Автор Евгений Н. Трубецкой

Продължение от „Теодицеята“

1. Светът и Божият замисъл за света. Против гностическото разбиране на Софѝя

За да може поставеният в края на предишната глава въпрос да се разреши по един или друг начин, трябва последователно да се върви по същия път, по който вървяхме и досега: необходимо е отново да разпитаме онази наша интуиция за абсолютното, за всеединното съзнание, която лежи в основата на всяко човешко съзнание.

Единственият път на философията, който в дадения случай ни води към целта, това е древният диалектически път на Сократ и на Платон. Задълбочавайки се в своето индивидуално съзнание, осъществявайки поставеното от Пития изискване „познай себе си“, в основата на всяка моя представа и мисъл ще намеря друго съзнание, което е преди моето и е повече от моето: съзнание, съвпадащо с истината, вселенско и всеобемащо. По отношение на него всяко ограничено, човешко съзнание е неголям и кратък откъслек. Съзнанието на човешкия индивид е неизбежно фрагментирано: за да може да бъде снета тази индивидуална граница, за да прочета моите откъслечни преживявания в контекста на всеединната истина, аз трябва да възпълня своето съзнание със съборното съзнание – за да се издигна чрез мисълта си над лъжовните преживявания на моята индивидуална психика, трябва да встъпя в диалог с другите: затова защото всеединното съзнание, което се възвисява над всички съзнаващи и мислещи субекти, е това, което обединява всички.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

В периода от 9.9.1944 до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа“. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ“ (народни маси). Но дори и „народът“ няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек“ на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат“. „Пролетариатът“ е противопоставен на всички останали от „народа“ и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени“, е необходима „диктатура на пролетариата“, която е „фактически терор и върху самия пролетариат“.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това, от своя страна, изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото“, защото, както беше отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Отправната точка на цялото християнско богословие на творението е специфично библейското понятие – автентично и уникално християнско – за сътворяването ex nihilo, от нищо. В действителност изразът „от нищо“ не е употребен в разказа за Сътворението. Той се използва само веднъж в Стария Завет: „Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо, и че тъй е произлязъл и човешкият род“ (2 Мак. 7:28). Положението, че светът е сътворен от нищо, е една от най-централните християнски истини. В определен смисъл творението, целият сътворен космос, са нищо. Всичко, което съществува, произлиза от Бога. Само че сътвореният свят, включително и човекът, не е някакво разширяване на божествеността. Произлязъл от нищото, сътвореният свят започва да съществува, предполагайки време, в което тварите не са съществували, докато Бог, от друга страна, съществува вечно. Така, различаването между християнската идея за сътворението и идеята за сътворението във всички останали нехристиянски възгледи върху произхода на света е действително едно от най-поразителните неща, с които ние трябва да започнем.

Във времето на ранните Източни отци господстващата философия е била тази на платонизма и аристотелизма, които не са позволявали никаква идея за каквото и да било сътворяване от нищо. Както за Платон, така и за Аристотел, материята е била вечна. За християнските автори обаче представата за сътворението от нищо е съдържала в себе си едно абсолютно различаване между Бога и творението. Точно тази разлика е изразявана от времето на св. Атанасий Велики и неговия спор с арианите относно термина природа. Бог е несътворена природа, докато тази, която тварните същества притежават, е сътворена, а следователно и напълно различна природа.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Преди години о. Александър Шмеман написа текст върху богословието на времето, който озаглави „Чаша (Потир) на вечността“.[1] Заглавието на настоящото есе има за цел да съживи размишленията на о. Шмеман върху времето, на които тук предлагам моя отговор.

1. 1. Богословие и хомогенност

Нито една точка в пространството не е изключителна. Няма никаква разлика във величината на физическото свойство – да речем, фут или метър – тук и в която и да било друга точка от пространството, или, за да сме по-точни, няма разлика между това, което една единица за измерване отмерва тук, и онова, което същата или която и да било друга единица за пространство ще отмерва където и да било по Земята или пък във Вселената. Пространството е едно и също както тук, така и там, навсякъде и където и да е. Казано с прости думи, пространството е хомогенно. Не е изненадващо следователно, че в основата на всичките наши недоразумения относно времето лежи именно грешката да мислим за него от гледна точка на пространството – ще рече, да мислим за времето като за някакво хомогенно измерение, по подобие на пространството, и по този начин да се опитваме да извличаме нашето разбиране за нещо, което е хетерогенно, от друго, което в качествено отношение е неговата противоположност. Така ние приемаме, че единиците за време – да речем, един час или един ден – са като всичко останало: мислим, че този час е същият като всички останали часове от деня, но, разсъждавайки по този начин, какво сравняваме в действителност? Защото всички ние добре знаем, че има часове, които са дълги, както и други – които отминават бързо; че някои часове са безгрижни и не изискват никакви усилия, докато други изглежда, че се проточват сякаш очакването прибавя тежест. А след като дори времето може да бъде сбъркано с пространството, то тогава всичко, наистина всяко едно нещо, е разбирано по същия начин – от гледната точка на пространството. Нашето научно разбиране за света е изключително пространствено точно затова, защото пространствеността възприема нещата в света като хомогенни и позволява сходно с това „хомогенизирано“ познание – познание, което може да претендира за валидност, която е едновременно универсална и обективна. Ние познаваме нещата така, както ги срещаме в пространството, като притежаващи свой размер, който може да бъде определен, както и тежест, но не знаем какво означава да разбереш едно нещо от гледна точка на времето. Това върховенство на хомогенността в нашето мислене има някои особено вредни последици, когато бъде приложено в богословието. Фактът, че ние винаги трябва да започваме от опита да докажем съществуването на Бога (ако Бог не е пространство, подобно всичко останало, дали Той съществува, и как нещо, което не е нещо, може да съществува?), вече свидетелства за това, че богословието остава подчинено на изискванията на едно мислене, което е детерминирано от пространството. Фактът, следователно, че богословието не е намирало време за времето, не би следвало да ни изненадва.

Отваряне на целия текст