Автор Иван Христов

Традиционно приписвани на св. Максим Изповедник,[1] гръцките схолии към Ареопагитския корпус се отнасят към текстовете с най-дълбоко и трайно влияние върху православното богословие. Това се дължи не само на факта, че те отстояват православния смисъл на корпуса и ни дават безценни тълкувания на съдържащите се в него дълбоки, но не винаги ясни и нуждаещи се от разяснение учения, а и защото са авторитетен източник за учението за Божествените енергии. Независимо от непреставащите усилия в рамките на псевдо-икуменическия „диалог”[2] това учение да бъде маргинализирано, то неизменно остава в сърцевината на православната идентичност, не само защото е основа за мистическото богословие, но и защото прониква всички клонове на богословието и отразява спецификата на сакраменталния живот на Източната църква. Макар неговите изразни средства да се коренят във философията, те са били трансформирани, за да се хармонизират с богооткровената истина за непостижимостта на божествената същност и постижимост на нейната битийна проява като ἐνέργεια („енергия” – [вътрешна] активност / [външно] действие[3]). Православната традиция установява парадоксална връзка между същността и нейните екзистенциални прояви, която не е позната на философите, като същевременно различни и неотделими, и асимилира в този контекст понятието за енергия в неговите два аспекта, като протичаща вътрешно и външно на същността. Това му дава концептуални средства да изрази истината на откровението за проявата на Бога чрез Божествената Премъдрост и Промисъл, както в Неговото предвечно състояние, така и в Неговата икономѝя спрямо творението.

Има обаче още един аспект, който трябва да бъде взет под внимание. Православното богословие заимства понятието за енергия от късния платонизъм, където то е интегрирано в диалектиката на Платоновия „Парменид”. Там то е подложено на триадична реинтерпретация, довела до формирането на триадата „пребиваване” (μονή) – „прошествие” (πρόοδος) – „обръщане” (ἐπιστροφή). Това развитие заляга в основата на синергетичната диалектика и предоставя на християнското богословие концептуални средства да изрази синергията на Бога и творението. Именно синергетичната диалектика е този „метод” или по-скоро ментална структура, която е използвал авторът на Ареопагитиките, за да изрази богоотковената истина за Божествената Премъдрост и Промисъл, за сътворението и божествената икономѝя като „прошествие”, както и за мисията на човека да поведе цялото творение към „обръщане” към Бога. Авторът на гръцките схолии Йоан Скитополски е положил много усилия да обясни синергетичния език, използван от Псевдо-Дионисий. В тази статия ще проследя основните моменти в неговия коментар, отнасящи се към енергийния дискурс и използващи синергийни термини.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

За Максим Изповедник, както и за цялата византийска традиция, най-висшето познание е богопознанието. То не само е най-високата тема на първата философия, но е и хоризонтът, от който се мисли за познанието изобщо. Познавателното измерение и познавателното осъществяване на богословския опит е мъдростта. С думата „мъдрост” (σοφία) Максим обозначава най-напред божествената мъдрост, която се интериоризира от блажено съзерцаващите според мярата на всеки от тях да я възприема. Мъдрецът има мъдростта като устойчива вътрешна нагласа (ἕξις). Красотата на мъдростта е въ-практикувано знание (γνῶσις ἔμπρακτος) и въ-мъдростена практика (πρᾶξις ἔνσοφος), при което сетивата и умът са в съвършено единение под действието на Духа. Затова този тип знание бива определян и като сетивност (αἴσθησις): свръх-сетивна сетивност, познаване чрез проста интуиция (κατὰ ἁπλῆν προσβολήν), непосредствено.[1]

Спецификата на мъдростта се очертава в сравнението ѝ с рационалното познание. Максим подразделя менталната сила на душата (различавайки я от жизнената сила) на теоретично (τὸ θεωρητικόν) и практическо (τὸ πρακτηκόν), при което теоретичното се припознава като ум (νοῦς), а практическото като разум (λόγοι). Умът е и се нарича мъдрост (σοφία), продължава Максим, когато съхранява непроменливи всичките си движения към Бога.[2] Умът е този, който се разгръща в неизразимо мълчание и познание. Той бива воден към истината чрез истинното и непрестанно познание (δι᾽ ἀλήστου τε καὶ ἀκατελήκτου γνώσεως).[3] Истината дефинитивно се свързва не с разума, а с ума. Разумът, от своя страна, се асоциира с мисленето, при което бива отнасян не към истината (ἀλήθεια), а към благото (ἀγαθόν). Разумът се разгръща въз основа на практическата хексис.

Отваряне на целия текст

Автор Свилен Тутеков

В дискурса на съвременното православно богословие темата за обòжението на човека има екзистенциално значение за сотириологията, а оттам и за антропологията и етиката. Не е случайно, че в парадигмата на неопатристичния синтез светоотеческият концепт θεώσις – заедно с богословието на нетварните енергии – се превърна в своеобразен предел на сотириологията, което впоследствие формира христологично обоснованата антропология на обòжението. Настоящият текст е предложение за проблематизирането на този ключов сотириологичен и антропологичен въпрос през призмата на една неприкрита дилема: дали обòжението на човека е по енергия или по ипостас? Тази дилема не е привидна, а е резултат от една станала вече хронична постмодерна богословска апория, а именно разкъсването на иначе органичната връзка между енергологията и ипостасологията в рамките на антропологията. Не е трудно да се забележи, че през последните десетилетия в редица богословски съчинения темата за обòжението[1] се осмисля изключително в дискурса на енергологията, а понятието енергия е едва ли не единствената сотириологична категория.[2] Разбира се този енергологичен дискурс на православната сотириология и на антропологията на обòжението е напълно релевантен, особено като се има предвид силната полемична интонираност, с която се характеризира богословстването за нетварните божествени енергии през 20 век.[3] В този контекст страстното отстояване на истината за нетварността на божествените енергии (= благодат) и за строго енергийния характер на обòжението – които несъмнено имат ключово значение за светоотеческата сотириология и антропология – нерядко преакцентира енергологичния дискурс и води до неговото своеобразно „автономизиране” за сметка на ипостасологичния (= персоналистичния) дискурс. Разбира се, тази постмодерна богословска дихотомия не се корени в светоотеческото богомислие, но тя все пак присъства латентно в съвременната богословска мисъл и във връзка с други подобни дихотомии: личност-природа, христология-пневматология, институция-харизма и т. н. Следи от нея могат да се открият още в мисълта на Владимир Лоски, който поставя акцент върху „свръхличния апофатизъм на енергиите”[4] и в известен смисъл „дефункционализира” христологията в контекста на идеята за двете икономѝи – на Христос и на Светия Дух.[5] По-късно в богословстването за нетварните божествени енергии може да се забележи известна склонност към тяхната „онтологизация” (т. е. към онтологичното им отделяне от ипостасите на Троицата в една особена „икономѝя на енергиите”) и към отричането на тяхната въипостазираност (= оличностеност). Това има екзистенциални последици за сотириологията и за антропологията на обòжението, най-вече поради разкъсването на органичната връзка с христологията, а оттам и невъзможността за автентична богословска теория за личността.[6] Темата за обòжението обхваща в себе си всички аспекти на споменатата апория – въипостазираността на енергиите, функционалността на христологията (посредством христологичния енергизъм) и благодатното придобиване на ипостасността в Христос, или, с други думи, органичното свързване на енергизма и персонализма в един синтетичен богословски дискурс.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Дарко Стоянович

Увод

Онтологията е наука за битието, доколкото битието на света не се намира в него самия, а в бъдещата реалност на общението с Бога, където християнското сърце прави онтологията есхатология. Есхатонът (от гр. ἒσχατος – „последен”, „краен”) е причина и цел на историята, планиран от Бога като начин на съществуване на творението.[1] Отношението между историята и есхатона е много сложно и на пръв поглед се различава от всекидневната логика. Отдалечаване от логиката, преди всичко, намираме в отношението причина-следствие.[2] Нормално е във всекидневния опит причината времево да предхожда следствието. Хвърлянето на камък, например, е причина за неговото падане и времево се случва преди следствието. Предхождането на следствието от причината се управлява от времето и в тази връзка то е, което прави причината причина и следствието – следствие. Тази дистанция във времето между тях е до такава степен вкоренена в нашия разум, че е невъзможно да помислим този порядък да бъде обърнат. Същевременно, в случая с отношението между историята и есхатона, макар историята във времето да предхожда есхатона, тя е негово следствие. А основанието за това е, че помежду си тези две реалности са в отношение, каквото е и между иконата и прототипа. Историята е икона на Царството, докато Царството е неин прототип.

Най-гениалния синтез на всичко това намираме при св. Максим: „Законът е сянка на Евангелието, а Евангелието е икона на бъдещото благосъстояние” (Сто гностически глави, 1, 90)[3] и в тази връзка „Старият Завет е сянка, Новият Завет е икона, а истината е бъдещото състояние”.[4] Нещо подобно намираме и при св. Григорий Богослов. Според него светът „преминава през три периода, които завършват със сътресения. Първото сътресение е преминаването от идола към закона, второто е преминаването от закона към Евангелието, а третото – от този живот към другия, вечния живот. Новият живот ще настъпи след като се осъществи третото раждане, т. е. Раждането – повод за общото възкресение”.[5] Синтезът на св. Максимовата онтология е тясно свързан с есхатологията. Св. Максим въвежда есхатологията като понятие в науката за съществуващото и така дава смисъл на онтологията, тъй като за него есхатологията представлява сърцето на онтологията – без есхатона онтологията не може да съществува.[6]

Отваряне на целия текст