Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Георги Федотов

G FedotovНашата епоха отново поставя въпроса за мястото на Русия – като събирателна „християнска нация“ – в Европа. Старият спор между славянофилите и западниците за това с Европа ли върви Русия, или върви по пътища, различни от пътищата на Европа, и дори против Европа, продължава. И западничеството, и славянофилството, които като че ли бяха изчерпали аргументите си, се възраждат с нова аргументация, на основата на преживения исторически опит. Това възраждане на историко-философската рефлексия свидетелства за това, че революцията е затворила цял един период от руската история – петербургския, и го е затворила така, че, в общото съзнание, „завръщане към миналото няма“: пред Русия е открит нов път, който все още не е известно накъде води. Естествено, от тук се ражда размисъл, расте тревога, трагически недоумения за съдбините на Русия, за сфинкса на руската история. Питаме се съхранява ли се единството на руската душа – при тази рязкост и радикализъм на историческите превратности?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Думитру Стънилоае

Fr Dumitru StaniloaeСмъртта хвърля трагичен воал върху човешкото битие и тъмнина върху живота на цялото Творение. Но човешката личност чрез разума, който търси смисъл в съществуването, не може да приеме липсата на смисъл в окончателната смърт. Възприета като окончателно събитие, тя лишава от смисъл не само човешките същества и тяхното битие (защото, ако едно същество или неговото поколение едно по едно умират завинаги, какъв би бил смисълът?), но и целия свят. Защото значенията на нещата, усещани от хора, лишени от смисъл, също нямат никакъв смисъл. Но смислите в света не могат да бъдат отречени, както не може да се приема за лишена от смисъл и способността на човешките същества да мислят, а ако в хората нямаше никакъв смисъл, то това би означавало, че те напразно биха търсили и намирали някакви смисли.

Да не говорим и за това, че окончателната смърт би направила излишна или необяснима не само човешката способност за мислене, а и всички духовни ценности, които крепят човека: взаимната любов, радостта, която извира от тази любов, болките, които си причиняват хората поради невнимание, раздялата, голямата отговорност, която някой има за другиго, непосилието да не поменаваме близките си след смъртта им; значимостта, която придаваме на делата, извършени за доброто и за запазване в паметта на потомството; надеждата, че онези, които извършват всички тези добри дела, ще имат от тях полза за вечността…

Ако пък смъртта не е окончателно събитие за човешките същества, какъв положителен смисъл може да се съдържа в нея, който все пак те трябва да понесат? Ще се опитаме да очертаем този смисъл – така, както го вижда християнската вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Айзък Скидмор

Fr Isaac SkidmoreВ своята книга Битието като общение (1985 г.) митр. Йоан (Зизиулас) описва две различни и при все това взаимно допълващи се схващания за апостолската идентичност на Църквата. Първото от двете се отнася до непрекъснатото историческо приемство на епископите, от времето на Христос, или, с други думи, запазването на идентичността на Църквата чрез предаването от верните на онова, което е било прието в миналото, което се покрива със съдържанието на думата предание (на латински – tradition, или, на гръцки – παράδοση). Второто от тях се отнася до начина, по който апостолите служат като икона на онова, което предстои – уредбата на Царството Божие според модела на Дванадесетте. Гледано от такава перспектива, фокусът не е върху апостолите като исторически фигури per se, а върху образа, който те ни съобщават, на винаги-приближаващото вечно Царство, който образ ни се предлага в многообразието от отделни исторически събития – по начина, по който грубите чернови предсказват окончателния ръкопис, или пък скицата предвещава завършената картина. Този втори начин, по който Църквата установява апостолската си идентичност, може да бъде наречен есхатологичен – доколкото е във връзка с последните неща, с онова, към което се движи цялото творение.

Отваряне на целия текст

Автор Тони Николов

Cain and AbelИма някаква непонятна протяжност в историята, някаква болезнена повторяемост на злини и добродеяния, много трудно поддаващи се на описание. Освен – както е писано в „Еклисиаста“ – ако думите ни не са като остени, а техните изречения – като забити гвоздеи (срв. Екл. 12:11).

Дали затуй най-трудно пишем историята на братоубийствата, траещи и до днес? По модела на първото и изначално братоубийство – онова на Авел, – белязало началото на човешкия род. Мислена по този начин, историята е особен и скръбен опит, непонятен и плашещ експеримент. Затова тя продължава да буди толкова много въпроси, които – макар и като „забити гвоздеи“ – остават без отговор.

Смята се, че „Еклисиастът“ е един от ключовете към библейската „философия на съдбата“, към изборите на човека, кръстосващи неговата природа със случайността и суетата. Един наскоро прочетен от мен критически коментар на „Еклисиаста“, плод на дългогодишните усилия на френския юдейски философ Андре Неер,[1] обаче ме накара сериозно да се замисля върху друг възможен паралел – между братоубийството на Авел от Каин и „монотонния рефрен на съдбата“ (всичко е суета), срещащ се едва ли не във всеки ред в Книгата на Проповедника (Кохелет).

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievОпределението на времето, формиращо мисленето на византийските философи за темпоралните и транстемпоралните измерения на битието, е зададено от св. Василий Велики: „Χρόνος δέ ἐστι τὸ συμπαρεκτεινόμενον τῇ συστάσει τοῦ κόσμου διάστημα“ – времето е интервалът (или: протяжността, екстензията), коекстензивен със съществуването на космоса.[1] Тази дефиниция се основава върху една масивна елинска традиция, от която същевременно се дистанцира.

1. Елинската традиция

Най-напред следва да се спомене Платоновата концепция, разгърната в Тимей 37c-39e. Според Платон времето започва с възникването на космоса. Той асоциира времето с движението и го свързва с движението на седемте „подвижни“ звезди: времето е започнало, когато се е образувало небето, т. е. седемте звезди.[2] Тезата на Платон, че времето започва да съществува с възникването на космоса, се следва неотклонно от християнските автори. Платон проблематизира времето в перспективата на ставането (γένεσις) с неговия непостоянен характер. Затова се опитва да схваща времето чрез „вечността“ (αἰών): времето е подвижен образ (εἰκών) на вечността,[3] която е постулирана като неподвижна парадигма на биващото, ставащо в хода на времето. Платон употребява αἰώνιος и αἴδιος синонимно при тълкуването на интелигибелното.

Отваряне на целия текст

Автор Гелиан М. Прохоров

G M ProchorovВ продължение на седемдесет и две години протойереят от катедралния събор на Кронщад „Св. ап. Андрей“ – о. Йоан Кронщадски (1829-1908), и просветителят на Япония – архиеп. Николай (1836-1912), са били съвременници. Сравнително неотдавна и двамата са причислени към лика на светците: седем години по възрастният о. Йоан Кронщадски – през 1964 г. (от Руската православна задгранична църква, а в 1990 г. – от отечествената), а шест години след него, през 1970 г. – и архиеп. Николай Японски.

И двамата са от дълбоката руска провинция: о. Йоан (Иван Илич Сергиев) е роден в с. Сура, в Пинежска околия на Архангелска губерния, а св. Николай (Иван Дмитриевич Касаткин) – в Берьозовски погост,[1] Белска околия на Смоленска губерния. И двамата са завършили провинциални духовни семинарии: о. Йоан – Архангелската, а св. Николай – Смоленската. Сетне и двамата завършват образованието си в Петербургската духовна академия: о. Йоан – през 1855 г., а св. Николай – пет години по-късно, през 1860 г.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

Konstantin TsitselkovЕдин хабилитационен труд, „академично“ отхвърлен през далечната 1950 г., който десетилетия след написването си видя свят като печатно издание,[1] заедно с официалния „Отговор“ на отхвърлящата го „Рецензия“,[2] актуализират за пореден път голямата тема за начина, по който схващаме историята и по-специално църковната история в контекста на православното богословие. Предоставяйки ни същевременно безценната възможност да си създадем непосредствена представа за най-важното и определящо от творчеството и възгледите на един човек на Църквата и учен от европейски мащаб, чиято богословска мисъл е била определена да потъне в забрава още при първите свои сериозни изяви.

Последващото изложение представлява опит за анализ и оценка на възгледите на Константин Цицелков, възпитаник на Пловдивската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет, и доктор на университета в Марбург, за същността и съдържанието, за целите и задачите, и за самата идея за историята и по-конкретно – за историята на Църквата, отразени в труда, с който той се явява на конкурс за доцент във все още Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1949-1950 г.

Отваряне на целия текст

Автор Оливие-Морис Клеман

Olivier ClémentБог „ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Еф. 1:9-10).

Времето на природата (цикличното) и времето на Завета (историческото) се свиват, или, за да използваме термина на ап. Павел, се съединяват в Христа. „Всичко чрез Него стана“, както казва св. Йоан (Иоан. 1:3). „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина“ (Евр. 1:1-2). Както често са отбелязвали отците на Църквата, сякаш е имало тройно въплъщение на Словото: в космоса, в свещената история и в Христа Иисуса. Или по-скоро има само едно въплъщение – третото, но то сякаш свива и преобразява цялата човешка и космическа реалност, позволявайки ни да разшифроваме присъствието на Словото в библията на света и в тази на историята… Без него, тези λόγοι на нещата, както и Словото на Стария Завет биха си останали непонятни послания, отправени към нас на частично непознати езици. Дарът на езиците на Петдесетница ни позволява да разберем в Христа това двойно послание.

Христос е новият Адам, последният Адам, дошъл да възвиси творението по окончателен начин. Като поема отговорността за цялата човешка участ, Той прави съвършено всичко положително в творението и в историята, унищожавайки отрицателността или по-скоро сменя знака ѝ, като я превръща във вместилище на живота. Чрез служението Си Той дава примера и изпълва очакванията на избраните, на патриарсите, законодателите и пророците; чрез самотата и гонението Си Той изкупва отхвърлените, чийто напредък е увеличил значително броя им и е подготвил всеобщността на спасението. Чрез Преображението Си Той довежда до съвършенство древните богоявления и предусеща окончателното Богоявление на „завръщането“ Си. Чрез смъртта и възкресението Си Той разрушава господството на смъртта. Така, „съединявайки“ в Себе Си природата и историята, Той освещава новото творение, където вече нищо не отделя човешкото от божественото.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме