Автор Марио Коев

Преди всичко пространственият наглед е този, който демонстрира взаимопроникването на сетивния и духовния израз в езика. Тъкмо в най-общите изрази, които езикът създава за обозначаване на духовните процеси, най-ясно се проявява решаващото съдействие на пространствената представа. Дори във високоразвитите езици все още се среща това „метафорично” предаване на духовни определения с помощта на пространствени.[1]

Както стана ясно, пространството е културен обект. То се променя, като по този начин динамизира амбивалентността на символите. Ако се върнем отново към символа на златото, бихме могли да кажем, че ако „в началото” неговото двойно съдържание все пак удържа съзнанието за потенциалната опасност от злото, днес вече точно това съзнание не функционира. В съвременната култура символиката на златото се възприема най-вече метафорично и като предмет на историческо познание. Думата „злато” е радикално обективирана в своята финансово-икономическа стойност и съответно символните ѝ съдържания са редуцирани до златото-пари. Реално символът не е премахнат, а функционира сега единствено в своята „долна” част, в негативната си символна стойност. С други думи, макар и да изглежда, че символът е абстрактен, той практически не е такъв. Разбира се, не е загубено напълно знанието, че златото има и различно от това смислово значение, но то се реализира преди всичко в творчеството, в изкуствата – в прозата, поезията и т. н. Така неговото цялостно понятие постепенно се банализира поради самата темпорална специфика на използването на символи и метафори в изкуството и изобщо в живота. Idеatum-ът на златото става по-малък от неговата идея. Оттук се губи и усетът за реалността и на негативната символна стойност. Тя се трансформира във финансово-икономическа, като по този начин се материализира. Това я прави „невидима”, тъй като нейните потенции вече са се осъществили, т. е. не са потенции.

В своя етос обаче Църквата удържа непроменимостта на символните съдържания. Вътрешното пространство-време на Църквата е онтично вертикално пространство-време и неговата стрела е, така да се каже, есхато-метафизична, докато човешкото общество живее само и единствено по хоризонталата на потенциално безкрайната история.

Отваряне на целия текст

Автор На Чешките земи и Словакия митр. Христофор (Пулец), архиеп. Георгий (Странски)

Появата на православието

Историята на православното християнство на териториите на днешните Чешка република и Словакия може да бъде проследена от средата на 9 в. до 863 г., когато св. равноапостолни братя Кирил и Методий идват от Константинопол в Моравия. Тяхната мисия идва в труден момент. Княжеството на Велика Моравия вече е приело християнството, но не е имало организирана църковна структура. Страната е раздирана от вътрешни и външни светски и църковни спорове и от конфликти с немските баварски епископи. В същото време тя се бори за независимостта си от немския крал Лудвиг. Св. Кирил и Методий ръководят Моравската мисия повече от три години. Те превеждат Св. Писание и някои богослужебни книги на славянски език. Моравия е едно от местата, от които православието ще се разпространи сред други славянски племена и народи. Така националната идентичност, науката и културата процъфтяват.

Тази успешна мисия е унищожена след смъртта на св. Методий през 885 г., тъй като по настояване на Римския папа Стефан V, който е погрешно информиран за нея, всички ученици на двамата св. братя, включително изтъкнатият наследник на св. Методий, еп. Горазд, са принудени да напуснат страната. Православното присъствие оцелява в днешна Словакия поради близостта си до и влиянието на Киевска Рус, до налагането в края на 17 в. от Виенския двор на църковната уния с Рим.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

1

Конструктът „православна цивилизация”, въведен в края на 90-те години от С. Хънтингтън в книгата му Сблъсъкът на цивилизациите и възроден напоследък от определени геополитически среди в Русия (представящи ни тази последната като безспорна „метрополия” на въпросната „цивилизация”), греши не просто като стилизира грубо цивилизацията на цял ред страни (с различна от Русия история) единствено под признака на (общото с нея) изповедание. Там е работата, че този конструкт тенденциозно и без грижа за историческата фактичност представя Русия още и като образцово православната, собствено православната страна, в чието православие няма нищо по-различно от православието въобще. Но ако това е така, не ми изглежда лишено от смисъл да припомня тук какво (още) има специално в „цивилизацията” на Русия и действително ли православна, като в останалите страни, е нейната специфика.

Защото наистина – ако не се предадем лесно на едрите (и по същество безграмотни) стилизации, ще трябва бързо да си дадем сметка, че „православната цивилизация” именно на руска почва показва – чисто исторически – дълбоко проблематично и противоречиво битие.

Отваряне на целия текст

Автор Етел Киш

Православието в Унгария в началото на 20 век

Законовите основания за дейността на Православната църква, официално призната от Австро-Унгарската монархия, са дадени със Закон 9 от 1868 г. С него се дава автономия и свобода на използване на езика на всички равнища на църковната администрация и в църковните училища, като се санкционира съществуването на Румънската митрополитска катедра в гр. Нагисебен – Сибиу и нейната независимост от сръбската юрисдикция. На практика основаването ѝ е провъзгласено от Събранието на трансилванските румънци в 1864 г. Законът от 1868 г. предписва православните епископи да имат постоянни мандати в Горната камара на Унгарския парламент, като следствие от Declaratorium Illiricum, който е регулирал въпросите, свързани с православието през 18 в.

През май 1848 г. на Сръбското национално събрание в сан на патриарх е издигнат Сремскокарловацкият митр. Йосиф (Раячич; † 1861 г.), за да се подчертае неоспоримата му роля като водач на сръбския народ в Хабсбургската империя. През декември с. г. имп. Франц-Йосиф I потвърждава това решение, почитайки така ролята на митр. Йосиф като водач на сърбите против унгарската революция от 1848-1849 г. Така, след няколко години на прекъсване, патриаршеският титул е възстановен със Закон 9. Междувременно, с указ от 1855 г. Вселенската патриаршия е утвърдила автономията на Карловацката епархия – архиепископия. Карловацкият митрополит-патриарх е избран от общото събрание на сръбските вярващи в Унгария. По същия образец митрополитът на Нагисебен е избран от събрание на православните румънци в Трансилвания, но според закона резултатът от избора е трябвало да бъде утвърден от унгарския крал (в случая Франц-Йосиф). Закон 9 от 1868 г. отменя юрисдикцията на Карловацката митрополия над цялата територия на Унгария, която от 18 в. се е разпростряла в цялата територия на Хабсбургската империя.

Отваряне на целия текст