Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosДанни за живота на св. Марк Ефески след Флорентийския събор. Неговата по-нататъшна борба за православието. Послания на св. Марк Ефески

Заедно с императора и други представители на Православната църква на събора в Италия, на 1.2.1440 г. св. Марк Ефески се връща в Константинопол. Не с тържество и не с радост се връщат от Флоренция в родния Константинопол тези гръцки представители. Те са разбирали, че volens-nolens[1] не са опазили Истината и са предали православната вяра за „паницата леща” на папските обещания за изпращане на помощ към Византия. Съвременникът на унията, гръцкия историк Дука, рисува картината на посрещането им от населението в Константинопол: „Едва-що бяха слезли от корабите и започнаха да ги разпитват: „Какво стана на събора? Ние ли победихме?”. А те отговаряха: „Продадохме нашата вяра, нашето благочестие изменихме в нечестие; изменихме светите Дарове и станахме азимати-опресноковци”. Така говориха Антоний Ираклийски и останалите. А народът ги питаше: „Защо подписахте?” – „От страх пред франките” – „Нима франките ви бичуваха, нима ви затваряха в тъмници?” – „Не, но нашата дясна ръка подписа – отсечена да бъде. И езикът ни изповяда – изтръгнат да бъде”. Настана мълчание голямо, и независимо че беше Великият пост нямаше служба. Никой не искаше да служи с тях, отстъпниците”.[2]

Няма как да е било леко и на душата на императора. Син на Православната църква, живо интересуващ се от всички богословски въпроси (тук можем да си припомним, че някога, по негова молба, св. Марк Ефески бе написал редица трактати върху поставени му от него богословски въпроси), той не е могъл да не чувства угризения на съвестта и дълбока печал задето е поставил Православната църква, а с това и самия себе си, в такова унизено положение пред Рим. Църковната опозиция против унията, изразяваща се в това, че цяла редица йерарси, включително и св. Марк Ефески, отказват да приемат патриаршеското достойнство, знаейки, че с това е свързано и служение на унията, дълбоко угнетение и недоволство сред народа от всичко случило се, можещо да доведе дори до гражданска война (Сиропул пише, че братът на императора Димитри до такава степен рязко е отстоявал православието и в това отношение се е противил на политиката на императора, че в страната е съществувала опасност от гражданска война[3]) – всичко това не е могло да не опечалява и угнетява императора, макар и да се е оправдавал с политически съображения. Към това се е добавяла и дълбоката лична мъка – той още не бил успял да слезе на брега, когато го известяват за смъртта на неговата любима жена; за последното Сиропул съобщава, че мъката на императора продължавала дълго, че за дълго той стоял заключен в своите покои и в продължение на три месеца – от февруари до април – бил изоставил всички църковни дела.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Cover St Mark Eugenikos FlorentiaСключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Автор Тодор Събев

Todor SabevПрез 865 г. християнството става официално изповедание във всестранно укрепващата славянобългарска държава. Покръстителят княз Борис I (852-889) ратува за добре подготвено, високопросветено и родолюбиво духовенство, за благоустроена автокефална Църква с ранг на патриаршия, която ще съдейства за културния подем, укрепване народностното единство, утвърждаване новия обществен строй, държавната независимост и международния престиж на средновековна България. След съответни пратеничества и тактични преговори с представители на Християнския изток и запад (866-869), използвайки умело историческата обстановка, аспирациите и съперничеството между Рим и Константинопол на Балканите, княз Борис и неговите сътрудници на дипломатическото поприще ускоряват подготвителния процес за основаването на самостойна Българска църква. На 4 март 870 г. авторитетен църковен форум в Константинопол, на който участват и български пратеници, делегати и представители на древните източни патриаршии, учредява отделна църковна област в новопокръстена България. Оттук започва историческият път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност (след Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршии, Кипърската, Синайската и Грузинската архиепископии),[1] втора – след Грузинската – народностна православна църква.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

Fr Al KniazeffПрез настоящата година [1985] Православният богословски институт „Св. Сергий” празнува своята шестдесетгодишнина. Толкова продължителното съществуване на богословска школа, при това не средна, а именно висша, възникнала в емигрантски условия, преживяла всичките тези шест десетилетия без всякаква материална база – това е доволно изключително явление. Такова изключително явление обаче беше и самата руска емиграция, в чиято среда Богословският институт се роди и получи онзи духовен и творчески порив, който запази и до днес.

В началото на 20-те години на това столетие руската емиграция представляваше двумилионна маса хора, половината от които принадлежеше към горните, ръководните слоеве на нацията. Тя, разбира се, несъзнателно се подложи на неизбежно разтваряне в лоното на други култури и други държави. При което най-упоритото и неразтворимо ядро в руското религиозно и национално самосъзнание се оказа Православната църква. За да има възможността обаче да оживее и в бежанските условия и да продължи своето организирано съществуване тя се нуждаеше от богословска школа.

Но богословската школа беше необходима не само за даване на образование на духовенството, за духовното обгрижване на бежанските маси. Навсякъде се проявяваше и нарастваше живият интерес към църковните и богословските въпроси. И затова и в Константинопол, и в Париж, и в Белград, и по останалите места на руското разсеяние започнаха да се устройват популярни лекции на тези теми. В Париж, в помещенията на руското посолство (до признаването на съветското правителство от Франция в 1924 г.), се изнасяха чести беседи и лекции почти изключително на църковни теми. И така, сред многобройните слушатели възникна мисълта за систематически богословски курсове.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил И. Якушев

M I JakushevДо 70-те години на 18 в. манастирът „Св. Пантелеймон” се намира в планинската местност на днешния Стар Русик и се нарича „Руски” или „Русик”.[1] Реформите на Петър Велики и руско-турските войни от 18 в. съществено намаляват потока на руските богомолци на Атон, което се отразява негативно върху броя на руските обитатели на манастира.

През 1735 г., поради липсата на руски монаси, Русик е обявен за гръцки манастир. Прекъсването на връзките с Русия води до икономическо западане на манастира. В тези условия гръцките манастирски братя решават да изоставят планинската обител и да се преселят по-близо до морето, до пристанището на обителта, където е било по-лесно да организират живота си. Въпреки това упадъкът на обителта продължава и на новото място.

В 1803 г. светогорският Протат (местният монашески синод, състоящ се от представители на 20-те атонски манастира) изпраща на Константинополския патриарх Калиник доклад за плачевното състояние на Руския манастир. В документа се предлага или манастирът да бъде затворен, или да се преобразува в общежитиен (киновиен). В случай на съгласие на Вселенския патриарх с втория вариант за възобновяване на Руския манастир Протатът предлага кандидатурата на монаха от скита на Ксенофонт, известния старец йеромонах Сава Светогорец, известен със светия си живот не само на Света Гора, но и в Константинополския Фенер, и даже на самия патриарх. Изборът се оказва промислителен: за кратко време под грижите на игумена Сава, ктитор и строител на Пантелеймоновия манастир, на самия бряг на морето са издигнати две величествени църкви във византийски стил: католикон на името на светия великомъченик и лечител Пантелеймон (осветен в 1815 г.) и храмът „Успение на Пресвета Богородица” (осветен в 1818 г.); построени са също трапезария и жилищен корпус за монасите. Игумен Сава се упокоява в Господа на 14.4.1821 г. – в разгара на гръцкото въстание против Османската империя.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievВъв Византия не може да бъде текстуално установена политическа теология в тесния смисъл на понятието.

Политическата практика в Източната римска империя дава примери за спонтанно или съзнателно вкарване на религиозното в резонанс с политически мотиви и цели, както забелязва и Карл Шмит.[1] Доказуема е употреба (и дори злоупотреба) на богословски позиции в полето на политическото. Същият автор обаче формулира понятието „политическа теология” много по-тясно. Може би най-прочутото му изречение по темата гласи: „Всички съществени понятия на модерното учение за държавата са секуларизирани богословски понятия”.[2] Но понятията са по дефиниция част от научния инструментариум. Самият той, говорейки за „теология”, има предвид най-вече теологията като наука, респ. рационалната теология.[3] В центъра на вниманието застават експлицираните политически теории.

