Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Радомир Попович

Danilo IIАрхиепископ Данило ІІ (1324-1337) е единадесетият по ред глава на автокефалната Сръбска църква след св. Сава. В това звание той наследява архиеп. Никодим (1317-1324). Ръководи Църквата в Сърбия по време на двама сръбски владетели: крал Стефан Урош ІІІ Дечански и крал Душан. Между това, говорейки за Данило ІІ като за архиепископ и църковен глава, трябва да се има предвид фактът, че преди да оглави Сръбската църква той е заемал много изтъкнати постове в административно-управленската ѝ структура. Тук преди всичко се има предвид времето на неговото игуменство в „Хилендар“ на Света гора, сетне времето, когато е епископ Бански, след това Хумски и, накрая, архиепископ. Своята, така да кажем, духовна кариера Данило започва като обикновен монах в манастира „Св. Никола“ в Кончул на р. Ибър. През живота си преминава през всички йерархически степени, които може да премине един изряден църковен йерарх.

Заради прегледното изобразяване на Данило като църковен ръководител, ще го разгледаме тук, доколкото изворите ни позволяват, именно във функциите на онези длъжности, които като йерарх е заемал: игумен, епископ и архиепископ.

*   *   *

Даниловият активен живот в Църквата започва в онзи момент, когато, подобно на сина на Неман, Растко,[1] той избягва в манастир. Напуска светската кариера при двора на крал Милутин, а игуменът на Кончулския манастир „Св. Никола“ го замонашва и му дава името „Данииль мнихь“. Не е известно колко дълго остава Данило в манастира на своя постриг, но неговият биограф казва, че самият архиеп. Евстатий ІІ (1292-1309) го извиква в двора и го ръкополага в свещенически сан, т. е. за презвитер.[2] Не остава дълго като презвитер в Архиепископията в Печ при Евстатий – всичко година и половина.[3] Следва изборът му за игумен на манастира „Хилендар“.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevПродължение от „Аналогичният изоморфизъм. Слоеве на реалността“

Областите на науките лежат далеч една от друга. Начинът на разглеждане на предметите им е коренно различен. Значението на тази разпаднала се множественост от дисциплини днес се поддържа както от техническата организация на университетите и факултетите, така и от практическото целеполагане на специалностите. По този начин се е загубило вкореняването на науките в тяхното същностно основание.[1]

Какво обаче е това същностно основание на науките? Има ли такова изобщо? Изглежда и това в частност има предвид Гадамер, когато говори за феномена на разбирането, който не само пронизва всички човешки връзки със света, но има самостоятелна валидност и в науката, като се противопоставя на опита да се превърне в научен метод.[2] Нужно ни е да удържим едно разбиране за единството, положено в самата тъкан или произход на различните научни дирения и дисциплини и което ни позволява да подвеждаме отделните науки под общо понятие извън границата на чисто методологическите принципи. Какво би било това единство и можем ли да го артикулираме в степен, която да ни даде някакво право да го ползваме като аргумент?

Отваряне на целия текст

Автор Йерод. Сергий (Соколов)

Apocalypse Chora monastery„… не ще вече да има време“

(Откр. 10:6)

1. Пророци и пророчества

1.1. Апокалиптичният паралелизъм и пророчествата

Действията на Моисей са дълбоко символични. Той става предобраз на Кормчията, възглавил преминаването на богоизбрания народ през морската бездна на изкушенията. Египетските наказания – с някои изменения – предизобразяват снемането на печатите в Откровението на Йоан Богослов.

Още по-голямо сходство с виденията на ап. Йоан имат пророчествата на Йезекиил. Неговата книга може да бъде наречена ветхозаветният Апокалипсис, една част от който е необикновено сходна с откровенията на апостола-пророк. Богослов-самовидец, който пътешества със Спасителя, той е удостоен със странствания в провиденциалната сфера, където е срещнал своя Учител в преддверията на страшни събития, чийто контури са ни явени във виденията на прор. Даниил.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Studenitsa MonasteryПразнуването на 800-годишнината на манастира „Студеница“ – задужбина[1] на св. Симеон и св. Сава е добър повод да се каже нещо за задужбинарските мотиви в средновековната сръбска държава. Кои са всички поводи или по-добре казано причини за огромната ктиторска дейност в Сърбия по онова време? От какво е вдъхновено най-много ктиторството? Отговаряйки на тези и подобните им въпроси, ще се придържаме на първо място към грамотите за основаване на манастири, като към извори от първи ред. Известно е, че владетелите-задужбинари са строили манастири или епископски църкви, за което са издавали дипломи или грамоти. В грамотите за основаване – като правни документи, в аренгата[2] ктиторът между другото съобщава какво го е подтикнало или подбудило да се реши на ктиторска дейност.[3] Макар че в повечето случаи аренгата е писана в поетична форма, тя съдържа дълбоките духовни мотиви, подбудили дарителя да направи нещо за спасението на своята душа (от тук и самата дума задужбина – нещо да се даде или да се направи за душата).

От задоволителния обем дипломатически материал,[4] който отнася до нашите средни векове, на първо място трябва да имаме предвид запазените грамоти на нашите най-значими манастири. В този смисъл особено значение има т. нар. Тетовски бревиар или опис на цялото имущество на манастира „Тетово“, който започва от 1343 г., т. е. от времето на крал Душан. Описвайки манастирското движимо и недвижимо имущество, този документ ни говори и кой е дарил всичко на манастира и по какъв повод. Недвижимото имущество, нивите, ливадите, лозята са дарявани главно поединично. Мотивите за даренията са много различни. Най-често те са от духовно-религиозно естество и са правени заради душата и нейното вечно спасение след физическата смърт на дарителя. Така, тук присъства казаното в Евангелието, че земните и преходни придобивки в духовно отношение винаги са гибелни.

Отваряне на целия текст

Автор Момчил Методиев

Fr P Vasilkovsky„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание”, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 г. по обвинение в разпространение на „инкриминирана литература” и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент”, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин” е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.

И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г., в Казанлък от „разрив на сърцето” умира един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално” да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

St Gregory PalamasДнес е общоприето, че религиозните спорове през 14 в., които дълго време бяха смятани за дребнави боричкания в рамките на тесен кръг богослови, всъщност отразяват една действителна цивилизационна криза, а резултатите от тях се отразяват дълбоко върху бъдещето на византийското общество и върху следвизантийската епоха.[1] Техните отражения са значителни в балканските страни и в Русия. Разбира се, славяните не са в състояние да допринесат каквото и да било към същността на богословските дебати, но в този период те получават от Византия едно обновено духовно водителство и приемат като свои интелектуалните, културни и идеологически цели на византийския исихазъм.

В специфичния контекст на византийската история терминът исихазъм не може да бъде използван без уговорки.[2] Неговото първоначално значение ни връща назад към 4 в., в първите години на източното християнско монашество, когато еремитите, които живеят в изолация или тишина (ἡσυχία), вече биват наричани исихасти (ἡσυχασταί), за да бъдат отличавани от монасите, които живеят в общежитие (киновитите). С термина исихазъм бива определяно в още по-специфичен смисъл и практикуването на особени техники на дишане, които целят постигането на концентрация в процеса на умната или още известна като Иисусова молитва. Във византийски контекст тези практики стават особено широко разпространени през 13 и 14 в.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Генадий Фаст

Epiphany… Второто хилядолетие от Рождество Христово. Коя е първата реакция на сърцето на това словосъчетание? Като човек, чиято младост премина в „епохата на юбилеите” и на „историческите дати” от времената на Л. И. Брежнев, в мене остана някаква алергия към това и отказ от приемане на юбилеите. Разбираемо е, когато се случва историческо събитие, но помпозните възпоменания за него не винаги са приятни. Пустота, облечена в червени одежди. Важни са хората, важен е външният вид, а средствата, които ще отидат за юбилея – те не са важни, нито са важни времето и силите, които са отишли на вятъра. Това е същото както и днес при всяко епархийско управление има мисионерски отдел и годишни отчети, а истинското мисионерство почти никакво го няма. Председателите на тези управления съставят едни изнурителни отчети, провеждат се конференции, но къде са мисионерите, които сериозно просвещават нехристиянските народи?

Веднъж обаче аз сбърках и неочакваното се случи. Намръщих се, когато разбрах – струва ми се, че беше още в 1980 г. – за създаването на синодна комисия за подготовка на юбилейното честване на 1000-годишнината от кръщението на Русия. Разбираемо беше, че кръщението на Русия – това е велико събитие. Какво велико обаче има в празничния юбилей? А в началото на 1988 г. дори и сам аз се увлякох по подготовката на юбилея. И се случи удивителното – юбилеят от събитието сам стана събитие! Важното беше не това, че беше хилядолетието, а че по времето на това хилядолетие рухна седем-десетилетния и, както изглеждаше, окончателно утвърдил се в бъдещите времена атеистичен Вавилон. Че църквата се изправи от руините. Отстъпилият и вече вкоренил се в безбожието народ на СССР изведнъж се обърна с лице към вярата, към Бога; стана някакво второ кръщение на Русия. В историята на нашето отечество беше отгърната още една страница, още една епоха отиде в миналото, още една епоха започна съществуването си… Днес ние все още се намираме в нейния предутринен сумрак и засега не е ясно какъв ще бъде денят.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevПреди всичко пространственият наглед е този, който демонстрира взаимопроникването на сетивния и духовния израз в езика. Тъкмо в най-общите изрази, които езикът създава за обозначаване на духовните процеси, най-ясно се проявява решаващото съдействие на пространствената представа. Дори във високоразвитите езици все още се среща това „метафорично” предаване на духовни определения с помощта на пространствени.[1]

Както стана ясно, пространството е културен обект. То се променя, като по този начин динамизира амбивалентността на символите. Ако се върнем отново към символа на златото, бихме могли да кажем, че ако „в началото” неговото двойно съдържание все пак удържа съзнанието за потенциалната опасност от злото, днес вече точно това съзнание не функционира. В съвременната култура символиката на златото се възприема най-вече метафорично и като предмет на историческо познание. Думата „злато” е радикално обективирана в своята финансово-икономическа стойност и съответно символните ѝ съдържания са редуцирани до златото-пари. Реално символът не е премахнат, а функционира сега единствено в своята „долна” част, в негативната си символна стойност. С други думи, макар и да изглежда, че символът е абстрактен, той практически не е такъв. Разбира се, не е загубено напълно знанието, че златото има и различно от това смислово значение, но то се реализира преди всичко в творчеството, в изкуствата – в прозата, поезията и т. н. Така неговото цялостно понятие постепенно се банализира поради самата темпорална специфика на използването на символи и метафори в изкуството и изобщо в живота. Idеatum-ът на златото става по-малък от неговата идея. Оттук се губи и усетът за реалността и на негативната символна стойност. Тя се трансформира във финансово-икономическа, като по този начин се материализира. Това я прави „невидима”, тъй като нейните потенции вече са се осъществили, т. е. не са потенции.

В своя етос обаче Църквата удържа непроменимостта на символните съдържания. Вътрешното пространство-време на Църквата е онтично вертикално пространство-време и неговата стрела е, така да се каже, есхато-метафизична, докато човешкото общество живее само и единствено по хоризонталата на потенциално безкрайната история.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме