Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Тони Николов

Cain and AbelИма някаква непонятна протяжност в историята, някаква болезнена повторяемост на злини и добродеяния, много трудно поддаващи се на описание. Освен – както е писано в „Еклисиаста“ – ако думите ни не са като остени, а техните изречения – като забити гвоздеи (срв. Екл. 12:11).

Дали затуй най-трудно пишем историята на братоубийствата, траещи и до днес? По модела на първото и изначално братоубийство – онова на Авел, – белязало началото на човешкия род. Мислена по този начин, историята е особен и скръбен опит, непонятен и плашещ експеримент. Затова тя продължава да буди толкова много въпроси, които – макар и като „забити гвоздеи“ – остават без отговор.

Смята се, че „Еклисиастът“ е един от ключовете към библейската „философия на съдбата“, към изборите на човека, кръстосващи неговата природа със случайността и суетата. Един наскоро прочетен от мен критически коментар на „Еклисиаста“, плод на дългогодишните усилия на френския юдейски философ Андре Неер,[1] обаче ме накара сериозно да се замисля върху друг възможен паралел – между братоубийството на Авел от Каин и „монотонния рефрен на съдбата“ (всичко е суета), срещащ се едва ли не във всеки ред в Книгата на Проповедника (Кохелет).

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievОпределението на времето, формиращо мисленето на византийските философи за темпоралните и транстемпоралните измерения на битието, е зададено от св. Василий Велики: „Χρόνος δέ ἐστι τὸ συμπαρεκτεινόμενον τῇ συστάσει τοῦ κόσμου διάστημα“ – времето е интервалът (или: протяжността, екстензията), коекстензивен със съществуването на космоса.[1] Тази дефиниция се основава върху една масивна елинска традиция, от която същевременно се дистанцира.

1. Елинската традиция

Най-напред следва да се спомене Платоновата концепция, разгърната в Тимей 37c-39e. Според Платон времето започва с възникването на космоса. Той асоциира времето с движението и го свързва с движението на седемте „подвижни“ звезди: времето е започнало, когато се е образувало небето, т. е. седемте звезди.[2] Тезата на Платон, че времето започва да съществува с възникването на космоса, се следва неотклонно от християнските автори. Платон проблематизира времето в перспективата на ставането (γένεσις) с неговия непостоянен характер. Затова се опитва да схваща времето чрез „вечността“ (αἰών): времето е подвижен образ (εἰκών) на вечността,[3] която е постулирана като неподвижна парадигма на биващото, ставащо в хода на времето. Платон употребява αἰώνιος и αἴδιος синонимно при тълкуването на интелигибелното.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

Konstantin TsitselkovЕдин хабилитационен труд, „академично“ отхвърлен през далечната 1950 г., който десетилетия след написването си видя свят като печатно издание,[1] заедно с официалния „Отговор“ на отхвърлящата го „Рецензия“,[2] актуализират за пореден път голямата тема за начина, по който схващаме историята и по-специално църковната история в контекста на православното богословие. Предоставяйки ни същевременно безценната възможност да си създадем непосредствена представа за най-важното и определящо от творчеството и възгледите на един човек на Църквата и учен от европейски мащаб, чиято богословска мисъл е била определена да потъне в забрава още при първите свои сериозни изяви.

Последващото изложение представлява опит за анализ и оценка на възгледите на Константин Цицелков, възпитаник на Пловдивската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет, и доктор на университета в Марбург, за същността и съдържанието, за целите и задачите, и за самата идея за историята и по-конкретно – за историята на Църквата, отразени в труда, с който той се явява на конкурс за доцент във все още Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1949-1950 г.

Отваряне на целия текст

Автор Гелиан М. Прохоров

G M ProchorovВ продължение на седемдесет и две години протойереят от катедралния събор на Кронщад „Св. ап. Андрей“ – о. Йоан Кронщадски (1829-1908), и просветителят на Япония – архиеп. Николай (1836-1912), са били съвременници. Сравнително неотдавна и двамата са причислени към лика на светците: седем години по възрастният о. Йоан Кронщадски – през 1964 г. (от Руската православна задгранична църква, а в 1990 г. – от отечествената), а шест години след него, през 1970 г. – и архиеп. Николай Японски.

И двамата са от дълбоката руска провинция: о. Йоан (Иван Илич Сергиев) е роден в с. Сура, в Пинежска околия на Архангелска губерния, а св. Николай (Иван Дмитриевич Касаткин) – в Берьозовски погост,[1] Белска околия на Смоленска губерния. И двамата са завършили провинциални духовни семинарии: о. Йоан – Архангелската, а св. Николай – Смоленската. Сетне и двамата завършват образованието си в Петербургската духовна академия: о. Йоан – през 1855 г., а св. Николай – пет години по-късно, през 1860 г.

Отваряне на целия текст

Автор Оливие-Морис Клеман

Olivier ClémentБог „ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Еф. 1:9-10).

Времето на природата (цикличното) и времето на Завета (историческото) се свиват, или, за да използваме термина на ап. Павел, се съединяват в Христа. „Всичко чрез Него стана“, както казва св. Йоан (Иоан. 1:3). „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина“ (Евр. 1:1-2). Както често са отбелязвали отците на Църквата, сякаш е имало тройно въплъщение на Словото: в космоса, в свещената история и в Христа Иисуса. Или по-скоро има само едно въплъщение – третото, но то сякаш свива и преобразява цялата човешка и космическа реалност, позволявайки ни да разшифроваме присъствието на Словото в библията на света и в тази на историята… Без него, тези λόγοι на нещата, както и Словото на Стария Завет биха си останали непонятни послания, отправени към нас на частично непознати езици. Дарът на езиците на Петдесетница ни позволява да разберем в Христа това двойно послание.

Христос е новият Адам, последният Адам, дошъл да възвиси творението по окончателен начин. Като поема отговорността за цялата човешка участ, Той прави съвършено всичко положително в творението и в историята, унищожавайки отрицателността или по-скоро сменя знака ѝ, като я превръща във вместилище на живота. Чрез служението Си Той дава примера и изпълва очакванията на избраните, на патриарсите, законодателите и пророците; чрез самотата и гонението Си Той изкупва отхвърлените, чийто напредък е увеличил значително броя им и е подготвил всеобщността на спасението. Чрез Преображението Си Той довежда до съвършенство древните богоявления и предусеща окончателното Богоявление на „завръщането“ Си. Чрез смъртта и възкресението Си Той разрушава господството на смъртта. Така, „съединявайки“ в Себе Си природата и историята, Той освещава новото творение, където вече нищо не отделя човешкото от божественото.

Отваряне на целия текст

Автор Русенски митр. Наум (Димитров)

Metrpolitan Naum of RusseОт самото начало на Христовото Благовестие идеалът на християнското отношение към света и на присъствието на християнина в него може да бъде най-добре изразен чрез добре известната антиномия: в света, но не от света. Постоянното удържане в рамката на тази антиномия е белег за вникване в дълбокия смисъл на Боговъплъщението и признак за вярно стоене във вярата на Църквата, която утвърждава едновременно две истини: че този свят е сътворен като нещо „твърде добро“ (Бит. 1:31), но и че той е един паднал свят, паднал – поради отказа на човека да живее в съгласие с първоначалния Божи замисъл за него. Ето защо, свети апостол Йоан Богослов съветва: „Не обичайте света, нито което е в света…“ (1 Иоан. 2:15). Казаното непосредствено кореспондира с онова, което е говорил Самият Христос, Който неведнъж разграничава Царството Божие – Царството на Отца, от този свят и неговия княз – едно разграничение, намиращо кулминацията си в думите: „Моето царство не е от тоя свят, … царството Ми не е оттук“ (Иоан 18:36). Същевременно отново свети апостол Йоан свидетелства, че „… Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ и че „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:16-17).

През първите три столетия от историята на Църквата – през периода на гоненията – християните живеят съвсем естествено с тези две истини и всекидневно се убеждават в това колко е бил прав Спасителят, когато им е казвал: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази… Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Иоан 15:19-20). С постепенното затихване на гоненията обаче и провъзгласяването на християнската вяра за позволена от закона, и особено след окончателното „покръстване“ на Империята и началото на нейното покровителство към Църквата, всичко това коренно се променя и изворите за историята на Църквата от края на третото и началото на четвъртото столетие започват все повече да говорят за появата и разгръщането на явлението на християнското монашество.

Отваряне на целия текст

Автор Катански еп. Касиан (Безобразов)

Bishop Kassian BezobrazovНа разрешаването на евангелските проблеми своите усилия са посвещавали и ще продължават да посвещават дълга редица поколения учени, представители на западния богословски свят, главно измежду протестантите. Тези усилия на западното богословие отговарят на важността на предмета и ясната постановка на въпроса, съществуващ още при древните тълкуватели, съставлява тяхна несъмнена заслуга.

В евангелския проблем се различават, както е известно, два по-частични въпроса: за отношението между Евангелие според Йоан, от една страна, и първите три евангелия – от друга, и вторият въпрос: за взаимоотношението на първите три евангелия помежду им.

Малкото време и общоизвестността на проблема ми позволяват да се огранича до напомнянето само на най-важните положения.

Съществените различия, наблюдавани при сравняването на Евангелие според Йоан с първите три евангелия, засягат както съдържанието, така и формата. Самото учение на Христос Спасителя в Евангелие според Йоан е обърнато към догматическите въпроси и само в най-общи черти и в догматически контекст то подхожда и към предписанията на християнския морал, който представлява главно съдържание на евангелската проповед, запазена в първите три евангелия. Съобщавайки цяла редица съществено нови факти – като възкресяването на Лазар, като чудото в Кана Галилейска и много нови подробности от повествованията за Христовите страдания и Възкресението – Евангелие според Йоан, което като цяло не се отличава с богатство на фактологическия материал, разполага тези нови факти по такъв начин, че читателят остава с впечатлението за различна географска и хронологическа рамка на земното служение на Господа, отколкото това произтича при обичайния прочит на първите три евангелия.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Christ Pantocrator Agia SophiaВ началото нека подчертая предварителния характер на този очерк. Настоящата тема едва сега започва да се изучава, и аз не съм в състояние да изложа каквато и да било окончателна теза. По-скоро виждам себе си като участник в наше общо търсене на светлината – търсене, което вероятно някой ден ще ни доведе до конкретни и последователни заключения, ала това няма да е сега. Омръзнало ми е от речи и статии, поставящи си за цел да разрешават всички проблеми веднъж завинаги, със сръчни, взети наготово отговори: такива откриваме дори във връзка с литургическото движение, дори когато тема като настоящата се поставя за дискусия: „Светът като тайнство“ е тема, която със сигурност трябва да ни накара да напредваме изключително внимателно и наистина с нерешителност. Моите собствени мисли не са достигнали нито до увереност, нито до окончателност. Единственото, по отношение на което се чувствам сигурен, е, че такъв вид тема има огромна важност за християнското богословие.

Макар да употребявам думата „богословие“, този очерк няма да бъде богословски – поне ако под богословие ние подразбираме „определения“. Виждам огромна трагедия в това, че в миналото светотайнствената реалност е трябвало толкова често да бъде обект на изчистени дефиниции, съставяни според юридическия модел: дефиниции така тънки и прозрачни, че клонят към засенчване и дори умаляване на онова, което се дефинира. Това, от което ние се интересуваме, е самата тази реалност – наново преоткривана. Моят подход към нея е в следване на пътя на моята собствена традиция – литургическият опит, живото Предание на Източноправославната църква, и едва на второ място в следване на формалното богословие, извличано от тази традиция. И това, което правя, е да повдигам въпроси, а не да давам отговори.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме