ДОГМАТИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Панайотис Нелас

Заглавието на тази книга би могло да бъде Три византийски антропологични есета, защото това е същността на нейното съдържание. Ако отците, които са полемизирали с христологичните ереси, говорейки за св. Богородица, подчертават христологичното ѝ значение, то Кавасила поставя особено силен акцент върху антропологичната страна. В 14 в. той се изправя пред острия ренесансов въпрос за човека и се чувства длъжен да осветли максимално онези аспекти от Преданието, които биха могли да станат основи за една православна антропология.

Така, освен догматичната основа на православната благочестива вяра в девството на св. Богородица, внимателният читател може да открие във всеки ред от словата на Кавасила диалога на православието с Ренесанса – диалог, в който ромейската мисъл на светия писател не се колебае да постави открито всички критични въпроси и всеки път да докосва същността на проблема и да разобличава утопичността на всеки „хуманизъм” без Христос, както и да придобива в Него доброто, съществуващо в движението на Ренесанса.

За да може обаче да се разбере по-лесно дълбочината на мисълта на Кавасила, е необходимо да се имат предвид някои кратки сведения и за него, и за традиционното учение за Пречистата Дева, както и обобщително описание на неговото учение за св. Богородица. Това ще бъдат трите части на нашия увод.

Отваряне на целия текст

Автор Георгиос Д. Панагопулос

Подтикнат от активната опозиция срещу ороса на Халкидонския събор, най-вече в Египет и Палестина, имп. Лъв I, наричан Макелис,[1] се обръща с окръжно послание до епископите от източните провинции на Ромейската империя. Той ги кани да изразят свободно мнението си относно авторитета на Халкидон, а също и да решат по съвест съдбата на Тимотей Елур, узурпирал патриаршеския трон след жестокото убийство на православния (халкидонски) Александриийски архиеп. свмчк Протерий. Отговорите на епископите са запазени и до днес в латински превод, извършен от някой си монах Епифаний по подтика на Касиодор.[2] До наши дни е западен един ръкопис и е налице едно не особено добро издание, от което липсват отговорите на 22 църковни епархии[3].

Съдържанието на настоящото изследване е разпределено в две части. В първата спираме вниманието си на убежденията на епископите от Codex Encyclius (нататък CE) за връзката на Халкидонския орос с авторитета на Никейския събор, като разглеждаме особено различието, изтъкнато от част от епископите в CE, между Символа на вярата (symbolum fidei), с изключителното му значение в литургичния живот, и ороса (definitio), който обаче е повече схващан като тълкувание на Символа и принципно – като имащ антиеретическа функция. Във втората част се наемаме, в историко-богословски ракурс, да изследваме начина, по който един значителен брой епископи от източната част на Ромейската империя недооценява природата и функцията на съборната институция в църковния живот. По-далечната ни цел е да покажем, че в дадения случай решенията на вселенските събори се схващат не като авторитетни наредби за вярата – по смисъла, влаган от римокатолическата богословска традиция и особено в перспективата, дадена от Тридентския събор (1545-1563 г.). В нашия случай те се разбират като харизматично съсредоточаване върху непреходното църковно настояще (παρόν) на апостолската проповед – събитие, неразривно свързвано с мистагогичното освещаване в Христос – в рамките на литургичния живот на църковното тяло.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Личността на Теодор Мопсуестийски в историята на Църквата се свързва, освен с ереста на Несторий – като неин богословски вдъхновител – още и със значителна тълкувателна работа върху Св. Писание. Не е случайно, че дори след осъждането му от Петия вселенски събор, както на Изток, така и на Запад продължават да се преписват и превеждат някои негови коментари върху Писанието, а в късна Византия фрагменти от тях продължават да възпроизвеждат, понякога под чуждо име, в редица тълкувателни катени, заедно с бисери от светоотечески коментари.

Изследователите на екзегетическите трудове на Теодор са единни в мнението, че Тълкувателят (ܡܦܫܩܙܐ) – както е известен той в несторианската традиция – е разглеждал цялото Писание в систематична перспектива, разкриваща Божия спасителен план, и че ако някой се задълбочи в буквално рационално тълкуване на отделен текст от свещения сборник, ще намери достатъчно и доказателства, и информация за този божествен и домостроителен план. Това е така понеже Бог е вложил посредством свещения писател в Писанието редица (пред)образи (τύποι) между събития, личности и предания, като както образът, така и първообразът изясняват, чрез взаимното си осветляване, Божия замисъл за човечеството; с други думи – различни елементи от домостроителството на спасението се осветляват взаимно в рамките на сборника от свещени текстове.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василий Зенковски

Темата за злото е един от най-неясните и трудни проблеми на метафизиката, но нито една сериозна философска система не може да я избегне или да се отнесе към нея повърхностно. От философска гледна точка винаги по-задълбочени са системите, които поставят този въпрос в центъра на вниманието, сравнени с онези, които го заобикалят или опростяват проблема. В същото време темата за злото свързва по най-тесен начин философията и религията: не е възможно да поставиш въпроса, оставайки в полето на чистата философия или без да превърнеш философията в система на религиозната метафизика. Но и в областта на чисто религиозната мисъл темата за злото неизбежно ни отвежда в полето на общата метафизика. Понеже злото тайнствено пронизва целия свят, подчинявайки го на себе си дотолкова, че светът наистина лежи в зло – макар да не е зло по природа. Обратно: светът е пълен със страдания, което свидетелства, че самият той е измъчван от злото, живеещо в него. Според известния израз на Херцен, дървото на живота боли, т. е. преживява смъртта и взаимната борба, дисхармонията и хаоса като страдание и мъка.

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Вейдле

Иконата принадлежи на православието. На Запад тя е гост. Наистина, тя се ражда във все още неразделената Църква и почитането ѝ не се оспорва от римокатолицизма, само че исконна и непрекъсната (макар и не масова) традиция на иконопочитанието се наблюдава само в Италия, където през вековете най-здраво се е съхранила връзката с християнското минало и с Византия. И тук обаче тази традиция не е водеща. Ако днес в римокатолическите храмове на Запад нерядко може да се срещнат отделни, преди всичко Богородични икони в т. нар. „итало-гръцки” стил или репродукции, които се ползват с вниманието на молещите си, то те са ново явление и отговор на потребност, която по-рано не е съществувала и би било добре да изясним. Западното религиозно изкуство, даже създавайки своите най-близки до иконата образци като съвременните на разцвета ѝ в Русия италиански олтарен образ или Andachtsbild на задалпийските страни, все пак не се превръща в иконописно изкуство. То притежава друг художествен облик и друг религиозен смисъл. Иконата е вкоренена и изцяло утвърдена единствено в източното и, по-точно казано, в гръцкото християнство. Но от това въобще не следва, че тя има значение само в неговите предели.

Отваряне на целия текст

Автор Захумско-Херцеговински еп. Атанасий (Йевтич)

В гръцкия език „първото” се нарича πρωτολογία, а „последното” – εσχατολογία. Невъзможно е да се даде точен превод на нито един от тези два термина. Есхатологията е технически термин за обозначаване на това, което се отнася до края на времената – т. нар. последни неща. Но за πρωτολόγια мисля, че не съществува дори и технически термин, който да изразява превода. Думата се отнася към намиращото се в началото на времето или даже преди него. Може да се говори с прости понятия в пролога или в епилога на една книга, но реалността на нашия живот не е книга, даже ако тази книга е Библията.

Неотдавна беше направен превод на сръбски език на знаменитата поема на Дж. Милтън (1608-1674) „Изгубеният Рай”. Бях на представянето и макар да не мога да кажа нищо за поетическите достойнства на книгата, мога да споделя нещо за богословския подход на Милтън към самия проблем. Ще започна като сравня подхода му към тази тема, от една страна, с Православното християнско предание – от друга.

Подходът на Милтън е протологичен: разглежда Библията, като поставя акцент върху началото на времето, на творението и неговото първоначално състояние, докато аз предпочитам да разглеждам Библията есхатологично – през призмата на края на времената и последното състояние на творението. Според Дж. Милтън, ако говорим на друг, много по-прост език, нещо се е случило в миналото и то определя това, което се случва и до днес. Обратно на това позицията на православното богословие е, че каквото и да се е случило в миналото, то, разбира се, е важно, но много по-важно е това, което трябва да се случи в бъдещето.

Отваряне на целия текст

Автор Николаос Ксионис

В съборния томос от 1351 г., който упоменава исихаските спорове от 14 в. между светогорските монаси исихасти, от една страна, и Варлаам Калабрийски и Григорий Акиндин, от друга, става въпрос за значението на думите във връзка с изразяваните чрез тях неща. По-специално в тях се подчертава нуждата да бъдат изследвани нещата „чисти… и да се търси в тях истината от богословите”. Ако има единогласие относно нещата, тогава няма повод за разногласие по отношение различието в думите, защото, както споменава и св. Григорий Богослов, „не е нужно да се препираме за имената, ако думите носят същото значение”. Така в случая, когато се използват различни думи, няма никаква опасност от грешно тълкуване и отклонение от правилната вяра, когато умът е здрав и възприема точно обозначаваното с всяка дума. Следователно, основното и необходимо условие за тълкуването на догмата е, от една страна, нещото само по себе си, към което се отнасят, а от друга: богословските и еклисиологични предпоставки на упражняващия тълкуването човек.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Дамаскин (Кристенсен)

В доклада си бих искал да разкажа православното разбиране за света (космоса) до грехопадението на човека: според Св. Писание и светоотеческите трудове. След това да разгледам значението на този догмат в светлината на православната сотириология и есхатология, т. е. учението за спасението на човека и на света и тяхното състояние след всеобщото възкресение. В заключение, ще се постарая да обясня как светоотеческото учение за света до грехопадението може да повлияе нашето възприятие и разбиране за обкръжаващия ни свят и неговото настоящо състояние.

Според православната светоотеческа космология, цялата видима вселена е била сътворена за човека, човекът е бил създаден за единение с Бога чрез любовта. „Творецът при нашето създаване е дарувал някаква Божествена благодат” – така свидетелства св. Григорий Нисийски.[1] А св. Йоан Дамаскин пише, че в Рая Адам е имал „жилище, обитавано от Бога и, обличайки се в Него, като в светла риза, се е покривал с Неговата благодат”.[2] Човекът е трябвало да участва в живота на Бога чрез благодатта и – напълно и изцяло проникнат от нея – да достигне до единение с Бога или обòжение (θέωσις). Св. Йоан Дамаскин учи, че Адам не е бил обòжен при сътворението, но е бил сътворен за обòжение „по силата на свойственото му тежнение към Бога” – създаден е бил „да се превърне в Бог по причастност към божественото озарение, но без да преминава вътре в божествената същност”.[3]

Отваряне на целия текст