ИСТОРИЯ НА ЦЪРКВАТА

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Светослав Риболов

Изборът на тема за това изследване не е случаен. Той е израз на необходимостта пред общественото съзнание в България да се представи действителното положение на междухристиянския диалог през вековете. В разрез със системно прокарваната линия на нетърпимост към различния, и дори дискриминиране на християнските общности в страната, тук ще се опитам да изложа реално постигнатото от Вселенска патриаршия в областта на диалога през 17 в. Тъй като съвременна България и повечето православни християни не само в Югоизточна Европа и Украйна, но и в Централна Европа през повечето време от османската история живеят тъкмо в диоцеза на тази църква, то и воденият тогава диалог засяга всички нас. Тя е и активната действаща страна в диалога както с римокатолици, така и с протестанти през онази епоха, а и в ново време.[1]

През 17 в. най-изявените представители на Патриаршията в Константинопол,[2] осъществили диалог с протестантски мислители и църковни функционери, са Кирил Лукарис и Митрофан Критопулос. Първият е роден в Ираклион на о-в Крит в 1571 или 1572 г., получава образованието си във Венеция и Падуа, и заедно с други християни интелектуалци от Османската империя пътува до Швейцария, Германия и Холандия, където общува с протестантски интелектуалци и университетски професори. На 21 години е постриган за монах, а в 1601 г. е избран за патриарх на Александрия в Египет. В 1620 г. е избран за Константинополски патриарх. Втората личност, изиграла особено важна роля в този етап от православно-протестантския диалог, е сътрудникът на патр. Кирил на име Митрофан Критопулос. Той е роден във Верия (Южна Македония) през 1589 г. В младежка възраст става монах на Света гора – Атон, а между 1617 и 1627 г. учи в Англия, в Оксфордския университет, и слуша лекции последователно в няколко немски университета. През 1630 г. се установява в Александрия и е ръкоположен за митрополит на Мемфис, а в 1636 г. е избран за Александрийски патриарх.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Преди началото на осмото столетие ислямското учение е напълно непознато във византийската литература. Духовната и интелектуалната среща на Мохамед и първото поколение негови последователи с християнството се състои не с имперската Православна църква, а с монофизитските и несторианските общности, съставляващи по-голямата част от християнското население в Арабия, Египет, Сирия и Месопотамия. До края на периода на Омаядите тези сирийски и коптски християни са основният и на практика единствен изразител на християнската вяра в халифата. С посредничеството на тези общности – често със средствата на двоен превод: от гръцки на сирийски и от сирийски на арабски – арабите за пръв път се запознават с трудовете на Аристотел, Платон, Гален, Хипократ и Плотин.[1] Сред монофизитите и несторианите те намират много от своите държавни служители, дипломати и търговци, които с желание им помагат в изграждането на тяхната империя, и често – поне в началото – предпочитат подслона на мюсюлманското иго пред потисничеството, което в православната, вярна на Халкидон, Византийска империя е съдбата на всички религиозни дисиденти.

Първият сблъсък на исляма с православното християнство е на бойното поле, във войните, които от 7 в. нататък противопоставят арабите на византийските императори. И двете противопоставили се една на друга цивилизации са в голяма степен формирани от своите собствени религиозни идеологии, като всяка страна интерпретира позициите и действията на другата като религиозно мотивирани. Ако Коранът зове за свещена война срещу „онези, които приписват съдружници на Бога”, т. е. християните, които вярват в Троицата,[2] византийците отвръщат, по примера на преп. Йоан Дамаскин, с разглеждане на исляма като „предвестник на антихриста” (πρόδρομος τοῦ ̉ἀντιχρίστου).[3] Колкото и резки обаче да са изявленията на взаимна нетолерантност, колкото и да са фанатични призивите за свещена война, постепенно, благодарение нуждите на дипломацията, необходимостта от съвместно съществуване в заеманите територии и хладната преценка на образованите умове, се отива към по-добро взаимно разбиране.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Сигов

1. Есхатология и енциклопедия

Енциклопедичната статия „Есхатология”, подписана С. Аверинцев[1] и публикувана в последния Пети том на обширната Философска енциклопедия (Москва 1970 г.) веднага се превръща в събитие – тя не просто описва своя предмет с академична добросъвестност („учението за крайните съдбини на света и човека”), но и става изразителен знак за края на цяла епоха – епохата на „комунистическата философия на историята”. Строгостта на логическата структура на тази статия, която се е изисквала от нейната енциклопедична форма, послужва като своеобразен впечатляващ монументален фон за съд над съветския режим и за присъда над неговите смъртни вождове. В нея четем: „Следва да се различава индивидуалната есхатология, т. е. учението за задгробния живот на единичната човешка душа, от всемирната есхатология – от учението за целите на космоса и на историята, за изчерпването от тях на смисъла им, за края им и за онова, което ще последва този край”.[2]

С повелителната интонация на глагола „следва” се подчертава повелителността на глагола „да се различава” при обръщането към онези категории, чрез които се измерват животът и смъртта на човека, целта и краят на историята.

За нас днес е трудно да си представим на какво може да бъде уподобена силата на това „есхатологично слово”, прозвучало насред столицата на империята на атеизма, под нейното подчинено на цензурата, безмълвно и пусто небе. Това, на което тя може да бъде уподобена, е силата от камбанен удар. На езика на тази епоха това се е наричало скандал – скандал, достигнал до идеологическата комисия на Централния комитет на КПСС.

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Мария (Скобцова)

В историята на руската култура можем да разпознаем всички елементи, които са определили и западната култура. Само начинът на тяхното съчетаване и разкриване е бил различен.

Колкото на Запад идеите са преминавали през дълги периоди на ръст и съзряване, и бавно са завоювали живота – толкова в историята на руската култура те са се появявали по революционен път – внасяни са били отвън, в готов вид, и почти насилствено са били внедрявани в руската култура.

Руската култура винаги се е трошала, разпарчетосвала се е, а след това е достигала до завършека на всяка идея.

Всичко е било довеждано докрай.

За руската култура е характерно кръщението на Русия в днепровските води.

Революционно, мълниеносно, почти без период на предварително съзряване е било дадено християнството на древна Русия. Било ѝ е дадено не чрез постепенна подготовка на умовете, не след редица от подготвителни десетилетия, а в цялата си пълнота – изцяло.

Отваряне на целия текст

Автор Евгения В. Жукова

Русия и Гръцката църква са свързани от столетия на най-тесни взаимоотношения. Историята на тези отношения минава през различни етапи. Първоначално Русия е облагодетелствана от Византия и от нейната църква, на която е дължала влизането си в семейството на християнските народи, образуването на държавата си. След това, когато Православният изток попада под османска власт, Русия оказва всяческа помощ: военна, материална и духовна. Именно на втората фаза от отношенията между Русия и Гръцката църква, и по-точно на периода 17-19 в., е посветена настоящата статия.

Като извори ни послужиха грамоти от два Московски архива – РГАДА (Российский Государственный архив древних актов) и АВПРИ (Архив внешней политики Российской империи), където са съхранява богата колекция от документи, отразяващи връзките между гръцкото духовенство и Русия. В РГАДА е събрана голяма колекция документи, отразяващи връзките с Константинополския патр. Кирил Лукарис (1570-1638). Във Фонд 52 (опис 2) се наброяват 56 патриаршески грамоти, което превишава броя на грамотите на всеки друг йерарх или църковен център от Християнския изток и е свидетелство за особения интерес на Лукарис към Русия. В политическите му планове тя заема централно място, а цар Михаил Фьодорович и патр. Филарет (Никитич) разглеждат Константинополския патриарх като опора на взаимоотношенията на Русия с Османската империя и приемат съвети и сведения за състоянието на нещата на Изток. В архива има 6 собственоръчно написани писма на патр. Кирил[1] – секретни донесения до цар Михаил Фьодорович и до патр. Филарет, съдържащи информация за положението на Империята, политическата ситуация в редица европейски страни, където тогава бушува 30-годишната война, плановете на османското правителство и дворцовите интриги. Секретната кореспонденция е носена в Русия от много доверени хора. Сред тях и някой си Йоан Тефрали – гръцки политически агент, свързан с Русия в продължение на десетилетия – до 50-те години на 17 в.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил В. Шкаровски

Периодът на Втората световна война и първите следвоенни години са времето на фактическо създаване на нова автокефална православна църква – Македонската, която е официално провъзгласена в 1967 г., макар самостоятелността ѝ така и да не е призната от другите поместни православни църкви, включително и от Московска патриаршия, на която привържениците на автокефалията и комунистическите власти в следвоенна Югославия възлагат големи надежди. По отношение на самия процес на образуване на новата църква в югославската и в българската историография съществуват две диаметрално противоположни гледни точки. Почти всички предишни югославски и днешни сръбски историци (Джоко Слиепчевич, Божич Зеченич, Славко Димевски, Радмила Радич и др.) смятат, че инициативата за този процес излиза от македонските комунисти, поддържани от ръководството на ЮКП, а местното сепаратистки настроено духовенство е само „послушно оръдие” в техните ръце. В тази връзка много важно значение се придава на състоялото се през октомври 1943 г. събрание на някои свързани с партизаните свещеници от освободената от окупаторите територия на Западна Македония, което, така да се каже, представлява зачатък на македонската църковна организация под покровителството на комунистите. Естествено, самият факт на създаването на МПЦ се оценява рязко като негативно.

От друга страна, българските историци (Светлозар Елдъров, В. Стоянова, Петър Петров, Христо Темелски, Даниела Калканджиева и др.) предполагат, че главна роля в посочения процес изиграва пробългарски настроеното македонско духовенство, а основа на бъдещата църква става създаденото в тези години българско духовно управление. Частично за това с тях е съгласен само един сръбски историк – Предраг Пузович, който предполага, че инициативата за отделянето произхожда най-вече от останалите в републиката български свещенослужители. В оценката си за този процес обаче той, разбира се, се разминава с българските и със съвременните македонски историци, които разглеждат позитивно факта на създаването на новата църква. Прегледаните от нас достатъчно добре съхранени в архивите документи за духовната администрация на БПЦ в окупирана Македония свидетелстват, че българските историци са близо до истината в разбирането за началния стадий на процеса, макар влиянието на комунистическите власти да е по-силно, отколкото те смятат.

Отваряне на целия текст

Автор Антониос-Емилиос Тахиаос

Архиепископията на Първа Юстиниана, Охрид и цяла България е създадена, както е известно, със сигилий на имп. Василий II през 1018 г.[1] След продължителен живот от седем и половина века тя минава в духовен и икономически упадък до такава степен, че през 1767 г. да бъде закрита, а подчинените ѝ митрополии и епископии да минат под юрисдикцията на Константинополския патриарх. Последният архиепископ на Охрид е някой си Арсений, известен ни само от двата документа за своята оставка – първият, от Охридската архиепископска катедра, а вторият – от Пелагонийската катедра. Тези два документа са многократно публикувани, но с грешки и пропуски, без каквито и да е палеографски и други бележки.

Биографичните сведения за Арсений са изключително оскъдни. Той е избран за Охридски архиепископ в 1763 г.,[2] като дотогава е митрополит на Пелагония, без обаче да се оттегли от управлението на тази митрополия. Печатът на Арсений като Охридски архиепископ е направен през февруари 1764 г. Може би трябва да предположим, че е поел задълженията на архиепископ в началото на 1764 г. През април 1765 г. той пристига в Константинопол и присъства на заседанието на Патриаршеския синод, на който е низвергнат Корчанският митр. Дионисий. На 24.11.1765 г. посещава манастира „Св. Йоан Предтеча” в Мосхополис и дава сумата от 1200 аспри, за да се поменава името му на 40 литургии.[3] Арсений със сигурност е бил със славянски произход. Палеографският анализ на подписа му създава впечатлението, че произлиза от монашеско братство, в което е имал възможността да чете славянски ръкописи и е свикнал с ортографията на това писмо. Изглежда, че не е бил родом от Охрид,[4] нито от Мосхополис е поддържал някакви връзки с този и други градове в Македония, развивали в онзи период гръцката култура.[5] По отношение на гръцкия език последният архиепископ на Охрид е напълно невеж. Арсений наследява епископския трон на Охрид от гръцкия архиеп. Ананий – един от великите протосингели на Вселенската патриаршия. Изглежда странно, че след толкова дълга традиция на гръцки Охридски архиепископи на тази катедра е избран българин или сърбин, не знаещ дори частично официалния език на архиепископията. Няма никакво съмнение, че Арсений е бил незначителен Охридски архиепископ.[6] Най-вероятно изборът му е продиктуван от тежкото положение на архиепископията – вече изпаднала в многобройни и непосилни дългове, както и сам той признава, така че след Ананий митрополитите са решили да изберат (в 1761 г.) Пелагонийския[7] Арсений, тъй като са нямали личен интерес към затъналата икономически катедра. Така е избран за архиепископ Арсений, при когото задълженията на тази църква не само не намаляват, но напротив – с много се увеличават.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

Извънредно трудно е да разделим действията на лицата на Пресветата Троица в света, да наречем неизразимата и тайнствена Божествена Сила поотделно с имената на Отец, Син и Свети Дух. Светите имена отчасти се проясняват за нас в Църквата, в историята на изкуплението на човешкия род. Именно в това проясняване се състои делото на християнското богословие. Но и в богословието, и в църковното домостроителство Светият Дух си остава най-тайнствената ипостас. Богословите са единодушни, че природата и действието на Светия Дух стават за нас съкровени едва когато са именувани. Какво да кажем за природата и културата, които въобще са извън зрението на богословите? Тук са възможни само догадки и предчувствия. Но нека в реда на предположенията и непретенциозните мисли бъде позволено и на един не-богослов да вземе думата.

Преди всичко можем и сме длъжни да установим, че Светият Дух действа и отвъд пределите на Църквата; че ако най-ясното Му и могъщо действие се проявява в тайнствения живот на Църквата и в духовния живот на светците, то няма и не може да съществува място, което е чуждо на Неговото дихание. „Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, – и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи” (Пс. 138:7-10). Неслучайно този химн за Божието вездесъщие започва с името на Духа. Всички ние знаем и повтаряме: „Вятърът духа, дето иска” (Иоан 3:8), „дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17), отричайки – като следваме Църквата – каквото и да е нормативно, закономерно, каноническо ограничаване на Неговата сила, макар в църковното домостроителство Неговите дарове да действат като норма, закон и канон. В някаква степен ние мислим действието на Светия Дух в света като по-обемащо, отколкото действието на Сина Божи като Изкупител, не като Божествен Логос. По законите на еклисиологията спасението извън Църквата е невъзможно, но то става възможно за нас в свободата на пневматологията. Светият Дух говори от устата на езическия пророк Валаам и дори на неговата ослица.

Отваряне на целия текст