Автор Лимасолски митр. Атанасий (Николау)

Някога имаше мания да купуваме топки за пинг-понг, футбол и разни други неща, за да привличаме младите хора. Разбира се, това не е лошо; добре е в близост до храма да има пространство, в което децата да се забавляват. Всичко, което Църквата дава на хората, за да им помогне, за да отдъхнат, да ги предпази от други неща, е добро. Но не трябва да спираме дотук. Истинската цел на Църквата е друга. Всичко това има въведителен характер и помага за привличането на децата.

Всички трябва да осъзнаем какво търсим от Църквата, а това, което тя може да ни даде, е лична връзка с Христос. Много важно е да знаем, че, влизайки в Църквата, ние сме призовани да се свържем не с учението на Църквата, а с една Личност, да имаме лично отношение с една Личност – Иисус Христос, с живата Личност, Която съществува и с Която човек може и трябва да има отношение на любов. Трябва да обичаме тази Личност. Това е много важно, защото в миналото имахме проблеми в църковните среди, минахме през няколко кризи – богословска, духовна, пастирска, чиято естествена последица беше хората да напуснат Църквата, както впрочем и стана. Тогава Църквата се опита да обоснове учението си чрез и върху разума, върху рационалните аргументи. По-големите от вас се сещат, че в учебниците по вероучение имаше доказателства за съществуването на Бога. Това бяха пет-шест доказателства, чиято цел беше рационално да докажат, че Бог съществува. Това беше грешка, защото тезата води до антитеза: идва някой друг и отново с рационални аргументи ти доказва, че Бог не съществува и той разполага с много по-здрави аргументи от твоите, защото ти логически се опитваш да докажеш, че Бог съществува, а Той не съществува. Свети отци са казали, че Бог не съществува. Защо ли? Св. Симеон Нови Богослов казва, че Бог е несъществуващо Същество.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Ако някой знае всичко за всичко – си каза Мечето, -

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Так грустно тлится жизнь моя

И с каждым днем уходит дымом,

Так постепенно гасну я

В однообразье нестерпимом...[1]

Божества на ужаса, съюзници на страха, владетели на скуката, коментатори на болката - живеем сред тях, често - за тях, още по-често сме същите като тях, сякаш без избор, сякаш друго няма. Но кои са те, какво са, защо са - не знаем, а след време и не искаме да знаем – та нали и ние сме “те”; привикваме, както конят с ездача, както безсънието с нощта. Хора на лъжата, творци на полуистини, непослушни пред дребното и слепи за важното, живеем въображаемо и празно като абортирани деца, а дните ни летят по-бързо от совалка и се свършват без надежда (Иов 7:6); и поглеждайки назад, в себе си откриваме пустош и се залъгваме с бъдещето на потомството си, което сме направили същото – нравствено разглезено и умствено разтляно в абстрактни словоформи. Земята е отдадена в ръце на нечестивци (Иов 9:24), обаче днес нечестието им просто ни забавлява, а от безсрамието им се стремим да крадем за себе си поуки, така че да ни приемат за свои. И ставаме “свои”. Яростта ни е завистлива, а тъгата ни – от гордост и егоизъм. “И ни дави непозната гадост. Сякаш ни целуват похотливо бебета с мустаци и бради”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

Една история, написана преди две хилядолетия, четена толкова много пъти и по толкова различни начини, понякога най-противоречиви, става актуална всеки път на границата между старата и новата година – историята на Иисус от Назарет, на Младенеца, „Който е Христос Господ“.[1] Едновременно Божия и човешка, тъжна и радостна, необикновена и съкровено близка, тя не се натрапва, но задължава. Изисква честен отговор, но опитите да бъде прочетена докрай водят до истинско изтощение и ума, и чувствата, и волята. За читателите си представлява същинско предизвикателство, и все пак поколения наред дават най-доброто от себе си, за да успеят да решат поставената им от главния Герой на разказа задача: да разчетат не само богочовешката Му Личност, но и Неговата богочовешка история.

А когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирода…[2]

Трудно е да си представим по-непринуден и по-достоверен разказ за нечие раждане от този, който ни предоставят евангелистите. Тук са всички необходими подробности: родословието, времето и мястото на събитието, дори маловажни на пръв поглед детайли, като яслите и нощната стража на пастирите. Има обаче една подробност, която завинаги остава камък за препъване – разказано е, че Той е Син на Всевишния, Син Божи, че Той е Словото, Което „беше у Бога“, ще рече, че Той е Самият Бог, Който „стана плът, и живя между нас“.[3]

Отваряне на целия текст