Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Йон Бриа

Fr Ion BriaИзследванията през последните години доказаха не само съществуването на християнството в Добруджа и на север от Дунав през 4-5 в. (раннохристиянския храм в Слевен-Олт и християнската базилика в Сучидава), но и активното участие на местната църква във вселенските събори (Теофил Готски на събора в Никея 325 г.), в поместните събори (Сардикийския, 343 г.), както и в богословските спорове от онова време. В 4 в. в романизираната Дакийска църква се появяват йерарси (епископите на Томи), богослови и църковни писатели, чиито достойнства и авторитет са се признавали от отци на Източната и Западната църква като св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, който в Дакийския регион е и пряк свитетел на случващото се с християнската вяра.

Известни са също участието на скитски монаси-мисионери в христологичните спорове, станали повод за свикването на Петия вселенски събор (Константинопол, 553 г.), календарните изчисления на Дионисий Млади, преводът на Библията на готски език, направен от (В)Улфила и преди всичко ролята на св. Йоан Касиан в отношенията между главните центрове на християнството на Запад и на Изток. Св. Йоан Касиан е роден в 365 г. – в семейство, живеещо близо до устието на р. Дунав, в Добруджа. По-късно става монах като се подвизава във Витлеем и в Египет. Дякон е, редом до св. Йоан Златоуст, в Константинопол, и свещеник – в Антиохия или в Рим. През 416 г. стига и до Марсилия (Франция), където основава известен манастир и където блажено почива в 435 г. Благодарение на трудовете си За правилата на общежителните манастири, Беседи на скитските отци, За Въплъщението Христово св. Йоан Касиан може да бъде наречен родоначалник на древното румънско богословие.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан (Икономцев)

Archim Ioann Ekonomtsev1. „Откриването” на исихазма

Руската църковно-историческа наука „откри” исихазма през втората половина на 19 в. Това звучи, разбира се, парадоксално. Исихазмът прониква в Русия дълго преди споровете на Солунския архиеп. Григорий Паламà и калабрийския монах Варлаам за природата на Таворската светлина. И оказва решаващо въздействие върху нашия духовен и културен живот. Исихазмът никога не умира в руските манастири, даже и в така тежкото за православието време на реформата на Петър Велики. Ярките му прояви са свързани с прославата на велики руски светци като преп. Сергий Радонежки, 14 в., Нил Сорски, 15 в., св. Тихон Задонски, 18 в., преп. Серафим Саровски, 19 в., а и на известния старец Амвросий – 19 в. Заедно с това в официалните издания на „най-православната руска държава” (удивително, но факт!) привържениците на Паламà са наречени не по друг начин, а сектата „на исихастите” или „на паламитите”.[1]

„Откриването” на исихазма е обусловено от протичащ обрат в руското богословие при Московския митр. Филарет – към изворите на църковността – и от общия подем на руския духовен живот. В 1860 г. в Киев е публикувано първото изследване, посветено на исихазма. Става дума за книгата на игумен Модест Свети Григорий Палама, митрополит Солунски, поборник на православното учение за Таворската светлина и действията на Бога. Сега тази книга е безвъзвратно остаряла и едва ли някой, освен тесен специалист, би я прочел от начало до край. Тя обаче бележи много важен етап от историята на нашата богословска мисъл – исихастките спорове от 14 в. привличат вниманието на руската богословска наука и са осъзнати като едно от най-важните събития в живота на православието, което не е загубило значението си и в ново време. Едновременно с това книгата на игумен Модест е полемично съчинение, не само възкресяващо исихастките спорове, но и пренасящо ги в 19 в. Трудно е да очакваме от автора напълно обективни преценки. Целта му е да докаже и по-точно да декларира безусловната правота на православното учение на св. Григорий и да разобличи грандиозния антиправославен заговор на папизма, чието оръдие в книгата е монах Варлаам, пристигнал от Италия във Византия, с таен замисъл, според автора, да превземе „крепостта на православието” – атонското монашество.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

G Th KaprievВъпросът за учителската позиция и съответните отношения в духовната и интелектуалната култура на Византия изисква прокарването на строгата разлика между теологията в собствен смисъл на думата и теоретичната философия. Теоретичната философия се определя като систематичната дискурсивна дейност на човешкия разум, която пита за биващото доколкото е биващо и свързаните с него тематични сфери. Спекулативната теология се схваща като висша част на първата философия. Богословие в собствен смисъл на думата е мистичният опит от самооткровяването на Бога. Теологията никога не се превръща в учебна дисциплина. Тя е богодаряваният връх на духовните упражнения. Във Византия няма специализирани богословски училища и не възникват никакъв тип ордени.

