киев е неразделна част от Русия в исторически план, както и че Православната църква в Украйна е изначално част от РПЦ. Дори в общите пособия по история на Църквата, не само на български, но и на повечето европейски езици, тази теза е широко разпространена поради разглеждането на историята на Православната църква на територията на Руската империя като нещо интегрално и без да се влиза в детайли. Повечето такава литература, от друга страна, не взима изобщо предвид чисто богословското и канонично измерение на църковните юрисдикции през вековете на територията на многонационалната и многорелигиозна Руска империя.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicОбичайте Бога и Отечеството
прота Матей Ненадович

След девет години на борба под предводителството на Караджорджевич, от 1804 до 1813 г., османците отново установяват властта си в т. нар. Белградски пашалък. През есента на 1813 г. отново настъпва трагичен „Кръстовден” за сръбския народ, ново негово разпятие и голгота, а това допринася оголялата „рая” само две години след това отново да се вдигне на въстание.

В това кратко обръщане към онези времена и възпоменание за много страшното за сърбите време ще се спрем, отново в най-общи линии, на ролята на Сръбската църква и свещенството във Второто сръбско въстание. Веднага може да се каже, а по-точно да се напомни, че без приноса и жертвата на свещенството сръбският народ в миналия век не би бил роден нито духовно, нито политически. За илюстрация на онези времена и за реална, макар и приблизителна картина на тогавашното положение на народа, ще си послужим със съвременните свидетелства, оставени ни от участниците и очевидците на събитията в самото начало на 19 в. каквито са, например, прота[1] Матей Ненадович от Бранково, Сима Милутинович Сараилия, Лазар Арсениевич Баталака, малко по-късно Йоаким Вуйч, Милан Миличевич и мн. др.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме