Автор Прот. Радомир Попович

Обичайте Бога и Отечеството
прота Матей Ненадович

След девет години на борба под предводителството на Караджорджевич, от 1804 до 1813 г., османците отново установяват властта си в т. нар. Белградски пашалък. През есента на 1813 г. отново настъпва трагичен „Кръстовден” за сръбския народ, ново негово разпятие и голгота, а това допринася оголялата „рая” само две години след това отново да се вдигне на въстание.

В това кратко обръщане към онези времена и възпоменание за много страшното за сърбите време ще се спрем, отново в най-общи линии, на ролята на Сръбската църква и свещенството във Второто сръбско въстание. Веднага може да се каже, а по-точно да се напомни, че без приноса и жертвата на свещенството сръбският народ в миналия век не би бил роден нито духовно, нито политически. За илюстрация на онези времена и за реална, макар и приблизителна картина на тогавашното положение на народа, ще си послужим със съвременните свидетелства, оставени ни от участниците и очевидците на събитията в самото начало на 19 в. каквито са, например, прота[1] Матей Ненадович от Бранково, Сима Милутинович Сараилия, Лазар Арсениевич Баталака, малко по-късно Йоаким Вуйч, Милан Миличевич и мн. др.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Многообразието от философски проекти, белязали интелектуално наситения и удивително разнолик 12 в., следва да бъде тълкувано като съществен фрагмент от един мащабен процес. Какъв точно? Става дума – ни повече, ни по малко – за ново конструиране на неотдавна разпадналата се социална и ценностна структура на западния свят. В ход е не ре-формиране, а ново-формиране на социалното и неговите определящи измерения, за което не са били налични никакви заварени шаблони. „Спорът за инвеститурата”, който провокира разпада на „Свещената империя”, предизвиква не само разцеплението между император и папа, т. е. между държава и църква, но и вътрешноцърковно – между монашество и свещеничество. Той всъщност ускорява разбягването на terrestria и coelestia, на temporalia и spiritualia – и в обществен и общностен план, и в сферата на личното. Така се стимулират и процеси на отчуждаване между отделното лице и общността. От перспективата на всекидневното съзнание този разпад изглежда в последна сметка като напрежение между вечния Бог и крайния вещен свят.[1]

Задачата да сглоби наново света се пада на едно поколение, преживяло „спора за инвеститурата” и активно работило за неговото преодоляване както преди, така и след Вормския конкордат от 1122 г. Става дума за многоброен, талантлив и амбициозен, съвършено неединен кръг от държавни и църковни политици, дипломати, юристи, стопански дейци, историци, богослови и т. н. Чрез своите проекти, често несъвместими и дори взаимно контроверзни, те създават новата социална структура и формират днешния лик на Западна Европа.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

„И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи” (2 Кор. 12:3-5).

„Дълбоко в същността си Прометей беше смирен човек. Той искаше само да похити огъня от небето – той разбираше, че сам не може да го сътвори” (Из един парадоксален разговор).

Ако в тази книга[1] имаше по-малко парадокси, тя можеше и да не бъде наречена „опит за парадоксална етика”. Наистина, тази „парадоксална” етика звучи по-солено в нашия културно-безсолен, обичащ пикантното век, но върху този път лежи печатът на една временност, една почти публицистичност. Може би затова, защото парадоксът сам по себе си не е духовен (не е есхатологически етичен). Той е само философска акциденция на блъскащия се в своя кръг рационализъм. Тази книга, включваща в себе си – формално – есхатологически раздел и вътрешно движена от този раздел, създава като цяло по-скоро философско-публицистично впечатление, отколкото философско-мистично… И, колкото и това да е странно, като най-публицистични места понякога в нея изглеждат най-„мистичните”, а най-мистични – страниците, приближаващи се до парадоксалната етика… В това, може би, се разкрива и не само формалната парадоксалност на книгата.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Б. Сорочан

Християнската църква не проповядва скръб за починалите. В стремежа да откъсне вярващия от суетния свят, тя напомня за неизбежния съдбовен миг, който във Византия едни наричат смърт, гибел (θάνατος, μόρος), а други – раждане във вечността, смятайки че духът на набожния християнин, който вярва във Възкресението, се издига на небето, при Твореца, за вечен живот. Геният на словото св. Григорий Богослов – най-четеният автор след Библията, описва така безсмъртието на душата в своята поема „За душата”:

„Тя цялата е нетленна и божествена,
защото не може Образът на Великия Бог
да се разтвори безследно навеки…”.

Ето защо, прекалената скръб за починалите, стенанията – дори за наши роднини, означава да не искаш да разбереш това, и даже по-лошо – да роптаеш против волята на Господа, а това е грях, също както и унинието, което разяжда душата и тялото. Краят на жизнения път за истинския християнин е освобождаване от грижите и теготите, след което го очаква радостта на Възкресението, Ἀνάστασις.

Отваряне на целия текст