Аскетичният път към теологията е строго персонален. Философията обаче също е лично дело. Наистина, елементарното философско образоване е част от общата образователна система. Във Византия обаче не възниква университет в точния смисъл на думата. Високите философски нива се изучават обикновено в частни школи. Дори образователната процедура в ситуативно разкриваните висши философски училища няма строга програма, а е зависима от интересите на преподаващите и обучаващите се. Както в случая на духовното, така и на интелектуалното става следователно дума за образователен процес, протичащ в лични учителско-ученически отношения. Но разликата между конституирането на тези отношения е огромна.

Различни са и източниците ни на информация. Докато относно интелектуалната ситуация сме принудени да се осведомяваме от автобиографични свидетелства и чрез поведението на отделни мислители, отношението учител-ученик в сферата на духовното е нормирано посредством монашеските правила и наставления, както и чрез писмовното дело на големи аскетически авторитети.

Отваряне на целия текст

Автор Анна Б. Ванкова

monksЧаст от историографията и изворовата база е склонна да разглежда монасите сред основните причинители на безпорядък и като дестабилизиращ фактор в тогавашното общество.[1] В тази статия ще се спрем, освен на подобни случаи, също и на тяхната омиротворяваща дейност при социални конфликти.[2]

Защо точно монасите? Питър Харанис привежда следните фактори, превръщащи монаха във влиятелен елемент от византийското общество[3]: тяхната сумарна численост, степен на организираност, ясно изразен стремеж в отделни случаи към лидерство и система от възгледи, която поставя акцент върху простотата, доброжелателността и любовта.[4] Освен това той подчертава, че „монасите са смятани за духовна сила, от която зависи самата безопасност на империята”.[5] По този път върви и Френд, името на чиято статия обвързва оцеляването на Източната Римска империя тъкмо със съществуването на монашеството и сътрудничеството с него на имперската власт: „Като хора на своето време, императорите споделят благоговейното отношение на своите поданици към монасите. Почти веднага с пристигането си на Изток Константин осъзнава важността на монашеското движение като сила, консолидираща християнската монархия… Действията на Константин показват неговия пълен разрив с идеологията на миналото и акцентират върху бъдещия съюз на трона с монаха, … просъществувал през цялата история на Византия”.[6] „Вероятно не би било твърде свободно предположението да говорим за монасите като за сила между другите сили, дали възможност на Източната Римска империя да преживее кризата, съкрушила през 5 в. Запада”.[7]

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

Exarch StefanУволнението от поста екзарх на Българската църква на Софийския митр. Стефан (Шоков) заема особено място в историята на руско-българските църковни отношения. Този ярък, но нееднозначен йерарх е добре известен в православният свят и особено в България. Архипастирът е оставил спомен за себе си като за патриот и като църковен политик, направил много за своята страна. На живота и дейността на митрополита са посветени статии, публикации, форуми и монографии.[1] При все това предпоставките и обстоятелствата около неговото уволнение от поста екзарх и до сега не са намерили в изследванията необходимото отражение.

Митр. Стефан (Стоян Попгеоргиев Шоков) е роден на 7.9.1878 г. в семейството на беден свещеник. Завършва Киевска духовна академия като кандидат на богословието. В 1910 г. приема монашество. В годините на Първата световна война се намира в Женева, а сетне и във Фрайбургския римокатолически университет, където защитава докторска дисертация. В Европа бъдещият екзарх взема активно участие в икуменическите мероприятия.[2] По сведения на Съветското министерство на външните работи в Лондон митр. Стефан става член на масонска ложа.[3] В 1921 г. е ръкоположен за Макариополски епископ, 1922 г. става Софийски митрополит, а в 1926 год. – член на Синода. По-късно той разказва поверително на председателя на Съвета по делата РПЦ, Г. Г. Карпов, за близкото си познанство с народния комисар по външните работи на РСФР – СССР Г. В. Чичерин. Разказва даже, че по указание на Чичерин е посещавал Англия и Швейцария с определена важна мисия.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Дякон Сергий Уваров

Archbishop Michael ChubНастоящата статия насочва вниманието на читателя върху богословските идеи, съдържащи се в уводния параграф към лекционния курс по История на древната Църква на свещ. Михаил (Чуб) (бъдещия архиепископ; 1912-1985).[1] Според мнението на автора, тези мисли предизвикват определен интерес, както ще бъде показано по-долу.

Този текст, който представлява авторски ръкопис (автентичен автограф) и който се съхранява в Синодалната библиотека на Руската православна църква, е бил написан през 1953 г. и досега не е бил публикуван, както и никъде не е бил цитиран. Той обаче съдържа редица дълбоки мисли върху предмета и целите на църковната история като богословска наука.

Ако М. Е. Поснов, издал в София през 1937 г. своя монументален труд История на Християнската църква (до разделението на църквите през 1054 г.), е написал, че „… на изследването от страна на църковната история подлежи всичко, в което се е изразил и в което се изразява животът на обществото Господне, наречено Църква, което устройва вечното спасение на хората”,[2] то свещ. Михаил (Чуб) прави следната съществена уговорка: „… Необходимо е да се знае и помни, че историята на Църквата преди всичко е съставена от това, което отговаря на непосредственото ѝ предназначение, а не от това, което само бива украсено от нейното свято име… Значимостта на църковните събития изобщо не трябва да се измерва чрез външното положение на един или друг деятел”.[3] Така младият богослов призовава да се вглеждаме в дълбочината, в духовния смисъл на историята, а не да се занимаваме само със съставяне на описания на външната канава на събитията.

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Бибихин

Vl BibihinСловото в прослава на имп. Константин е прочетено от Евсевий в 30-та година от управлението на юбиляра, т. е. 336 г. – година преди смъртта на същия – и, съдейки по обръщенията в текста, е произнесено в присъствието му. Подир въведителния Пролог[1] започва възхвалата, но възхвала не на Константин.

„Днес празнуваме великия цар. Да се възрадваме, царски ученици, на празника, вдъхновявани от учението на Св. Писание, защото на тържеството ни предстои Самият велик Цар. Велик наричам Този, Който е наистина велик и за Когото говоря (и нека слушащият ме владетел не се разгневи, но по-скоро одобри това отнасяне на хвалбите към Господа), понеже е отвъд границите на всичко – върховен, най-велик, най-могъщ; Негов трон е небесният свод, а земята – подножие за нозете му. Никой не може по достойнство да обхване битието Му и неизречимият блясък на окръжаващата Го слава не допуска погледа на човешките очи до божественото Му величие”.[2]

Императорът е едва споменат. Обърнали са му бегло внимание. Не се обръщат към него. Слушателите се приканват да видят невидимото над церемониалната сцена. Евсевий призовава към великото присъствие на Всевишния.

„Негови служители са небесните войнства, Неговите дружини, върховните сили, задължени да Му се подчиняват – на Него, техния господар, владетел и цар. Безбройно множество ангели, сонмът на архангелите, хорът на светите духове черпят от Неговото сияние като от извор на несекваща светлина, отразявайки я в себе си. Наистина, всяка светлина и особено божествените безтелесни умове, пребиваващи отвъд пределите на небесния кръг, славят най-святия Владетел с възвишени и чисти хвалебни гласове. Като лазурна завеса безкрайният простор на небесата се разтваря между тези, които са вън, и които обитават в царственото Му жилище; и по кръга на цялото това пространство вървят по предначертан път в чест на своя Владетел и Слънцето, и Луната, с останалите небесни светила – като факлоносци, обкръжили входа в царския дворец”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Е. Захаров

G E ZacharovПослание на еп. Герминий против арианите, които вече се подписаха под решенията на Ариминския събор, знаейки че са постъпили лошо[1]

Аз, епископ Герминий, вярвам и изповядвам, че един е истинният Бог Отец, вечен, всемогъщ, и Христос, единственият Негов Син и наш Господ Бог, от истинния Бог Отец истинен Божи Син, роден преди всичко, по божественост, любов, величие, сила, слава, живот, премъдрост, знание – подобен във всичко на Отца, като роден Съвършен от Съвършения. Приемаме въчовечаването от Дева Мария, което пророците са предсказвали като идващо и за което като за станало учат гласовете на евангелистите и апостолите, Неговото страдание и смърт, и Възкресение и Възнесение на небесата; вярваме, изповядваме и че в края на света Той ще слезе да съди живите и мъртвите и да въздаде на всекиго според делата му; и в Светия Дух, сиреч в Утешителя, Който ни е даден от Бог Отец чрез Сина.

Рескрипт на Герминий до Руфиан, Паладий и другите

До владиците, най-религиозни братя Руфиан, Паладий, Северин, Нике, Хелиодор, Ромул, Мукиан и Стеркорий – Герминий желае да са здрави в Господа.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме