Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Николай Афанасиев

N Afanasiev1.

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят“ (1 Иоан. 2:15-16). И в двете посочени изречения става дума за отношението към космоса. Бог е възлюбил света, а човекът е длъжен да не обича света, понеже, ако обича света, значи няма любовта на Отца. Отношенията на Бога и човека към света не съвпадат. Това, което Той е възлюбил, човекът е длъжен да не обича. Можем ли да примирим това противоречие, ако наистина е противоречие? Както и да решаваме проблема с текстовете от Йоан, несъмнено е, че Евангелие според Йоан и Първо послание от Йоан принадлежат на един и същ автор. Дори и това да не е така, то в самото послание откриваме аналогично на Иоан 3:16 изказване: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан. 4:9). Ето защо ние трябва решително да се откажем от опита да разрешим намиращото се пред нас противоречие, като приписваме изказванията на различни, макар и много близки по дух автори. Но може би тук нямаме противоречие, а две различни разбирания за космоса? Не можем априори изцяло да изключим подобно предположение въз основа на това, че тези различни понятия се срещат при един и същ автор. Възможно е тези различни понятия за космоса да са били продиктувани не само от неустойчивото съдържание на понятието за космос, но и от това, че самият космос не е оставал един и същ в хода на историята.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john zizioulas1. Евхаристията като Литургия

Православното предание е иманентно литургично. За православието „Църквата живее в Евхаристията и чрез Евхаристията“, а конкретната форма на Църквата – това е храмът, където се извършва тя и на който православният народ е дал нейното име (т. е. храмът се нарича също така и „църква“).[1] Целият свят е литургия, всемирна (космическа) литургия, която възнася цялото творение до Божия престол. Православното богословие е славословие, литургична изява, то е евхаристийно богословие.

Но какво означава това за човека на нашето време? Начинът, по който гледаме на света и на живота, се е променил твърде съществено в сравнение с византийския период и продължава да се променя толкова радикално под натиска на най-новите философски, научни, социални и пр. изменения, че човек се пита днес: какво може да му предложи православният литургичен живот? Това питане придобива обезпокоителни мащаби, ако се замислим върху факта, че съвременното човечество преминава през много сериозна криза в отношенията си с Църквата. Западната култура, която е закърмена с идеалите на християнството, се дехристиянизира радикално, а Църквата, която вече се занимава с послания от отминали епохи, все по-малко вълнува съвременния човек. Западнохристиянският свят осъзнава вече проблема със секуларизацията в цялата му сериозност. Но възможностите, с които разполага нашето Предание – една традиция, която живее под тежестта на дихотомията между свято и мирско в света – водят този свят до повече проблеми и до по-малко решения.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

Kramskoy Christ dans le désertСъдържанието на „Легенда за Великия Инквизитор“ на Достоевски е достатъчно известно, за да има нужда да бъде преразказвано отново. Онова, което искам да отбележа обаче, е колко често вставената в романа Братя Карамазови новела е била свеждана само до речта на Инквизитора – до тази наистина разтърсваща, демонически-дръзка „пледоария“ срещу донесеното на света от Христа, която толкова пъти е произвеждала своя хипнотизиращ ефект върху интерпретаторите, та в края на краищата напълно се е откъснала от контекста не само на романа, но дори и от по-конкретния контекст на „Поемата“, разказана от Иван Карамазов.

И макар че напълно си давам сметка за невероятното предизвикателство, което представлява тази, може би по-каверзна от Ницшевата, „преоценка“ на провъзвестеното и извършеното от Христа, на мен все пак ми се струва погрешно това редуциране на „Легендата“ единствено и само до речта на Инквизитора. Дори и най-повърхностно погледнато, тя не се изчерпва с тази „реч“ и може да се каже дори, че цялостният, пълният „текст“ на „Поемата“ се състои колкото от неудържимото, не можещо да се завърши словоизвержение на Инквизитора, толкова и от ненарушимото мълчание на Христос пред него. Защото макар, както е известно, в „Легендата“ Христос да не произнася нито една дума, Неговото безмълвие съпровожда като парадоксално, успоредно, цялостно слово всички думи и възклицания на „събеседника“ Му.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Sunday of Orthodoxy1

Историята на късновизантийския период – от осмото до петнадесетото столетие, все още не е написана докрай. Това означава, че един етап от нашата собствена църковна история, който е продължил столетия наред, все още не е видян, нито е оценен в цялата своя сложност, в своите „разриви и връзки“. Странен навик на православния ум е винаги да проявява слаб интерес към Византия, така че тя е оставала територия или на „светски“ историци, или на авторитети, които са специалисти по някакви специфични проблеми. Независимо обаче от изобилието от монографии, не съществува нито една история на Византийската църква в пълния смисъл на тази дума – като опит да се опише и разбере изминатия исторически път, да се намери цялостна историческа перспектива. Някак си цели векове сякаш изпадат от паметта на Църквата; на фона на византийските „Средни векове“ вниманието на историците се спира само върху отделни лица и събития. А това прави всеки опит за бърз общ преглед на Византия изключително труден. Единственото, което може да се направи, е да се даде „усещането“ за византийския проблем – проблема за действителното значение на този хилядолетен етап от нашия исторически път.

Отваряне на целия текст

Автор Тони Николов

St David and Solomon Vatoped monasteryВъпросът на Александър Македонски

Има един текст от Псалом 102, който особено подтиква към размисъл. Става дума за отстоянията в света между видимото и невидимото, както и отвъд всяка видимост:

„… колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него; колкото е далече изток от запад, толкова е отдалечил Той от нас нашите беззакония“ (Пс. 102:11-12).

Текстът е важен не само заради проблема с физическата съизмеримост, често отсъстваща в Библията и съдържаща се в противопоставянето „колкото-толкова“; и дори не толкова с дефинирането на Изтока и Запада като ориентири, а с това, че като граница между тях се полагат „нашите беззакония“. Всичко ли се издига от земята? И всичко ли снизхожда от небето, щом не друго, а греховете ни се превръщат в мяра на „отстоянието“? Текст енигматичен и безспорно плачещ за коментар.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Думитру Стънилоае

Fr Dumitru StaniloaeСмъртта хвърля трагичен воал върху човешкото битие и тъмнина върху живота на цялото Творение. Но човешката личност чрез разума, който търси смисъл в съществуването, не може да приеме липсата на смисъл в окончателната смърт. Възприета като окончателно събитие, тя лишава от смисъл не само човешките същества и тяхното битие (защото, ако едно същество или неговото поколение едно по едно умират завинаги, какъв би бил смисълът?), но и целия свят. Защото значенията на нещата, усещани от хора, лишени от смисъл, също нямат никакъв смисъл. Но смислите в света не могат да бъдат отречени, както не може да се приема за лишена от смисъл и способността на човешките същества да мислят, а ако в хората нямаше никакъв смисъл, то това би означавало, че те напразно биха търсили и намирали някакви смисли.

Да не говорим и за това, че окончателната смърт би направила излишна или необяснима не само човешката способност за мислене, а и всички духовни ценности, които крепят човека: взаимната любов, радостта, която извира от тази любов, болките, които си причиняват хората поради невнимание, раздялата, голямата отговорност, която някой има за другиго, непосилието да не поменаваме близките си след смъртта им; значимостта, която придаваме на делата, извършени за доброто и за запазване в паметта на потомството; надеждата, че онези, които извършват всички тези добри дела, ще имат от тях полза за вечността…

Ако пък смъртта не е окончателно събитие за човешките същества, какъв положителен смисъл може да се съдържа в нея, който все пак те трябва да понесат? Ще се опитаме да очертаем този смисъл – така, както го вижда християнската вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovНашата епоха отново поставя въпроса за мястото на Русия – като събирателна „християнска нация“ – в Европа. Старият спор между славянофилите и западниците за това с Европа ли върви Русия, или върви по пътища, различни от пътищата на Европа, и дори против Европа, продължава. И западничеството, и славянофилството, които като че ли бяха изчерпали аргументите си, се възраждат с нова аргументация, на основата на преживения исторически опит. Това възраждане на историко-философската рефлексия свидетелства за това, че революцията е затворила цял един период от руската история – петербургския, и го е затворила така, че, в общото съзнание, „завръщане към миналото няма“: пред Русия е открит нов път, който все още не е известно накъде води. Естествено, от тук се ражда размисъл, расте тревога, трагически недоумения за съдбините на Русия, за сфинкса на руската история. Питаме се съхранява ли се единството на руската душа – при тази рязкост и радикализъм на историческите превратности?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Айзък Скидмор

Fr Isaac SkidmoreВ своята книга Битието като общение (1985 г.) митр. Йоан (Зизиулас) описва две различни и при все това взаимно допълващи се схващания за апостолската идентичност на Църквата. Първото от двете се отнася до непрекъснатото историческо приемство на епископите, от времето на Христос, или, с други думи, запазването на идентичността на Църквата чрез предаването от верните на онова, което е било прието в миналото, което се покрива със съдържанието на думата предание (на латински – tradition, или, на гръцки – παράδοση). Второто от тях се отнася до начина, по който апостолите служат като икона на онова, което предстои – уредбата на Царството Божие според модела на Дванадесетте. Гледано от такава перспектива, фокусът не е върху апостолите като исторически фигури per se, а върху образа, който те ни съобщават, на винаги-приближаващото вечно Царство, който образ ни се предлага в многообразието от отделни исторически събития – по начина, по който грубите чернови предсказват окончателния ръкопис, или пък скицата предвещава завършената картина. Този втори начин, по който Църквата установява апостолската си идентичност, може да бъде наречен есхатологичен – доколкото е във връзка с последните неща, с онова, към което се движи цялото творение.

Отваряне на целия текст

Полезни връзки

 

Препоръчваме