Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovЛичността на Теодор Мопсуестийски в историята на Църквата се свързва, освен с ереста на Несторий – като неин богословски вдъхновител – още и със значителна тълкувателна работа върху Св. Писание. Не е случайно, че дори след осъждането му от Петия вселенски събор, както на Изток, така и на Запад продължават да се преписват и превеждат някои негови коментари върху Писанието, а в късна Византия фрагменти от тях продължават да възпроизвеждат, понякога под чуждо име, в редица тълкувателни катени, заедно с бисери от светоотечески коментари.

Изследователите на екзегетическите трудове на Теодор са единни в мнението, че Тълкувателят (ܡܦܫܩܙܐ) – както е известен той в несторианската традиция – е разглеждал цялото Писание в систематична перспектива, разкриваща Божия спасителен план, и че ако някой се задълбочи в буквално рационално тълкуване на отделен текст от свещения сборник, ще намери достатъчно и доказателства, и информация за този божествен и домостроителен план. Това е така понеже Бог е вложил посредством свещения писател в Писанието редица (пред)образи (τύποι) между събития, личности и предания, като както образът, така и първообразът изясняват, чрез взаимното си осветляване, Божия замисъл за човечеството; с други думи – различни елементи от домостроителството на спасението се осветляват взаимно в рамките на сборника от свещени текстове.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василий Зенковски

Fr V_ZenkovskyТемата за злото е един от най-неясните и трудни проблеми на метафизиката, но нито една сериозна философска система не може да я избегне или да се отнесе към нея повърхностно. От философска гледна точка винаги по-задълбочени са системите, които поставят този въпрос в центъра на вниманието, сравнени с онези, които го заобикалят или опростяват проблема. В същото време темата за злото свързва по най-тесен начин философията и религията: не е възможно да поставиш въпроса, оставайки в полето на чистата философия или без да превърнеш философията в система на религиозната метафизика. Но и в областта на чисто религиозната мисъл темата за злото неизбежно ни отвежда в полето на общата метафизика. Понеже злото тайнствено пронизва целия свят, подчинявайки го на себе си дотолкова, че светът наистина лежи в зло – макар да не е зло по природа. Обратно: светът е пълен със страдания, което свидетелства, че самият той е измъчван от злото, живеещо в него. Според известния израз на Херцен, дървото на живота боли, т. е. преживява смъртта и взаимната борба, дисхармонията и хаоса като страдание и мъка.

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Вейдле

Vladimir VejdleИконата принадлежи на православието. На Запад тя е гост. Наистина, тя се ражда във все още неразделената Църква и почитането ѝ не се оспорва от римокатолицизма, само че исконна и непрекъсната (макар и не масова) традиция на иконопочитанието се наблюдава само в Италия, където през вековете най-здраво се е съхранила връзката с християнското минало и с Византия. И тук обаче тази традиция не е водеща. Ако днес в римокатолическите храмове на Запад нерядко може да се срещнат отделни, преди всичко Богородични икони в т. нар. „итало-гръцки” стил или репродукции, които се ползват с вниманието на молещите си, то те са ново явление и отговор на потребност, която по-рано не е съществувала и би било добре да изясним. Западното религиозно изкуство, даже създавайки своите най-близки до иконата образци като съвременните на разцвета ѝ в Русия италиански олтарен образ или Andachtsbild на задалпийските страни, все пак не се превръща в иконописно изкуство. То притежава друг художествен облик и друг религиозен смисъл. Иконата е вкоренена и изцяло утвърдена единствено в източното и, по-точно казано, в гръцкото християнство. Но от това въобще не следва, че тя има значение само в неговите предели. 

Отваряне на целия текст

Автор Николаос Ксионис

N XionisВ съборния томос от 1351 г., който упоменава исихаските спорове от 14 в. между светогорските монаси исихасти, от една страна, и Варлаам Калабрийски и Григорий Акиндин, от друга, става въпрос за значението на думите във връзка с изразяваните чрез тях неща. По-специално в тях се подчертава нуждата да бъдат изследвани нещата „чисти… и да се търси в тях истината от богословите”. Ако има единогласие относно нещата, тогава няма повод за разногласие по отношение различието в думите, защото, както споменава и св. Григорий Богослов, „не е нужно да се препираме за имената, ако думите носят същото значение”. Така в случая, когато се използват различни думи, няма никаква опасност от грешно тълкуване и отклонение от правилната вяра, когато умът е здрав и възприема точно обозначаваното с всяка дума. Следователно, основното и необходимо условие за тълкуването на догмата е, от една страна, нещото само по себе си, към което се отнасят, а от друга: богословските и еклисиологични предпоставки на упражняващия тълкуването човек.

Отваряне на целия текст

Автор Захумско-Херцеговински еп. Атанасий (Йевтич)

VLADIKA ATANASIJEВ гръцкия език „първото” се нарича πρωτολογία, а „последното” – εσχατολογία. Невъзможно е да се даде точен превод на нито един от тези два термина. Есхатологията е технически термин за обозначаване на това, което се отнася до края на времената – т. нар. последни неща. Но за πρωτολόγια мисля, че не съществува дори и технически термин, който да изразява превода. Думата се отнася към намиращото се в началото на времето или даже преди него. Може да се говори с прости понятия в пролога или в епилога на една книга, но реалността на нашия живот не е книга, даже ако тази книга е Библията.

Неотдавна беше направен превод на сръбски език на знаменитата поема на Дж. Милтън (1608-1674) „Изгубеният Рай”. Бях на представянето и макар да не мога да кажа нищо за поетическите достойнства на книгата, мога да споделя нещо за богословския подход на Милтън към самия проблем. Ще започна като сравня подхода му към тази тема, от една страна, с Православното християнско предание – от друга.

Подходът на Милтън е протологичен: разглежда Библията, като поставя акцент върху началото на времето, на творението и неговото първоначално състояние, докато аз предпочитам да разглеждам Библията есхатологично – през призмата на края на времената и последното състояние на творението. Според Дж. Милтън, ако говорим на друг, много по-прост език, нещо се е случило в миналото и то определя това, което се случва и до днес. Обратно на това позицията на православното богословие е, че каквото и да се е случило в миналото, то, разбира се, е важно, но много по-важно е това, което трябва да се случи в бъдещето.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffНикога от 9 до 15 в. византийското богословие не се е разделяло с христологията. Все пак, тъй като тържеството на православието от 843 г. мнозина тълкуват като крайно закрепване на учението на вярата, повече не може да има и никакви разисквания върху приетите от седемте събора догматически формулировки. В училищата синтезът на св. Йоан Дамаскин се използва като основен наръчник, а в богословието не се възприемат никакви нови категории. Този формален консерватизъм широко господства както сред управляващите кръгове, така и в средите на църковната йерархия още от 9 век и чак до голямата богословска криза от 14 в.

Въпреки тази фасада обаче и мисловните движения продължават да бъдат лесно забележими. Интересът на хуманистите във Византия към древната гръцка философия дава възможност на талантливи умове, разочаровани от наготово даваните отговори на схоластичното богословие, да предлагат нови решения на проблема за съществуването. Съживяването на неоплатонизма с Михаил Псел и Йоан Итал през 11 в. представлява реминисценция на оригенистичната криза от 6 в. Отделни спорове и вътре в самото школско богословие също принуждават официалната Църква да взема становища по един или друг конкретен богословски въпрос. (По-нататък ще обсъдим резултатите от подобни епизоди от времето на управление на Алексей и на Мануил Комнин, и които са пряко свързани с христологията.) Накрая, и в монашеските кръгове великият поток на светоотеческата духовност продължава не само да дава плодове на святост, но още и да предизвиква проблеми, свързани с въпроса за спасението, които имат своите корени в големите христологически дебати от предходните столетия.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Дамаскин (Кристенсен)

Jerom Damascene_ChristensenВ доклада си бих искал да разкажа православното разбиране за света (космоса) до грехопадението на човека: според Св. Писание и светоотеческите трудове. След това да разгледам значението на този догмат в светлината на православната сотириология и есхатология, т. е. учението за спасението на човека и на света и тяхното състояние след всеобщото възкресение. В заключение, ще се постарая да обясня как светоотеческото учение за света до грехопадението може да повлияе нашето възприятие и разбиране за обкръжаващия ни свят и неговото настоящо състояние.

Според православната светоотеческа космология, цялата видима вселена е била сътворена за човека, човекът е бил създаден за единение с Бога чрез любовта. „Творецът при нашето създаване е дарувал някаква Божествена благодат” – така свидетелства св. Григорий Нисийски.[1] А св. Йоан Дамаскин пише, че в Рая Адам е имал „жилище, обитавано от Бога и, обличайки се в Него, като в светла риза, се е покривал с Неговата благодат”.[2] Човекът е трябвало да участва в живота на Бога чрез благодатта и – напълно и изцяло проникнат от нея – да достигне до единение с Бога или обòжение (θέωσις). Св. Йоан Дамаскин учи, че Адам не е бил обòжен при сътворението, но е бил сътворен за обòжение „по силата на свойственото му тежнение към Бога” – създаден е бил „да се превърне в Бог по причастност към божественото озарение, но без да преминава вътре в божествената същност”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareПомени ме, Господи, когато дойдеш в Царството Си!

(Лука 23:42)

За всички боголюбиви души, т. е. за истинските християни, съществува първи месец в годината, както месец април – и това е денят на възкресението”.[1]

(Из Беседи на св. Макарий)

Авва Мойсей попитал лежащия на смъртен одър авва Захарий: „Какво виждаш?”. А той отговорил: „Не е ли по-добре да не казвам нищо, отче?”. „Да, чедо мое, – отвърнал авва Мойсей – по-добре нищо не говори”.[2]

(Изречения на отците-пустинници)

Езикът е орган на този свят. Безмълвието е тайна на идващия свят.[3]

(Св. Исаак Сирин)

Краят приближава

„Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”. Символът на вярата, който е насочен към бъдещето, завършва с мотива за очакването. И въпреки че мисълта за последните времена трябва постоянно да присъства в нашите размисли през земния ни живот, ние не сме в състояние да говорим подробно за реалностите на бъдещия век. „Възлюбени, сега сме деца Божии, но още не се е открило какво ще бъдем” (1 Иоан. 3:2). Чрез вярата си в Христос и сега сме в жива лична връзка с Бога; знаем, не хипотетично, а като истинско и опитно свидетелство, че в тази връзка присъства семето на вечността. При все това имаме само частична представа за това, че животът не е във временната хронология, а във вечното сега – не в условията на грехопадението, а във вселената, където Бог е всичко във всички. Затова сме длъжни винаги да говорим с внимание, да признаваме необходимостта от тишина.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме