Автор Михаил С. Иванов

Въпросът за началото на Църквата се разглежда от почти всички изследвания, посветени на проблемите на еклисиологията. При това, главно внимание се отделя на думите на Христос: „На тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18). Безспорно те дават основание да направим извод, че Църквата е основана в новозаветно време и всички автори би трябвало да са съгласни с това. Запознаването с трудовете на авторите, пишещи по тази тема обаче, подхвърля този извод на съмнение. За да изясним въпроса, е необходимо да се запознаем преди всичко със самите изказвания за началото на Църквата.

В една проповед св. Климент Римски говори: „Като изпълняваме волята на Отца нашия Бог, ще бъдем братя – членове на първата Църква, духовната, създадената преди слънцето и луната”.[1] На друго място пише: „Не мисля, че не знаете, че живата Църква е Тяло Христово, защото Писанието говори: сътвори Бог човека – мъж и жена; мъжът е Христос, жената – Църквата. И книгите на пророците и апостолите се казва, че Църквата не от сега съществува, но от самото начало, че е била първо духовна, както и нашият Иисус, а се открила в последните дни, за да ни спаси”.[2] Като коментира известните думи на св. пророк Исаия – „Развесели се, неплодна, ти, която не раждаш; възкликни и извикай ти, която не си изпитала родилни мъки; защото напустеницата има много повече деца от оная, която има мъж, казва Господ” (Ис. 54:1) – св. Климент посочва: „Думите развесели се, неплодна, нераждаща се отнасят за нас, езичниците”. Това отбелязва и преводачът на това послание на св. Климент на руски език прот. П. Преображенски, който добавя: „От думите на автора се вижда, че както неговите слушатели, така и той самият са били християни от езичниците”, защото „нашата Църква – продължава св. Климент – е била неплодна, преди да ѝ бъдат дарувани деца”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Не аз живея, но Христос живее в мен

(Гал. 2:20)

Няма живот без молитва. Без молитва има само безумие и страх.

Душата на православието е в дара на молитвата.[1]

(Василий Розанов)

Един брат попитал авва Агатон: „Коя добродетел, отче, измежду всички дела, които вършим, изисква най-много усилия?”. Той му отговорил: „Прости ми, но мисля, че няма по-велик труд от молитвата към Бога. Защото всеки път, когато човек пожелае да се моли, неговите врагове, демоните, се опитват да му попречат; защото те знаят, че нищо не им пречи така, както молитвата към Бога. Във всички други дела, ако е упорит, ще постигне мир. Но за да се моли, човек трябва да се бори до последния си дъх”.[2]

(Изречения на отците пустинници)

Трите етапа на Пътя

Веднага след като бях посветен в духовен сан, помолих гръцкия си епископ да ми каже как да проповядвам. Неговият отговор бе необичаен и лаконичен: „Всяка проповед – каза ми той – трябва да съдържа три неща: нито повече, нито по-малко”.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Византийският изток е единственият географски регион от християнския свят, в който въпросът за образите предизвиква богословски дебат, продължил повече от столетие. Това явление има психологически и исторически причини. Християнското благочестие на гръкоговорящите страни е вкоренено в традиция, в която религиозният образ има по необходимост свое място в богослужението, докато за сирийската или за арменската християнски общности, без те да са били винаги враждебно настроени към образите, не е характерна естествена склонност да ги превръщат в обект на почитание. В тези общности образите се разглеждат в техния чисто дидактичен аспект – просто като илюстрации на библейския текст.

И тези две тенденции вероятно биха продължили да съсъществуват мирно вътре в едната Църква, ако указите на императорите-иконоборци не бяха поставили въпроса по радикален начин, принуждавайки богословите да изработят самите принципи и на иконоборчеството, и на иконопочитанието. Още от самото начало на спора стават явни и христологическите измерения на проблема, но едва през втората половина на 8 век в отхвърлянето на образите от иконоборците се прилагат вече самите христологическите формули, за да получат своето окончателно разработване.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

Няма съмнение, че иконоборческият спор е един от най-големите конфликти в историята на Християнската църква. Той не е само византийски – в спора е въвлечен и Западът, макар там никога да не следват мисълта на Изтока и да не разбират всички тънкости на византийското богословие на иконите. Обратно на това, за историята на Християнския изток иконоборчеството е повратна точка. Всички области от живота са засегнати от конфликта, всички слоеве от обществото излизат на борба. Ожесточената, мъчителна и отчаяна война е не на живот, а на смърт; победата има висока цена и при това с нея източникът на напрежение не е отстранен. Вътрешното единство, изкривено и подкопано от спора, никога повече не се завръща във Византийската църква.

Колкото и да е странно, ключът към разбирането на този спор изглежда загубен. Произходът, значението и същността на иконоборческия конфликт остават неясни и загадъчни. Съвременните историци не са съгласни помежду си в тълкуването на най-основни понятия. В продължение на десетилетия – от времето на Папаригопулос и Василевски – беше прието иконоборческата криза да се описва предимно в социални и политически термини, а религиозната ѝ страна да се смята за нещо второстепенно. По най-различни начини се твърдеше, че в началото конфликтът не е имал нищо общо с вероучението, а богословските доводи враждуващите страни измислят post factum, като ефикасни оръжия в борбата. Някои историци стигнаха дотам, да обявят религиозния спор за „димна завеса” – измислена и използвана от враждуващите партии с цел да скрият истинските причини за борбата, които били всъщност икономически.[1] Съвсем неотдавна известен византолог твърдеше, че богословието „няма никакво значение” в този спор и че целият конфликт е „свързан с всичко друго, само не и с философската спекулация”.[2] Византия се представяше като изтощена и духовно мъртва дълго преди избухването на иконоборческия спор, а самият този конфликт – като доказателство за безплодието на Византийската църква, чието развитие се намирало в задънена улица. „Интелектуалната любознателност практически е мъртва. В лагера на православните от нея не е останала и следа”. От друга страна, и иконоборчеството „само по себе си – в интелектуален план – не представлява нищо особено”.[3] Ето защо, спорът за иконите не трябва да се тълкува в перспективата на великите догматически спорове от миналите столетия: старите христологически ереси отдавна са прокълнати и вече били мъртви. В този спор духовете им били призовани само заради ефективността им в полемиката[4]. В заключение се твърди, че днес не трябва да ексхумираме тези трупове отново.

Отваряне на целия текст