Автор Свещ. Сава Кокудев

Как и в какви категории да мислим литургическото време? Можем ли да използваме тези три категории за време – αἰών, καιρός и χρόνος, – имайки пред очи проблема за претворяването на евхаристийните дарове, който в перспективата на православното богословие[1] предполага синтез и взаимно проникване на две непричастими и несходими реалности, на два еона?[2]

Тук ще твърдим, че съществува такова време, такава категория, в която тези несходими еони могат да бъдат причастни един на друг и това е καιρός-ът на божествената Литургия, като място или време на лична среща с възкръсналия Христос.

Първо следва да определим обемите на трите понятия, с които ще работим.

Нека да мислим χρόνος-а преди всичко във връзка с време-пространствения континуум – като физическо време, като поток, който притежава протяжност, т. е. като време, което се отнася към природата – време, в което всички твари са потопени и причастни, за да бъдат отмити, и чийто предел е нищото.

Отваряне на целия текст

Автор Василиос К. Кацарос

В основните текстове на житията на св. Кирил и Методий[1] все още има определени места, които, според проф. Емилиос Тахиаос, „може да предоставят възможности за допълнително изследване и задълбочаване в тази огромна тема”[2] и затова „можем да очакваме значими изследователски хипотези”.[3] Наистина, въпросите, които повдигат основните извори – които са текстовете на житията – са многобройни, а предложените решения зависят от възгледите на учените, които, откривайки противоречия в тях, се опитват да запълнят празнотите с измислени конструкции. Примерите са много, а времето и мястото не ни позволяват да се спрем върху тях. Всеки път, когато възникне въпрос и неговите отговори са различни, се създава широка дискусия.

Например: Бил ли е Константин монах, както твърдят някои учени,[4] използвайки сведенията в житието, които говорят за отшелничество, молитва и занимание само с книгите[5] (за много изследователи той е бил монах в манастира Стенос[6] или в манастира Полихрониу[7] или, неопределено – някъде другаде) въпреки изричното свидетелство на текста, че е приел „ангелската схима” на монаха 50 дни преди да почине?[8]

Открил ли е Константин славянската азбука или е намерил някаква рудиментарна азбука, т. нар. „руски писмена”,[9] в Крим? Ако е вярно второто, то трябва да се търси друго тълкувание на феномена на прословутото „просвещение на славяните” и т. н.

В миналото учените се стремяха да възхвалят определени събития, стъпвайки на една основа, за която няма голямо историческо основание,[10] макар че отправната точка на мисълта им следва историческите следи. Друг голям въпрос, който според нас не е изяснен задоволително, поставяме за разглеждане и в това наше изложение.

Става дума за общия въпрос за превода на текстовете от гръцки на славянски език – времето, мястото и условията, когато това важно дело е било решено и осъществено. Този въпрос не може да бъде разрешен с удобни решения от типа на манастирски „скриптории”, отдалечени от центъра на Византия, тъй като „преводът”, бидейки голям план, не може да се смята за обикновена дейност, осъществяваща се в изолирано място, а за организирана система за образование, която действа при правила, различни от тези, които до наши дни се смятаха за възможни.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Данни за живота на св. Марк Ефески след Флорентийския събор. Неговата по-нататъшна борба за православието. Послания на св. Марк Ефески

Заедно с императора и други представители на Православната църква на събора в Италия, на 1.2.1440 г. св. Марк Ефески се връща в Константинопол. Не с тържество и не с радост се връщат от Флоренция в родния Константинопол тези гръцки представители. Те са разбирали, че volens-nolens[1] не са опазили Истината и са предали православната вяра за „паницата леща” на папските обещания за изпращане на помощ към Византия. Съвременникът на унията, гръцкия историк Дука, рисува картината на посрещането им от населението в Константинопол: „Едва-що бяха слезли от корабите и започнаха да ги разпитват: „Какво стана на събора? Ние ли победихме?”. А те отговаряха: „Продадохме нашата вяра, нашето благочестие изменихме в нечестие; изменихме светите Дарове и станахме азимати-опресноковци”. Така говориха Антоний Ираклийски и останалите. А народът ги питаше: „Защо подписахте?” – „От страх пред франките” – „Нима франките ви бичуваха, нима ви затваряха в тъмници?” – „Не, но нашата дясна ръка подписа – отсечена да бъде. И езикът ни изповяда – изтръгнат да бъде”. Настана мълчание голямо, и независимо че беше Великият пост нямаше служба. Никой не искаше да служи с тях, отстъпниците”.[2]

Няма как да е било леко и на душата на императора. Син на Православната църква, живо интересуващ се от всички богословски въпроси (тук можем да си припомним, че някога, по негова молба, св. Марк Ефески бе написал редица трактати върху поставени му от него богословски въпроси), той не е могъл да не чувства угризения на съвестта и дълбока печал задето е поставил Православната църква, а с това и самия себе си, в такова унизено положение пред Рим. Църковната опозиция против унията, изразяваща се в това, че цяла редица йерарси, включително и св. Марк Ефески, отказват да приемат патриаршеското достойнство, знаейки, че с това е свързано и служение на унията, дълбоко угнетение и недоволство сред народа от всичко случило се, можещо да доведе дори до гражданска война (Сиропул пише, че братът на императора Димитри до такава степен рязко е отстоявал православието и в това отношение се е противил на политиката на императора, че в страната е съществувала опасност от гражданска война[3]) – всичко това не е могло да не опечалява и угнетява императора, макар и да се е оправдавал с политически съображения. Към това се е добавяла и дълбоката лична мъка – той още не бил успял да слезе на брега, когато го известяват за смъртта на неговата любима жена; за последното Сиропул съобщава, че мъката на императора продължавала дълго, че за дълго той стоял заключен в своите покои и в продължение на три месеца – от февруари до април – бил изоставил всички църковни дела.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Сключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст