Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Данни за живота на св. Марк Ефески след Флорентийския събор. Неговата по-нататъшна борба за православието. Послания на св. Марк Ефески

Заедно с императора и други представители на Православната църква на събора в Италия, на 1.2.1440 г. св. Марк Ефески се връща в Константинопол. Не с тържество и не с радост се връщат от Флоренция в родния Константинопол тези гръцки представители. Те са разбирали, че volens-nolens[1] не са опазили Истината и са предали православната вяра за „паницата леща” на папските обещания за изпращане на помощ към Византия. Съвременникът на унията, гръцкия историк Дука, рисува картината на посрещането им от населението в Константинопол: „Едва-що бяха слезли от корабите и започнаха да ги разпитват: „Какво стана на събора? Ние ли победихме?”. А те отговаряха: „Продадохме нашата вяра, нашето благочестие изменихме в нечестие; изменихме светите Дарове и станахме азимати-опресноковци”. Така говориха Антоний Ираклийски и останалите. А народът ги питаше: „Защо подписахте?” – „От страх пред франките” – „Нима франките ви бичуваха, нима ви затваряха в тъмници?” – „Не, но нашата дясна ръка подписа – отсечена да бъде. И езикът ни изповяда – изтръгнат да бъде”. Настана мълчание голямо, и независимо че беше Великият пост нямаше служба. Никой не искаше да служи с тях, отстъпниците”.[2]

Няма как да е било леко и на душата на императора. Син на Православната църква, живо интересуващ се от всички богословски въпроси (тук можем да си припомним, че някога, по негова молба, св. Марк Ефески бе написал редица трактати върху поставени му от него богословски въпроси), той не е могъл да не чувства угризения на съвестта и дълбока печал задето е поставил Православната църква, а с това и самия себе си, в такова унизено положение пред Рим. Църковната опозиция против унията, изразяваща се в това, че цяла редица йерарси, включително и св. Марк Ефески, отказват да приемат патриаршеското достойнство, знаейки, че с това е свързано и служение на унията, дълбоко угнетение и недоволство сред народа от всичко случило се, можещо да доведе дори до гражданска война (Сиропул пише, че братът на императора Димитри до такава степен рязко е отстоявал православието и в това отношение се е противил на политиката на императора, че в страната е съществувала опасност от гражданска война[3]) – всичко това не е могло да не опечалява и угнетява императора, макар и да се е оправдавал с политически съображения. Към това се е добавяла и дълбоката лична мъка – той още не бил успял да слезе на брега, когато го известяват за смъртта на неговата любима жена; за последното Сиропул съобщава, че мъката на императора продължавала дълго, че за дълго той стоял заключен в своите покои и в продължение на три месеца – от февруари до април – бил изоставил всички църковни дела.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Сключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Автор Тодор Събев

През 865 г. християнството става официално изповедание във всестранно укрепващата славянобългарска държава. Покръстителят княз Борис I (852-889) ратува за добре подготвено, високопросветено и родолюбиво духовенство, за благоустроена автокефална Църква с ранг на патриаршия, която ще съдейства за културния подем, укрепване народностното единство, утвърждаване новия обществен строй, държавната независимост и международния престиж на средновековна България. След съответни пратеничества и тактични преговори с представители на Християнския изток и запад (866-869), използвайки умело историческата обстановка, аспирациите и съперничеството между Рим и Константинопол на Балканите, княз Борис и неговите сътрудници на дипломатическото поприще ускоряват подготвителния процес за основаването на самостойна Българска църква. На 4 март 870 г. авторитетен църковен форум в Константинопол, на който участват и български пратеници, делегати и представители на древните източни патриаршии, учредява отделна църковна област в новопокръстена България. Оттук започва историческият път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност (след Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршии, Кипърската, Синайската и Грузинската архиепископии),[1] втора – след Грузинската – народностна православна църква.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

През настоящата година [1985] Православният богословски институт „Св. Сергий” празнува своята шестдесетгодишнина. Толкова продължителното съществуване на богословска школа, при това не средна, а именно висша, възникнала в емигрантски условия, преживяла всичките тези шест десетилетия без всякаква материална база – това е доволно изключително явление. Такова изключително явление обаче беше и самата руска емиграция, в чиято среда Богословският институт се роди и получи онзи духовен и творчески порив, който запази и до днес.

В началото на 20-те години на това столетие руската емиграция представляваше двумилионна маса хора, половината от които принадлежеше към горните, ръководните слоеве на нацията. Тя, разбира се, несъзнателно се подложи на неизбежно разтваряне в лоното на други култури и други държави. При което най-упоритото и неразтворимо ядро в руското религиозно и национално самосъзнание се оказа Православната църква. За да има възможността обаче да оживее и в бежанските условия и да продължи своето организирано съществуване тя се нуждаеше от богословска школа.

Но богословската школа беше необходима не само за даване на образование на духовенството, за духовното обгрижване на бежанските маси. Навсякъде се проявяваше и нарастваше живият интерес към църковните и богословските въпроси. И затова и в Константинопол, и в Париж, и в Белград, и по останалите места на руското разсеяние започнаха да се устройват популярни лекции на тези теми. В Париж, в помещенията на руското посолство (до признаването на съветското правителство от Франция в 1924 г.), се изнасяха чести беседи и лекции почти изключително на църковни теми. И така, сред многобройните слушатели възникна мисълта за систематически богословски курсове.

Отваряне на целия текст