Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Георги Флоровски

M O GershenzonМихаил Гершензон,[1] който почина тази година в Москва, заема видно място сред историците на руското общество. В Московския университет той получава солидна подготовка в историческата методология от проф. Павел Виноградов (по-късно сър Пол). Историята на древна Гърция е първата област на подготовката му, а неговата първа публикация има за предмет аристотеловата Конституция на Атина като исторически извор. Външни обстоятелства възпрепятстват Гершензон да стане университетски преподавател и той се ангажира с журналистиката. Дори и след това обаче той остава преди всичко учен. Воден от интересите си, той променя областта на своите изследвания и започва да се занимава с историята на Русия през 19 в. Гершензон винаги работи с извори. Всяка нова негова работа предполага пълно преразглеждане на източниците и много непубликувани извори влизат за първи път в обръщение чрез него. Само това е достатъчно значим аргумент за нашето признание. Гершензон обаче никога не остава просто обикновен събирач на документи, нито в своите изследвания се ръководи от любопитството на антикваря. Той събира само това, което му е необходимо за синтеза в изследването му. Стреми се да бъде не просто повествовател или разказвач, а интерпретатор на живота, опитва се да открие ръководната формула за еволюцията на руското общество. Вдъхновен е от психологическата и философската интерпретация на човешката цивилизация.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Knez Lazar i kneginja MilicaДвете десетилетия до Косовската битка в сръбската история са много богати на събития и значими личности. Макар да съществуват задоволителен брой съвременни извори, все още има събития и явления от този много важен период от нашата история, които не са добре познати.

Безспорно, едно от най-важните събития, които предхождат битката при Косово е смяната на владетелската династия в Сърбия. След около двувековно управление престава да съществува династията на Неманичите, въпреки че малко преди това тя достига върха на своя успех в личността на цар Стефан Душан и на непосредствените му предшественици. Още преди това неочакваната смърт на цар Душан през 1355 г. отваря и ускорява бурните събития, които през това десетилетие са факт в историята на всички балкански народи. Последният владетел Неманич, цар Стефан Урош (1355-1371), умира в края на 1371 г., а легитимен владетел в родните сръбски земи след гибелта на крал Вукашин[1] в битката при Марица[2] (26.9.1371 г.) е неговият син Марко Марнавчевич (в народните песни Марко Кралевич), тогава османски васал. А известно е, че големият род Марнавчевичи не успява да спечели доверието нито на народа, нито на сръбската държава, дори народното предание осъжда Марнавчевичи, крал Вукашин и брат му – деспот Углеша, като узурпатори на владетелския трон, независимо от това, че те загиват, бранейки наследството на Неманичите от неверниците-османци. Това сведение не е маловажно, ако се има предвид, че и сам княз Лазар загива в стълкновение с неверниците: той е светец и е признат за легитимен наследник на светородната династия, макар и да не произлиза пряко от Неманичката лоза.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

St Seven SaintsХронология и методология

В настоящата презентация ще се опитаме да представим широката палитра от преводна светоотеческа литература от гръцки език в Първото българско царство, като отчитаме контекста и зависимостите, влиянията и историческите събития на епохата, за да получим максимално приближение до контекста на духовния живот и литературните вкусове в Първото българско царство, доколкото това е възможно въз основа на запазените от онова време документи. Трябва да се има предвид, че редица преводи са запазени само фрагментарно или през по-късни преработки; за други пък имаме само косвени податки, без да е запазен самият им текст. На трети са запазени само заглавията. За разлика от славистичните изследвания в областта тук няма да се интересуваме от оригиналните старобългарски или по-ранни славянски съчинения, писани още при Моравската мисия на св. братя Кирил и Методий, нито ще разгръщаме работата към всякакви литературни съчинения – чисто исторически, хронографски, природонаучни и др., каквито също са били превеждани в средновековна България.[1] Тук ще се съсредоточим върху високата патристична книжнина, нейната функция и влияние в църковния живот в Първото българско царство (864-1018).

Като пазители на православното предание, отците на Църквата представляват автентични изразители на нейното учение и затова са особено важни най-вече за всекидневния богослужебен живот, за манастирската дисциплина, за каноничното право – онези от тях, които са писали канони. Също така тяхната мисъл задава самия етос на православния начин на живот по пътя на спасението, свързана е с историческите форми на функциониране на Църквата в света. Както ще видим, това е добре известно на средновековния български преводач, така че той бързо се ориентира в ценните светоотечески текстове, имащи практическо значение за него. Със сигурност неговите книжовни предпочитания са непосредствено обусловени от онова, което се чете най-често в Константинопол и в другите византийски интелектуални центрове по онова време.

Отваряне на целия текст

Автор Русенски митр. Наум (Димитров)

Metrpolitan Naum of RusseВ настоящето изложение ще се опитаме да представим в най-общи щрихи, въз основа на опита на Българската православна църква – Българска патриаршия, основите и историческото развитие на църковно-държавните отношения в България. Една държава с богата и превратна история, която вече дванадесето столетие е белязана от принадлежността на българския народ към християнския свят и култура. Преднамерено наблягаме върху елемента на културата, тъй като големият български избор от втората половина на 9 в. е избор не просто на политическа или вероизповедна, но и на културна принадлежност. Нещо, което е блестящо и немногословно изразено в често цитираното определение на видния руски учен акад. Дмитрий Лихачов за България като „Държава на Духа“.

Ако обаче на Църквата в България от самото начало и в историческа перспектива е била подсигурявана възможността да бъде носителка на новата християнска духовност и култура, то това е така благодарение на инициативата и на щедрата подкрепа, идваща от страна на българската държавност – в лицето на светите и благоверни средновековни български владетели, които, без преувеличение, могат да бъдат наречени „архитекти“ на българския християнски модел. На първо място тук говорим, разбира се, за светия княз-покръстител български Борис I Михаил (852-889; † 907 г.), за българските царе Симеон Велики (893-927) и св. Петър I (927-969) от Първата българска държава, Йоан Асен II (1218-1241) и Йоан Александър (1331-1371) – от Търновска България, и др. Те именно са хората, които могат и е справедливо да бъдат определени като „строителите“ на средновековна България като Държава на Духа – разбира се, в тясно единомислие и съработничество със свещеноначалието, духовенството и книжовниците на Българската православна църква през вековете. За тях и други български владетели борбата за Българска църква е точно толкова тежка и сложна, колкото и политическата борба, а съдбата на двете институции остава тясно преплетена от самото начало и през целия средновековен период.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

St Constantine the GreatМонашеството прониква в новата столица на Римската империя, Константинопол, през Мала Азия. Въпреки някои податки, че манастири в Константинопол се появяват още по времето на имп. Константин Велики, смята се, че разцветът на градската монашеска култура във византийската столица е свързан с управлението на Теодосий Велики (379-395).[1] Факт е, че манастирските общности в Новия Рим обаче отстъпват по авторитет не само на монашеските центрове в Мала Азия, Палестина, Сирия и Египет, но и на манастирските общности в мегаполиси като Антиохия, Александрия и Йерусалим, където вече има формирана християнска култура.[2] Именно там се стичат и най-много поклонници, за да се срещнат с изтъкнати аскети. Там се проявяват и всички нови тенденции в развитието на монашеското движение и култура по принцип. Като новия мегаполис на Източната Римска империя Константинопол бързо фокусира вниманието на всички и заема централно място в пъстрата монашеска география на Византия. „Не минава нито ден в Града без нова проява на монашеския опит, пренасян чрез хора и идеи, идващи от всички краища на източното християнско монашество“, пише Питър Хетли в своето проучване за монашеското движение и манастирите в Константинопол от 350 до 850 г.[3] Наистина, столицата на империята бързо се превръща в пресечна точка на най-разнообразни тенденции в монашеското движение: градско или провинциално, киновийно, идиоритмично или отшелническо, социално ориентирано или с екзотични форми на аскеза, подобно на сирийското.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevПродължение от „Аналогичният изоморфизъм. Слоеве на реалността“

Областите на науките лежат далеч една от друга. Начинът на разглеждане на предметите им е коренно различен. Значението на тази разпаднала се множественост от дисциплини днес се поддържа както от техническата организация на университетите и факултетите, така и от практическото целеполагане на специалностите. По този начин се е загубило вкореняването на науките в тяхното същностно основание.[1]

Какво обаче е това същностно основание на науките? Има ли такова изобщо? Изглежда и това в частност има предвид Гадамер, когато говори за феномена на разбирането, който не само пронизва всички човешки връзки със света, но има самостоятелна валидност и в науката, като се противопоставя на опита да се превърне в научен метод.[2] Нужно ни е да удържим едно разбиране за единството, положено в самата тъкан или произход на различните научни дирения и дисциплини и което ни позволява да подвеждаме отделните науки под общо понятие извън границата на чисто методологическите принципи. Какво би било това единство и можем ли да го артикулираме в степен, която да ни даде някакво право да го ползваме като аргумент?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Danilo IIАрхиепископ Данило ІІ (1324-1337) е единадесетият по ред глава на автокефалната Сръбска църква след св. Сава. В това звание той наследява архиеп. Никодим (1317-1324). Ръководи Църквата в Сърбия по време на двама сръбски владетели: крал Стефан Урош ІІІ Дечански и крал Душан. Между това, говорейки за Данило ІІ като за архиепископ и църковен глава, трябва да се има предвид фактът, че преди да оглави Сръбската църква той е заемал много изтъкнати постове в административно-управленската ѝ структура. Тук преди всичко се има предвид времето на неговото игуменство в „Хилендар“ на Света гора, сетне времето, когато е епископ Бански, след това Хумски и, накрая, архиепископ. Своята, така да кажем, духовна кариера Данило започва като обикновен монах в манастира „Св. Никола“ в Кончул на р. Ибър. През живота си преминава през всички йерархически степени, които може да премине един изряден църковен йерарх.

Заради прегледното изобразяване на Данило като църковен ръководител, ще го разгледаме тук, доколкото изворите ни позволяват, именно във функциите на онези длъжности, които като йерарх е заемал: игумен, епископ и архиепископ.

*   *   *

Даниловият активен живот в Църквата започва в онзи момент, когато, подобно на сина на Неман, Растко,[1] той избягва в манастир. Напуска светската кариера при двора на крал Милутин, а игуменът на Кончулския манастир „Св. Никола“ го замонашва и му дава името „Данииль мнихь“. Не е известно колко дълго остава Данило в манастира на своя постриг, но неговият биограф казва, че самият архиеп. Евстатий ІІ (1292-1309) го извиква в двора и го ръкополага в свещенически сан, т. е. за презвитер.[2] Не остава дълго като презвитер в Архиепископията в Печ при Евстатий – всичко година и половина.[3] Следва изборът му за игумен на манастира „Хилендар“.

Отваряне на целия текст

Автор Йерод. Сергий (Соколов)

Apocalypse Chora monastery„… не ще вече да има време“

(Откр. 10:6)

1. Пророци и пророчества

1.1. Апокалиптичният паралелизъм и пророчествата

Действията на Моисей са дълбоко символични. Той става предобраз на Кормчията, възглавил преминаването на богоизбрания народ през морската бездна на изкушенията. Египетските наказания – с някои изменения – предизобразяват снемането на печатите в Откровението на Йоан Богослов.

Още по-голямо сходство с виденията на ап. Йоан имат пророчествата на Йезекиил. Неговата книга може да бъде наречена ветхозаветният Апокалипсис, една част от който е необикновено сходна с откровенията на апостола-пророк. Богослов-самовидец, който пътешества със Спасителя, той е удостоен със странствания в провиденциалната сфера, където е срещнал своя Учител в преддверията на страшни събития, чийто контури са ни явени във виденията на прор. Даниил.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме