Автор Йером. Дамаскин (Кристенсен)

В доклада си бих искал да разкажа православното разбиране за света (космоса) до грехопадението на човека: според Св. Писание и светоотеческите трудове. След това да разгледам значението на този догмат в светлината на православната сотириология и есхатология, т. е. учението за спасението на човека и на света и тяхното състояние след всеобщото възкресение. В заключение, ще се постарая да обясня как светоотеческото учение за света до грехопадението може да повлияе нашето възприятие и разбиране за обкръжаващия ни свят и неговото настоящо състояние.

Според православната светоотеческа космология, цялата видима вселена е била сътворена за човека, човекът е бил създаден за единение с Бога чрез любовта. „Творецът при нашето създаване е дарувал някаква Божествена благодат” – така свидетелства св. Григорий Нисийски.[1] А св. Йоан Дамаскин пише, че в Рая Адам е имал „жилище, обитавано от Бога и, обличайки се в Него, като в светла риза, се е покривал с Неговата благодат”.[2] Човекът е трябвало да участва в живота на Бога чрез благодатта и – напълно и изцяло проникнат от нея – да достигне до единение с Бога или обòжение (θέωσις). Св. Йоан Дамаскин учи, че Адам не е бил обòжен при сътворението, но е бил сътворен за обòжение „по силата на свойственото му тежнение към Бога” – създаден е бил „да се превърне в Бог по причастност към божественото озарение, но без да преминава вътре в божествената същност”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Помени ме, Господи, когато дойдеш в Царството Си!

(Лука 23:42)

За всички боголюбиви души, т. е. за истинските християни, съществува първи месец в годината, както месец април – и това е денят на възкресението”.[1]

(Из Беседи на св. Макарий)

Авва Мойсей попитал лежащия на смъртен одър авва Захарий: „Какво виждаш?”. А той отговорил: „Не е ли по-добре да не казвам нищо, отче?”. „Да, чедо мое, – отвърнал авва Мойсей – по-добре нищо не говори”.[2]

(Изречения на отците-пустинници)

Езикът е орган на този свят. Безмълвието е тайна на идващия свят.[3]

(Св. Исаак Сирин)

Краят приближава

„Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”. Символът на вярата, който е насочен към бъдещето, завършва с мотива за очакването. И въпреки че мисълта за последните времена трябва постоянно да присъства в нашите размисли през земния ни живот, ние не сме в състояние да говорим подробно за реалностите на бъдещия век. „Възлюбени, сега сме деца Божии, но още не се е открило какво ще бъдем” (1 Иоан. 3:2). Чрез вярата си в Христос и сега сме в жива лична връзка с Бога; знаем, не хипотетично, а като истинско и опитно свидетелство, че в тази връзка присъства семето на вечността. При все това имаме само частична представа за това, че животът не е във временната хронология, а във вечното сега – не в условията на грехопадението, а във вселената, където Бог е всичко във всички. Затова сме длъжни винаги да говорим с внимание, да признаваме необходимостта от тишина.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Никога от 9 до 15 в. византийското богословие не се е разделяло с христологията. Все пак, тъй като тържеството на православието от 843 г. мнозина тълкуват като крайно закрепване на учението на вярата, повече не може да има и никакви разисквания върху приетите от седемте събора догматически формулировки. В училищата синтезът на св. Йоан Дамаскин се използва като основен наръчник, а в богословието не се възприемат никакви нови категории. Този формален консерватизъм широко господства както сред управляващите кръгове, така и в средите на църковната йерархия още от 9 век и чак до голямата богословска криза от 14 в.

Въпреки тази фасада обаче и мисловните движения продължават да бъдат лесно забележими. Интересът на хуманистите във Византия към древната гръцка философия дава възможност на талантливи умове, разочаровани от наготово даваните отговори на схоластичното богословие, да предлагат нови решения на проблема за съществуването. Съживяването на неоплатонизма с Михаил Псел и Йоан Итал през 11 в. представлява реминисценция на оригенистичната криза от 6 в. Отделни спорове и вътре в самото школско богословие също принуждават официалната Църква да взема становища по един или друг конкретен богословски въпрос. (По-нататък ще обсъдим резултатите от подобни епизоди от времето на управление на Алексей и на Мануил Комнин, и които са пряко свързани с христологията.) Накрая, и в монашеските кръгове великият поток на светоотеческата духовност продължава не само да дава плодове на святост, но още и да предизвиква проблеми, свързани с въпроса за спасението, които имат своите корени в големите христологически дебати от предходните столетия.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил С. Иванов

Въпросът за началото на Църквата се разглежда от почти всички изследвания, посветени на проблемите на еклисиологията. При това, главно внимание се отделя на думите на Христос: „На тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18). Безспорно те дават основание да направим извод, че Църквата е основана в новозаветно време и всички автори би трябвало да са съгласни с това. Запознаването с трудовете на авторите, пишещи по тази тема обаче, подхвърля този извод на съмнение. За да изясним въпроса, е необходимо да се запознаем преди всичко със самите изказвания за началото на Църквата.

В една проповед св. Климент Римски говори: „Като изпълняваме волята на Отца нашия Бог, ще бъдем братя – членове на първата Църква, духовната, създадената преди слънцето и луната”.[1] На друго място пише: „Не мисля, че не знаете, че живата Църква е Тяло Христово, защото Писанието говори: сътвори Бог човека – мъж и жена; мъжът е Христос, жената – Църквата. И книгите на пророците и апостолите се казва, че Църквата не от сега съществува, но от самото начало, че е била първо духовна, както и нашият Иисус, а се открила в последните дни, за да ни спаси”.[2] Като коментира известните думи на св. пророк Исаия – „Развесели се, неплодна, ти, която не раждаш; възкликни и извикай ти, която не си изпитала родилни мъки; защото напустеницата има много повече деца от оная, която има мъж, казва Господ” (Ис. 54:1) – св. Климент посочва: „Думите развесели се, неплодна, нераждаща се отнасят за нас, езичниците”. Това отбелязва и преводачът на това послание на св. Климент на руски език прот. П. Преображенски, който добавя: „От думите на автора се вижда, че както неговите слушатели, така и той самият са били християни от езичниците”, защото „нашата Църква – продължава св. Климент – е била неплодна, преди да ѝ бъдат дарувани деца”.[3]

Отваряне на целия текст