Мисленето за Византия налага при това положение да се търси не „политическа теология”, а „политическа философия”. Там същинската теология се гледа като самоизричане на Бога, дадено като духовен опит, чийто характер прави невъзможно вербалното му изразяване. Спекулативната, рационалната или дискурсивната теология пък се схваща като (висша) част от първата философия.[4] Това положение, формулирано с острота при Фотий от Константинопол,[5] има валидност за всички византийски мислители. Става дума за философия, самозаявяваща се като християнска: κατὰ Χριστιανοὺς φιλοσοφία.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Свмчк Иван А. Лаговски

St martyr Ivan LagovskyНашите дни са дни, когато времето се е сгъстило: цели епохи се събират в години. За едно десетилетие възникнаха и се разгърнаха духовни процеси и събития, за които в нормалното време, движещо се под знака на еволюцията, а не на мутацията, биха били нужни години.

Революционният взрив на смислите в Русия взриви и смисъла на религиозността и предизвика отлив на океана на вярата, на надеждата и упованието. Популяризираното издание на закъснялото рационалистично „просветителство” – „Бог няма, а има наука, която всичко знае и ще подреди” – заплашваше да стане нова „руска” вяра, завършена философия и религия на „новия живот”. Нямаше го даже богоотстъпничеството. То поне има някаква сянка от дълбочина, отблясък – ако не от трагедия, то поне от драма. Тук пък – по израза на Розанов – „всичко беше така лесно и просто, все едно отидоха на баня и се обляха с вода”.

Пресъхването на всенародната „богоносническа”[1] религиозност провиденциално съвпадна с прилива на религиозност сред значителна част от руската интелигенция… Вярваме, че в бъдеще ще бъдат написани книги и цели томове за спомен и за прослава на подвижническата борба на руската интелигенция за вярата и следването на Христос чак до смърт в часа на всенародната „целувка на Юда” или на „отричането на Петър” – някога все още беше трудно да се определи…[2]

Голготата на интелигенцията бе начало на възкресението на народа, на преодоляването на отстъпничеството, на връщането към вярата, към религиозността.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Димитриос Константилос

Fr D ConstantelosЦелта на тази кратка статия е да бъде направен преглед на няколко авторитетни източника от византийските столетия (330-1453 г.), имащи отношение към произхода, развитието, юрисдикционните отговорности и авторитета на съвременната Вселенска патриаршия на Православната християнска църква. Произходът на тази патриаршия може да бъде проследен назад във времето – към четвъртото столетие от нашата епоха, макар че установяването на Християнската църква в региона, към който патриаршията принадлежи, е факт още от апостолско време – когато Византион е все още само малък гръцки град-държава. През четвъртото столетие Византион става Константинопол или, по думите на Константинополския патриарх Григорий Богослов, προκαθήμενοι – пръв сред градовете в говорещата гръцкия език половина от Римската империя. Езическият Византион е преобразен в християнския Константинопол. Когато Константин измества своя двор и столица в Източната Римска империя, той идва в земи, където още от 8 в. пр. Хр. всичко е гръцко – езикът, литературата, културата, мисълта. При това той няма никакво намерение да превръща елинистичната част от Римската империя в латинска държава. Светът на Константин е едновременно стар и много нов: той е стар, тъй като е продължение на елинистичния свят – такъв, какъвто той се е разгърнал след смъртта на Александър Велики, и нов – тъй като е бил припознат и възприет в качеството на нова религия. Четвъртото столетие е столетие на приемственост, но и на преобразяване.

Четвъртият вселенски събор, който събира заедно 630 на брой представители на Християнската църква, е едно от най-важните събития в историята на християнството. Той е проведен в 451 г. в Халкидон – градът, намиращ се срещу Константинопол. Сред всички важни догматически и канонични решения, безусловно значение има Правило 28 на този събор, тъй като с него се определя бъдещето и значението на православната християнска патриаршия на Константинопол: градът, който е „Новият Рим”. На първо място правилото постановява, че отците от Втория вселенски събор, проведен в 381 г. в Константинопол, справедливо са предоставили на светейшия трон на Новия Рим [т. е. Константинопол] равни преимущества (ἴσα πρεσβεία) с тези, които са дадени на трона на Стария Рим, на старата столица на империята. На второ място, отсъждайки, че сега Константинопол е вече новата столица, Халкидонският събор постановява църковният трон на този град да се радва на „равни преимущества със стария царствен Рим и като онзи в църковните дела да бъде въздигнат за втори, след онзи, така че митрополитите на диоцезите Понт, Асия и Тракия, както и епископите на варварите да се ръкополагат от споменатия светейши престол на Константинополската светейша църква…”.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме