Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Павел Е. Михалицин

P E_MihalitsinАко 20 век може да бъде наречен столетието на великите открития и на научно-техническата революция, то безусловно е, че 21 в. е времето на компютърния прогрес и информационните технологии. Днес никой не би се учудил от активното им ползване в областта на точните технически науки. Трудно е да си представим математик, физик или инженер без специализираните компютърни програми, значително облекчаващи труда на учения, както и без интернет, където специалистът да може лесно и бързо да открие нужната му информация или пък да обсъди интересуващ го проблем с колега от друг континент. В крак с времето се стремят да бъдат и т. нар. хуманитарни науки, развивайки перспективни направления като историческа информатика, електронна археография и архивистика и др.[1] Вече се говори и за създаването на общо цифрово хуманитарно пространство: Digital Humanities. Тази идея прозвуча в Париж на 19.5.2010 г., където бе обявено създаването на свободното общество на цифровите хуманитарни науки за съвместна практическа работа и беше приет текст на Манифест на цифровите хуманитарни науки (Manifeste des Digital humanities).[2] Богословските дисциплини, тясно преплитащи се с много от хуманитарните науки, също активно се възползват от новите технически постижения. Една от тях е патрологията, с чийто пример ще се опитаме да направим кратък обзор на някои от електронните източници и нови информационни технологии, използвани както от чуждестранни учени, така и у нас. За подготовката на този обзор използвахме материали и работи на архим. Кирил (Говорун),[3] А. Г. Дунаев,[4] А. В. Муравьов,[5] А. В. Симонов,[6] Ч. Каненгисер[7] и др. Надяваме се той да бъде полезен както за студентите и преподавателите в богословските и хуманитарните дисциплини, така и за сега започващите своя път млади изследователи.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

St Hilary_of_PoitiersПървият и като че ли най-гласовит привърженик на Никейската вяра на Запад е св. Иларий Пиктавийски (Hilarius Pictaviensis). Неговото творчество се оказва особено значително за разпознаване на значението на никейската вяра сред западните латиноезични епископи. Най-ранните сведения за живота на този епископ имаме от книгата За бележитите мъже на св. Йероним.[1] Другият ранен извор за неговия живот е житието му (vita) от Венантиус Фортунатус (Venantius Fortunatus).[2] Иларий е роден ок. 315 г. в Пиктавис в Аквитания (днес гр. Поатие), в семейство на езичници от местната аристокрация. В зряла възраст, вече женен и с дете, приема заедно със семейството си християнството. Като цяло обаче за ранните му години няма много сведения. В началото на съчинението му За Троицата той дава информация за пътя си към Христос като търсене на отговори на философски въпроси за целта на живота, за Бога и най-сетне за духовния смисъл на Писанието, но според съвременните изследователи тук по-скоро иде реч за стандартно за епохата въведително четиво, организирано с помощта на общоприети литературни топоси, а не толкова за труд с автентично биографичен характер. Онова обаче, за което можем да сме сигурни, е, че св. Иларий изглежда е бил особено впечатлен от Евангелието според ев. Йоан Богослов.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Григорий Беневич

St Cyril_of_AlexandriaОт вуйчо към племенник

Преди време Виктор Шкловски предложил теория, според която „наследяването при смените на литературните школи става не от баща към син, а от вуйчо към племенник”[1]. Трудно е да се каже дали това е валидно винаги за литературния процес, но то се отнася буквално за наследяването на патриаршеската катедра в Александрийската църква през първата половина на 5 в. Св. Кирил е племенник на св. Теофил Александрийски и е наследен от своя племенник Диоскор, чиято репутация в очите на православните (но не и на монофизитите) се оказва не така безупречна като на неговия вуйчо. От тримата, свързани с роднински връзки, александрийски папи тъкмо св. Кирил внася най-голям принос в православната богословска традиция, сравним по значение с този на св. Атанасий. Именно него в най-голяма степен св. Кирил е наследил и в богословието (особено в полемиката с арианите и в частност в книгата Съкровища[2]). Впрочем, още св. Теофил, който от младини живее в Александрия (родом от Мемфис), получава образование и възпитание в дома на св. Атанасий Александрийски, така че духовното и богословско наследство на последния е усвоено първоначално от Теофил, а след това чрез него и от неговия племенник св. Кирил.

Освен ученичеството си при св. Атанасий, св. Теофил успява да завърши и Александрийското огласително училище при Дидим Слепеца, комуто принадлежат важни трудове за Светата Троица. Когато в 386 г. Теофил става папа на Александрия, а сестриникът му Кирил е на ок. 7 г. много вероятно е с възпитанието и образованието на момчето да се е занимал вуйчото. Известно е, че Кирил получава отлично образование, включващо не само религиозно неутралната математика, но и изучаване на античната езическа литература, лишена за християните от религиозно съдържание и станала вече просто „литературна традиция”. Важна съставна част от по-нататъшното образование на бъдещия папа става риториката, с която той е великолепно запознат, както личи от съчиненията му. Познавачите намират неговия атически гръцки език за превъзходен.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Иля Каплан

Maximus Confessor1. Творение и падение

Космологията и учението за творението, от една страна, и сотириологията и учението за домостроителството – от друга, са тясно свързани в богословието на преп. Максим.[1] Според него Бог още при сътворението на света, а дори и преди това, в Своя замисъл за човека е предвидил не толкова първия Адам, колкото втория – като глава и родоначалник на новото човечество. Именно в Христос се е извършило изпълнението на Адамовото предназначение, в Него е претворен и обединен целият свят и в Него на света и на човека е даден безценният дар на обòжението.[2]

Всичко съществуващо, в това число и човекът, е сътворено според божественото намерение – чрез Логоса, Който е „творческият принцип” на Светата Троица. Логосът съдържа в Себе си логосите (идеите или замислите) на всички сътворени неща и в Него творението е причастно на Бога.[3] „Единият Логос се явява като много логоси и многото – като Единия”,[4] поради което и всичко сътворено съществува предвечно „в Него и при Него”, като логоси, а „в определеното време” възприема „съответното си битие”.[5] Чрез логосите Логосът е свързан със света, намирайки се в центъра на всичко сътворено.[6] Той е скрит в логосите на нещата и така явява Себе си чрез съществуващото, защото всичко има своя логос, вкоренен в Него.[7]

Учението за сътворението и падението на Адам в богословието на преп. Максим има някои специфични характеристики, макар и в основните си да е близко до това на предшествениците му.[8] Сътвореният човек е бил образ на Самия Логос,[9] микрокосмос, посредник „между всички битийни равнища”.[10] Човекът, като единство на тяло и душа, е бил природно свързан с цялото творение, потенциално обхващайки го цялото.[11] Като сътворил човека, Бог му дарил „красотата на нетлението и безсмъртието”,[12] и, макар че първосъздаденият бил безстрастен, Бог дал на ума му възможността да се наслаждава.[13] Тази наслада не е била плътска и греховна, а духовна и добродетелна. Цел на радостта за човека е трябвало да бъде Самият Бог, тъй като смисълът на сътворението на човека е бил в свободното движение към Него.[14] Адам обаче, „едновременно с пришествието си в битие” (ἅμα τῷ γενέσθαι), в ума си предал чувства на дарената му от Бога сила и насочил тази сила „към сетивните (неща)” – „чрез страстите придобил осъществяваща се против природата наслада”.[15]

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Дунаев

A Dunaev…Той [преп. Максим Изповедник] изтощава скоро своите последователи с това, че решенията [на затрудненията по Писанието] при него се обмислят далече от буквата и известната история, а често и от самото затруднение. Впрочем, ако някому е приятно да анализира с ума си анагогии и теории, той никъде другаде не ще намери по-разнообразни…

Св. патриарх Фотий за Въпроси-отговори до Таласий[1]

1. Съвременните преводи

Във всички съвременни преводи тълкуването на Глава 13 от Въпроси и недоумения[2] е еднакво. Ще приведем тези варианти според хронологията на издаването им.

Отваряне на целия текст

Автор Георгиос Мандзаридис

G MandzaridisСв. Григорий Паламà в отпуста, както и в повечето химни на своя празник, бива наричан проповедник на благодатта (κῆρυξ τῆς χάριτος). В действителност като богослов и писател, като пастир и учител на верните, той проповядва най-вече предоставената на човека Божия благодат. Благодатта Божия, като непосредствена Негова лична енергия за спасението на човека, е нетварна. Това преподават Отците на Църквата, това е учението и на св. Григорий Паламà в почти всичките му полемични творения, отправени против разбиранията на Варлаам и неговите сподвижници. Самият той пише: „Самата енергия е нетварна и това, с Божията помощ, ни е прекрасно показано от светците; същото доказваме и изследваме [като пребиваващо] заедно с Бога във всичките си съчинения”.[1]

Това учение не представлява богословски индивидуален подход на св. Григорий Паламà или на църковните отци, а първенствуваща истина на християнската вяра.

Тварната енергия проявява тварна природа, докато нетварната е характерна за нетварната същност: „Защото необходимо е съответни на природите да са природните свойства”.[2] Освен обаче нетварната благодат и енергия на Бога, за хората съществуват също и тварите, които са сътворени от Него. Следователно, човек може да познае Бога по два начина. Първият е чрез причастност в нетварната Негова благодат, а вторият е чрез докосването до Неговите твари. Така ние имаме естествено и свръхестествено откровение. Естественото откровение помага на човека да приеме съществуването на Бога, без обаче да му предоставя спасение, а свръхестественото откровение спасява и обновява човека.

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Metr Hilarion_AlfeevПослеслов към публикуването на новооткритите текстове

Публикуването на руски на новооткритите текстове[1] на св. Исаак Сириец,[2] както и на монографията,[3] посветена на този велик отец на Църквата от 7 в., предизвикаха оживени разисквания в периодичния печат.

Пръв откликна Антон Войтенко, който в статията си „Вразумление любовью”[4] изтъкна, че „откриването на нови паметници на светоотеческата духовност точно в настоящото столетие е белег на времето”. Споменава и за Корпуса от слова, беседи и поучения на преп. Макарий Египетски, открит през 50-те години – по-голямата част от който днес вече е преведена на руски.[5] Могат да бъдат посочат и други примери, като например откритата през 40-те литургична поема на св. Мелитон Сардийски За Пасха – също вече преведена на руски.[6]

Войтенко характеризира св. Исаак като „подвижник с огромна духовна осанка”, за когото централна е била темата за Божията любов. Авторът говори за влиянието на преподобния върху руската култура и в частност – върху Достоевски. Като припомня сцената на последната среща между Иван Карамазов и Смердяков, когато Иван вижда на стола книга със заглавие Слова на светия наш отец Исаак Сириец,[7] Войтенко пише: „Не е необходимо да се обяснява, че при Достоевски излишни детайли няма. И трябва да се познават на практика поне основните теми от богословието на св. Исаак, за да се разбере, че в разговора на Карамазов със Смердяков, когато за пореден път се появява темата, че щом няма Бог, то всичко е позволено, присъства един свидетел, който сам по себе си утвърждава обратното”.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Христов

Ivan Christov_Синергѝята между човека и Бога е тема с особена важност за философското учение и за богословието на св. Григорий Нисийски. Макар съжденията му по този въпрос да не са систематични и да ги виждаме разпръснати в различни места из неговите съчинения, тe лежат в основата на схващанията му за човешкото битие и за съвършенството на човека в непрестанен духовен прогрес. Именно благодарение на синергѝята на човека с Бога тварното естество може да възстанови своята връзка с Твореца и да достигне спасение.[1] Православното богословие със своя специален интерес към божествените енергии (ἐνέργειαι) и синергетизма е особено чувствително към този въпрос. Въпреки това обаче, то няма значим принос към съвременните дискусии за св. Григорий. Прогресът в богословските изследвания върху неговото схващане за синергѝя от втората половина на 20 в. до днес е постигнат главно в дебатите между римокатолическите и протестантските учени.[2] Значителни усилия от православна страна са положени в полето на философските изследвания. При това обаче т. нар. синергетична антропология, която би следвало да задълбочи православната мисъл, заимства концептуални модели и език от новата феноменология и екзистенциализма, споделяйки сходна интелектуална нагласа – да преодолее есенциалистката метафизика. Това стимулира изследването на човешките действия ad extra. Така нейните застъпници схващат енергиите в тяхното кинетично значение, поставяйки акцент върху аскетичните усилия на човека. Ето защо, заради своята западна философска позиция и не съвсем православни изводи, синергетичната антропология не успя да се превърне в онзи принос от православна страна, който се очакваше да бъде.

Въпросът е, с какво би могло да допринесе православното гледище в модерните дискусии върху учението на св. Григорий за синергѝята на човека и Бога? Моята теза е, че то би могло да допринесе с разграничаване на различните аспекти на синергѝята. Следвайки своята основна богословска нагласа, то би могло да изследва, дали има някакво взаимоотношение между божествените енергии и онези енергии, които конституират човешкото битие, наред със съдействието между спасителните действия на Бога и аскетичното усилие на човека.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме