Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Марио Коев
1_74.jpg“… каква полза за човека, ако придобие цял свят,
а повреди на душата си” (Мат. 16:26)
 
I
 
Според една груба дефиниция “гражданското общество” е онази същина на съвременната държава, без която самата тя ще се разпадне на противоборстващи си класи или пък ще се превърне в “безкласово” чудовище от типа на Хитлерова Германия или комунистическия Съветски съюз. Тоест самата съвременна държава съществува благодарение на него, а не обратното, което означава вече и съвсем различна дефиниция за държавност, тъй като двете горепосочени също са модерни държави par excellence.

За мое огорчение истината е, че глобализиращият се свят (грозна тавтология) е безалтернативен - поне в обозримо бъдеще. Затова всяка идея за променянето му днес е по същество или идеологическа утопия, или реален тероризъм, докато защитаващите го рано или късно, но неминуемо тръгват по пътя на манипулацията, на своеобразната псевдохристиянска дидактика, а и на военните действия. Общо и за едните, и за другите обаче е твърде безвкусното (в смисъла на Гадамер) схващане, че историята е преход от “просто” към “сложно” и от “несъвършено” към “съвършено”. Така всички дебати за и против глобализма в крайна сметка се израждат в квазиморална реторика; самата им аргументация е “схоластична”.

Нека започнем от България и да се опитаме постепенно да разширим контекста на разсъжденията си.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Димитров
1_5.jpg(Някои размисли върху българската емиграция след промените)

Eмиграцията – това е погребение, след което животът продължава. Тадеуш Котарбински

Да се пише за емиграцията е трудно и рисковано, но достойно начинание – особено, когато подтикът за това иде някъде от дълбините на сърцето, където с времето се е превърнал в нравствена повеля. Немалко години живях в чужбина като частица от емигрантската вълна непосредствено след промените. Волю-неволю, през целия този дълъг период в мен протичаше непрекъснат процес на самоосъзнаване и самопреценка, изострен от липсата на привичните за родната среда опори.  Бих желал да споделя плодовете от него.

Отваряне на целия текст

Автор Константинос Скутерис
1_29.jpg
Status questionis

Напредъкът, който през последните години се отбелязва в медицината – както в областта на терапевтиката, така и в областта на генетиката и биологията, освен че е впечатляващ и често пъти преминава границите на човешките очаквания, е предизвикателство за богословието и очевидно го тласка към повторен прочит и преразглеждане на неговите традиционни схващания. В кръговете на богословите, но и на не-богословите, се задава въпросът: дали богословието притежава необходимите средства, за да даде отговор на въпросите, които съвременното научно изследване настоятелно поставя? Нима неговата етика е безрезултатна и не е актуална и способна да се изправи пред новите факти и скокообразното развитие по отношение на биологическото съществуване и функциониране на човека? Нима неговото слово се отнася само към духовната сфера на битието и не е съвместимо с реалността на еволюцията или по-точно на революцията, която се извършва в областта на биологията и медицината? Нима догматите, вярата на Църквата са наложили един формализиран етос, чийто характерни черти са скованост, липса на гъвкавост и безсилие за приспособяване към новите постижения на науката?

Тези въпроси имат много аспекти и в тях човек може да види многообразни поводи за обсъждане. Известно е, че биоетиката се появи през последните години първоначално в Америка, а след това и в Европа и очевидно е продукт на новите факти, които медицинският напредък и изследванията в областта на биологията излагат. Биоетиката е резултат от научното развитие и има за цел критичното разглеждане и оценяване на последиците, които новите познания са извели на повърхността на социалния живот. Следователно биоетиката се е появила като потребност да се посрещнат етическите проблеми, които имат връзка с напредъка на медицинската наука, но и онези проблеми, които произтичат от експериментите, свързани с биологическото съществуване на човека.

Автор Прот. Василиос Термос
1_35.jpgСекуларизацията е духовно чедо на модернизма – това вече е известно. Тя конституира проявата на жаждата на субекта от епохата на модернизма за автономност по отношение на всякаква религиозна връзка. Именно с тази предпоставка тя е била възприета и одобрена, превърнала се е в течение,  в символ, в идеология.

Това, на което може би не е обърнато по-широко внимание, е, че фундаментализмът е истинска рожба на модернизма – несъмнено едно нежелано дете, но във всеки случай издънка, която се е родила и е израснала в сянката на голямото стебло на модерните времена и която се е хранила от неговите собствени сокове. За някои тази констатация изглежда парадокс, след като е очевидно, че фундаментализмът функционира като заклет враг на модернизма.

По-горната констатация разрешава и недоумението. Нещо, което се ражда като възражение и антидот спрямо друго нещо, задължително дължи съществуването си на него. Неговият по-нататъшен живот се определя изключително от неговия родител, бидейки осъдено на отсъствие на оригинално предложение. Едно такова програмирано противопоставяне говори и за сродните връзки – по същия начин, по който разбунтувалото се дете на някой деспотичен родител губи истинското си аз, ако завинаги остане в същото положение.

Отваряне на целия текст

Автор Лимасолски митр. Атанасий (Николау)
1_1.jpgЧовек се пита: всичко, което прави – поклоненията, свещите, бденията, молитвите, постите, милостинята – всичко, което правим в нашия живот, каква цел има и защо го правим? Отговорът на този въпрос е много важен, защото от него зависи нашият правилен или неправилен духовен живот.

Да ви дам един пример: Питам децата, които сега са на лагер, коя е най-голямата Божия заповед? И всички те назовават различни заповеди: да не крадеш, да не лъжеш, да не вършиш неправда спрямо другия човек, да почиташ родителите си, да обичаш ближния, но нито едно дете не се усъмни, че е възможно нито една от тези заповеди да не е първата и най-главната.

Хората мислят, че първата заповед е да обичаш ближния си. Но първата Божия заповед и единствена Божия заповед, първата и единствената – всички други са последица от тази заповед – е да възлюбиш Бога с цялото си сърце. Първата заповед, казва Христос, е „възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила” (Марк 12:30).

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

1_29.jpgили проклятие ли е анатемата?

Най-често историята ни служи за оправдаване на собствените ни грешки и почти никога за поука

В последните няколко години думата „анатема“ отбеляза сериозно присъствие в аргументацията на един митрополит и на няколко свещеници в диалога им с отдавна секуларизираното ни общество. Особено интересен беше един от последните призиви за „анатема“, отправен към политик, за когото не е известно дали въобще е член на Църквата. Объркването идва от това, че мнозина смятат, че отлъчването и „анатемата“ са две различни наказания и, докато отлъчването е канонично наказание, приложимо вътре в Църквата и за нейните членове, то „анатемата“ е църковно проклятие, употребявано преди всичко срещу нехристияни, т. е. това е един вид тайнствено църковно оръжие, което се употребява тогава, когато противникът е непримирим и е последен аргумент, който трябва да го накара да отстъпи, ако не иска да понесе последиците от това проклятие. Проклятие ли е в действителност „анатемата“? Може ли да бъде използвана спрямо нехристияни? Какво представлява всъщност анатемата?

Отваряне на целия текст

Автор Теодора Карамелска
Нагласите към религията в България според Европейското изследване на ценностите (2008)

Съществуват различни подходи към описанието и изследването на религиозните феномени. От една страна, те могат да бъдат мислени през призмата на индивидуалния опит за трансцендентното, който обикновено се обозначава като „вяра“ в пределни и най-висши ценностни идеи, важни за собственото ни съществуване. Тъй като истинността и интензивността на този опит не подлежат на верифициране и измерване, социалните науки обикновено избягват да тематизират субективните религиозни преживявания. От друга страна, веровият опит и религиозните ценности влияят не само върху индивидуалната ориентация на човешките действия, но и върху жизнения свят на общността. Това позволява отношението към религията и свързаният с него специфичен групов етос да се наблюдават в един по-общ контекст – този на колективните практики и на представляващите ги институции. Вниманието на социолозите се привлича все по-често именно от този тип религиозни нагласи, тъй като тяхната роля за преструктурирането и динамичното развитие на културните идентичности се засилва.

При цялата условност на социологическите типологизации, количествените изследвания отдавна са доказали, че представляват важна, макар и разбира се, не единствено валидна основа за анализ. Благодарение на корпусите от емпирични данни става възможно да се изгради по-конкретна и многопланова картина на значението на религиозните нагласи във функционално силно диференцираните съвременни общества.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас
1_60.jpgПревръщането на Църквата в религия се отъждествява с индивидуализирането на вярата, аскезата и богослужението: вярата се отчуждава в индивидуални убеждения, аскезата - в индивидуална етика, а богослужението се превръща в индивидуален дълг. Правилните убеждения, подчиняването на нравствените заповеди и последователността в изпълняването на богослужебните задължения са достатъчни, за да гарантират оправданието и спасението на човека. В религиозната интерпретация на благочестието и спасението не се предполага нищо, което има общностен характер; нито общността – тялото на любящи отношения, което се конституира в евхаристийната вечеря, нито участието в това конституиране, нито търсенето на истината в промяната на способа ни на съществуване: в прехода от природния инстинкт за самосъхранение и надмощие към изпълнено с любов самопревъзмогване и самопринасяне.

В християнството, превърнало се в религия, всяка форма на колективност има своето място само, ако съдейства (като спомагателен и укрепващ фактор) в култивирането на индивидуалното благочестие. Богослужението е общо, за да вземе човек пример от молещите се на едно и също място и да усили своята ревност за индивидуална молитва. Човекът участва в евхаристийната вечеря заради наградата за своите добродетели и “чистота”, заради “допълнително” санкциониране на прошката на греховете, дадена в изповедта, както и за енигматично “свръхестествено”, почти магическо осигуряване на “вечен живот”.

Отваряне на целия текст

Полезни връзки

 

Книжарници

 

Био-библиография

Препоръчваме