ДОГМАТИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Светослав Риболов

Епохата на 14 в. е кризисна за Източната Римска империя със столица Константинопол. От изток в Мала Азия през целия век от централна Азия почти безпрепятствено навлизат турски и други степни племена, тласкани от монголите в западна посока, а от север империята е притискана от славяните. Това е времето на апогея на Сръбското кралство, което успява да се намеси в гражданската война между Палеолозите и Кантакузините, и завзема територии не само в Македония, но дори далеч в Епир и Тесалия, както и покорява Българското царство, а и недвусмислено доминира във Влахия. През 1345 г., след превземането на Серес, сърбите установяват своето владение над всички градове около Солун. Техният владетел Стефан Урош IV (Душан) е успял да отнеме от ромеите значителна част от техните европейски територии, които иначе са били важният им хинтерланд и основен източник на средства, и човешки ресурси за войните на изток. В Мала Азия във владение на Константинопол са останали само по-големите укрепени градове с малко територии около тях и областта Понт. Съперничеството с редица западни държави също притиска ромеите в източната част на средиземноморския басейн. Империята е отслабена и лишена от средства, търговският ѝ флот отдавна е в миналото. Дипломацията на Константинопол се опитва да лавира между различните сили, гледащи към неговите територии с нескрит апетит.[1] В тази среда живее и работи св. Григорий Паламà – един от най-знаменитите авторитети на православното богословие не само през онази епоха, но и като цяло за традицията на Православната църква.[2] Рецепцията на църковната памет за него, както и на неговата богословска мисъл е от особено значение за православната традиция и представлява сама по себе си сериозен изследователски проблем. В настоящото изследване ще разгледаме рецепцията на светийската му памет сред православните християни в Османската империя, изразена най-вече през иконографските типове, с които светецът е изобразяван до средата на 19 в.

Отваряне на целия текст

Автор Смилен Марков

Въведение

Икуменическото движение, започнало през първата половина на 20 в., е продукт на западната цивилизация. Както неговата институционална организация, така и дневният ред отразяват контекста на западната модерност и по-специално – два от нейните белези: секуларизацията, разбирана като създаване на религиозно неутрална публичност, но и като принудително затваряне на религиозния опит в сферата на частното; сблъсъкът на модерността с традиционните социални структури и институции. Като образец за обединение на различните християнски деноминации се сочи Обществото на народите (ОН), родено от правната мисъл на Западна Европа след епохата на Средновековието.

Трябва да се отбележи, че първите деятели на икуменическото движение разглеждат световната организация на държавите като общочовешко усилие за корекция на изкривяванията на модерната цивилизация; като самозащита на модерната цивилизация срещу псевдоморфозата на просвещенските идеали. Тъкмо православният участник в Световната конференция по мисиология (Единбург, 1910 г.) архиеп. Герман заявява, че християнските деноминации следва да възприемат модела на ОН, като световният междухристиянски съюз следва да допълва политическата организация. Както ОН цели главно избягване на военните конфликти между държавите, така първата задача на световния икуменически форум би следвало да бъде избягването на противопоставянето. Има се предвид най-вече противопоставянето между римокатолици, евангелски християни и мисионери от ориенталските църкви в традиционно нехристиянските региони на света. Втората, не по-маловажна задача е взаимопомощ между християнските църкви и вероизповедания за евангелизиране на света (Джон Мот) и международно партньорство в духа на евангелската съборност (Сьодерблом).[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Задорнов

По целия път на своето развитие богословската наука, взета в нейната конкретно-жизнена реалност, винаги е била отговор на питащите и искащите отчет за упованието на нашата Църква. Не по-рядка е обаче ситуацията, когато православната апологетика трябва да отговаря на предизвикателствата на отъждествяващите плодовете на своя собствен непросветен разум с възгледите на Църквата, на умело използващите отделни части от тези възгледи и представящи получения сурогат за компонент или даже за необходима част от църковния светоглед. И ако в първия случай позициите са достатъчно ясни, то неяснотата във втория поражда губителни съблазни и недоумения.

Нашият труд е посветен тъкмо на втория случай: на традиционализма и неговото отношение към религиознанието. По-късно ще определим самия традиционализъм – сега трябва да покажем защо смятаме неговите принципи за опасни за хората, които се стремят (но все още са в преддверието) да влязат зад оградата на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

За всеки човек, който живее днес, е ясно, че сме заобиколени от страдание. Изминалият 20 век се оказа най-кървавият в историята на човечеството и не успя да научи обществата да избягват злото (= греха). Самото то се оказва толкова мощно, че всеки човек неминуемо се сблъсква с него със същата сила, с която се е сблъсквал и древният човек. Поради това ние стигаме до извода, че злото (= грехът) царува в този свят и неговата мощ причинява смърт (срв. Рим. 5:21). Смъртта е апогеят на злото, ние се движим в нея, тя ни заобикаля независимо от социалното ни положение, мъдрост, финансови възможности. Опитваме се непрекъснато да я избегнем, но тя присъства навсякъде. Достатъчно доказателство са всекидневните медийни репортажи за престъпленията срещу личността, войните и конфликтите в Близкия изток, Африка и терористичните актове в модерните западни мегаполиси. Чрез болестите, катастрофите и нещастните случаи, тя „влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите” (Иер. 9:21). Тя отнема онези, които обичаме, и прекъсва взаимоотношенията ни с възлюбените. Тя е наречена всеядица смърт.[1]

Властта ѝ е толкова голяма, че колкото и да напредва медицината, се оказват верни думите от Писанието, че „човек не е властен над духа, за да удържи духа, и няма власт над смъртния ден” (Екл. 8:8). Тя тласка до отчаяние философите като Хайдегер или се отрича като абсурдна от „свободата” на Сартр, но тя остава „мелница”, за която хората са мливо, която захваща всеки човек за краката и го смила според думите на св. Юстин (Попович).[2]

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Йоан (Корол)

Размисълът над разкриването и интерпретациите на апокалиптичната тематика в кинематографията е нещо твърде актуално, ако се отчита, че обсъждането на тази тема става в рамките на екологичната проблематика, при което на понятието за екология се дава една по-разширена трактовка в сравнение с по-рано, при отчитане както на културния, така и духовния, и на образователния аспект, които съвсем органично влизат в това понятие. Апокалиптичната тематика е непосредствено свързана с проблемите на екологията – по силата на това, че едно от класическите сценаристки решения е екологична катастрофа, довеждаща до гибел на всичко – планетата, човечеството или по-голямата му част.

Привличането на кинематографичен материал в този случай е особено актуално по силата на онова значение, което съвременното кино има в масовата култура, както и на въздействието, което то оказва върху общественото съзнание. Освен това, съвременното кино като такова до голяма степен е изразител на обществените очаквания и настроения. То отговаря на търсенията на обществото, едновременно с това формирайки и неговото съзнание и светоглед.

Отваряне на целия текст

Автор Джордж С. Гейбриъл

Продължение от „Приснодевство“

На езика на Писанието, на отците и на химнологията на Църквата думите „утроба“, „вътрешност“, „корем“ (μήτρα, γαστήρ, κοιλία, νηδύς, σπλάγχνα), когато се употребяват по отношение на Божията майка, имат няколко значения. Често те в буквалния смисъл се отнасят до нейната утроба: репродуктивния ѝ орган, подчертавайки така естествения физиологичен процес на бременността ѝ и действителната човешка природа на нейния Син: въплътеният Син Божи. В друг контекст обаче Църквата употребява тези думи, за да насочи към нейната цялостна репродуктивна физиология и дори към идентичността ѝ като жена и майка. Думата „вътрешност“ (σπλάγχνα), например, е една универсална метафора за нечие сърце, вътрешна природа или за зародиша на най-дълбоките чувства.

Винаги е имало християни, които са били отблъсквани от идеята за бебето Христос, преминаващо през утробата на Своята майка в процеса на естественото раждане. Както и винаги в историята на християнството е бил представен духът на гностицизма, който не одобрява материалното творение и в частност човешкото тяло. Под негово влияние някои прилепват към този процес морално петно, а други дори си избират да вярват, че Христос е бил роден, просто преминавайки през или бидейки отделèн от Своята майка. Съзирайки в тези представи опасно отклонение, христология и сотириология, които са далеч от православната, св. отци отвръщат, че Той „… се яви от Дева Мария – неизказано и нескверно (защото няма скверна там, където е Бог, и откъдето е спасението)“.[1] „Понеже [се роди] от жена, [роди се] по закона на раждането [буквално – „на бременността“, „на зачеването“]; понеже пък [се роди] без баща, [роди се] свръх закона на раждането. И понеже [това стана] в обичайното време (защото Той беше роден след като се изпълниха деветте месеца), раждането [Му] беше по закона на бременността… Защото нито удоволствие го предхождаше, нито родилните болки го последваха, съгласно казаното от пророка [виж Ис. 66:7]… И както Зачеващият опази заченалата Дева, така и Родилият се [от нея] съхрани девството ѝ ненакърнено, само преминавайки през нея, запазвайки тези двери затворени [срв. Иез. 44:2]. И наистина, зачеването [Му] стана чрез слуха, а раждането – през обичайния изход за ражданите, макар и някои да съчиняват баснята, че Той се бил родил през страничната част на тялото на Богомайката. Защото за Него не беше невъзможно да премине през тези порти и заедно с това да запази неповредени техните печати“.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Джордж С. Гейбриъл

Продължение от „По закона на раждането“

Когато настъпва времето за изпълнението на благата Му воля, Господ повиква при Себе си Своята пречиста майка. „Ела, Пречиста, при своя Син и Бог, и бъди прославена с Мене“.[1]

Третото ангелско благовестие

Иисус изпраща Гавриил, архангела на Своята майка, който да ѝ предаде третото и последно благовестие, очаквано от нея с преголяма радост. Архангелът ѝ дава палмова клонка – като символ на победата и радостта. „Радостно Гавриил извика: Радвай се, о ти, която носиш цялото божество“[2] и ѝ съобщава радостната вест на третото благовестие: че в същия този ден тя ще се събере отново със своя Син. Той, Който е победителят над смъртта, ще слезе, за да приеме в ръце неопетнената ѝ душа и, споделяйки победата на своя Син, тя ще бъде преведена на небесата.

От далечни земи и от своите мисии апостолите са „от божествен вятър… понесени нависоко на облаци“[3] към Йерусалим, защото божествената воля е била те да присъстват на нейното отшествие и да председателстват при нейното погребение. Един древен химн, представен ни като да е бил изречен от Пресветата Дева, се обръща към апостолите: „О вие, апостоли, събрани тук от краищата на земята, погребете тялото ми на мястото, наречено Гетсимания, и Ти, о Сине и Боже мой, приеми духа ми!“.[4] След като извършват тридневно бдение при нейния гроб, в неделя, на третия ден след нейното погребение, те отварят гроба и го намират празен.

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Мария (Скобцова)

От демократично-еснафска гледна точка съвременната картина на света би могла да бъде изобразена с един много обикновен образ – някакъв страшен дракон. Като че ли триглава боа варди попаднала в неин плен невинна царска дъщеря. Всичките три глави на дракона охраняват всяко нейно движение, като не откъсват очите си от нея.

Могъществото на дракона е безмерно: с едно свое движение той може да унищожи царската дъщеря, да омагьоса погледа ѝ, да я задуши с обръчите на тялото си, да я уязви с отровните си жила. Царската дъщеря е невинна и безсилна. И няма кой да я избави. Тя е във властта на дракона. И драконът трябва да предизвиква ужас и ненавист, а царската дъщеря – съчувствие и любов. Никаква ненавист обаче не е в състояние да го обезсили и никаква любов не може да спаси царската дъщеря. Възможно е донякъде и тя сама да се превъзпита по драконовите методи на възпитание – така да се каже да се одракони. Или пък драконовите глави да започнат да се изяждат една-друга и така да се унищожат във вражда сами със себе си, в някакъв пристъп на самоизтребление.

Тази картина, несъмнено наподобява обкръжаващото ни – нещо, което всеки лесно може да разбере, каквито и да са имената на тези три глави и която и да би била царската дъщеря. Обществените симпатии се разделят между дракона и царската дъщеря. Едни се прекланят пред могъществото на дракона и са убедени, че само той сам е в състояние да властва в света, а други съчувстват на царската дъщеря и вярват, че рано или късно тя ще се освободи от дракона. На мен пък ми се струва необходимо някак безпристрастно да се ориентирам в действителната същност и на дракона, и на царската дъщеря, и може би да произнеса нравствена присъда и над двамата.

Отваряне на целия текст