Автор Прот. Николай Афанасиев

1.

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят“ (1 Иоан. 2:15-16). И в двете посочени изречения става дума за отношението към космоса. Бог е възлюбил света, а човекът е длъжен да не обича света, понеже, ако обича света, значи няма любовта на Отца. Отношенията на Бога и човека към света не съвпадат. Това, което Той е възлюбил, човекът е длъжен да не обича. Можем ли да примирим това противоречие, ако наистина е противоречие? Както и да решаваме проблема с текстовете от Йоан, несъмнено е, че Евангелие според Йоан и Първо послание от Йоан принадлежат на един и същ автор. Дори и това да не е така, то в самото послание откриваме аналогично на Иоан 3:16 изказване: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан. 4:9). Ето защо ние трябва решително да се откажем от опита да разрешим намиращото се пред нас противоречие, като приписваме изказванията на различни, макар и много близки по дух автори. Но може би тук нямаме противоречие, а две различни разбирания за космоса? Не можем априори изцяло да изключим подобно предположение въз основа на това, че тези различни понятия се срещат при един и същ автор. Възможно е тези различни понятия за космоса да са били продиктувани не само от неустойчивото съдържание на понятието за космос, но и от това, че самият космос не е оставал един и същ в хода на историята.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

1. Евхаристията като Литургия

Православното предание е иманентно литургично. За православието „Църквата живее в Евхаристията и чрез Евхаристията“, а конкретната форма на Църквата – това е храмът, където се извършва тя и на който православният народ е дал нейното име (т. е. храмът се нарича също така и „църква“).[1] Целият свят е литургия, всемирна (космическа) литургия, която възнася цялото творение до Божия престол. Православното богословие е славословие, литургична изява, то е евхаристийно богословие.

Но какво означава това за човека на нашето време? Начинът, по който гледаме на света и на живота, се е променил твърде съществено в сравнение с византийския период и продължава да се променя толкова радикално под натиска на най-новите философски, научни, социални и пр. изменения, че човек се пита днес: какво може да му предложи православният литургичен живот? Това питане придобива обезпокоителни мащаби, ако се замислим върху факта, че съвременното човечество преминава през много сериозна криза в отношенията си с Църквата. Западната култура, която е закърмена с идеалите на християнството, се дехристиянизира радикално, а Църквата, която вече се занимава с послания от отминали епохи, все по-малко вълнува съвременния човек. Западнохристиянският свят осъзнава вече проблема със секуларизацията в цялата му сериозност. Но възможностите, с които разполага нашето Предание – една традиция, която живее под тежестта на дихотомията между свято и мирско в света – водят този свят до повече проблеми и до по-малко решения.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

Съдържанието на „Легенда за Великия Инквизитор“ на Достоевски е достатъчно известно, за да има нужда да бъде преразказвано отново. Онова, което искам да отбележа обаче, е колко често вставената в романа Братя Карамазови новела е била свеждана само до речта на Инквизитора – до тази наистина разтърсваща, демонически-дръзка „пледоария“ срещу донесеното на света от Христа, която толкова пъти е произвеждала своя хипнотизиращ ефект върху интерпретаторите, та в края на краищата напълно се е откъснала от контекста не само на романа, но дори и от по-конкретния контекст на „Поемата“, разказана от Иван Карамазов.

И макар че напълно си давам сметка за невероятното предизвикателство, което представлява тази, може би по-каверзна от Ницшевата, „преоценка“ на провъзвестеното и извършеното от Христа, на мен все пак ми се струва погрешно това редуциране на „Легендата“ единствено и само до речта на Инквизитора. Дори и най-повърхностно погледнато, тя не се изчерпва с тази „реч“ и може да се каже дори, че цялостният, пълният „текст“ на „Поемата“ се състои колкото от неудържимото, не можещо да се завърши словоизвержение на Инквизитора, толкова и от ненарушимото мълчание на Христос пред него. Защото макар, както е известно, в „Легендата“ Христос да не произнася нито една дума, Неговото безмълвие съпровожда като парадоксално, успоредно, цялостно слово всички думи и възклицания на „събеседника“ Му.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

1

Историята на късновизантийския период – от осмото до петнадесетото столетие, все още не е написана докрай. Това означава, че един етап от нашата собствена църковна история, който е продължил столетия наред, все още не е видян, нито е оценен в цялата своя сложност, в своите „разриви и връзки“. Странен навик на православния ум е винаги да проявява слаб интерес към Византия, така че тя е оставала територия или на „светски“ историци, или на авторитети, които са специалисти по някакви специфични проблеми. Независимо обаче от изобилието от монографии, не съществува нито една история на Византийската църква в пълния смисъл на тази дума – като опит да се опише и разбере изминатия исторически път, да се намери цялостна историческа перспектива. Някак си цели векове сякаш изпадат от паметта на Църквата; на фона на византийските „Средни векове“ вниманието на историците се спира само върху отделни лица и събития. А това прави всеки опит за бърз общ преглед на Византия изключително труден. Единственото, което може да се направи, е да се даде „усещането“ за византийския проблем – проблема за действителното значение на този хилядолетен етап от нашия исторически път.

Отваряне на целия текст